StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 159,611
   Потребители: 12,297
   Автори: 3,975
   Коментари: 300,762
   Точки: 2,633,880
   Съобщения: 128,970
   Лексикони: 4,470
   Снимки: 10,802

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения. (Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския) Част (14)


ОСНОВНО ИЗЛОЖЕНИЕ НА РАЗКАЗА

 

Моите началници купиха четири автобуса Неоплан. Мен ме сложиха да карам единия. За да ги натоварят експлоатационно като нова техника сключиха подизпълнителски договор с голяма туристическа фирма. 

Та по линия на тази събития с двата от автобусите тръгваме на сефте травелинг за Турция. В екипа съм аз и още трима колеги. Това което знам от началото е че ще возим един клас – двадесетина абитуриенти. Другите са редовни туристи с ранно записване… Ааа… И има едни страници! Група от Пазарджик. Някаква си тарикатска компания изготвили си собствена транспортна схема. Много са специални. Не са контингент на туроператора. Контактува ли са със шефовете да запълнят бройката. Искат да ги закараме до летището в Даламан. Откъдето имали вътрешен полет с турските авиолинии за Кападокия. А да! Тези с ваучерите и те не почиват на едно място. Четирима възрастни и две деца трябва да оставя в някакъв хотел близо до Бодрум. Петима в Мугла. Където ги чака минибус за да ги заведе до някакъв закътан затворен комплекс. Всички останалите пътуват за Мармамрис. Абе малко като междуселски автобус ще е този първи курс амааа… Нали е първа група за сезона - каквото такова.

 Щото пък нали трябва да се налагаме на транспортния пазар.

Така обаче две от децата на някой от туристите почти в последния момент се отказват. Случило се било нещо. Но тъй като всичко е платено, няма как да им бъдат върнати парите. Ваучерите им остават вакантни и ще изгорят. Та началствата ми предлагат да взема моите две щото точно пасвали като възрастова група на плащането. Жената доста мърмори - защо само децата. Но после се оказва, че тя няма как да си вземе отпуска. И по тази причина си оставаме само с малката сръдня.

Идва деня на екскурзията.

Групата започва да се събира на стоянката. Шумотевици, приповдигант глъч. Суркане на колелца от големи куфари. Нормална ситуация. В един с почуда установявам, че при мен ще пътуват пет Човечета от Центъра за хора с увреждания. В началото не мога да разбера по какъв начин се е случило това. Но после като идва и моя партньор разбирам как онзи устатник Джантата се е раздрънкал пред всички колеги за моето доброволчество. Та мълвата чак до началствата стигнала. А те те решили да ми поверят точно тази част от пътуващите. Без разбира се да са наясно, как с въпросните хора се познаваме.

Първо виждам комшийката – Убауто Веси с щерката си. Онази девойката която си я бях кръстил Джокондата. Тук вече е трудно е да се каже, кой е по учуден.Те или аз. В първия момент, и Убауто Веси , и родителите, като ме виждат с децата и багажа мислят, че аз просто ще съм на екскурзия. Или пък изпращам някой. Но щом разбират, че съм им и шофьор на автобуса няма нужда да ви казвам какъв залп от емоции последва. Всички много ми се зарадваха. И родители и Човечетата. Тези които можеха викаха с пълно гърло: 

„Нашият Пинокио ще ни вози! Нашият Горски ще ни вози!“

Другите пътници само се споглеждат и се усмихват. А колегите избухват в смях. Оглеждам се и аз. Да! Няма лъжа няма измама. Двама от моите стари познати са на колички. Единият е Преводачът. Неговото присъствие поне малко ме успокоява. Знам, че ако се появи нещо дето не го разбирам ъой ще превежда. Другият е Усмивката – За него вече споменах, че е много готин. Комуникативен е. Винаги е усмихнат. И е голяма закачка. Той е онзи същия дето ви разказвах, как си говорим за мадами и за ракийки. И дето всеки път ме питаше имам ли си гадже, Трабант или поне Москвич. Но истински емоционален фурор настана когато на хоризонта се появи госпожица Бързакова. Вярно те двете с щерката на Убауто Веси са изцяло на собствен ход. Но за Бързакова имам определени притеснения. Просто защото не виждам, как тя ще стои толкова дълго на едно място в автобуса.

Колкото до петия в групата той е онзи особен образ дето го бях кръстил Лелемаое. Той също в повечето време е усмихнат. Движи се донякъде изправен. Но както вече съм казал по-горе изключително бавно и трудно. Пък и само за кратко е самостоятелен. След пета шеста крачка му трябва помощ от придружител. А както казах по преди е изключително голям инат.

Но то това беше и едно от важните неща, които научих в дните на доброволчество. Че някой от тези хора в определени ситуации не можеш да ги накараш да направят нещо срещу волята им. В смисъл ти можеш. Но после те се сриват психически и емоционално. И ти създават три пъти повече проблеми, от колкото ако си постигнал исканото от теб с добро. Само Преводачът е с двамата си родителя. Другите са само с майките или само с татко. 

Когато се събират всички хора се оказва, че ще пътуват и някакви приятелчета на големия ми син. Те са с родителите си. Но са в другия автобус. Съответно малките ме молят, ако може да пътуват при колегата. Консултирам се с жената, ми. Тя разбира се ни изпраща. И да! Разрешаваме да се разменят с една двойка възрастни, които пък нямат никакви претенции с кой от автобусите ще пътуват.

Вече почти сме готови, но малко преди да потеглим виждам позната фигура. Стои от зад на изпращачите. А когато страстите се успокоиха, започва да се прокрадва към мен. Като се заглеждам, а той Братчеда – Милчо Тайната. Стига до ъгъла на автобуса и ми маха с ръка да отида при него от другата страна:

-  Здравей, Братчед! Ти ли ще караш този автобус.

- Не бе, Баратчед, мисля до Марамарис да си го бутам на ръце. Я мен ме остави това ми е работата! Ами кажи ти какво правиш наоколо? Да не би пак съвсем случайно да си спрял колата на две преки от автобусите.

- Еййй не забравяш... Ейййй!

- Аз не забравям. Ама ти май се правиш, че забравяш. Нали обеща да ми се обадиш!

-  За какво беше то?

-     Айдее… Не се прави че не знаеш. Знам че пиеш Виногин! - махам му аз с пръст имитирайки телевизионната реклама с Иван Гарелов – За Шефката на Центъра май имахме някаква уговорка – а?!

-    Ми то защо ти е пък да го знаеш? – шикалкави Милчо и гледа в страни.

-  Защото след нашия разговор до беседката – там в Центъра стана това онова. А ти никакъв не ми звънна.

- Ааа така ли беше… Еее! Ми то нали ти каза, че излишно инфо не ти трябва. И аз си помислих, че това което научих няма да ти трябва – усмихва ми се повече от мазно Тайната.

-  Дообре, така да е! Кажи за какво си дошъл тук? Пак ли да душиш нещо?

-  Не идвам да те моля за услуга.

-  Услуга ли?

-  Да!

-  Каква?

- Ей това лекарство да ми го купиш от там. Щото тук никъде го няма – вади Тайната една кутийка от джоба си и ми я показва - Имам колега с болно дете от много специфична болест. Животоподържащо е Братчед това лекарство – и продължава да ми бута кутийката в ръцете, аз обаче го поглеждам и се обръщам малко на страни – Хайде де! Щото чако, че с Турция сме в НАТО, за да иде той, трябва да изпише сто страници докладни.

