StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,055
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,839
   Точки: 2,648,480
   Съобщения: 155,849
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,763

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Румен

Лагерната количка на Румен се счупи. Стана внезапно и като че ли без причина – помагаше си с ръцете, за да увеличи скоростта, количката подкачаше върху неравния паваж и изведнъж белята стана. Лагерът се откърши от дървеното тяло, отърколи се бавно и падна като ранено животно.

Румен се ядоса. Количката му беше любима – ходеше с нея и за хляб, и за мляко, до фурната, после до магазина зад дерето, през повечето време не се возеше на нея, а я дърпаше с въже или я носеше под мишница, тя му беше неизменен другар. Обичаше я и това си е, обяснение нямаше, а и не търсеше. Дядо му я беше измайсторил. Нямаше нито амортисьори, нито гумени уплътнители – тресеше се по неравното, та чак костите пропукваха, обаче Румен и това харесваше. Тогава той за първи път започна да разбира, че когато обичаш нещо истински, прощаваш му всичко Или почти всичко. Сега не можа веднага да прости, че количката се счупи толкова бързо и някак безпричинно. И друг път се беше возил върху паветата надолу към училището, а нищо такова не се беше случвало. Как така отведнъж се отчупи този лагер? Огледа повредата – изглеждаше зле. Събра всичко, даже и малките тресички и някакъв винт, после гушна количката омърлушено и тръгна обратно към вкъщи.

Беше сигурен, че дядо му ще оправи нещата. Той беше много оправен, ръцете му бяха сръчни и особено с теслата правеше чудеса. Разбираше от всичко, можеше да сглоби пейка за нула време, пироните ги забираше от раз, а когато сложеше грес на лагерите, количката тичаше надолу като състезателна кола.

– Дай да видя – каза дядото. Гледаше важно и съсредоточено и внукът му не разбра дали се сърди или просто е притеснен от станалото. – Ти удари ли се?

– Не – излъга Румен. Беше си натъртил рамото, но не болеше много.

– Къде стана белята, моето момче?

Румен обясни. Скри факта, че се беше засилил прекалено много, усилваше скоростта с ръцете си и вдигаше краката високо, за да не пречат – и така фучеше през паветата, че чак зъбите му тракаха.

– Няма страшно – измърмори старецът. – Ще оправим нещата. Добре, че лагерът е здрав. Нищо му няма. Просто се е отчупила подпорката. Ето – виж. Важното е ти да си добре. Друг път да се пазиш, чедо, моля те. Количката се поправя лесно, ама ние, хората, понякога не можем.

Румен видя счупеното и поклати глава – не беше съгласен с дядо си, нещата изглеждаха много зле. Той самият никога не би могъл да поправи това нещо. В миг като този се чувстваше безпомощен и ненужен като баба си – тя все около печката се мотаеше и никаква полза не виждаше от нея. Като че ли не може без ядене, те с дядо му и с по една филия с олио и пипер можеха да изкарат по цял ден, нямаше нужда от тия вечни яхнии и чорби. Баба му никога нямаше да може – както всъщност и той, да оправи нещо тъй сложно и важно като количката. Румен мислеше, че жените не са особено полезни. Беше споделял понякога тези свои наблюдения с дядо си.

След час количката беше готова. Момчето седна в нея и се спусна за кратко по нанадолнището в двора. Ами да – всичко беше наред! Количката си беше същата. Нищо ѝ нямаше вече.

Скочи и разцелува дядо си.

– Благодаря ти, дядо! Супер си! Много си як!

Дядото изобщо нямаше вид нито на супермен, нито на много як. Беше слабоват мъж с къса бяла коса, голям нос и отрудени ръце.  Изглеждаше щастлив човек и не криеше това, не се смееше често, но очите му излъчваха някаква упорита и мека радост.

– Ти май се радваш повече от детето – изгледа го внимателно бабата, когато той затвори вратата на кухнята. – Какво толкова е станало?

– Нищо, нищо – избърса очите си старецът. – Пратих го да купи две вафли. Едната е за теб.

– А другата?

– За нас двамата – ще си я разделим по равно.

Те бяха бедни хора, но възрастната жена възропта:

– И как може такова нещо? Кога ти хрумна това? Защо не му заръча да купи три вафли, да има за всеки по една ? Ама че си стиснат. За шест стотинки ли си?

– Не е за това. Така се разбрахме с него. Той скоро ще стане млад мъж. Добре е да знае това и онова. Ще дойде време сам да си оправя количката. После – и автомобила. Ако не се научи да уважава жените, лошо ще е. Време му е. Ще запомни тези вафли. Ще запомни, че обичаш сладки неща и че е добре да може да те зарадва с нещо. Ти си му баба, но си и жена. Ще се досети.

Възрастната жена се просълзи. Тя вечно готвеше вкъщи, но вафли не можеше да прави. А много ги харесваше.

Румен запомни и това за вафлите, и за поправената количка, и за хората. Всичко помнеше от щастливото си детство. Когато остаря, носът му стана голям, отслабна като дядо си, косата му побеля, но винаги успяваше да помогне с това-онова на внучето си. Защото беше щастлив човек. Добър човек.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Приказки и детска литература
публикувана на: 2018-12-17
прочитания: 116
точки: 10 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 7 (виж препоръчалите)

Вход