1
Хоризонтът беше захапал голяма част от залязващото слънце, и с близкото вече настъпване на нощта въздухът изстиваше. Появяващия хлад караше всичко живо да се свива и приготвя за настъпващата студена нощ. Още един студен ден си отиваше от тъмните вечни гори на Байра, скрили тайни който дори безсмъртните урли не знаеха. Сред тъмните гори и непроходими гъстаци, Байра пазеше в тайна същества който се притуляха от дневната светлина, прикривайки и своите тъмни помисли, служейки на мрачни и прокобни сили.
Често се случваше из гъстаците на тези вековни гори да се промъкват дребнички лесници, наблюдавайки призрачният танц на безсмъртните самовили, не повлияни от смъртоносните песни изпълнени с пленяващите им магични гласове. Друг път обаче, бягаха от някой разярен блатник, откраднали, вероятно, запасите от ценният хайвер на горските риби, които плаваха в спокойните води на старите и дълбоки езера на Байра. Ако имаха късмет, щяха необезпокоявано да излапат хайвера на блатника и всичко продължаваше да си бъде по старому. Но ако стиснатият блатен обитател се оплачеше на господаря Мусаил, то тогава нещата ставаха наистина сложни за обяснение, а горското божество не си поплюваше когато ставаше дума за ред и отношения между подчинените му обитатели на Байра. Като стана въпрос за ред и отношения, би било престъпления ако не споменем за вечната вражда между красивите горски създания самовилите и лъговниците, собственици на всички красиви поляни из гората. Те подържаха красотата на всеки затревен процеп между дърветата, и това правеха през целият си живот. Вилите пък танцуваха на красиво подържаните поляни като добре отъпкваха грижливо подрязаната трева. Но те не спираха само с тревата, ами късаха и красивите цветя, кичеха се със тях и когато танцът им свършеше и слънцето вече напираше да излезе, ги хвърляха навсякъде из грижливо съсипаната полянка. На сутринта лъговниците плачеха и се вайкаха до небесата при вида на разсипаните им поляни. И всеки път когато се оплакваха на великия Мусаил, получаваха един и същи отговор-невъзможно беше да се наруши създалата се атмосфера на съществуване. Това би довело до загубата на ценни горски видове. И, разбира се, следваше ответен удар от страна на наранените грижовници. Най-често лъговниците използваха като отмъщение, любимите на самовилите- сърни. Издебваха ги когато кротко си пасяха из поляните, хващаха ги и връзваха за някое дърво, далеч от всякакви погледи. Всяка самовила усещаше липсата на любимото животно, събуждаше се още през деня и започваше да търси сърната. В края на краищата винаги ги намираха. Освобождаваха вързаните животни, но почти не им оставаше време да спят. За това беше доста често явление, вечер на танците някои от самовилите просто да размахват криле без да помръдват от местата си. Уморени от приключенията преживени през деня. Разбира се враждата между лъговниците и самовилите, беше една от многото и различни като отношения в гората Много рядко, горите на Байра приютяваха някой стар и немощен змей, чиято смърт нямаше да бъде забелязана от никого другиго освен от вълшебните горски обитатели, които помагаха на крилатото същество със каквото могат до сетния му час. Да умре змей, обаче се случваше веднъж на триста и петдесет годни. В някой човешки легенди се споменаваше за гробището на крилатите същества дълбоко в горите на Байра. Но всичко това си беше една стара приказка, а всеки знае че в приказките няма почти никаква истина.
Като стана въпрос за хората, те обитаваха долините и равнините и много рядко някоя затворена котловина, и въобще не се бъркаха в живота на горските същества. Чиито отношения спрямо хората бяха доста резервирани, достигайки до враждебни. Имаше стари пътища минаващи през горите водейки напряко към някой град, по които понякога минаваха кервани от волски впрягове, бързащи де не замръкват по тези места повече от нощ-две, най-много три.
Напоследък се носеха слухове за диви люде, караконджули, курдуши и опойци които нападаха спящите кервани и ги избиваха до крак, като не оставяха никаква следа. Но не винаги трябваше да се вярва на хора в нетрезво състояние, разказващи истории в кръчми и ханове. Хората се страхуваха от гората, особено нощем. От това което се криеше в непроходимите гъстаци ! А може би, те се страхуваха от гузната си съвест, която ги преследваше постоянно, заради извършени стари грехове и сега под влиянието на спокойната гора и искрената и зеленина, съвестта гризеше и сама си създаваше наказание в образите на страшни създания.Ала това далеч не беше така. Точно когато слънцето напълно се скри, и горските масиви потънаха в тъмнината на нощта, две мънички космати създания изскочиха на пътя водещ към град Дардарел, построен от великите фарли. Безсмъртни вълшебници и красиви същества. Единият от мъниците подуши със мишата си муцуна въздуха и енергично сръга своя другар в ребрата. Последния измуча ядосано, и блъсна по-високият си спътник. Високият залитна и аха, да падне, и в последния момент се опря о стеблото на една трева, запазвайки равновесие. Двете миниатюрни същества, високи не повече от десетина сантиметра, бяха готови да се нахвърлят едно върху друго, когато нещо пред тях изпращя нарушавайки тишината наоколо, и прекъсвайки почти започналата борба между двете горски същества. Задушиха с муцунки въздуха, но и този път не надушиха нищо, освен познатата миризма наоколо. Но нещо все пак имаше, пред тях. Не можеше да се подуши нито да се види, по скоро се усещаше някакво странно присъствие на тревясалия път. Странен студен вятър повя към лицата им. Козината им настръхна, макар да бяха облечени доста добре в кожи от най различни малки животинки. Ала със сигурност не беше само студът. Горските създания усетиха движещото се нещо пред тях, и предпочетоха страхливо но предвидливо да се шмугнат обратно в храсталаците. От където можеха да наблюдават нещото което ги беше притеснило.
Стана още по-студено! Звездите се скриха, а въздухът наоколо стана някак тежък, дишането се затрудняваше от необикновеният студ. От полъха преди малко нямаше и следа. Всичко наоколо бе застинало и напълно замряло, сякаш времето беше спряло. Сгушените един в друг скрилите се мъници трепереха от страх, какъвто никога не бяха изпитвали до сега. Дори не можеха и да си представят че бяха способни да такова вцепеняващо чувство. Вече не наблюдаваха пътя. Бореха се с обхваналата ги вцепеняваща паника и ужас, който бавно ги задушаваше.
Не го видяха, но определено усетиха присъствието близо до тях ! Черна сянка се плъзгаше по пътя, достигайки мястото на което само преди минута стояха двамата лесника, и спря. Движейки се по пътя, сянката нямаше какъвто и да е материален образ, по който да бъде разпознато съществото излъчващо такъв ужас. Спирайки, чернотата се сгъсти и оформи тъмен човекоподобен силует, но я нямаше познатата плътност на живото тяло. А височината му надхвърляше двата метра. Зелените листа зад непознатото същество бяха почернели и оклюмали, дори тревата около него също умираше и почерняваше. Нещото явно виждаше в тъмнината защото определено се заинтересува от мястото където бяха стояли двамата лесника на пътя, преди да се скрият. Прояви интерес и към мястото където бяха изчезнали в гората. Но не се приближи до храсталаците. Постоя още минута-две оглеждайки се наоколо, възвърна предишната си форма и отмина. Оставяйки черна диря от мъртви растения.