-  Няма да ти го купя! – отсичам аз без колебание.

-  Стига, Братчед! Истината ли ми говориш?

-  Истината – да!

-  Е що така сега? – гледа ме повече от учудено той.

- Докато не ми кажеш какво се случи тогава около Шефката - забрави дето ще ти правя услуги. Щото аз от де да знам. Може това лекарство щом е за толкова тънка болестта, да е в забранения списък за изнасяне от Турция. И ти сега да се опитваш да ме накиснеш… Както правеше като бяхме малки…

-  Стига де! Глупости говориш! – опитва се да ми се прави на батко той, но като ме вижда че съм сериозен, омеква – Стига Братчед! Вярно ли ще ми откажеш?

- Казах ти докато не ме светнеш по оная тема нищо не правя за теб. Защото ако искаш да знаеш ти тогава изобщо не си се появил случайно. Там дето ми цъфна рано, рано сутринта до беседката.

-  Как така?

- Така! Първо си ходил при жената. Дето тя редовно се кипри в онзи фризьорски салон. От там си разбрал, кога, къде и как ходя из махлата. А после ми се правиш на случаен минувач. Братчед не на мен тез номерца. Знам те още от като заедно с теб на пук на забраните на дядо ядяхме от жълтия сняг. А после с омазани от пикоч усти му се хилихме, дразнейки го, че е много приятно солен. Така че докато не ми кажеш защо душеше тогава около мен - нищо няма да ти купувам.

- Добре, де! Имаше сигнал срещу Шефката ти до ОЛАФ.

-  ОЛАФ ли? Това пък какво е?

- Европейска служба за контрол над злоупотребите с европари.

- Охооо! Значи то не било обикновена кокошка тази която снасяла в общината. То май цял щраус е бил. И крушата както предположих някой здравата от вън я е клатил. И какво?

- Нищо! Кьор фишек излезе работата. Проверихме я из дъно жената. Чиста беше. Наистина са се опитали да я топят. И да! Правилно си предположил тогава. Идеята е била да я компрометират чрез някой служител. А ти като доброволец си бил идеален за случая да те изтипосат като нейно протеже!

- Ахааа… За това ли Медецинскта сестра и онзи колега изхвърчаха без време от Центъра.

-  Е, Братчед! Ми ти нали каза, ако това онова застрашава Шефката или Твоя Човек и да зачистя! И аз позачистих.

-  Ти ли каза да ги уволнят?

-   Неее… Нищо такова. Тя твоята Шефка сама си ги уволни.

-   И защо?

- Ами съвсем случайно бяхме поставили врабчета на прозорците на двама общински съветници от една партия.

- Врабчета? Случайно сте ги поставили? Ти пък от кога разбираш от циркова дресура – нарочно се правя на тъп аз, за да го дразня.

-  Не, бе! Ти пък! Ай сега не се прави на толкова залюпен!  Врабчета като ти казвам… Разбирай от онези дето са без пера и вместо нерви имат жици.

-  Ахааа…!

- Ахаа, я! И после тези врабчета ни изчуруликаха много разговори между същите тези двама съветници и бившите ти колеги… Идеята е била да топнат твоите шефки пред ОЛАФ. Съветниците на сесия да поискат временното им отстраняване. А чрез твоите колеги онези играчи са искали да се сдобият с контрола над въпросния Център от вътре.

- Ясно! Сега всичко наред ли е вече там? Шефките вън от опасност ли са?

- Наред е. Свалени са и всички подозрения. Съветниците са клиенти на специализираната прокуратура. За колегите ти още не се знае. Това стига ли ти като инфо? Пък виж! Ето го тука това е детенцето на колегата. Пратил ми го е на снимка – и ми бута телефона си.

- Стига ми и това, което ми каза – поглеждам аз към дисплея, виждам тъжните очи на детенцето и махвам с ръка - Какво да му гледам - болно дете. От това по-голяма мъка има ли? Давай рецептата и парите.

-  Ето ги. Но да знаеш, че няма да е лесно да го намериш. Така че не го оставяй за последния ден. Касае се за много рядка болест. И дори и за осемдесет милионна Турция вноса е силно ограничен - защото няма потребление.

-  Доообре, ще видя какво мога да сторя.

-  Ще ти бъда много задължен, Братчед.

- Както винаги, Братчед. И ако ходиш пак тази година някъде високо на някоя планина на ски – нали помниш.

-   Какво?

-  Не яж от жълтия сняг!

-   Ай си гледай работата – хили ми се Тайната и ми подава петак за довиждане.      

Тръгваме.

Пътуваме.

Спираме в Пазарджик.

Вземаме осемте тариката, дето искат да ползват само транспорта до летището Даламан. Те както казаха още от самото начало са разпределени в моя автобус.

Отново потегляме.

По разчет пътя ни е около деветнадесет - двадесет часа. При това положение ще закарам осмината на летището три часа преди техния полет. Всичко уж върви по план. Абитуриентите буквално узурпират задната част на автобуса. Някъде малко след почивката в Пазарджик се сприятеляват с Човечетата. Дори ги взимат от зад при тях. Пускат им музика. Закачат ги. Преводачът има страхотен гъдел. И две от абитурентките много му се радват, как се смее когато те го плашат, че ще го гъделичкат. Нооо фронт мен на квинтета се явява Усмивката – оня дето много пита. Той явно друг път не бе попадал в такава предразполагаща го младежка среда. И сега бе във вихъра си. Всичките по ред ги пита имат ли Трабант, Москивичи, Джипки. Имат ли гаджета. И пият ли ракия. Усмивката говори по много особен начин, С някакви странни интонационни пикове и падове. Виждам на огледалото, че като им се усмихне и като им зададе въпрос, а те всичките буквално се натръшкват от смях около него.

Още къде Бургас се засичаме с конкуренцията. Няколко автобуси от Полша, Румъния и Словения. Пътниците са още свежи и като начало след Пазарджик караме без почивка. Съответно на Границата сме преди другите чуждестранни автобуси. Нас ни обслужват с предимство и преди другите български коли. И то е само заради инвалидната група. Всички са доволни от тяхното присъствие и им се радват.

Но се появява проблем. По инструктаж на всеки три часа трябва да правим почивки. Нашия автобус обаче започва доста да се бави. Защото петте човечета особено при тримата мъжаги качването слизането и обслужването в тоалетните става твърде мудно. На Ченак Кале другите автобуси вече са ни изпреварили. И този път ние чакаме следващия ферибот.

Съответно Даламанската осморка започва да негодува. Имат известно основание. Движейки се с това забавено темпо се очертава доста да закъснеем. И дори първо тях да ги закарам до летището… Ще сме там само с час преди полета им. Да не говорим за дискомфорта, който създава хиперактивната Госпожица Бързакова. Която на всеки половин час по десетина минутки снове напред назад по пътеката. А при всяко заклащане на автобуса побутва някой от пътниците.

За мен и колегата ми сменник това не е чак такъв проблем. В смисъл, че ще шофираме два часа повече до Даламан. Но те не са съгласни с перспективата. Стават груби. Стига се до размяна на неприлични обидни реплики между тях и родителите на Човечетата. Абитуриентите също настръхват срещу осморката. А сред тях има деветнадесет годишни почти мъжаги, които никак си не лъжат на външен вид и като осанки.

