Живели някога мъж и жена. Нямали деца, но имали кобила и лозе. Работни хора били. Грижели се за лозето, а то им се отплащало богато. Връзвало хубаво грозде. От него правели вино, продавали то и така преживявали.
        Една година за зло или за добро, много от пръчките и корените измръзнали. Родило се малко грозде, а то се напукало от ранните дъждовете, а после изсъхнало от сушата. Така хората нищо не спечелили, останали без пари и нямало какво да ядат. Дълго мислили и решили да продадат кобилата. Мъчно им било за нея, но нямали друг избор.
       Извел мъжът животното от конюшнята, но то започнало да куца. Тръгнали при ковача, но нито една подкова не ставала на крака на коня. Чудел се лозарят какво да прави. До пазара в града имало доста път, а за куца кобила щял да вземе малко пари. Въпреки това я подкарал като си мислел, че все някое село ще я подковат.
       Вървели, вървели... По едно време животното се спряло и ни напред, ни назад. Дори започнало да тропа по земята точно с този крак, който нямал подкова. Мъжът разровил мястото и видял една голяма плоча. Помъчил се да я отмести, но тя не мърдала. Тогава забелязал надпис от ситни букви. Вгледал се и прочел: „ Пътниче, отмери три крачки на изток и каквото намериш, твое е. Удари плочата с него три пъти и тя ще се отвори. Помни добре: Можеш да ползваш две неща - това, което намериш и това което вземеш от скривалището. Ако избереш повече, всичко ще пропадне в дън земя заедно с тебе”.
          Лозарят изгарял от любопитство. Отмерил три крачки на изток и какво да види – една конска подкова. Взел я и се върнал при плочата. Сложил подковата на крака на кобилата и тя залепнала, сякаш винаги си е стояла там. Животното стъпило върху плочата и три пъти ударило по нея с подкования крак. Камъкът се отместил и пред очите на мъжа зейнала дупка, към която водели стълби. Заслизал той по тях и се озовал в една широка пещера. А там какво ли нямало – бисери, диаманти, злато, сребро, пари – да ти се замае главата! Такова нещо през живота си не бил виждал, нито пък чувал да има някъде. Замислил се. Какво да си вземе, че да му бъде от полза? Каквото и да е, трябва да го продаде. Получените пари ще пръсне и пак ще остане беден след време. Ползата никаква. Огледал се още веднъж, но не видял нищо подходящо за себе си и затова си тръгнал. На третата крачка се спънал и едва не паднал. Погледнал в краката си и що да види – една лозова пръчка. Въобще не искал да знае как се е озовала тук сред тия богатства и нали цял живот с лозарство се занимавал, взел пръчката и се качил при колибата. Подкарал я, но тя не искала да върви напред към пазара в града, а се извъртяла и назад тръгнала към селото на мъжа...
         Така скоро се върнали у дома. Лозарят заровил пръчката в земята и влязъл вкъщи да си почине.
         В това време пръчката покарала стъбло, разлистила се и вързала два големи бели грозда. Минала кобилата и изяла единия. Минала оттам жената на стопанина и изяла другия грозд. Тогава пръчката изсъхнала. Уплашила се жената да не би мъжът й да се кара, отишла при него и му разказала всичко. Разсърдил се той и  си помислил  \"Ако бях взел злато, сребро или нещо друго, поне щях да имам малка полза, а то какво стана сега – пръчката изсъхна и ползата – никаква... Я да се върна и да си взема нещо друго”.
         Тръгнал отново на път, но без кобилата . Тя не искала да тръгва и легнала на земята, сякаш била болна. Вървял той, вървял и почти стигнал града, но никъде не открил плочата - сякаш в земята била потънала. Капнал от умора, след три дни се върнал отново вкъщи. Изненадата му било още голяма, като разбрал какво го чака там.
         Първо влязъл в конюшнята, за да види кобилата. Намерил до нея едно малко бяло конче с черна грива. Зарадвал се и побързал да съобщи на жена си, а тя го посрещнала с едно малко момченце в ръцете. Чак сега разбрал мъжът ,че пръчката била вълшебна и всичко дължал на нея. Взел я и я скрил на тавана. Кръстил сина си Гроздан, а кончето Черногривко.
         Момчето и бялото конче растели не с дни, а с часове и за няколко дни станали за чудо и приказ. Гроздан бил вече строен и красив момък, а Черногривко силен кон. Синът казал на баща си:
         -  Тате, аз вече съм голям и се срамувам, че още ме храниш. Ще тръгна по света да си търся късмета. Ще взема и Черногривко.
