Разказвах веднъж на моите три дечица стародавна приказка за Доброто и овчата кожа. Слушаха притихнали, със светнали очички, натъркаляни едно до друго на леглото между мен и баща им. Тесничко беше, но топло на душите. Пак имаше режим на тока, та бях запалила една свещица, колкото да се виждаме.

Чудна е тая приказка – някои я живеят истински и не подозират, колко богати са в привидната си бедност. Други пък, какво ли не правят да обърнат добрия й край към себе си – и тъй опитват, и инак мъчат – не става! Не става, когато с душа не вникнеш в същината, ами бързаш да грабнеш всичката благодат наведнъж!

И тъй… имало едно време, а пък така било във всички времена, че и в днешното; имало двама братя. И както е в повечето приказки – у единия от боллук преливало, по мед и масло му течало, богатство натрупал – с коля не можеш го премери, земи накупил – с кон от изгрев до залез едвам ги обхождал… И стока завъдил, добитък всякакъв – чет нямали стадата му, мандри и пчелини; лозя…Невеста си имал – от сой и богатско коляно. Заради имотите й я взел, да му подхожда на имането. Къщата му – на няколко ката, грее сребърна и златна, сякаш Слънцето у нея живее…Голяма къща, наредена и нагласена, ама – празна: челяд си нямал.

Другият брат, колкото да бил сиромах човек, толкова пък в замяна Господ го дарил с дечица – едно от друго по-хубави и работливи. Къщицата му - кирпичена, накрая на селото, с трън да се завъртиш, няма какво да закачиш, ама по цял ден в нея гълчава се чувала, смях се носел. А стопанката му, като запеела на нивицата, дето с едно дръгливо магаре за половин ден я изоравали и с един шиник жито засявали, цялото  поле еквало; мало и голямо се спирало да послуша медения й глас; душа да наслади и поука от песента да вземе.   

Една вечер, богатият, като се връщал късно от обиколка на нивите си – изполичарите и ратаите да нагледа, минал край къщурката на брата си. От далеч се зачул дружен смях. „На какво ли пък толкоз се смеят?”- помислил. И надникнал през прозорчето – мъничко, като две детски длани. Гледа, огнището – премига на загасяне, на пръстения под постлали една овча кожа, насядали на нея всички и подхвърлят нещо, вдигат ръце, грабват това нещо, и се смеят, смеят… Ама нали бързал да не го усетят кучетата, не видял какво ще да е това чудно нещо, дето толкова разсмивало домочадието на брата му.

Прибрал се в светлите си глухи сараи, седнали да ядат и пият с жена си, а от ума му не излиза оня смях. „Ще питам, аз брата – какво й туй чудо, дето ги прави толкова весели? Ако го има отнякъде – калпак жълтици ще дам, ще го купя, дано и моята невеста се усмихне най-сетне!”

Речено-сторено. На другия ден отишъл при брата си и не го усуквал много, попитал: тъй и тъй, рекъл, кажи ми – нали баща ни, от всичко свое, по равно ни даде, ама какво е това дето ти го имаш, а аз го нямам? Къщата ти – от смях ще се събори, а моята – глуха, като запуснато гробище?

Позасмял се под мустак сиромахът, пък рекъл: - „Ех, бате, имаме си една овча кожа за постеля и вечер, като се сберем на нея, подхвърляме си една ябълка и ни е весело”.

„Това ли било? – помислим чорбаджията.- Че аз утре при златарина калпак жълтици ще занеса,  златна ябълка ще заръчам да измайстори за моята невеста – да си я подхвърляме и ние, белким се свърши с това мълчание и къщата ми да живне.”

На другата вечер, ей ти го – носи златна ябълка. Подава я на своята стопанка. Постлала тя на земята една меча кожа – широко да им е, да се не въвират един в друг… Наредила поднос със стафиди и бадеми. Седнали двамата в двата края на мечата постеля, започнали да си подхвърлят златната ябълка. Ама нали била тежка, ръцете им скоро умалели. Невестата се навела бадемче да си вземе, чукнала я ябълката по главата, рукнала една кръв – не ти е работа! Че като писнала, че като приберяла… Уплашил се чорбаджията - едва не утрепал жена си!  

На другия ден, ядосан отишъл отново при брат си и рекъл:

-Е, братко, направих аз златна ябълка, а каква стана тя – за малко да си утрепя невестата! Ударих я неволно с ябълката по главата, рукна кръв – леле-мале! Сега горката превързана ходи и с мехлеми се маже! Наместо да я развеселя, аз я разплаках… Я ми кажи правичката – не ще да е туй нещо златна ябълка, дето ви разсмива! Хайде, не мъчи ме – казвай скоро що е!