Така в автобуса се оформят два фронта.

Екскурзоводката започва да не сварва да успокоява Даламанци. Аз не искам да се меся, но  нещата особено много се задълбочават по следващите почивки. Но пък нали съм и с двете си деца, никак си не искам пред тях да съм груб с други хора. Проблемът започва да става нетърпим особено след забавата при Ченак кале.  Причината е проста. На едно от спиранията се оказва се че тоалетната за инвалиди е аварирала и временно е затворена. По същата тази причина се налага да спрем извънредно и на друга бензиностанция, за да се облекчат Човечетата.

Там обаче се случва особена случка. Лелмаое, който не е в количка, но както вече казах е най-големия инат отказва да се качи обратно в автобуса. Опитваме какво ли не.

И с добро.

И с шеги.

И със закачки.

Но той е непоколебим.

Накрая млъква и не иска да разговаря си никого. Само маха несръчно с ръка в знак на тотален отказ от всички и всичко и се подпира до задната гума на автобуса. Ситуацията е много напрегната. Майка му се принуждава с помощта на няколко мъже да го вкарат насила. Но вътре той изпада в истерия и получава нещо като гърч. Принудени са отново да го изнесат на вън.  

Длаламанската осморка стават и те много нервни. Очертава неприятна ситуация. В смисъл ако нещата продължават все така, те ще си изпуснат самолета за Кападокия. Тийнейджърите обаче застават плътно зад Човечетата. Техния купон е след цели два дена. Из въздуха наоколо тестостерона започва да витае в извънреферентни стойност. Стига се до там, че двама мъже от осморката едва ли не влизат във физическа саморазправа с петима наежени абитуриенти. Убауто Веси се изправя между тях и ги моли да престанат. И въпреки, че единия от мъжагите без да иска я оскубва, тя не помръдва от така очертала се демаркационна линия. Ту вече и моето търпило се изчерпва защото родителите на Човечетата ме гледат повече от настойчиво.  

Решавам да се намеся.

Не вземам страна, но заставам зад гърба на Весито и поне ги разтървавам. И тогава разбирам причината. Единия от мъжете за Кападокия е нарекъл Човечетата уроди. И на всичкото то горе започнал да ги имитира, което съответно преляло чашата. Оказва се, как пък един от най-личните момци при абитуриентите има по-малка сестричка със синдрома на Рет.

Всичко ми става ясно.

Веднага се сещам за разговорите ни с Флаерка по темата. Там за разпределението на средствата и вниманието. И това, че все пак на първо място би трябвало да са читавите хора, чийто здравен статус по възможност трябва да бъде съхранен такъв какъвто си е. Но от тук нататък разбирам, как ще е възтрудно да се осигури консенсус. За това и се консултираме по телефона с нашите шефове. Решаваме с екскурзоводките да предложим на осморката за Кападокия да се прехвърлят в другия автобус, разменяйки се с някой желаещи от там. Вече сме минали границата. Няма чак такова значение кой къде пътува. В началото съвсем разбираемо е, че никой от другия автобус не иска да стои неопределено време по паркингите.

Отново решавам да се намеся.

Говоря с моя големия син. И го моля да пита родителите на неговите приятелчета, дали ще са съгласни на такъв жест на добра воля. Обещавам че ще ползвам опита си с такива хора. И след като се успокоят страстите, ще направя каквото мога, в кратки срокове да се справим със ситуацията. Докато запитаните обмислят предложението, ние с родителите и две от момичетата абитуриентки се опитаме да тушим кризата на заинатилия се Лелемаое.

Онези хора се съгласяват да рискуват. Към тях се присъединяват и семейната двойка – техни познати, с която пътуват заедно. Започва ровенето в багажното и пак почти се стига до свада. При която най-учудващо за мен две от жените от Осморката за Кападокия започват да се присмиват на Лелемаое. И имитирайки го как се мести от капак на капак, подхвърлят на всеослушание, че с това ходене някъде два дена преди края на ваучера можело и да стигнем в Мармарис. Той не разбира нищо от това което става около него. И започва радостно да се смее, възприемайки подигравката им за добронамерена закачка. Но така и не е помръдва от мястото си. Майката на Лелемаое изглежда корава и обръгнала на подобни ситуации жена. Но явно всичко й идва в повече. Разплаква се. Двама от родителите на Човечетата и младежът, чиято сестричка е със синдрома на Рет се заемат да я успокояват. И тогава от пред излиза Убауто Веси и със строг тон се обръща към подиграващата се:

-  Вижте какво! Не се говори така и по този начин на такива хора. Още по-малко пък е редно да им се присмивате или да ги иронизирате…

-  Защо? Да не би да не е истина? Той не може да ходи, а те го повели на хиляда и двеста километра на почивка. Ми дръжте си ги в къщи като са сакато ненормални. Защо ще трябва да се пречкате на хората, които искат да си починат по нормалния начин. Писнало ми е в този живот все някой да ми се пречка. И все с някого да се съобразявам. И да му отстъпвам. Защо да го правя!? Ха кажи ми де?! Защо!? Ние обикновените нямаме ли право на нормална почивка? Нямаме ли? Аз нали за това съм тръгнала на този дълъг път. Да си почивам. А почивката е това - когато другите се съобразяват с мен. А не обратното. А то какво става?! Пак аз трябва да се свивам и да се съобразявам с този и онзи. Ами не искам! Неее… искам! Разбира те ли!? Искам да си почивам госпожо. Като се върна на работа тогава пак цяла година ще се съобразявам. С малкия шеф. С големия шеф. С главния счетоводител. С капризите на клиентите. Сега съм в почивка. И не искам да се съобразявам с никого. Разбирате ли?! С никого! В отпуск съм! Точка!

-  Тръгнала си, ама още не си стигнала – озъбва и се един от тинейджарите приятел на момчето, чиято сестричка е със синдрома на Рет.

-  Я да не се обаждаш! Още имаш жълто около човката пък много знаеш…

- Имате право на почивка да! – задържа за ръката наежилия се младежа Весито прави му успокоителен знак с очи го и продължава - Но не е хубаво и редно да се присмивате на такива хора.

- Защо?! Ще ми наложиш глоба за неетично поведение ли? Абе я стига си ми чела конско. Ще си правя какво си искам. Демокрация мадам демокрация. Както вие може да искате да се съобразявате с вашите деца, така и аз може пък да искам някой да се съобразява с мен… И нали не съм се присмяла на твоята дъщеря. Какво ти влиза в работата.

- Няма значение точно на кого Сте се присмели. Просто не това е начина.

-  Кой го каза това? И кой определя начина? Вие ли? Живея в демократична европейска страна. Имам свобода на словото. Каквото искам в рамките на закона това ще си говоря. Не съм казал нито една неистина. Сакати ли са тези – сакати са. Нормални хора ли са като психика – не са нормални. Какво искаш тогава от мен. Просто казвам истини, от които вас ви боли. Ама то това си е ваш проблем. И мен ме боли, че ще си изпуснем самолета. Някой с това да се съобразява?! Не! Някой да ме съжалява и да ми отстъпва нещо – не! Някой ще ми плати ли ако трябва да си купувам друг билет – не?! Висим тук като парцали заради вашитее…  Иии… Защо ние трябва да сме длъжни да проявяваме толерантност към хора, които не проявяват и грам разбиране що касае моя проблем. Я го виж онзи синковец. Нещо да му чука за някого. Заинатил се е и не му дреме дори за майка му. И с какво тогава на мен да ми дожалее за него. Той майка си не зачита като авторитет, пък аз да му се мазня. Ами няма да стане! Искам си моята почивка и толкова!  