         -  Нека да бъде така, както си решил,синко. Ще ти дам някои неща за из път, но искам само добро да правиш на хората – отвърнал бащата и дал на Гроздан кошница с малко грозде, едно шише вино и лозовата пръчка, че друго нищо си нямал. После му разказал всичко и му поръчал да се пази.
         Момъкът благодарил, оседлал коня и тръгнал. Щом излезли от селото, Черногривко казал с човешки глас:
         - Дръж се здраво за гривата ми, Гроздане, и не се бой!
         И докато Гроздан разбере какво става, конят литнал. Преминали през девет страни и спрели в десетата, но не къде да е, а на една поляна. Конят казал:
         -  Пристигнахме. Това е страната на Злия цар. Освен това той е ненаситен и много лаком. Заповядал е всеки ден хората да му носят разни вкусотии и ако ястието не му хареса, убивал човека. Придворните на царя също са лоши и зли хора. Единственият добър човек там е неговата красива дъщеря. Лакомият цар е решил да я омъжи за своя пръв съветник, който освен, че е грозен, е много подъл човек. Да побързаме, Гроздане! Трябва да помогнем на царската дъщеря. Тя не иска да се омъжва, а сватбата е след три дни.
         Гроздан не знаел какво да прави, но конят го накарал да  занесе гроздето и виното на царя. Тръгнал момъкът, но стражите го пуснали през портите чак когато разбрали, че носи чуден плод на владетеля.
        В царския двор първо срещнал принцесата. Тя много го харесала и го попитала:
        - Защо си дошъл тук, момко? Баща ми ще те погуби.
        - Нося един плод на царя, принцесо. Освен това искам да ти помогна и да те спася от тази нежелана женитба.
        - Благодаря ти много за добрите намерения, но царят е много лош и не зная дали ще успееш – отвърнала принцесата.
        -  Ще се опитам – рекъл Гроздан, влязъл при  Злия цар и се поклонил с думите:
        – Царю честити, донесох ти плод, който не си ял досега. Има го само в нашата далечна страна.
        - Добре – казал царят. Дори не попитал къде се намира тази страна – Но, ако твоят плод не ми хареса, лично аз ще те обеся.
        Гроздан му подал гроздето и царят лакомо го изял. После поискал сок от този плод. Момъкът му дал тогава и виното. Изпил го царят, но бил ненаситен. Поръчал в деня на сватбата на дъщеря му да има за гостите от този плод и от това питие. Ако не, ще вземе главата на чужденеца.
        Натъжил се Гроздан. Върнал се на поляната при коня и му разказал всичко.
        -  Не тъгувай! – казал му Черногривко- Ти само вземи лозовата пръчка,зарови я в царската градина и после гледай какво ще стане.
        В уречения ден Гроздан направил така, както го посъветвал конят. В царския дворец всичко било готово и сватбата започнала. Гостите били все лоши хора. Всички се смеели и пеели, а принцесата плачела. Никой не се интересувал от нейните сълзи.
       Царят видял сина на лозаря и извикал, за да го чуят всички:
       -  Сега, гости мои, ще има за вас изненада. Ще вкусите чуден плод, който досега не сте опитвали. Освен това ще опитате и невероятно питие. Ако не е така, ще видите главата на този момък да се търкаля в краката ви.
       Щом чула това, царската дъщеря се скрила в стаята си, а Гроздан повел сватбарите в царската градина. Там заровил лозовата пръчка. Изведнъж от нея покарало стебло, а то се разлистило и вързало големи черни гроздове. Гостите се нахвърлили върху тях и на всеки се паднало по едно зърно. Царят махнал с ръка и всички сложили в един и същи миг плода в устата си. Гроздето се оказало отровно и всеки падал веднага мъртъв на замята. Така Гроздан погубил всички зли и лоши хора в тази страна.
       Царската дъщеря му благодарила и за отплата му станала жена. Освен това тя го обикнала още щом го видяла, а и той също я харесал. После двамата отишли при Черногривко, качили се на гърба му и се върнали в селото на Гроздан. Там направили богата сватба и заживели щастливо. Никога не забравили бедните хора и винаги им помагали. Дори всяка година заравяли лозовата пръчка в земята, а тя раждала бели вкусни гроздове, които те им подарявали. Така всички  хората вече имали деца, а кобилките  силни кончета. За доброто, което двамата правели, всички ги обичали и помнели дълги години.

Рая Вид