-Ела да видиш. Не си ни влизал в къщата, бате. Е, тя е сиромашка, не е като вашата, ама и в нея хора живеят! Ела, поразгледай, па сам реши  - имаме ли ние, голтаците имане, нямаме ли! И ако да го имаме, какво ще да е!

Разделили се братята – всеки тръгнал по работата си.

Надвечер, пред къщицата на бедняка изтопуркал храненият жребец на богатия. Слязъл той тихичко от коня, приближил първом до прозорчето. Гледа – братовото му семейство пак се скупчило въз овчата кожа – весели и щастливи, подават си най-малкото детенце един на друг, а то пери ръчички и се смее, смее, сякаш златни зърна ръси смехът му!

Въздъхнал тежко, понечил да си тръгне, а очите си не можел да откъсне от детенцето: русата му главица наистина светела като златна ябълчица в сумрака на бедната къщица. Разбрал чак сега, че имането на брата му е по-голямо и истинско.

Върнал се в къщи си, натоварил в каруцата чували с брашно и царевица, толуми със сирене и мехове с вино;  завъртяла невестата му баници и погачи, опекла пилета, наточила павур с ракия, пременили се двамата и по мръкнало спрели пред бедната къщица. Лавнали кучетата, излязъл братът и що да види: гости му дошли! От сърце се зарадвал, почтително ги поканил да споделят трапезата им: черна леща и просена пита.

Влезли чорбаджиите в тясната собица: чистичка, спретната…По средата – софрица, край нея – дечица – едно от друго по-хубави, като ябълчици на полица! А в скутите на братовата невестица онова, най-малкото – със златната косица и звънливия смях. Понечили децата да станат от софрата, на гостите място да сторят, но чичото само си отчупил от питата, приседнал до огнището и със насълзени очи гледал как сладко си хапват дечицата постната лещена чорба и как със залчета отопяват до шушка дървените пахарки. Когато лъснали дъната им, той станал и извадил от пояса си две големи кожени кесии – от едната напълнил пахарките със златни махмудии, втората подал на брата си – волове и ниви да си купи, и къща направи.

Смаяли се бедняците – защо е тая щедрост? Как тъй тоя вечно навъсен и строг човек се е размекнал, от какво сърцето му се е преобърнало? Лицето му светело, в очите му греели некапнали сълзи…

После братята разтоварили каруцата и седнали отново край софрата – да хапнат и пийнат за здравето на всинца им, да опитат донесеното от чорбаджийската къща. За пръв път, от както баща им разделил имотите, те наедно - хляб ядяли.

Като вдигнали невестите софрата, насядали всички край едничката постелка – една овча кожа. Запели децата, засвирил на дудук баща им, заиграло най-малкото: друскало се на босите си крачета, заперило ръчички, грейнала му русата главица на светлината на огнището и тъничкото пламъче на кандилцето; заразсипали се златните зрънца на смеха му. Прихнали да се смеят всички, залюляла се къщата от смях и радост. Пресегнал се чорбаджията, взел малкото момченце в ръцете си, приласкал го, а от очите на неговата невеста закапали едри като бисери сълзи.

-Сляп бях досега, братко, сляп и зъл – богатство трупах, имоти сбирах… За кого, като си нямам рожба? Ето – ти на една овча кожа седиш, просена питка и леща ядеш, а си наредил златни ябълки-дечица, все от сърце родени! Сега разбрах братко кой е по-богат!

-Да, - рекъл по-малкият брат, - Когато има мир и любов в една къща, и постелята от една овча кожа е широка! Няма ли обич, братко, и волската кожа ще е тясна и крамолите ще са ката ден. Вярно е, децата са най-голямото богатство – то с пари не се купува, ама е единственото, за което си струва да живееш на този лъжовен свят. Да даде Господ и в твоята къща златни ябълки да наредиш!

…

-Тъй ли свършва приказката, мамо? – питат моите три ябълчици.- Много е хубав тоя край, чак не е за вярване – отсича малката щерка!

И е права! Не е за вярване - богатият, на бедния от своето да дарява, с пълни шепи при това, па бил той и роден брат! Че колко пъти кръвта, родна кръв предава... и децата вече са свидетели на това безчовечие! По-често в живота, приказката съвсем не свършва така: богатият ще се напъне целия свят, ако може наведнъж да налапа, а бедничкият, „Сполай” на Бога ще рече, кога му е жива и здрава челядта – нищо, че на софрата му само черен хляб и сол има. Ала нали, пусто да остане, лошотията с Добро трябва да се пребори, измислих този край на приказката, мой си е греха… Ама пък тъй ми се искаше Доброто да вземе връх, па макар и в една приказка с измислен край.

10.02.2012г.

 Из \"Приказна огърлица\"