- Да! Тези хора се държат така, защото те не разбират всичкото това което ти говориш – пак се намесва младежа, но Весито отново го хваща за ръка – Те имат друг формат на мислене.

-  Ей, малкия, я не ми се отваряй – сопва му се пак жената и после се обръща към Веси – Виждате ли как Вие, Вашите поддръжници и Вашите сакатковци разваляте почивката на нас обикновените хора  – започва да се криви отново ядосаната ораторка, имитирайки походката на Лелемаое, после се спира и авторитетно заявява – Нали казвате, че сте по народните премъдрости. Ето Ви една и то мен! Каквото повикало такова се обадило. Изобщо повече не смятам да ви мълча. Дори мисля да се обадя в офиса на фирмата. И да кажа, че за такива като вашите деца трябва да им бъде осигурен специален транспорт. А не да ни ги пробутват при нас нормалните хора.

- Добре, само не ми Викайте – заема отбранителна позиция Убауто Веси, а лицето й цялото почервенява - Не съм казвала, че е редно или приятно да пропада нечия почивка. Казах да не говорите такива неща срещу децата ни. И това което най-вече казвам, е как не е редно да не се присмивате на хора с недъзи. И това не съм си го измислила аз сега. Умните хора от дълбока древност го казват това.

-  И я да чуя! Какво толкова казват вашите древни умници?

-  Казват, че на стар човек може да се присмиваш защото… Дай Боже и ти да стигнеш до неговото достолепие. Пък нищо, че ще изглеждаш смешен и безпомощен в очите на околните! Но на недъгав и скат не бива да с смееш и подиграваш. Защото не дай си Боже да те сполети неговата мъчителна участ!“

- Ооо… Жена! Ти в кой свят живееш? Я ми се разкарай от главата с тези глупости! Аз не вярвам в измишльотини. Те са за наивните тъпаци – махва ядно с ръка жената и се запътва към другия бус.

И така след половин часово прехвърляне на хора, багаж и размяна на остри реплики, другия автобус в едно с Осморката за Даламан е готов да отпътува. Настаняват ги на най-задните седалки, където всъщност са пътували хората дошли при нас. Изпращането му е отвратителна гледка. Когато се отдалечават трима от мъжете ни показват средни пръсти, а двете жени ни се плезят. Наистина беше повече от грозно.

И тогава най-изненадващо ми се стори, как мярвам нещо познато. Нещо което вече толкова време търся да си докажа дали съществува и при други хора или не.

Ми да! Ето го! Точно той е!

Онзи гадния черно-искрящият мазен блясък пренаситен с непукизъм. Да ето го! И при двамата мъже го има… Че и даже при една от жените правещи неприлични гримаси задното стъкло… Да! Физиономиите им имат досущ онова излъчване като погледът на оня моя комшия. Онзи изнасилвачът на горката Колица-Бръкмица. Онзи който вместо да я отремонтира или бракува за скраб, тъпо и упорито издевателстваше над нея и над целия квартал всеки Божи Понеделник.

И не знам защо, но ми се стори, че вместо да се вкисна или да ми стане тежко и гадно от това което виждам без да искам се усмихвам самодоволно мислейки си:

„Дааа… най-малко трима от тези осем души пътуващи за Кападокия са от онези особените никому ненужни пуканки дето има викахме Циганчета-Прегорелки. Само че тези май са под прикритие.

И по ум!

И по сърце!

И по душа!

А това което е по-лошото в самия случай е че и те като моя комшия май не го осъзнават… Или по скоро не! По-скоро е точно на обратното. Знаят си много добре, но не си го признават. Имам в предвид, как с това си егоцентрично поведение вредят и на себе си и на околните. Вредят! И то много повече от нашите Човечетата, за които всичко се знае. И точно и поради това никой по никакъв начин не ги крие от света! Ама ето значи моят комшия не е пък чак толкова уникален. А нихилизмът в егоцентричният му непукизъм си го има и при други Циганчета Прегорелки. Па било то явни или под прикритие.“ 

И така стигайки до тези си изводи поне за нещо ми олеква на душата. Че все пак колкото и неприятности да ми създадоха тези хора, лично за мен, тяхното присъствие и поведение имаше някаква конкретна полза. Макар и чисто идейно теоретична.  

За моята полза и олекването донякъде добре!

Но нашите перипетии не свършиха до тук. Така или иначе заинатилия се момък с прякор Лелемаое все още си стоеше пред вратата на автобуса. А ние на смени се опитваме да го склоним да отстъпи. И да се качи в автобуса. Нещата обаче не ни се получават. И най-интересното е, че ми се струва, как той също се бори по някакъв начин със себе си. Но и той не може да си обясни защото отказва да се качи. Само маха с пръст и казва:

„Не! Не! Не!“

А на въпроса: „Защо?“ Отговаря с краткото: „Ами така!“

Ситуацията е патова. Някой от възрастните макар и под сурдинката но започват да роптаят. И с право. След малко и майката на младежа отново изпада в криза. Весито и двама от родителите пак се опитват да я успокояват. Накрая родителите на Човечетата решават да наложат на Лелемаое нещо като наказание. Носят му едни по-удобен стол и го оставят сам срещу отворената врата на автобуса. И тъй като според думите на майката той обича понякога да се усамотява - това нямало да задълбочи проблема. Дори на обратното. Можело да му помогне.

Тинитата тръгват да се разхождат наоколо. Екипажът в лицето на колегата и нашата екскурзоводка в едно с по-възрастните пътници и родителите на Човечетата сядаме в кафенето на бензиностанцията. Започваме да си говорим. Родителите се извиняват на всички, които сме се събрали за причинените до тук главоболия. Дори предлагат те да поемат почерпката за този непредвиден престой. После обясняват, как всъщност са тръгнали за Мармарис понеже там има делфинариум. Който се занимава с оздравителни процедури на хора с увреждания. Една процедура е минимум пет хиляди ерва. Но тъй като това е твърде много за нашите стандарти, те са решили да ползват само опцията да се плува с делфин. Което е някъде около 100 евро за петнайсетина минути. Та планът им бил да пускат Човечетата пет дена да плуват с тези елегантни животни. А през останалото време да са си на плажа.

Някъде насред всичките тези диалози моята дъщеричка идва до мен и ме задърпва за ръкава:

- Тате, онзи батко те вика – и ми сочи към един от абитуриентите, който е приклекнал до количката на Преводача.

-  Добре, тичай и му кажи, че след малко ще отида.

-  Не! Той каза веднага! Не ми е казвал след малко!

- Добре, идвам - веднага. Тююю…! Сбъдничова си като майка си – промърморвам аз, но ставам и отивам.

-  Кажи, младеж?

- Господин шофьор, не съм уверен, че му разбирам много добре… Но мисля това момче знае кой може да ни помогне. Но държи да разговаря единствено и само с Вас.

-  Добре, остави ни тогава насаме.

-  Няма проблем – отговаря абитуриента и се отдалечава.

-  Кажи, Преводачо! Какво си наумил? Как ще ни помогнеш?

- Не аааа…ссс! Ааа…ссс ..‘е мо‘а. Но ‘нам ко…ооо…о‘ мои…йе!

-  Кой?