Когато възвърнаха нормалното си състояние, пълничкият лесник пръв погледна към пътя, последван от другият. Няколко минути по-късно двамата стояха на пътя, готови да се скрият отново, само че много по-бързо отколкото първия път.
- Определено, слуховете се оказаха истина. -Промърмори дебелия лесник.
- Определено, това е слуга на Лонтър -зарасъждава високият. -Но какво прави слуга на господаря Лонтър, толкова далеч на юг ?
- Мисля че трябва да съобщим на господаря Мусаил, Дъргъл.
- И аз мисля така, Пъргъл. Господаря трябва незабавно да научи за присъствието на Мор в гората.
Двамата бързо се шмугнаха изчезвайки в неизвестна посока, решени колкото се може по-бързо да занесат новината на Мусаил.
Гората наоколо, отново потъна в спящата хладна тишина на нощта. Дори нощните животни наоколо, не смееха да се обадят от ужаса който бяха изпитали преди няколко минути, сгушени някъде, все още страхувайки се да започнат нощните си занимания.
Нощеа напредваше, из горските масиви ехтяха звуците на най-различни твари, само на пътя и местността около него, където по-рано беше минал Мор, си оставаше все така притихнало и пусто. Сякаш животът беше напуснал това място.
Времето не се промени, през цялата нощ, макар че обсипаният със звезди небосклон бе заменен от гъсти облаци, които заплашваха всеки момент да изсипят съдържанието си върху необятните горски масиви. Но поне до сутринта небето сдържаше все още ядът си, посрещайки дневната светлина само със ниска облачност и гъста мъгла. Дори не беше студено сравнение със предишните сутрини, това определено се дължеше на начумерените облаци от горе.
Един ястреб се осмели да напусне нощното си скривалище, литвайки ниско над върховете на дърветата, сякаш се страхуваше да се удари във ниския таван от сиви облаци. Временно за кръжи над мястото където беше прекарал нощта, и след два три кръга пое на юг, издигайки се само за да може да следва покритите със гъсти гори склонове. Правеше един замах на големите си пъстро кафяви крила, после дълго време се рееше докато не намалееше височината, и отново се наложеше да набере нужната му скорост. Когато излетя, птицата бягаше от мястото покрай пътя, където снощи беше минало злото, и не смяташе тази нощ да се връща дори близко, до местността, за това искаше да се отдалечи възможно най-бързо.
Не чувстваше умора, цял живот правеше това, но към обяд когато от небето започна тихо да ръми потърси място където да кацне. Високи голи скали, издигащи се като фар сред морето от зеленина, се изпречиха пред него. За кръжи над тях готов всеки момент да кацне, когато необичайно движение привлече острият му поглед, и го накара да се откаже от първоначалното си намерение. Свикнал да преценява, ястребът продължи да кръжи над мястото, издигнал се на възможно по-голяма височина, решен да дочака нещото, което вероятно се криеше. И ако се окажеше плячка, да я нападне, макар че нямаше намерение все още да ловува. Тези голи скали представляваха удобно убежище и прекрасно място за едно бъдещо гнездо.
Ала тези му намерения бързо се изпариха когато към него полетяха две остри стрели. Успя да ги види в последния момент, оставяйки време за едно-единствено движение. Движение което спаси живота на птицата, оставяйки стрелите да профучат покрай нея. Рязко се спусна надолу като почти докосна короните на дърветата, след това много бързо се издигна нагоре, отдалечавайки се със голяма скорост от опасните скали. Преодоля един висок връх след това още по-висок. Не усещаше дъждът който се беше усилил, ръководеше го единствено инстинкта му за самосъхранение.
Устремен във своят полет, ястребът късно видя малкото сгушено селце, прелитайки открито, излагайки се на нова опасност. Видя високи борови дървета малко встрани от селото, които представляваха идеално място за наблюдение. Избра най-високото, за кръжи минута-две около не голямата горичка, и когато се увери че него дебне нова опасност, спусна се надолу и кацна на един от клоните на високото дърво. Сега поне за малко можеше да си отдъхне. Надяваше се никой да не е видял, когато прелетя над селото. Все пак единствено хората можеха да построят селище сред тези опасни гори, и то обградено от високи хълмове и непристъпни гори.
Надеждата на ястреба, че никой от селото не беше видял неговият полет, се оказа напразна. Загърнат в своят плащ, пазещ го от дъждовните капки, Майтър Джун гледаше познатата калдъръмена улица и следваше уморено, но упорито пътя си. Широкото му, загоряло от слънцето лице, изглеждаше безучастно и спокойно. Само големите кафяви очи издаваха кипящата енергия, която напираше под спокойната външност. Той беше, млад, но набитото му тяло, посивяващата кестенява коса и гъстите вежди го състаряваха. Облечен беше в непридирчиво свободно облекло на хората от Бошуля. Огледа варосаните в бяло къщурки около него. Някой от тях бяха добре подържани, други по-зле и изоставени от обитателите си. Живота в това малко селце беше почти спрял. Нямаше кой знае какъв поминък, основно картофи. Преди няколко века основния поминък по тези места беше дървения материал, благодарение на него Бошуля бе често посещавана от най-различни търговци и кервани, търсейки изгодна печалба. Селцето далеч не беше какъвто и да е търговски център на околността. Нека споменем че най- близкото населено място- град Ферланд, бе на повече от три дни път. Когато дървеният пазар процъфтяваше, селцето също цъфтеше. Хората имаха пари, и много възможност ти. Някога беше традиция ако дойдеш в Бошуля, преди да вършиш каквато и да е търговия, първо задължително е да се отбиеш в хана на Чейн. Където евтино можеш да се нахраниш добре, получавайки голяма кана с вкусна бира, и подслон за през нощта.
В началото на селото вляво от пътя, идващ от Ферланд, някога са се издигали постройките и имотите на Чейн, но сега имаше само голи все още зелени ливади и от хана на Чейн нямаше и следа. Родът на Чейн се беше изгубил във времето и клончето беше паднало от дървото.
Джун крачеше към къщи скрил под мокрия си плащ два пакета масло, за които беше разменил вълнена прежда от овците завещани от покойния му баща, на свой ред завещани от неговия баща и така до началото на рода Джун. Младежът не си падаше много по овцевъдството, както неговите деди. По- скоро духът му се рееше към непознати земи и далечни приключения. Ако беше живял по времето на младия Айгър Чейн, то със сигурност щеше да тръгне с него. Но уви, съдбата му беше отредила друго. Преди пет години баща му Лин Джун почина, като го остави да бъде глава на семейството. Преди три години си отиде и майка му, оставяйки него и сестра му, Лио Джун да се оправят сами със живота твърде рано. И макар да не бяха готови за това двамата посрещаха трудностите. Не след дълго видя познатата сива постройка на неговия дом. Вътре го очакваше сушина и топлина, и вероятно сестра му беше вече сготвила нещо вкусно и топло. Погледна към високите кирпичени постройки от дясно на едноетажната ниска къща. Там живееха двадесетината овци завещани, и благодарение на които семейство Джун си изкарваше прехраната. Стъпи на малката пътека от камъни която водеше към домът по- навътре. От ляво зелето се развиваше чудесно, а от дясно имаше изсъхнали стебла на домати и краставици. Скоро ще трябва да почисти градината. Да я изоре и да я подготви за зимата. А тя наближаваше все по-бързо и по-осезаемо.
