В едно малко градче петгодишно момиченце не можеше да заспи в огромната къща за деца без майки и таткови. Луната беше кръгла, голяма и сякаш се усмихваше в прозореца срещу него, а то беше тъжно и дълго се въртеше в леглото си. Бяха му казали едни лелички в бели престилки, че мама е заминала много далече и ще го вземе когато слуша, а татко е в друг град на работа. То не разбираше каква вина има и колко трябва да слуша. Не издържа, разплака се и попита през сълзи:
    - Ти какво искаш? Защо всяка вечер светиш в очите ми?
    - Успокой се, миличко! - отвърна луната
    - Обичаш ли приказки?
    - Много... но мама я няма!
    - Искаш ли да ти разкажа аз една приказка? - попита отново луната
    - Ама ти знаеш ли приказки? - на свой ред попита детето.
    - Зная много приказки, защото виждам много неща от високо и обикалям земята... Ако искаш ще ти разкажа една невероятна история.
    Момиченцето отметна одеялото и луната се мушна под завивките. Детето я гушна, избърса сълзите си с ръчичка и тихо каза:
    - Готово! Чакам твоята приказка.
    - Това се случи там горе при мен на небето на оная ми страна, която никога не се вижда от хората и всички мислят, че е много тъмна. Появиха се веднъж пет ангелчета...  
   - Те имат ли си майка? - прекъсна я момичето.
   - Не зная , миличко - отвърна тя. - Бях заспала и когато се събудих, те стояха на един голям камък. Казаха ми, че са дошли да ме зарадват...
   - Искам и аз да ги видя! - прекъсна я отново детето.
   - Добре. Сега затвори очички... Аз ще ти разказвам, а те ще дойдат при теб.
   Малкото момиче затвори очи, а луната продължи:
   - Ангелчетата бяха големи колкото твоята ръчичка и бяха облечени целите в бяло, с пелеринки и бели тънки крилца. Едното можеше да рисува, другото да свири на всякакви инструменти, третото да пее, четвъртото да танцува, а петото да разказва приказки...
   Детето виждаше вече тъмното небе и едно ангелче да рисува безброй звездички по него. Второто ангелче засвири на малка свирка и звездите затанцуваха заедно с третото ангелче. Четвъртото запя нежно, нежно и сякаш момичето потъна в майчина прегръдка. Отпусна се спокойно и се заслуша в приказката на петото ангелче. От него разбра колко е красив света, как пеят птиците, какъв цвят имат пеперудите, почувства аромата на цветята, усети полъха на вятъра, докосна дъждовните капки, стопли се от слънчевите лъчи и не усети как заспа усмихнато, сгушено до луната. А тя тихичко се измъкна изпод завивките и се скри горе на небето зад едно облаче. Искаше да си почине и на следващата вечер пак да разкаже приказка за лека нощ на малкото самотно момиченце, което вече сънуваше своята майка...

Рая Вид, 06.03.2012,