- Твоиии…аааа..тъ пиатъл…ъл…лкa! – започва да ми обяснява Преводачът, опитвайки се да е максимално ясен и бърз в изказа.

- Коя моя приятелка? Не разбирам.

- Она…ааа детттту ти а довеее…Зааа… бллл…аааавиии..хххх й ииимето.

-  Ахааа… Тя на моята приятелка ли ти прилича?

-  Неее… Неее миии пллллилиии…ча. Тооо сиии… ви лииичи, че ти е такааава. Пък иии тя ми го кааааза.

-  Какво ти каза? – попитах притеснено аз.

- Чееее сиии и доооб…рррлл  пррллли…ател. Заааа… щооо…то сиии… й пооомагал ‘сссс…яяяка сссутрррин да сссси слага флааа..ерите.

-  Ахааа такъв вид приятел. Не гадже?!

-  Не! Не гаааддд..е. Пррллии…ятелка!

- Добре, нека да ми е такава. Кажи сега, как може тя да ни помогне? – питам аз и ми е повече от чудно.

Преводачът без никакво притеснение ми разказва, че Лелемаое бил влюбен във Флаерка. А към момента изпитвал неистово необясним страх от нещо свързано с автобуса. И само на нея би го споделил. Дори на майка си няма да го каже. На въпроса ми, как да постъпя след като Флаерка я няма тук, Преводачът ми отговаря, че ако има начин да й се обадя и му дам телефона тя да му поговори, това би го поуспокоило. Благодаря му за джокера.

Обаждам й се. Обяснявам й как стоят нещата. И я моля, ако има възможност и някакво влияние над Лелемаое да ни помогне. После правя знак към масите, на които стоят хората от автобуса и нося телефона на Лелемаое. Нямам му доверие, че ще го опази и за това го пускам на спикерфон.

Говорят си почти половин час. Лелемаое също има проблем с артикулацията и ако си говориш с него от разстояние, наистина не е лесно да разбереш за какво иде реч. Но Флаерката е упорита и търпелива. От разговора разбирам, как него наистина го е страх от нещо необяснимо. Но поне твърди, че няма да го е страх още дълго. Казва че не го прави нарочно. А просто така трябва. И когато вече не трябва да го е страх, той сам щял да се качи. После ме моли да му покажа Флаерка на живо по телефона си. Показвам му я. А той погалва екранчето и я моли тя пак да му се обажда. Преди да затворя и благодаря. А тя иска когато нещата се оправят да и позвъня за да е и тя спокойна.

Обещавам й.

Отивам при пътниците и им обяснявам всичко. Някой си отдъхват. Някой са скептични. Други се усмихват. Трети са възхитени от това какво може любовта. И отново се разприказваме на всякакви теми.

По едно време идва Госпожица Бързакова. И с присъщия за нея писклив тон пита:

-  Айде бе, хора, до кога ще висим тука? – при което майка й я срязва.

- Не досаждай, момиче - моля те! И без това на всички ни е криво. От Лелемаое зависи! Не от нас!

-  Да, беее… От Лелемаое! И защо?

-  Защото той не иска да влиза в автобуса.

-  Как така не иска бе, мамо? Ми той преди малко сам се качи на него!

Всички като по команда поглеждаме към буса. Вярно! Стола пред вратата е празен. Майка му хуква на там. И се шмугва във вратата. Пет секунди по-късно се показва и маха весело с ръка да отиваме.

                Няма десет минутки - и сме на път. Повече инциденти нямаше. След този двучасов престой бе ясно, че няма шанс да наваксаме. Или пък да настигнем другия автобус. На всичкото от горе малко след Измир полицията ни отклонява. И се налага около стотина километра да се движим на север по някакъв обходен път. Има постове на всички отбивки. Така че дори GPS не може да ни помогне да се върнем на магистралата. Правим го когато постовете на пътната полиция ни позволяват. Ама то с тези политически неразбории и странни ситуации в Турция не смееш да питаш. Караш си където ти кажат и толкова. И в обиколката губим още около час. И така от двадесетчасов прехода става почти денонощен.

                Когато стигаме в Марамрис се оказва обаче, че другите ги няма. Странно! Опитвам се да звъня на колегите - никой не ми вдига. Всички телефони са изключени. Звъним на шефовете - те ни изхвърлят и не ни се обаждат. Накрая единия от шефовете вдига, но е повече от рязък:

- Пристигнахте ли?

- Да. Но не виждам другия бус. Те след Даламан да не са отскочили и до Анталия да пият по кафе? – питам ехидно аз и се смея на глас.

- Всичко е наред при вас? – прекъсваме ме шефа без да ми отговори на въпроса - Нали така?

- Да. Само дето се позабавихме три или по-скоро четири часа. Един от пътниците получи нервна криза. И се наложи да почакаме докато му премине.

-  Ясно! Разбрах. Случват се такива неща. Настанявайте се!

-  Правим го вече. Шефе, а другите в кой хотел ще са?

- Сега не мога да говоря повече! – пак ме отрязва началството - Обади се след час!

-  Миии, добре. След час - след час.

Настаняват ни. В два хотела сме на една и съща фирма. Нас обикновените хора и абитурентите в този. А Човечетата и техните родители в съседния. Там в другия били налични всички условия да имат достъп до навсякъде като за Човечетата. Особено с храненето процедурата и като време и като височина на масите също била съобразена с такъв тип хора. 

Разопаковам багажа. Моя и на децата. По принцип аз ще остана ден и половина. После се връщам за друга група. Нощувам в София. Карам другите към Турция. Оставам пак два дена в Мармарис и си прибирам децата и първите които съм докарал. С тукашната екскурзоводка сме се разбрали да наглежда моите подрастващи дечурлига. То понеже хотела е пет звезди си има и аниматори, които се грижат за малчуганите в такива ситуации. Пък и с възрастните на приятелчетата на сина разговарях. И те казаха, че няма да ги изпускат от поглед за времето докато ме няма. За това и не се притеснявам.

По едно време звъни жена ми. Ама гласът и такъв сякаш, че след пет минути ще я разпъват на кръст:

-   Какво става? – пита тя почти приплаквайки.

- Какво да става? Всичко си е наред! Ти защо си разстроена? Пак да не би пералнята да не те слуша?

-  А ти защо не ми дигаш? И не ме баламосвай с тази гадната пералня!

- Не те баламосвам – сконфузвам се аз – Но наистина всичко си както трябва да си е! Пък не ти вдигам защото имаме доста работа тук. Точно мислех да ти звъня.

- Да бе! Мислел да ми звъни! И как така са наред нещата? Къде си ти сега?

-  Ми как къде? На луната съм! – решавам да се шегувам но като чувам от среща до болка познатото ми: „Уффф не мога да те понасям такъв“ сменям тактиката -  В Мармарис! Къде да съм?

-  Децата къде са?

- Как къде?! Те пък са на Юпитер. Тук са си в стаята. В съседната де. На мен ми дадоха служебна единичка. Те са до моята. Екскурзоводката е от другата им страна. Така че няма да има проблем за двата дена когато ще са сами.

- Лъжеш ме, за да ме успокояваш ли? Нали така?! Лъжеш ме?! Ти и затова преди това не ми вдигаше! Кажи ми истината!

-  Чакай бе, жена, защо да те лъжа? Каква истина?

-  За инцидента!