Господи, колко много работа имаше да свърши преди да е дошла зимата, помисли си Джун преди да влезе вкъщи. Свали плаща си, и го закачи на дървената закачалка в антрето. По-късно смяташе да го изсуши пред печката. Свали и калните си ботуши и ги пъхна в шкафа. Побърза да го направи преди да го е видяла сестра му Лио, тя много настояваше да пазят жилището си чисто, и не понасяше немарливото отношение на Майтър. Ухилен до уши и с двата пакета с масло в ръце, влезе в кухнята която използваха и за всекидневна, поради простата причина, че там се намираше единствената камина която отопляваше голямото помещение. Пред запалената камина на грубо скован стол седеше, мило чернокосо създание, чийто прекрасно изящни ръце бяха заети да шият грубите дебели панталони. Когато Майтър влезе красивата главица на сестра му се извърна към него и го погледна със искрящите си черни очи. При вида на ухиления Джун, момичето отново се зае със заниманието си.
- Пак си скрил калните си обувки, в шкафа.
Нищо не можеше да се скрие от Лио, тя толкова добре познаваше по-големия си брат, че само по изражението на лицето знаеше какви ги е вършил.
Усмивката на Майтър не посърна, знаеше че сестра му ще го разобличи още преди да си е отворил устата.
- Здравей сестричке - запъти се към дългата маса, където имаше не голяма дървена купа и дървена лъжица.- Какво си сготвила днес на гладния си брат?
Остави пакетите със масло на масата, и надникна в купата, която се оказа празна. Виж, при вида на празна купа усмивката му посърна.
- Каквото и вчера - отговори сестра му, остави панталоните и стана от стола. Приближи се до камината, където имаше опушено черно котле изпод чийто капак се носеше приятната миризма на овче със зеле. При вида и миризмата на вкусното ядене, Джун направо се тресна на стола, и едва не обърна празната купа, което предизвика недоволна гримаса у сестра му. Взе пълния черпак и сипа съдържанието в празната купа. От горещото зеле излизаше пара и невероятно вкусна миризма, която просто караше гладния Майтър да изпада в хранителен транс. Обожаваше когато Лио готвеше, предимно тя правеше това и много рядко Джун но тогава само той ядеше. Манджите на сестра му напомняха тези на майка им. Много вкусни и винаги топли. Лио също сипа от топлото ядене. Двамата мълчаха почти през цялото време, докато се хранеха. След яденето следваха обичайните задължения за работа. Почисти на овците и няколкото питомни зайци, нахрани ги. Наля вода в поилките и когато най-после успя да вдигне глава от свършената работа, навън вече се стъмваше. Колко бързо си отиде денят ? Запъти се към входната врата, за да я заключи за през нощта. Дъждът беше спрял, но облачността не се бе разкъсала. Вероятно щеше да завали отново, но по-късно. Прибра се. Сестра му още шиеше някаква друга дреха, много по-нежна от предишната.
Бошуля потъна в тишината на съня. Горския масив около бошулската долина потрепваше, сякаш водеше разговор помежду си, единствено нарушавайки настъпилата тишина. Но не за дълго !
Остър, пронизващ съзнанието, вой проехтя из притихналия горски масив. Ястребът, който все още стоеше на високия бор потрепна и се зауслушва. Наоколо дебнеше опасност, в това го убеждаваха инстинктите на които беше свикнал да се доверява. Постепенно го обзе онова познато чувство, което беше изпитвал, късно миналата нощ.
Странни тъмни сенки навлязоха в заспалото селище, издавайки остри смразявайки кръвта писъци. Нещо зло тегнеше над заспалото селце, носейки необичаен студ дори за този сезон.
Черна сянка се измъкна от гората наблизо и носейки се малко над земята се доближи до най-близката къща. Постоя малко сякаш се ослушваше после мина през сивата стена влизайки в малката къщурка. Втора сянка излезе от скривалището на гората, промъквайки се безшумно към най- близката къща. И тя както и първата премина през стената не обезпокоена от издигащата се преграда пред нея. Съвсем скоро нова сянка излезе от гората !
Необичайният студ и настоятелното почукване по прозореца на стаята на Майтър, събуди отдавна заспалият младеж. В първите мигове на събуждането не можа веднага да свърже шумът отвън със действителността. Но когато му се проясни съзнанието, разбра че всъщност почукването въобще не е въображаемо. Почти механично погледна към прозореца над леглото си. Не успя да види нищо.
Чук, чук, чук. . .
Тъмнината на стаята се сливаше със настъпилата тишина след почукването по прозореца. Майтър се надигна в леглото си, като подозрително оглеждаше тъмният прозорец. Пак не успя да забележи каквато и да била причина за шума смутил съня му. Изчака известно време ослушвайки се, преди да реши че все пак му се е сторило, когато. . .
Нещо силно удари прозореца, като едва не го счупи ! Ако ударът се повтореше крехкото стъкло със сигурност щеше да се счупи Майтър стана от леглото вече явно притеснен. Набързо намъкна панталоните си и останалото си облекло, и предпазливо се доближи до прозореца. Едва ли вятърът би могъл да причини такъв удар. Смело завъртя дръжката на прозореца, отваряйки го бавно навътре. Нямаше кой знае каква видимост. Но пък навън беше необичайно студено. Потръпна от нощния мраз.
- Ей.
Стори му се че чува някакъв глас. Нямаше вятър в този момент. Заслуша се в нощните звуци. Но отново не можа да чуе нищо. . .
- Ей. . .
Този път гласът беше много по-ясен и по-реален, във което се съмняваше от известно време Майтър.
- Ей, човека !- гласът идваше ниско отдолу, под прозореца. Младежът се наведе за да види по-добре този който го викаш. И в тъмнината на нощта изплуваха два мънички силуета, толкова мънички че едвам се забелязваха. Нямаше как да не познае горските обитатели, макар да ги беше виждал само в разказите на по-старите хора. Странно, горски обитатели пред къщата му, и то посред нощ?
- Не се страхувай, човеко. - проговори приличащото на човек, с миша муцуна горско същество. - Аз съм Дъргъл, а този дебелият е Пъргъл.
Съществото което бе представено като \"дебело\", се намръщи, но реши само да поправи по- високият и кльощав спътник.
Очите на по-височкият лесник проблеснаха в тъмнината пълни с гняв. Но се налагаше да бързат, затова продължи обръщайки се към надвесеният над тях Майтър Джун. Младежът се опитваше да фокусира по добре малките същества в тъмата под прозореца му, които не му изглеждаха да са опасни. По скоро му се струваха някак смешни.
