Имало едно време едно момиче,вечно усмихнато и щастливо.Но под тази маска,под маската на силен човек се криело едно ранено и кървящо сърце.Никой не забелязвал това,а нежното цвете бавно,но сигурно вехнело,потънало в своята болка.Когато вечер го хванело страх,то гушвало плюшеното си мече,опитвайки се отново и отново да избяга от сълзите...ала те го застигали безмълвно!

Един мрачен и облачен ден,докато момиченцето се разхождало из гората,един старец го спрял и запитал:

-Защо моята уморена душа вижда сълзи и нещастие в тези красиви млади очи?

Момичето погледнало стареца и започнало да говори, без да осъзнава,че излива душата си пред един непознат възрастен човек:

-Боли ме!Боли ме от хорските думи и дела!Боли ме от всичко случващо се наоколо!Наранява ме това,че хората,които се обичат в един ден, в друг се мачкат един другиго.Те не разбират...А колкото и да искам да помогна на човечеството, да го променя-това е невъзможно.Когато се опиташ да направиш някому добро, това остава неразбрано, неоценено.Всеки ден те губят част от себе си, хората... са зли.

Старецът се огледа,седна на близкия дънер,за да почине за миг,сложи ръка на сърцето си и вперил поглед в небето довърши със сълзи на очи:

-Ехх,живот!!!Нима си тъй жесток към всички....





И тука ми спря мисълта и ще го оставя така... 