- Е имахме малко това онова, ама се оправихме. То път. И нали знаеш път срок няма. За това и се забавихме някой друг час. Ма то нали S=V/t. Случват се такива неща! Не се притеснявай. Всичко вече се оправи! Всичко е наред!

-  Не ти вярвам! Лъжеш ме с твоите вечни формули и S,V, t буквички, да ме успокояваш. Ами инцидента? Кажи ми за инцидента. Или не! Искам да говоря с децата! А оня твоят синковец защо и той не ми вдига. Само ме изхвърля! Все едно съм му салфетка някаква или клечка за уши.

-Че от къде пък да знам защо не ти вдига! Платил съм му роуминига. Добре де! Чакай ще затворя за малко. И ще отида в тяхната стая.

- Неее! Не!Не!Не! – почти истерично ми крещи тя – Няма, няма! Няма, да ми затваряш. Искам да ми направиш снимка на твоята стая. И да ми я пратиш. И после без да затваряш телефона да ми покажеш и децата.

-  Абе, жена, какво ти става?

-  Кажи ми за инцидента! – отново приплаква тя.

-  Ама то е много дълго за разказване. Нали първо искаш да видиш и чуеш децата?

-  Да! Първо тях ми покажи! 

 Отивам в стаята на децата. Снимам ги. Пращам снимката. После давам първо малката да си говорят. Чувам как от другата страна гласът на жена ми все още трепери. Споглеждаме се със сина. Той вдига рамене и ми шепне:

-              Не съм аз бе тате. Нищо не съм и направил. Играех си на една игра. Там във фоайето на хотела. Беше преди да ни настанят. На най-напрегнатото място в боя тя ми звънна. Щяха да ме убият заради нея. И за това я изхвърлях на два пъти. Нищо друго не съм правил. Не сме се карали. Не знам защо се кани да плаче.

-  Какво се кани бе, сине. Тя направо си плаче.

Взимам телефона от малката и понеже се опасявам, че може да имаме нов семеен скандал по неизвестни за мен причини, предвидливо  се прибирам в моята стая. А тя не спира да плаче и да ми говори едновременно. Ситуацията ми се изяснява, както и защо благоверната ми съпруга се държи по този странен начин.

Другия автобус, с който се разделихме и се движеше преди нас попаднал в твърде неприятна ситуация. На малко повече от половин час път след Измир спират на бензиностанция за почивка. Но тъй като заради това, че се разправяхме и прехвърляхме багажи пътници и инструкции - двата румънски и единия полски автобус, с които се гонихме от Ченак Кале на сам били вече паркирали там. Нямало други свободни места в зоната за автобуси. И колегата спрял зад един ТИР. По неизвестни поне за сега причини е имало експлозия на бутилки с газ в натоварен с такива пикап. Полския и единия румънски автобуси били в близост. Пострадали са много сериозно и рейсовете, и някой от пътниците. От нашите туристи няма жертви. От другите групи обаче има четири. Всички от нашите изключая двамата колеги, ексурзовдката и трима пътника са настанени в болници в Измир. С различна степен на малки изгаряния и наранявания. Петимата са се отървали защото са били в автобуса, който е останал скрит от ударната вълна зад ТИР – а. Пренареждали багажите на Осморката за Дламан. Повечето поне от нашите туристи са пострадали леко от летящи стъкълца от колите и от натрошените прозорци на кафенето. Е има и двама трима поопърлени. Но по предварителните данни има и няколко от нашите с по-сериозни контузии.

Жената разбрала за това от извънредни новини. Имало интервю от болницата в Измир с колегите. Само те били в кондиция. Тя ги познала. Веднага звъняла в офиса на фирмата за информация. Но шефовете в началото не са знаели подробностите около пътуването. В смисъл кой, как, къде пътува и защо.

А тя нали със собствените си очи видя, как децата ги качихме на другия автобус. И си помислила, че нашите рожби са сред пострадалите. И съвсем нормално изпаднала в паника. Половин час не мога да я успокоя. Още по-малко пък да и обясня как, защо и по какъв начин нашите децата не са в автобуса на колегите, а в моя. Опитвам се да и разказвам за това какво се случи. Но тя плаче и се семе. Или затаява дъх. И по няколко пъти ме пита за неща, за които вече съм и разказал. После пак започва да ридае и се да хили едновременно. След това изведнъж става сериозна. Казва че иска да се разходи и да отиде до църквата. Да запали свещички за здравето на този, който е помогнал да сме невредими. Не я притеснявам повече. Затварям.

За случилото се казвам само на колегата и на ексурзоводката. Но така или иначе след храна пристига част от пострадалата групата. Шестима от тях са настанени в нашия хотел и всички научават за случилото се. От осморката за Даламан петима са в по-тежко състояние. Двама са с по един счупен крак трети е с една счупена ръка. Да не кажа почти раздробена в долната й част. Другите трима са добре. Тези петимата се отказват от по нататъшно пътуване. Тримата обаче са упорити и ще продължат към Кападокия. По усмотрение на екскурзоводката тримата инат туристи от Осморката за Дламан са настанени за една нощ в съседния хотел където са и Човечетата. Нещо като база е на делфинариума, в който текат процедурите за такъв тип заболявания или състояния. Съвсем естествено е и с такива личности да е пълен. Нашите трима оцелели Кападокийци са единствените, които нямат недъзи. И единствените, които не придружават човек с увреждане. Мярнах ги по едно време пред входната врата. Бяха нещо като смръщени сираци в тази жужаща маса от добронамерени и дружелюбно настроени придружители на хора с увреждания. Пък то и от самите хора с недъзи имаше достатъчно на брой усмихнати лица. 

Някъде след обяд шефовете звънят и се разпореждат утре след като се наобядваме колегата с другия бус да закара тримата туристи до летището в Дламан. Колкото до деветимата от болницата в Измир аз и моя колега при обратния си курс ще ги вземем. И ще ги върнем в България. Шефа обаче иска личен разговор с мен:

- Говорих с най-пострадалите - лично. Разбрах, че сте имали някакви стълкновения с някой от тези хора.

-  Лично аз не! – оправдавам се на момента.

-  Не знам лично ли е било, или не. Но и без това ситуацията не е приятна. Особен пък като за дебютно пътуване на автобуси на нашата фирма.

-  Това си е живата истина, шефе.

- Така е! Затова, Горски, не искам да имате повече никакви пререкания на връщане. Разбирам, че може би тези са от онзи тип… От вредната туристическа напаст, която иска за жълтите им стотинки Светът да се върти около тях… Но ще трябва да ги изтърпиш и на връщане.

- Че какви пререкания да имам от тук нататък с тях бе, шефе? Аз на тези хора съм и толкова безкрайно благодарен.

-  Благодарен?! Безкрайно?!

- Ми да! Те са много полезни хора. Как човек да се държи лошо с тях?

- Полезни ли?! Горски, я стига с твоите майтапи. Ти да не си пил нещо повечко на бара – а? Какви са тези полезни измишльотини дето ми ги говориш?

-  Не бе, шефе. Що да са измишльотини?

-  Ми какво са?

- Виж сега, шефе! Ако тези не се бяха размучали там на безиностанцията, не е изключено моите деца в момента да бяха сред пострадалите. Така че аз си мисля, как този сорт хора - вредната напаст, както ти ги нарече… Само привидно правят лошо.

-  Как така бе, Горски?