Тази реплика на пълния спътник на Дъргъл не го притисни, макар отново да го подразни.
- Цялата работа е в това че, ти имаш необикновени способности. И предполагам че не знаеш за тях.
- Не - интересът на Джун все повече и повече се засилваше. Да си признаеше честно думите на малкото същество не му се сториха като лъжа. Но все пак остана нащрек.
- Нямах и представа.
- Напълно ясно. Предполагам си чувал за Лонтър?
- Легенди, да. Но никога не съм го виждал.
- Е, всичко което си чувал е истина, дори предполагам доста е спестена. - продължи Пъргъл. Не обърна внимание на гневните погледи на Дъргъл.
- Злото, което те преследва са негови слуги. Зли демони.
- Мори, както си ги знаем.
- Мори? - замисли се Джун, беше чувал подобно име някъде из разказите на старите хора, когато беше малък. - Мисля че съм чувал някъде това.
- Е това което си чул го умножи по сто и ще доближиш, ужаса който всяват. - Отново се включи Пъргъл.
- Стига, бе! - прекъсна го Дъргъл. - Престани да плам потиш, глупости. Само го плашим, и най-накрая ме остави да довърша, нямаме време.
Пъргъл понечи да каже нещо, но изглежда срещна особено гневния поглед на високият си спътник, и предпочете да остави, спорът за по-късно.
- Виж, цялото село е в опасност, ако останеш тук.
Силен протяжен вой, на нещо необикновено зло се разнесе от тъмните горски масиви. Двата лесника се спогледаха, и почти инстинктивно се приближиха един до друг.
- Тук са! Търсят те!
- По-добре е да побързаш. Открият ли те, ще унищожат цялото село. - Дъргъл бе съвсем сериозен. Макар всеки лесник да знаеше че е в пълна безопасност в гората, никой от тях не смееше да се изправи срещу слуга на Господаря Лонтър.
- Сестра ми?
Двата лесника си зашушукаха, припряно.
- По-добре ще е да остане тук.
- Ще пречи.
- Няма да пречи. Не го слушай. Опасно е.
Два протяжни зловещи смразяващи кръвта воя, разцепиха тишината на малкото село Бошуля. Този път прозвучаха много по-близко отколкото първият път.
Ледени тръпки полазиха по тялото на Майтър Джун.
- Усещаш ги нали? - Попита Дъргъл, явно забелязал неволното потрепване на Джун.
- Аха.
- Ами тогава, не се мотай повече. Обличай се и хайде, докато не е станало късно.
Въпреки малкият си ръст, и почти пискливият си глас, Дъргъл успя да предаде притеснената интонация на гласът си на Джун. Младежът, не почака втора покана. Намъкна обувките си, драсна няколко реда на еди бял лист, и без да му мисли много много, прескочи прозореца на стаята си. Отдалечавайки се почти безшумно, приведен и загледан в земята пред себе си следвайки малките горски същества. Когато стигнаха началото на гората, Майтър се обърна и се взря в тъмните силуети на малкото селище. Ушите му бучаха, а сърцето биеше учестено. Предстояха приключения.
2
Часове по-късно, три интересни тъмни силуета излязоха на главния път за Ферланд, градът на пазара. От страни погледнато в техните движения нямаше обикновеното спокойствие. По-малките силуети вървяха по забързано, опитвайки се да догонят голямата крачка на по-големият, явно младежки силует.
- Сигурен ли си в посоката?
- По сигурен от това че тази нощ ти крачиш до мен.
- Ако я объркаме ще се върнем там от където тръгнах ме.
- Пъргъл, първото нещо което ще направя когато стигнем Ферланд, е да те да ти запуша устата с голяма презряла краставица!
По- дебелият лесник, замълча за миг, сякаш обмисляйки нещо важно, но след миг продължи.
- Добре че няма да намериш презряла краставица по това време на годината - след тази си реплика, Пъргъл извърна глава към Джун, който крачеше по-бавно зад двамата лесника. - Повярвай ми човече, трудно би му се отдало, да изпълни заканата си.
Високият обитател на гората изръмжа недоволно, малката му муцунка се сбърчи недоволно. Но продължи да крачи, без ни най-малко да намалява темпото.
- Все някога... - ръмжеше Дъргъл.
Пъргъл естествено продължи да не му обръща внимание.
Тъмнината обгърнала района ставаше все по-плътна и някак зловеща. Неочакван хлад, повя от югозапад. Не толкова смразяващ колкото неочакван, а тънката връхна дреха на Майтър Джун, не можа да го предпази от това природно явление. Опитваше се да не мисли за онова което може да се е случило във Бошуля през тази нощ. Смразяващите писъци на тайнствени зловещи същества, за които бе само чувал. И най-вече за голямото доверие гласувал на малките същества пред него, които крачеха в нощта заедно, ръмжейки си един на друг. Сякаш се мразеха от хиляди години, но вероятно винаги вървяха в комплект.
Съвсем скоро пътя стана влажен, което бе сигурен знак че в този район бе валяло. Но не много, дъждът беше само навлажнил прахта по пътя, и с това бе създал идеални условия за път. Джун отново предложи на малките горски същества да ги носи, като на няколко пъти тази нощ се опитваше да обясни че това няма да му е никакъв проблем. Ала двамата лесника, не искаха и да чуят за подобно хуманно отношение. По скоро те го приеха за някаква обида и намек че се движат бавно и не достатъчно бързо. От дясната страна на пътя по който вървяха заблестяха странни светлинки, чийто мъждукащи сини огънчета привлякоха вниманието на Майтър. Младежът се остави на любопитството което се засели в съзнанието му. Свърна в дясно и се приближи до горските храсталаци. Това движение бе забелязано от Пъргъл и Дъргъл, за миг те помислиха че, човекът е видял опасност и рязко е свърнал в спасителна посока. Но секунда след това забелязаха малките огънчета на други горски обитатели, които лесниците познаваха до болка.
- Какво не? Не е виждал пеперуни.
- Учудваш ли се? - поклати глава Дъргъл - все пак е човек. Хайде. Да го разкара ме от тук, докато не е ги е накарал да използват магия.
- Хей, човека! - провикна се Пъргъл, все пак неговият глас и осанка бяха по-мощни от тези на кльощавият му приятел.
Гласът на лесника достигна до ушите на Джун, младежът се извърна по посока на Пъргъл. Забеляза въпреки тъмнината че, двамата го гледаха с не особено удовлетворение.
- Какво? - не виждаше нищо лошо в това да провери странните светлини край пътя.
- Чудя се - започна Дъргъл - Дали господарят Мусаил.
- Велик е той.
- .... Не се е объркал, като ни посочи теб. Не си виждал пеперуни, това наистина е странно.
