Сива въздишка с бели ивици бързо се шмугна навън. Трескаво се ориентира нагоре, трябваше й въздух напоен с чистота и разум. Пърхаше умело с душа, когато се сблъска с отрицателна, тежка мисъл, която бе пусната  нелепо  в пространството от важен, жлъчен господин. Бе черна, с бодли и въздишката започна да тъжи от излъчването вредно. Спомни си колко страшно бе това -  баща й беше същият злодей - отрицателна, песимистична мисъл от объркана жена. После се засили, за да се отдалечи от неприятното присъствие. Започна да се рее весело и да се радва на придобитата си свобода, когато погледът й прикова прекрасна, съвършена мисъл, литнала от влюбена девойка. Така нежна, препълнена с надежда  и любов. Тази мисъл изглеждаше величествено достолепна.
   Въздишката се амбицира, вдъхнови се и още по-силно и смело затрептя, искаше да е красива като тази мисъл. Започна да се издига по-високо с вик и колкото по-нависоко  отиваше, толкова по-съвършени и прелестни мисли на хората срещаше. Те образуваха мир и хармония, бяха по-ярки от дневна светлина и по-цветни от есенни багри. Въздишката бе толкова щастлива, че дори за миг и се стори, че сивата й дрешка е станала като брокатена дъга. Но тя не беше от такова лъчисто естество и не издържа... пукна се от наслада. Затова пък завинаги ще остане въздишката стигнала Рая.