-              Ами май се оказва, че държейки се по техния си начин… Особено в ситуации, в които не са наясно какво и как се случва… Те в края на краищата, вредят единствено и само на себе си.

-              Добре! Не знам кое как и защо е станало. Наредил съм екскурзоводката да ми напише подробен доклад. Тебе те моля да си много внимателен на връщане с всички пострадали. Без значение дали са от групата на осемте за Дламан или другите трима или четирима.

-              Не се притеснявай шефе. Нямам проблеми с доброто ми отношение. Мисля си ония Кападокийците си получиха възмездието за това което сториха. Но шефе имам една голяма молба към теб.

-  Кажи, Горски!

- Ако пак си говориш с тях… Много те моля им кажи, че лично ти си ми наредил да спирам само и единствено на бензиностанции, в които има тоалетни за хора с увреждания. Щото аз ще се държа добре. Но само като шофьор. Никак си не искам да се превръщам в санитарка или медсестра. И категорично не съм съгласен да изпикавам или избърсвам който и да е от тях. Нали шефе! Поне в кенефа сами да си се оправят –а? Иначе за багажа ще им помагам. Там да си го натоварят и разтоварят.

- Добре, ще им кажа. Но ти нареждам да не се караш повече с тях.

- Добре, шефе - обещавам. Като пухкаво зайче ще съм. Само ще си карам и ще си ги гледкам. Ама без да ги пипкам.    

След този разговор не знам защо, но ми олеква. И тегля чертата на всякакви по-нататъшни мисли по предходните събитията. Така или иначе имам още ден свободен. Решавам да се отдам на децата. И на някаква почивка след това толкова напрегнато пътуване.

Закуските започват почти навсякъде в седем и половина или осем. С децата отивам малко по-рано. Защото те искат да ги водя на някакви морски атракции. Щото пък нали след обяда тръгвам за Даламан .

Терасата за хранене на нашия ресторант е точно до тази на съседния хотел където са Човечетата. Още докато влизам и усещам, как в залата се надига някаква суматоха. Оглеждам се и откривам, как част от абитуриентите се суетят наоколо. А още и надничат през ниския жив плет, фиктивно делящ нашия от съседния ресторант. Става ми ясно - те готвят нещо. И въпреки, че моите деца бързат за своето си, аз се храня убийствено бавно. Любопитно ми е какво е наумила младежта.

В другия ресторант започват да прииждат колички. И предполагам родители… И всякакви там лични асистенти, които бутат, подкрепят или придържат своите подопечни.

Ахааа…! Ето ги и моите хора.

Всички се движат в пакет, съпровождани от родителите си. Джокондата с Убауто Веси. Преводачът с баща си. Усмивката с майка си. Лелемаое и той с майка си. А госпожица Бързакова и с мама, и с тате. Минават през шуберите и плотовете с храна. Сядат на две маси не далеч от границата с нашия ресторант и започват да се хранят.

Ахааа! Ето ги и тримата оцелели без наранявания от Осморката за Даламан.

И как сега да не се усмихне човек. Особено, виждайки хора, като онези тримата да чакат смирено на опашка между такива, на които те само преди ден се присмиваха. Та точно се бях замислил над това, че Всевишния Съдник си знае работата по-добре от всеки друг земен прокурор или съдия… И двадесет и двамата абитуриенти изскачат със смях и глъч от нашия ресторант. Наобикалят масите, на които са седнали нашите Човечета. И правят нещо като полукръг. Едно момиче започва да чете нещо. Предполагам някакво поздравление… Или благодарствени думички. Не мога да кажа с точност. От нашата позиция не се чува добре. След като тя приключва тринайсетте девойки се изреждат и целуват по ред Лелемаое. След всяка целувка той се надига от стола. Вдига ръце към небето и с усмивка на лице почти извиква неговото си Лелемаое! Лелемаое! А абитуриентите се смеят и ръкопляскат.

 След двете дузини целувки, напет младеж му поднася фланелка. Молят майката да я отвори. Тя го прави. Още щом я поглежда се разплаква. Едно момиче поема фланелката от разстроената жена. Завърта я така, че всички да я видят. И всичко ми се изяснява. От предната страна има щампована снимка, на която Лелемаое е пред вратата на автобуса. А двама от родители се опитват да го качат. Нооо… той е разтворил ръце и крака и не иска да влезе. На гърба пак е снимка на Лелемаое. Седи като Буда на стол пред вратата на автобуса. Майка му се моли, но ясно личи как, той клати показалец в знак на отрицание. От двете страни на тениската около цветните щампи има един и същ надпис:

„Лелемаое – Спасителят на 12 б от МГ“

Кога са ходили до центъра на Марамарис. Как са открили фото студио да им го изработи – не знам. Но беше направена наистина много хубаво.

Майка не може да се успокои. Убауто Веси и тя не издържа. Нали е музикална душа. Разплаква се и започва да целува по ред всички Абитуренти. Най на края крепко и горещо прегръща онези тримата от тях, който най-силно се застъпиха за Човечетата в кавгата. 

 

                        А ЕТО ГО И ЗАКЛЮЧЕНИЕТО

 

  Карам си на връщане към България. В автобуса всичко е притихнало. Пуснал съм си музичката, колкото аз да си я слушам. В тъмното на нощта освен мелодията и жуженето на гумите по асфалта от време на време се чува и по някой тих стон на пострадалите от Осморката за Даламан.

Мисля си ги тези всичките неща, а фаровете от насрещното движение периодично осветяват таблото на автобуса. Там се мъдрят пет кутийки от онова специфичното лекарство дето Братчедът ме помоли да го потърся в аптеки.То пък за късмет нали вземах пострадалите от клиниката в Измир. Че го открих в една от големите болнични аптеки. Продавачката още е пред очите. Аз и обяснявам на английски какво искам. Но ми звънна мобилния – жена ми! Да ми напомни да и купя прах за пране, че нашенския не перял добре. Женски кахъри някакви. Пък аз и отговарям на нашенски, как точно сега не е удобно. А като се обръщам към аптекарката – тя ми се усмихва любезно и връщайки ми рестото проговаря на доста добър български:

- Късметлия си ти, комшу, късметлия. Като гледам на компютъра, тоз илач в Измир аслъ тук при нас го има само – после сочи с пръст в екрана и продължава - В Истанбул е го ей на! В две клиники само е останал. И още и в една болница в Анкара. Но нийде се не нахождат колкото ти трябват на теб като количество. А тука е таман таман работата.

- Може пък и такъв да съм - късметлия.

- Така ще да е! Сторвал си сигур добро и други пъти. Всевишния е хаберлия за теб. За това ти и помага да помагаш.

- Може. А ти откъде знаеш български? Да не си преселничка от голямата екскурзия?

- Не! Не съм туркиня – изобщо си. Християнка съм. Потомствени българи сме от Едрине. Одрин демек. И аз и мъжа ми. Ма додофме къде Измир. Че тама у онази европейската част на Турция по няма поминък – после ме поглежда махва с ръка и се усмихва – Тя нашата е дълга и широка. Пък ха дано комшу щом пък си такъв късметлия за себе си… Ха дано и на онова дете болното да си му и кадемлия.

- Щом пък казваш – ха дано.