- При това никога, през живота си. Дори не съм чувал. - оправда се Джун. Без да подозира че малките горски обитатели можеха да му причинят особено големи вреди веднъж почувствали се застрашени. Любопитството с което наблюдаваше Джун, малките горски същества, можеше да завиди всеки изследовател. Все пак по настояване на малките лесници се наложи да продължат пътя си. Бягството им от Бошуля продължаваше въпреки студът които стегна късно през нощта. Майтър Джун зъзнеше облечен в тънката си връхна дреха. Двамата лесника обаче крачеха гордо пред него, добре увити в своите си кожени дрипи.
Далеч зад тях се чу протяжен вой, на същество което едва ли бе от този свят. Поне Джун не можеше да го определи към никой от познатите му видове. Пъргъл и Дъргъл, почти не реагираха на зловещия вой на същество отдадено на злите сили. Но определено забързаха крачка.Поне така предположи младежът, защото едва ли той бе забавил своята походка.
Не можеше да прогони тревожните мисли за сестра му, които блуждаеха в главата му и съдбата която явно имаха неговите съселяни. Въпреки уверенията на вълшебните същества, че съществата на Господаря Лонтър се интересуваха единствено и само от него, Майтър изпитваше вина че не беше взел сестра си, вероятно оставане на милостта на злите сили.Колкото и да го уверяваше Пъргъл че оставането му в селището щеше със сигурност да струва живота на всички, Джун оставаше недоверчив към успокояващите го горски лесници. А безпокойството му се засилваше със всеки изминал час. Но въпреки всичко продължи да крачи напред в неизвестността.
3.
Първите лъчи на слънцето, погалиха Бялата Кула на Великите храмове, докосвайки и отразявайки се в златните и куполи. Подсушаваше ги за миг от снощната паднала влага. Светлината се плъзна бавно на долу галейки бялата снага на високата сграда, сякаш флиртуваше с нея. Белотата на високата кула заискря в стотиците отразени капчици светлинка, и от далече Кулата приличаше на огромен блестящ меч забил се високо в синьото небе. Таи необикновено висока постройка беше построена от най-великия владетел на Централните земи, живял някога. Великия Парханог, в чест на победата над Злата Задруга преди повече от пет века. Кулата имаше над две хиляди малки прозорчета, символизирайки всеки един ден от нахлуването на ордите на господаря Лонтър в свободните земи. Разположението на тези отвори бе така пресметнато че всеки един от тях бе огряван от слънцето и светлината прониквайки вътре осветяваше стената на която изкусни каменоделци бяха увековечили битките през тези мрачни времена. Самата бяла кула бе така построена че, бе в непосредствена близост до далеч по-малките и неподдържани постройки на Великите храмове. Тези гъбообразни постройки някога бяха гордостта на Централната земя, и всеки далечен пътешественик идваше тук във Ферланд единствено за да види тези необикновено красиви сгради. Според една много стара легенда първия храм построен тук върху голото поле на Фенеранайската долина, бил издигнат още от древните урли. Митични обитатели на тези земи. В чест на спасението им от Великата Катастрофа, поразила земята надлъж и на шир. Ако тази легенда се приеме за истина то това се е било случило още преди началото на Епохите. В по-късни времена обаче, всеки по-велик владетел строял по един храм в същата гъбообразна форма като първия, искайки да докаже че неговото величие е сравнимо само и единствено с това на великите урли. И така сградите добили немалката бройка двадесет и осем, число което никой не бил определил като последно в строежът на храмове, но сметнато от хората живеещи в града като свещено. Лека полека храмовете се превърнали в място за убежище на поклонници, макар и първоначалния им замисъл да не е имал за цел да се почита някое определено божество. Градът растял, и поради хубавия си климат и това че се намирал на брега на южния океан. Търговията процъфтявала и съвсем скоро Ферланд се превърнал във много важен търговски център на Централната земя. И докато официалната столица на свободните земи била древната Арла, то всички знаели че самият господар живеел в красивите дворци построени върху близките хълмове, около град Ферланд. Вековете минавали и както добре се знаело че, няма нищо вечно на този свят, така и славата на бляскавия Ферланд залязла. Многобройни изтощителни войни, лошо управление, упадъкът на някогашните велики раси довело до днешният занемарен и сив вид на някогашния бял град. Огромният някогашен пазар сега бе разрушен и малки пазарчета изникнаха по калдъръмените улички на града. Градът отдавна се бе отделил от управлението на Арла. Сегашният господар на града беше поредния наследник на най-старата благородническа фамилия в Ферланд. Родът на Паханог, но като се носеше мълва из улиците на града, поредния негоден владетел на областта.
Слънчевата светлина много скоро огря и по ниските схлупени къщурки, и калдъръмени улички. Градът се събуждаше за живот, стоплен от живителната светлина на дневния светилник.
Не можем да разкажем за Бялата Кула, храмовете и управлението на Ферланд, а да пропуснем да споменем за най-важното перо от живота на града, а именно търговията. Точно този ден се случи почивен от седмицата, и своеобразен празник в календара на урлите. Населението на града уважаваше празниците си, макар че почти никой вече не се интересуваше точно какъв е днешния празник и какво се е случило на този ден. На централна улица която се определяше по това че, бе най-широката улица в града и завършваше с голям площад, почти веднага с изгрева на слънцето се бяха разположили най различни дървени сергии чиято стока, собствениците й бързаха да подредят, за да може бъдещите евентуални клиенти да огледат и закупят без много пазарлъци.
Не им се наложи дълго да чакат хорската тълпа. Час след изгрева улицата бе почти препълнена с хора и най-различни същества дошли от къде ли не.
Тук се мяркаше дребничките борли чиито лукави очички стрелкаха наоколо, с намерението да видят някоя по свободно разкопчана кесия, цел която те си бяха поставили. Много от тук присъстващите отдавана знаеха за крадливите борли, и добре пазеха кесиите си. Това обаче не спираше на глед като малки човешки деца, борли. Много скоро те влязоха в сдружение с най-различни нечестни търговци и собственици на сергии. Тъй че докато клиентът упорито се опитваше да смъкне от цената и бъркаше за определената от него сума пари, а търговецът привидно не отстъпваше, разкопчаната кесия се оказваше много бързо добре и грижливо обрана. Разбира се малко по-късно, печалбата се делеше между търговеца и крадливия борл. Из цялата тази глъч, се чуваха виковете на косматите умили, същества дошли от някогашните Северни земи, преди много векове, прогонени от ордите на Господаря Лонтър. Тези горило подобни същества, умело ловяха риба в морето и с честен труд изкарваха прехраната си. Сега подвикваха, провирайки се между тълпата предлагайки уловената си стока висяща от двете им ръце. Рибата трябваше да се продаде преди залез слънце иначе се вмирисваше и стоката не ставаше годна за продан на другия ден. За радост на бездомните кучета които бяха в особено голямо изобилие из улиците на града.
Расата на хората бе най-разпространена навсякъде тук в градът на пазара това не правеше изключение. Почти всички важни постове в управата на Ферланд се заемаше от видни мъже, чиято единствена цел беше да се доберат до облагите на властта. Разбира се имаше и представители на всички раси в тъй наречения сенат чрез когото се управляваше областта. Но това е тема която ще засегнем малко по-надолу в нашия разказ. Хората бяха основните действащи фигури в търговията на града от няколко века насам. Докато всички останали раси просто се включваха за да припечелят нещо. Макар и упадъчна раса, човешките представители навяваха онзи респект които бяха имали преди Епохите. Тези същества скланяха глава единствено пред безсмъртните фарли.
Представители на расата на фарлите много рядко биха могли да бъдат видяни някъде из улиците на Ферланд. Поради простата причина че те все още държаха величието на своята велика раса на висота която другите раси отдавна нямаха. Наследниците на урлите притежаваха онова досадно високомерие което особено много дразнеше борлите и това се явяваше като основна причина в честите конфликти между двете раси. На вид фарлите приличаха на хората но по-високи с изящни почти нежни фигури, вид подлъгващ окото за слабост която обаче не съществуваше. Пигментацията на кожата бе по-светла, косите единствено се различаваха по цветовете. Ако бяха светли - то това определено бяха представители на западните планински фарли, чийто крепости бяха непревземаеми по никакъв начин, ако пък тъмни дълги коси се мернеха наоколо то техният притежател идваше от дълбоките и гъсти гори. Тези фарли живееха в горите и техните селища бяха почти неоткриваеми, те изкусно владееха маскировката и не биваше да се подценяват в бой.Тук е именно мястото да споменем че, тези горски обитатели не се подчиняваха на властта на Господаря Мусаил.
Голяма тълпа се насъбра около един пътуващ факир който с пластично тяло показваше и уменията си в мимиката. Тълпата се радваше и ръкопляскаше на всяко негово изпълнение. Към края на поредния си номер разнородната публика го засипа с дребни монети, награда за доброто му изпълнение.
Далеч от тази врява, в една странична тясна уличка с надвиснали сиви чардаци на околните къщи, потропващ със своето бастунче едвам креташе белобрад старец облечен в кафява мръсна туника, ходилата му бяха обути в меки чамови налъми. Старецът така разчиташе за опора на своята тояжка че почти целият се облягаше на него в ляво. Бялата му мръсна брада бе дълга и явно не подържана. Ръцете напукани и кирливи бяха ясен знак за нелекия живот които явно водеше старчето, което упорито крачеше по калдъръмената уличка. Няколкото минувачи които го срещнаха извръщаха глава на другата страна за да не срещат нахалния поглед на просяка, за какъвто явно го определяха. Но старецът определено не бе просяк, нито бездомник, след няколко преки белобрадия старец стигна до малка кирпичена къщурка с паянтова ограда и обрасъл в бурени двор. Той живееше в тук. И определено обичаше домът си, защото със светнал поглед и забързана крачка влезе през паянтовата врата. Правена от дъски по време на неговата младост когато беше градил домът си. Къщичката се състоеше от една стаичка, малка камина, и килерче, където старчето слагаше нужните му неща. За съжаление нямаше водопровод и затова наливаше вода чак на чешмата в края на улицата.
С влизането го лъхна миризмата на застояло и плесен. Сякаш тук не бе живял никой, макар това да не бе така. Камината зееше празна, не палена от много време. Топлина тази стая не бе чувствала вероятно от доста време. За легло старчето ползваше сламени рогозки, по-дебелата от долу, приютила най-различни малки пълзящи насекоми и гризачи и по- тънката използваше за завивка. На една от стените имаше иззидана издатина която напомняше на някаква пейка,на която в краят и стояха мръсни глинена чиния и дървена лъжица. Липсваха маса, стол и други домакински необходими неща. Старецът подпря тояжката си о стената близо до леглото и с труд и пъшкане се мушна под завивките. Премляска няколко пъти и затвори очи.
Казват че всички пътища водят към Ферланд. В късния следобед, когато есенното слънце вече клонеше към залязване и предупреждаваше за идващия нощен мраз. На една от портите на града застана уморена фигура на младеж, чието изражение бе изморено, а очите му плачеха за сън. Но не умореният поглед и лице привлече вниманието на облеченият в тежка ризница войник. Якият пазач се приближи до момчето и учудено го заоглежда, чудейки се как е възможно да е толкова оскъдно облечен. Нямаше следи от наранявания. По-скоро изглеждаше уморен или...болен. При тази мисъл войникът отстъпи две крачки назад и наклони острото си копие към младежа.
- Какво ти се е случило?
- Нищо- повдигна рамена младежът. Явно привлякъл вниманието на по-старши пазач на портата. Това че бе по-старши от спрелия го войник младежът разбра по големия метален колан и на кръста под огромното шкембе. Брадатите военни го заоглеждаха с любопитство. По някое време по-старшия извади от някъде не голяма квадратна бяла плочка и напъха в устата на новопристигналия странник.
- Плюй! - отсече той. Младежът нямаше сили да се противопостави и изпълни заповедта. След това старшият приближи плочката до себе си и след миг отсече към своя подчинен.
- Чист е ! Пускай го! - врътна се на пети и изчезна зад огромната дървена врата. Видимо успокоен пазачът кимна към вратата.
- Влизай ! Хайде!
Младежът се запъти към високите дървени порти и се спря единствено за миг преди да влезе в града. Погледна назад към пътя от които беше дошъл. Забеляза че войникът го наблюдаваше любопитно, но не казваше нищо. Завъртя се и влезе във вътрешността на града.
Добре скрити във вътрешността на пазвата му се подадоха две мишоподобни муцунки на две същества които бяха известни в горите като Дъргъл и Пъргъл.
Слабичкият лесник сбърчи муцунка недоволен от видяното наоколо.
- Ако не знаех че това е Ферланд, никога не бих го познал. Този град се е променил много. И все към лошо. - подуши въздуха наоколо и отново сбърчи недоволно гримаса. - Дори и мирише различно, от времето от както го помня.
- Аха, ама все пак това място ми навява спомени. - държеше на своето Пъргъл. Дебеличкия лесник се заоглежда наоколо, Джун забеляза че и неговият побратим правеше същото.
- На къде? - поинтересува се Майтър Джун.
- Давай по главната улица, пък ще се ориентира ме в движение.Това място се е променило до неузнаваемост, и е заприличало на помийна яма. - сарказмът в думите на Пъргъл ясно прозвучаха в ухото на Майтър. Лесникът се бе покатерил на рамото на младежът където получаваше по-добра видимост.
Младежът му беше ясно че трябва да се срещне със някого, но точно с кого си оставаше загадка. Но не смята се на този етап да любопитства кой знае защо. Умората скоро щеше да го надвие, макар че се бореше с нея вече, с всички сили.
Съвсем скоро, воден от напътствията на лесниците, Джун така се обърка в лабиринта от малки и калдъръмени улички че, вече не знаеше коя посока къде е. Но това не бе проблем за малките същества. Те без проблемно намираха вярната посока, ориентирайки се, както Майтър успя да констатира, единствено по миризмата, защото почти постоянно душеха с муцунки въздуха, преди да поемат на някъде. Хората и съществата ги оглеждаха защото не всеки ден виждаха лесници, като повечето от тях дори не знаеха какви са тези същества. От разказите на пияниците в кръчмата, Майтър бе узнал че много отдавна всички същества и раси живеели в прекрасна симбиоза но времената сега бяха други. И младежът не можеше да си спомни защо тези раси през повечето време воюваха.
Започваше да се смрачава и студът отново погали леко облеченото тяло на Джун. Докосване което караше тялото му да потреперва. Ясно беше че търсеха някого, но вече като чели бе време да го открият. И още преди да си беше довършил мисълта Пъргъл посочи една малка кирпичена къщичка с малката си ръчичка и съвсем сигурен потвърди.
- Тука ще да е!
Майтър не беше много сигурен дали вътре в тази постройка имаше шанс да живее някой. И ако живееше някакво същество то със сигурност излагаше на опасност своя живот постоянно и както личеше само след малко неговият живот и този на горските му спътници щеше също да е изложен на подобна опасност. Защото абсолютно уверено малкият Пъргъл крачеше по тясната пътечка към паянтовата врата на схлупената къщичка. Дъргъл обаче остана на рамото му решен до края да се възползва от транспортът на аванта. Малкият лесник изчака двамата му спътници да се приближат до него и тогава почука с малкото си копие по вратата. Изглежда че този които ги очакваше не дочака повторно почукване. Отваряйки вратата ги посрещна мърляво белобрадо старче което, прегърбено от годините и тежък живот гледаше с жълтите си очички с особен интерес Майтър Джун. Младежът също оглеждаше старецът, и сякаш имаше чувството че онзи бърникаше в главата му. Усмивка грейна на лицето на стареца и с недвусмислен жест покани Майтър вътре в стаята, чиято миризма на застояло и плесен лъхаше още от входната врата. Джун потърси с очи лесниците които обаче вече бяха влезли. Защо трябваше да се страхува от старчето? То изглеждаше абсолютно безобидно и добродушно, освен може би очите които бяха жълти на цвят. Но какво пък всеки се раждаше със своите си особености. Любопитен Майтър Джун влезе в единствената стая, на къщичката. Преди да затвори вратата старчето се огледа навън и след като я затръшна поздрави:
- Здравей, Майтър. Най-после да се видим, а. - захили се белобрадия. - Сядай, сядай. Вероятно си уморен.
- Аха. - съгласи се младежът от Бошуля. Като се чудеше къде по-точно имаше възможността да поседне, или на пода или на издатината на стената. Забеляза и камината в която не гореше нищо. А студът вече беше започнал да навлиза през стените на малката постройка. Единствено малка свещ почти догаряше в глинена купичка и осветяваше в сумрак помещението. Усетил явно настроението на младежа старчето плесна с ръце и в камината пламна огън от нищото. Магия- помисли си Джун, ахвайки, защото за първи път се случваше да присъства на подобно нещо. Но чудесата не спряха до тук. Старчето промърмори нещо и близо да младежа се появи резбована масивна маса отрупана с най различни плодове. Два стола допълниха чудесата. Миг по-късно младежът реши да се извърне към старчето за въпроси но него вече го нямаше на негово място преобразен се бе появил, висок едър мъж, с дълга черна брада издължени скули и орлов нос. Не носеше мърлявата сива роба а бе облечен в искрящо бяло облекло. На кръста препасан, привлече вниманието на бошулеца, златен колан. От лявата му страна се показваше красивата изработка на глава на змей дръжката на не голям прав меч. Канията в която се намираше острието бе не по-малко красиво извезана. Изработка която бе позната на много малко същества. Пъргъл и Дъргъл се поклониха ниско, оказвайки уважението си по този начин.
- Господарю. - промълвиха двамата лесника.
Очите на странника който стоеше срещу Джун, вече не бяха жълти, техния цвят се определяш в нюансите на хилядите цветове, които младежът познаваше и се сещаше. Протягайки ръка към Майтър, мъжът недвусмислено показваше със този си жест желанието да контактува, и добрите си намерения.
- Вероятно не ме познаваш.- подкани го със ръка да се настанят на масата. Шашардисания Майтър механично се настани на единият стол с гръб към вратата. Странникът зае мястото срещу него, а двамата лесника се настаниха на масата. - Аз съм този когото всички наричат Мусаил.
Възможно ли бе това? Върховното горско същество, господар на всички обитатели на горите и планините да седеше точно сега срещу младежът от Бошуля. Господарят на горите се усмихна.
- Нямаше да те търся ако не се налагаше. Но яж. Нахрани се добре защото има много да ти разказвам.
Половин час по-късно Майтър Джун доволно почиваше в удобния дървен стол нахранен с вкусни горски дарове. Лесниците също бяха издули малките си коремчета като доволно ги потриваха с ръчички. Топлината на огъня почти ги приспиваше, но въпреки умората си, младежът бе готов да изслуша Господаря Мусаил. Видял че бяха приключили с храненето разказът му не закъсня.
- В зората на Втората Епоха, хората били покосени от невиждан глад и болести. Тези мъки, били основната причина човеците да се обърнат едни срещу други. Царство срещу царство. Братоубийствени войни. И постоянния стремеж за надмощие един върху други, родили много зли същества. Стигнало се до такъв момент че тези същества взимали надмощие и изтребвали цели градове, а тях сривали до земята. В тези войни обаче не участвали нито една от другите ни познати раси, заради страх от разпространение на зарази и болести. Хората били изолирани, и нямали помощ от никъде. За да не погине родът на хората, боговете видели страданието на хората и немощното им състояние в помощ им пратили най-силните си войни - Семарамините. Най- могъщите магически същества които били познати на тогавашния свят. Тези крилати войни, сътворени от Създателя, слезли сред хората. И започнали скрита яростна битка със злите сили.
- Титаничнатичните битки - допълни унесен в разказа на Мусаил, малкия Дъргъл. Господарят му се усмихна благо, кимайки утвърдително с глава, и продължи.
- За да не се разбалансира и без това крехкия баланс между злото и доброто, на Семарамините им било заповядано да не влизат в открити боеве с злите сили. Тяхната мисия била да по-скоро да отключат магическите способности във всеки човек и да ги научат да ги използват.
Тук Господаря Мусаил въздъхна, някак разочаровано.
- На брой крилатите войни от небесата били седем. Магическо число. Тяхната задруга била несклонима а мощта им когато са заедно, безгранична. Но... най-младия семарамин бил открит от демони в сегашна Арла. Градът на древните урли. Нечестивите същества били толкова много че на младият божествен пратеник му се наложило да отстъпи. Скрил се в местностите на Байра. И чрез могъща магия повикал братята си. Обаче демоните го намерили преди другите семарамини да откликнат на повикът му. Битката била високо в небесата, и въпреки яростната съпротива и безбройните погубени демони, семараминът бил сразен. За да не бъде обладан младият небесен служител се предал в ръцете на смъртта. Това е начинът да се убие семарамин, само ако той го пожелае. Падайки той използвал магия и тялото му се превърнало в прах и разпръснало из горите на Байра. А светлината на душата му паднала някъде в околностите на Бошуля. По това време там не живеели хора и нямало селище. Демоните не могли да видят това защото точно в този момент дошли останалите крилати същества и само за миг ги унищожили.Предполагам знаеш легендата за Чейн?
- Донякъде. - кимна Джун.
- Предполагам знаеш че, е търсил Светлината на семараминът? Но вместо това е намерил Мечът на Ронан. Все пак това е доста силно оръжие срещу злото.
- Могилите на Ронан? Легендата за тези могили се разказва и до днес в селото ни. Казват че сам Ронан е погребан там...Но днес тези могили ги няма.
- Разрушени от злите слуги на Лонтър. - продължи Господарят Мусаил. - Първият цар на Мидълърт не е погребан там. Той загина в битка В Северните земи и тялото му е незнайно къде заровено.
- Но могилите...
- Могилите не са погребални. Те имаха друго предназначение. Но заради съображения се наложи да се разпространява слухове за това че са погребални и криеха мощите на великият Първи цар. Много добре си спомням когато Айгър Чейн откри мечът и какви бяха последиците за Лонтър. Неговата сган беше отблъсната чак до най-студените и мрачни места на Северните земи. Поражение което злият господар не беше очаквал. Сам се досещаш че, в земите на Бошуля много често се раждат хора които владеят една или друга магия, и ако направим една равносметка ще разберем че всъщност това са сили на семарамин.
Преди много години Оракулът от Дардарел, предрече раждането на дете със силата на молитвата, една от силите на семарамин. Оракулът посочи и мястото, където ще се роди това дете.
- Бошуля. - промълви Майтър.
Мусаил кимна утвърдително с глава. Очите му заискряха с цвета на зелените багри на тревата. Майтър Джун имаше чувството че, магическото същество ще поиска нещо от него, може би да намери този за когото беше предсказал Оракула в Дардарел. Мусаил проговори като внимателно гледаше младежът от Бошуля.
- По незнайно какъв начин за предсказанието научи и Лонтър. Знаеш за битката на Чейн с Терамините. Най-силните демони от преизподнята. Призовани от самия Лонтър в помощ на злите му намерения. След падането на Чейн, времената се промениха към по-лошо. Граничния Легион удържаше границите няколко века но не успя и беше разбит от постоянните битки с дракуси и каквато зла паплач знаеш. Злото бавно но сигурно се заселваше в земите на Мидълърт. Всички ние водим война която не знаем дали ще спечелим.
- Няма ли помощта на небето?
Лицето на Мусаил помръкна.
- Не. Сякаш са ни забравили. Докато беше жив Свезар, последния урл. Битката в централните земи продължаваше с пълна сила. Той откриваше онези които носеха надежда. Но и той падна в битка с злото. И след толкова векове когато и най-малката надежда угасва, ние видяхме светлина в тунела. Отново се роди мъничка надежда. Човешки син ще поведе битката за добруване.
- Ама, аз наистина не мога да си спомня за нито един човек от нашето село които да проявява каквито и да било по-особени способности.
Мусаил се засмя. Но смехът му не бе подигравателен, звучеше по-скоро добродушен.
- Няма нужда да търсиш, този човек, Джун. Ние вече го намерих ме.
- А-а. Ами тогава защо съм ви аз ?
- Ти си този.
Ако имаше мухи, вероятно биха влезли съвсем необезпокоявано в устата на младежа. Той така бе зяпнал от почуда че, предизвика смехът на двамата лесници.
- Значи не сме се лъгали. - радваха се горските същества.
Мусаил им махна да млъкнат.
- Двамата лесника те доведоха тук за да ти дам напътствия какво трябва да направиш от тук нататък.
- Но... Ама... Защо аз?
- Съдбата най-вероятно е решила така. - уточни Мусаил, като по този начин вероятно искаше да избегне излишните въпроси.
- Но аз не знам да имам някакви по-особени способности. - поокопити се младежът от Бошуля. Единственото което някога съм правил е да се грижа за сестра си, която е и единственото ми семейство, в Бошуля. - при мисълта за сестра му, сърцето на Майтър Джун се сви от притеснение. Изглежда усетил това му притеснение, Мусаил побърза да го успокои:
- Спокойно, спи тази нощ. Семейството ти е в безопасност. Слугите на Лонтър търсеха теб. На тях не им трябва излишна непредпазливост. Лонтър не знае че ти, и идея си нямаш за каквито и да било сили. Все пак, съгледвачите, на злото имаха за цел да ни сплашат и пленят душата ти.
Думите на Господаря Мусаил успокоиха до някъде бошулеца. Но някак му се искаше да бе видял с очите си че сестра му е в безопасност. и че селото не гори. Мисълта за това какво можеха да причинят злите същества караше тялото му да се напряга, при тревожната мисъл.
- Трябва да посетиш едно място високо в планините на Ирла. Място към което аз ще те упътя. И заедно с тези двамата ще го намерите.
Физиономиите на лесниците, от спокойни и блажени се смениха тревожно недоволни гримаси. Но не посмяха да кажат нищо. Господарят продължи:
- Високо в непристъпните върхове се намира светилището на бога Тенгер, в този храм има малко езерце неговите води са магични. Ще призовеш духът на Свезар. - сякаш от нищото в ръката му се появи книга, с кожени корици. Но по видът и си личеше че е много стара.Мусаил я подадена Маитър, тоя пое и я постави на масата, пред него. Боязливо прелисти корицата и впечатление му направи първата страница на която имаше странен знак, които за първи път виждаше.
- Тази книга ще те научи как да използваш силата си, която криеш в теб и как да призовеш Свезар. Той ще ти помогне. А това. - вдигна ръката си и в нея стискаше на тънко синджирче малка светеща в синьо сферичка. - това е Рожанце, то ще бъде твоя водач.
Сякаш свикнал да приема подаръци, Майтър кимна и прие подаръкът от Мусаил, без да задава въпроси. Щом това нещо ще му бъде водач значи така ще да е.
- Ако спре да свети, значи си объркал посоката.- усмихна се Господарят на горите. Безсмъртното същество бе сигурен че, младежът срещу него почти не осъзнаваше какво точно става, още повече да знаеше какво е малкото нещо затворено в сферата. Но нямаше кой знае колко време за обяснения. По пътя за храма на Тенгер лесниците щяха да му отговорят на всички въпроси които го вълнуваха.
- Време ще е да си починете. - меко промълви Мусаил, и гласът му звучеше повече от приспивно. Маитър обаче имаше въпроси.
- Кога тръгва ме?
- Утре щом се наспите. Всичко необходимо за пътуването ви е приготвено.
Мусаил продължи разказът си още, но гласът му беше толкова унасящ и приятен че, на няколко пъти Майтър се улавяше да задрямва. Между задрямванията успя да разбере само защо урлите са изчезнали от Централните земи. История която не и е мястото тук и сега да я разказва ме.
Навън отдавна се бе стъмнило, и студът на нощта здраво хващаше всеки дръзнал да броди из вече пустите улици на града. Но това не притесняваше тъмния силует скрит в сянката, зорко наблюдаващ малката кирпичена къщичка.
2
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me