Че така сега гледам проблясъците от опаковките на лекарствата и си мисля още:

„А откъде ли пък Всевишния ще да е хаберлия за мен и за това което правя? Че на всичкото от горе и кадемлия да съм бил да помагам на чуждите деца и хора?“

И още не съм си завършил мисълта си и започвам да се смея без глас на глупостта, която ми мина през ум. Защото веднага си представих каква щеше да е реакцията, на баба Цвета ако чуеше от мен всичкото това за Всевишния. А какво ли би казала Флаерка за това, дали случилото се с лекарствата е проста случайност? Или пък според нея ще да е някаква си сложна завъртяна взаимосвързаност?

Така дълбоко замислен над всичкото това забравям да превключа дългите. В насрещните платна на магистралата се изпреварват два тира. Съвсем нормално е да ги заслепявам. Щом ме наближават те като по команда натискат клаксоните. Включват дългите. Всичко що е крушка по кабините им блесва срещу мен. Както се изразяваме по шофьорски мощните им лъчи буквално ме заваряват за седалката. Тегля им по една нашенска и на тях и на себе си. Търкам очи и се опитвам да се адаптирам към тъмното. А за да се запазя известно време от блясъка на следващите приближаващи фарове, обръщам глава леко в дясно. Гледам в тъмата, но трудно осъзнавам какво точно виждам. В един момент разбирам как някакви странни едри същества, бягат. Да! Ама бягат на два крака покрай висока ограда. И колкото и да е невероятно, но в първия момент много ми заприличват на Флекси. Потребителката от Дневния център с особената походка и с холограмата. Пак търкам очи. И тогава чувам екскурзоводката да казва:

-              Горски това в дясно от вас е една от най-големите новопостроени ферми за щрауси в Турция.      

- Аз пък си помислих, че са кокошки на извънземна цивилизация – опитва се да се шегува сменника ми – Душичке, а да знаеш случайно колко омлета могат да се направят с едно щраусово яйце?

- Не знам. Но може би за всички в автобуса ще има - отговаря ексурзоводката, но явно на никой от пътуващите не му е до шеги.

Аз отново поглеждам към кутийките с лекарствата, връщайки се към мислите си от преди да ме заслепят. И пак се опитвам да отгатна вероятните реакции на Флаерка и баба Цвета относно моите мисли около Всевишния. Сещам се из за измъченото личице на детето, което Тайната ми беше показал. И не знам защо, но образите на тримата някак си подреждат в права линия. А аз пак си се усмихвам казвайки си на ум:

„Гледай ти как на живо ми се появява оная измишльотината на Флаерка. Онази инфант хоризонт с трите му представители. Старците инфантите на Миналото, Увредените инфантите на Настоящето и Децата инфантите на нашето Бъдеще. За които според нея всяко уважаващо себе си, високо развито общество трябвало да се грижи. Или не! Май обратното го беше казала тя. От вида и качеството на полаганите грижи към възрастните хора, децата и хората с увреждания си проличавало до какво ниво е израснало едно общество в своята мъдрост и удхотвореност. Да! Да! Да! Така беше - да!”

Насреща ми пак идва тир! Този път той си е забравил дългите. Премигвам му с моите и рефлекторно отново обръщам глава леко на дясното. А там в огледало за задно виждане, все още мърда смаляващият се силует на големите бягащи птици. И тогава не знам какво ми става, но сякаш ми просветва нещо като евентуален отговор… На онзи възтрудния въпрос, на който не можахме да си отговорим навремето с Флаерка. Там дето все се питахме: „Защо ли ако във Флекси има въплатено някакво парченце от неземен интелект той е поставен да наблюдава точно център за хора с увреждания?“

И тогава направо наяве и наистина се пляскам по челото:

„А ми да бе, Пинокио с Пинокио! Отговора си е много прост. Ми да! Ето го! Ако някой по напреднал от нас ум ни следи за нещо си... И иска то това да е дискретно. Няма нужда да ни се набива на очи, поставяйки свои представители, дронове, или каквито и да е било следачи във акадмеии, парламенти, президентство или министерствата. Наистина няма нужда!

Достатъчно е да постави шпионски сонди в детските градини, старческите домове и центровете с хората с увреждания. И готово. Всичко ще е от ясно по ясно за нас Земните Жители. Ще им се открием направо като на длан! Ми да! Лелеее… Горски наистина с това лентяйстване около пуканките много си се вдървенил. Добре че беше това доброволчество малко да се светнеш за това онова! Гледай ти! Гледай ти! Гледай ти!“

Но явно последното не съм го казал само наум защото сменника и екскурзоводката почти в един глас ме питат:

- Горски, какво видя пак?

- Ами не – нищо. Просто се чудя на онез грамаданските кокошки – щраусите… И си викам глей ги само, как тичат в тъмницата. Пък нашенските кокошки още щом слънцето тръгне да залязва и са все заспали.

- Еее, Горски, и ти нещо да научиш от това пътуване. Че то само с тези градските маршрути може и провинциално да си позатъпял… - бъзкика ме сменника, който преди да дойде при нас е бил шофьор международни превози в спедиторска фирма.

- Да бе, колега… Виж само какъв голям шегобиец е понякога това нещо човешкия Живот. Точно започваш да си мислиш, че си му хванал цаката! Как да го живееш! Как да му се радваш! И то на сериозно! И то на истински…. А той вземе, че те изненада с някой нов шеговит двукрак урок. Може и смешно да звучи - но си е точно така!

-  Горски, за щраусите ли ми говориш?

- И да, и не! – усмихвам му се аз, но той махва с ръка, обръща се за нещо към екскурзоводката, а аз продължавам да си мисля:

 „Ето на! Колко съм се шегувал с онези неща дето ни ги разказа тогава Джантата. Но след всичко, което ми се случи, мисля си и аз да се присъединя към разбирането на онези двамата колеги. Онези дето единия беше с рак на дебелото черво, а другия с печалбата от тотото. Че и аз май ще си кютам тихичко като тях. Решил съм честно и откровено да не си позволявам, никога повече да не говоря лошо за такива хора като Човечетата.

Пъък… Ако пак нещо се подредя, че стъпя пак на калъчката като преди… Дето да остана безработен… Хмм… Шефката на Центъра ако пак ми позволи… Никак си няма да й откажа - Като за лудо да поработя при неразпукалите се пуканки, вместо - Като за лудо да си стоя у нас.  Защото то вярно, че малко по така случки ми се случиха около това доброволстване… Но да сме си откровени пред себе си: „От гладък плосък спомен трайна диря като паметност остава ли, я?” Нали така?! Друго си е когато едно събитие малко по-такааа… Малко по на дълбокичко…  И малко по-силничко ти дерне мозъчето тук таме с някой друг неудобен въпрос!

Ми да!

И послеее…

После за разнообразие да си ги помниш тези случки и нещата около отговорите на трудните житейски питанки има-няма балдър години!

Нали така!?“ 

ПОСЛЕ ПИС:

 На Убауто Веси въз основа на чиято любезна препоръка успях да се топна в тази невероятно весело-пуканкова среда от Човечета:

„Честит рожден ден, Веси! Пожелавам ти винаги да бъдеш здрава и щастливо усмихната!”

И на Шефката и на Другата Шефка, също най-дълбоки и сърдечни благодарности, че ми позволиха да подоброволствам, стоически изтърпявайки моето недодялано шофьорско присъствие!

Ааа… И да си ви кажа и на тринките - от Флаерка имате специален привет. Помоли ме най-настойчиво да ви предам нейното: „Господ здраве да ви дава на вас и на семействата ви!“

 

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2018-02-04
прочитания: 45
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход