StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,703
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 306,075
   Точки: 2,627,163
   Съобщения: 142,404
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,757

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения. (Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския) Част (13)

 13 Част


 

 Минутки по-късно в стаята влиза втората социална асистентка и ми казва че Другата Шефка ме викала. Отивам. Черпи ме с бонбон, кафе и ми благодари за това, че съм се подготвил подобаващо за оперативката. Поема ангажимент до седмица да вземат решение за Мой Човек.

От тук нататък се зареждат доста по-спокойни от към мероприятия дни. Но все пак се усеща някакво напрежение. Колкото до Флаерка, тя наистина си играе много добре ролята. Прави всичко възможно да печели доверие и предразположението на всички. Играе си с Потребителите като равна. Контактува с родители им в присъщия за Потребителите начин. В също време тихичко се промъква до служителите в Центъра и с хитри леки подмятания неусетно се включва в техните разговори, смущавайки ги с интелекта си. Но пък за мое най-голямо съжаление явно паради по-ранния час в който разнасяше флаерите все не можехме да се засечем из махалата. Нито пък да си поговорим. Ей така насаме.  

              Един ден малко след като почти всички са се прибрали от обяд Флаерка се присламчва към мен по онзи си начина по който го прави с всички останали служители и ми казва на ухо:

-              Пинокио ще можеш ли да ми обърнеш малко внимание?

-              Разбира се Флаерче. Кажи с какво да бъда полезен?

-              Още не съм се обядвала, а има несамостоятелен Потребител, който още се храни. Ще дойдеш ли в столовата да го наглеждаш. Да хапна на спокойствие, че нещо много ми пригладня.

-              Нямаш грижи - Мой Човек прави гимнастика при рехабилитаторката и съм волна птичка. 

Тръгваме. В коридора сме сами. Възползвайки се от факта Флаерка започва да говори:

-                     Горски извинявай! Излъгах те! Всъщност искам да ти покажа нещо много интересно.

-                     Какво?

-                     Подведох те защото мисля че ще ти е интересно да видиш на живо едно твое предположение.

-                     Кое то?

-                     Изненада!

-                     И защо ти е да ми го показваш?

-                     Искам да разбера и ти ли ще видиш това, което и аз?

-                     Дадено. Щом пък аз съм ти го казал.

Влизаме в столовата. Но още докато сме на вратата социалната работничка безмълвно с отривисти знаци ни моли да сме максимално тихи. От втора смяна са останали най-бавно хранещите се. И двамата са в инвалидни колички . С ДЦП са. Единият е Преводачът. Който макар трудно и мудно, но се справя сам. Шефката обаче е наредила с цел превенция срещу задавяне да се храни под наблюдение. Именно за това и бях повикан от Флаерка. Другият е много по-зле. Било то като подвижност. Било като зрение. А като вербализация и комуникативност е почти на нула. Издава само гърлени звуци.

По принцип всички сме наясно със ситуацията му. За това и по възможно най-безшумния начин Флаерка се насочва към шубера. Взема си обяда, но на връщане забелязвам, как настойчиво ми сочи с очи масата на която се храни Преводача. Това ме озадачава, но не възразявам. Сядайки се притаяваме до него контактувайки само с жестове. По едно време се навеждам до сами ухото й и прошепвам:

-                     Онзи там до колежката е един Потребител с изключително интересни качества – соча аз към Човечето, на което колежката точно в този момент се опитва да му постави лъжицата в устата - Кръстил съм си го Сензитивчо…

-                     Ауууу… Как го каза амааа… Чак започнах да ревнувам! И какво му е толкова интересното? – пита закачливо Флаерка.

-                     В замяна на тежките си недъзите си, при допир усеща повече от двама. Като слух чува къде за трима. И като пискюл на всичките му компенсации има някаква особена чувствителност, която аз определям като странично осезание…

-                     Това пък страничното какво е? – прекъсва ме Флаерка.

-                     Нещо подобно като онова дето се явява страничната линия при рибите. 

-                     Шшшшшт! – секва диалога ни социалната работника, вдигайки вертикално лъжицата  – Моля ви се! – после свежда поглед, сочи Човечето в инвалидната количка пред нея и добавя - Нали знаете, че когато го храним него - тук не се шуми!?

-                     Извинявай! – прошепвам аз – Ще бъдем още по-максимално тихи.

-                     Извинявай Марче! Помолих Пинокио да наглежда тоз хубостник докато се нахраня – сочи ми към масата на Преводача Флаерка.

-                     Добре! Храни се! – съгласява се колежката - Но моля ви пазете тишина!- довършва си репликата и продължава със заниманието си.

Аз се заглеждам към Сензитивчо и си мисля:

 „ Даа изключая сравнително нормалното си дишане горкия не може да обслужва нито една своя физиологичните нужда. Ноо… Въпреки това има характер от сой! И определено високи лични изисквания кой ще го обгрижва. И още и кога и как. Не допуска до себе си кой да е! Дори в много от случаите има конкретни претенции, колко време и на кое място в стаята ще стои количката му. А изпиташе ли някакъв дискомфорт, започва да издава странни ръмжащи звуци, наподобяващи раздразнен леопард.”

В интерес на истина след като го наблюдавах цели две седмици поред, започнах напълно да го разбирам. Просто два три пъти се опитах да си се представя самия себе си на неговото място. Ей така обездвижен по цял ден в неговата инвалидна количка. Още и да съм обгърнат от тъмата на сляпото му житие… А на всичкото отгоре да бъда притиснат между плътното си безмълвие и пълната си невъзможност дори с жестове да изразявам каквато и да е мисъл или емоция…

След което се опитах да се видя зависещ от някого. И то за най-малкото лично нещо. Започвайки от това примерно да бъда почесан по рамото, преминавайки през жизнено необходимите неща като храна, вода и стигайки до тяговата гимнастика по подмяна на омърляните ми от физиологичните ми нужди памперси… Мамааа… ! Всеки път като си го представях това и всичкото което бе косъм по тялото ми тутакси настръхваше.

Дааа!

Може би и поради този факт от известно време го разбирах, как всяко едно желано преместване, нежен допир, очакван любим звук или приятна миризма му доставяха необходимите удоволствия. Които особено ако бяха групирани по няколко в един и същи момент се явява нещо като достатъчните цветни разнообразия, носещи му привкус  на малък житейски празник.  

Но тук трябва да си призная и една истина. Понякога всички ние в Центъра забързани да разрешаваме някой дребен конфликт, като оня между Госпожица Бързакова и Мой Човек. Или в стремежа си да пресечем инатлъшките пориви на Лелемое, позабравяхме седящия в ъгъла Сензитивчо.  Дори на няколко пъти след такива случки ми се стори, как той като компенсация за да разсее облаците на сутрешната си скука в самия процес на обедното хранене търсеше някаква игра или забавление. И докато си ги мисля всичките тези нещица усещам, как Флаерка дискретно ме побутва с крак. Поглеждам въпросително. Тя върти очи, сочейки към Преводача, седящ на нашата маса. Обръщам се в неговата посока и виждам, как той както винаги кротичко и меланхолично си дъвче - с една малка разлика. Сега без видим повод или причина започва да се хили някак си мръснишки и гримасничи подобни на Дяволчето Фют. А аз пусто да опустее, нищо не разбирам. За това и питащо се ококорвам към Флаерка. Тя виждайки тъпото вакуумно изражение в очите ми първо смръщва вежди. После със здравата си ръка дискретно ми сочи към Преводача веднага след това към Сензитивчо. Става ми ясно, че иска да ги държа едновременно под око.

Правя го. След има няма три четири минути установявам, как малко след като Преводачът е направил серия от онези дяволито усмихнати гримаси, Сензитивчо започва да прави парчета на асистентката. Върти глава. Хили се. Симулира че се задавя. Асистентката му се връзва. Започва тихо да се вайка, а той не спира да пръхти като възбуден кон. Тук трябва да поясня, че в колекцията си от недъзи Сензитивчо има проблем и с гълтачните рефлекси. Разбираемо е храненето му е много деликатна и отговорна задача. За това и обикновено новите служителите в Центъра задължително минаваха няколко дневен курс на обучение, включващ детайли къде, как и по какъв начин трябва да се поставя храната в устата му. Колко да се изчака. И какви са явните признаци, че вече е преглътнал. Или пък не е успял и има опасност да се задави. Аз лично така и не дръзнах да се опитам да го правя. Колежката обаче е нова. За трети или за четвърти път го храни сама. Може би и за това се шашка. В момента обаче, в който юнака започва да върти глава асистентката губи ритъма на подаване на залаците. Съответно Сензитивчо започва наистина да кашля, опръсквайки с храна - целия прозорец. Стената. И самата нея. Тя възробтава за сетен път. Накрая му се скарва. Разбира се не е сериозна. Хока го както се прави на бебе. Младежът обаче много добре е на ясно, че обгрижващата го в този момент е безсилна. И вместо да приеме присърце конфуза и заканите й започва да се смее с пълен глас. При което Преводачът на нашата маса изпада в радостна еуфория, хъхкайки самодоволно, досущ като пневматична врата на градски автобус.

-                      Пинокио, ха кажи какво го правиш един такъв? – почти проплаква колежката – Тези двамата само се хилят. А аз вече два пъти ходя да си мия лицето и трети път чистя прозореца. К’во го правиш такъв – а?!

-                     Аз бих се оплакал на лично на майка му. Още и бих я помолил за наказание поне три дена да не го пуска да идва тук сред нас – отговарям на момента.

-                     Мислиш ли че ще помогне?

-                     Убеден съм. Но съм убеден, че и аз ще подредя малко този подстрекател тук от нашата маса. Още довечера ще се ожаля на вуйчо му какви ги върши любимия му племенник.  И да речем ще помоля една седмица да не го извеждат на любимата му веранда.

-                     Значи разбрахме се – усмихва ми се съучастнически колежката – ти докладваш за единия, а аз за другия.

-                     Дадено! – съгласявам се аз и се скарвам на подстрекателя стоящ до мен.

Но то е защото знам силата на позицията си. След онези случаи, в които защитавах правото му  да се отдава до насита на коефициента си на самотност специално към мен Преводачът хранеше уважение. Може би и за това след забележката която му направих се съсредоточава. И за има, няма седем, осем минути приключва с десерта. Флаерка и тя е готова. Отсервираме посудата и бутайки количката в която е Преводача излизаме от столовата. Оставям го на колегите в голямата стая и излизаме. Възползвайки се от факта, че сме сами в коридора Флаерка ми прошепва:

-              Забеляза ли, как това нашето момче винаги се усмихваше малко преди другия да започне да прави щуротиите си?

-                Забелязах! И съм в дълбоко учудване. Защото никой нищо не е казал. А виж! Преводачът въпреки, че е много зле със зрението всеки път се усмихваше предварително.

-              Дааа! Значи може и да е истина това което ти твърдиш…

-              Кое? Че аз много неща за тях твърдя.

-              Това дето някой от тези хора имали някаква особена връзка по между си. Но каквато и да е тя… Трябва да е доста точна като информационен обмен.

-              Явно е така. А значи ли това, че и Флекси може да предава толкова точна информация на далечно разстояние?

-              Че до къде пък чак да я предава? Като я гледам тя е абсолютно интровертна. Не си контактува по никакъв повод с никой от Потребителите.

-              А с Кораба Майка? – соча аз към тавана, усмихвайки се ехидно – С там как ли стоят нещата?

-              Не знам Горски! Явно ти си някакъв човек с особени връзки. Ако можеш да ме уредиш да съм доброволец и там горе при зелените човечета, може и да подразбера нещичко – връща ми усмивката Флаерка, а тика на увреденото й око неимоверно се учестява.

-              Може! – въртя глава в съгласие – Ако Флекси или както тук и казват Беболина още два пъти ме прегърне, възможно е дори и от Кораба да ме забележат. Даже не е изключено и за техен регент на Земята да ме изберат! – соча нагоре аз, но в този момент Мой Човек излиза от стаята за рехабилитация и се налага да се заема със задълженията си.

Отново се занизват еднообразни дни. В един от тях вървя към Центъра и си мисля над това онова. И не знам - внушавам ли си нещо по въпроса или не, но истината е, че седмица след случилото в деня на Оперативката, Психоложката си подаде оставката. Между впрочем още преди това бях говорил с нея по въпроса - какви изобщо са мотивите й да работи в Центъра. Отвърна ми, че било от чисто професионално любопитство. Склонен съм да й вярвам. Имаше си образователните цензове. Можеше сладко да говори. Имаше талант да рисува, което впечатлява повечето детски души. Имаше си кабинет. И най-вече съпруг, който да я издържа... Ако съм честен дори се чудех с тези си познания и този си икономически статус, какво изобщо търси тук. Може би и за това въпреки някой сериозни разминавания във възгледите ни, по-скоро я възприемах като колега доброволец, отколкото като редовен служител. Че от тогавашния ни разговор разбрах, как тя по принцип си бе планирала да напусне.

Но както и да е.

По-интересното ми бе нещо друго. Почти заедно с нея напусна и една социална работничка на която викахме Секси. И още по-интересното бе че след тяхното напускане и родителите на Мечтателката също спряха да я водят в центъра. Едва ли щеше да ми хрумне да мисля за някаква свързаност между по-горните събития, ако две седмици по-късно отношенията между Медицинската Сестра, Дидо и Шефката не се обтегнаха. Така и не разбрах за какво. Или поради каква причина. Но напрежението си бе повече от видно. В продължение на десетина дни началството кажи речи през ден ги привикваше в кабинета си на разговори. Един Понеделник обяви на кръгчето пред колегите, че въпросните лица са освободени. И то не по взаимно съгласие, а поради несправяне със служебните си задължения.

След всичко случило се на няколко пъти оставахме насаме с Флаерка. Правих опити да я подпитам знае ли нещо по въпроса. Но тя вдигаше рамене, усмихваше се и казваше:

-                     Нямам представа Горски! Виж за онази колежка дето я бяхте кръстили Секси за нея знам. Тя не напусна сама… Там Психоложката определено я подкокороса.

-                     Така ли? Сигурна ли си? – на момента проявих махленско любопитство аз.

-                     Да! След оперативката не един път ги чувах да си шушукат, че обстановката в Центъра за тях е нетърпима. Но за Мечтателката нищо не знам. А колкото за Дидо и Медицинската Сестра не ми се говори много. Около тези двамата наистина имаше нещо тъмно.

-                     Казваш блещукат с тъмнотията си - а !? Ти имаш ли някаква заслуга около просветлението, което получи Шефката, за да ги уволни?

-                     Горски под нивото ми е да се занимавам с клюки по този долен начин. Мисля те сами си го направиха. На моменти даже съм се чудела, защо ли толкова явно и открито злословиха пред твоите колеги срещу ръководството на Центъра – после ме поглежда закачливо, усмихва ми се  ехидно и добавя – Ама пък знае ли човек! Може не аз, а Флекси и точно ти да сте в дъното на нещата…

-                     Стига моля те! – с откровена почуда възкликвам аз – И защо пък точно ние?

-                     Ми да! След онази гореща прегръдка с нея, ако от Кораба Майка са решили да те подкрепят… Знае ли човек на какво е способна една такава напреднала раса, защитавайки наблюдателниците си. А и защо не около това покровителство на виталните си земни хъбове, да не ударят и едно рамо на някой от местни доброволци. Онези странно ентусиазирани човеци изникнали от нищото и започнали да се изживяват като защитници на някакви си никому ненужни хората с увреждания…

-                     Я бе! И защо пък им на зелените човечета да го правят това?

-                     Еее как що! Ето! Някой си земен е спечелил симпатиите на тяхно генетично протежета. Какво би им попречило да дадат бонусче – спира за секунда тя, сочи ме с пръст и продължава – Може пък и чисто и просто да те харесват!

-                     По причина?

-                     Да речем заради изкълченото ти мислене по някой въпроси… - отново спира за секунда тя, с недъгавата си ръка несръчно разрошва бретон, после ме поглежда закачливо и добавя - Пък на! Нас обикновените ДЦП - та като няма кой да ни подкрепя… Иии… Ей ма на! Виж ни как се мъчим като грешни Дяволи… - разсмива се на края с глас Флаерка, сочи към окото си с учестеното мигане и несръчно ми подава недъгавата си ръка за петак.

-                     Извинявай! – връщам жеста, опирайки внимателно дланта й и свеждам уж засрамено глава – Не исках да те засегна на доносничка. Но наистина странна ми се стори тази лавина от напусканици след оперативката. Пък дори да приемем, че някъде по земята съществува такова наблюдение от страна на по-висша цивилизация… Те дали пък чак така отявлено ще се намесват в живота ни?

-                     Шегувам се Горски! Ама и ти пък недей толкова бързо да даваш задна от собствените си теории де! Виж! Ако трябва да съм честна с теб може би даже и от Кораба Майка си ти личи, че и ти като мен не ставаш за уфолог.

-                     Така значи а?!

-                     Ми да! Ти си просто един обикновен землянин, вкаран в заблуждение от фантазьорските изблици на невръстната си дъщеричка…

-                     Гледай я моля ти се! И защо пък да не ставам за уфолог?

-                     Еее… Не се засягай сега. Далеч си ти от фанатичната категория маниаци побъркали се на тема извънземни. Все пак проявяваш видима доза съмнения и здрав разум. Докато ония в това направление са направо неспасяеми. Дори сред мехурчетата на къкрещия в гърнето боб, биха открили следи от намеса на извънземните. Така че споко. Случва се понякога човек, попадайки в невъзможността да си обясни това или онова, да залитне… Я в тинестата мистика на някоя религия… Я в безкрайностите на безбрежния Космос.

-                     Еее благодаря ти Флаерче! Ако не друго, то поне ме успокои, че все още съм нормален човек. Или най-малко такъв с приемливи фантазии породени от някакви естествени страхове.

Така след бурните два месеца в Центъра настана някакво непривично спокойствие. Дните идваха и си отиваха без някакви значими събития. По едно време сякаш започна малко да ми доскучава. Даже грях ми на душата, но някак си ми хареса това, от което се оплакваха двете шефки -  динамичното текучество.

След напускането на Психоложката идваха поне три кандидатки за интервю и тридневни проби. Но като чуеха какви задължения ги очакват и то срещу колко скромно възнаграждение, почти веднага се отказваха. С медицинските сестри положението беше подобно. Разбирах изнервеността на началствата. Никак не им бе лесно да намерят качествени хора, съгласни да работят за тези мизерни пари и то в толкова тежка работна среда.

Но в спокойствието си имаше и хубави моменти. Например много се радвах на начина по който Флаерка буквално се разтвори в цялостния живот на Центъра. И въпреки, че бе ни рак ни риба, плуваше като във свои води и от двете страни на бариерата.

Един ден няколко от потребителите липсваха по болест. Малко след като нахранихме групите двете шефки излязоха. Явно славейчето или добре чуруликаше или там много му вярваха, защото след онази прословута оперативка отново и за кой ли път ги викаха в Общината. Пропуснах да напиша, че въпроса с Мой Човек се реши в негова полза. Но едва ли точно за това решение на Шефките ги викаха. По-скоро едновременното напускане на толкова много щатен състав притесняваше някой в Голямата Бяла Къща.

А това че бяхме оставени сами не ни пречеше… Ние с екипа като добре смазана машина си работехме и без началства. Слагаме по леглата, тези които спят следобеден сън и седнахме в голямата стая. Започваме да си говорим за разни неща. Изведнъж Чистачката ме поглежда навъсено и казва сърдито:

-                     Пинокио ама много си несериозен - да знаеш!

-                     Ти пък как така изведнъж се сети, че съм такъв? – поглеждам я учудено аз и прихвам да се смея – Да не би да си открила телефония номер на тъщата и там двенките да сте ме ошушомушкали ?

-                     Не я знам тъща ти. Ма ти нъл щеше да питаш някого там по един мой въпрос?! Пък и ако ти останело време даже и да мислиш по него!

-                     Кой тоз твоя въпрос бе душко? – питам аз и оправям падналия в очите и кичур коса.

-                     Как кой бре Пинокио. Оня дето те питах: „Защо изобщо се раждат такива деца като Твой Човек, и като моя син?”И на! Обеща! Ама на! Ей тонинкно нищо не направи – сочи тя към нокита на кутрето си.

-                     Ха така! – усмихва се Флаерка – И аз съм на същото мнение! Несериозен е! – после махва два три пъти заканително с недъгавата си ръка и продължава – Ама виж ти сега в какво странно съвпадение сме ни е с теб…

-                     В какво? – пита недоумяващо Чистачката.

-                     Ами аз на няколко пъти правя опит да му разкажа какво мисля точно по тази тема… Защото нали се сещаш, че и мен това много ме вълнува… Все се питам защо ли мама и тате са здрави, а аз съм една такава… А понеже си имах нещо наум, от както се познаваме много искам да му го разкажа, но той няма желание да ме изслуша! И все някаква работа си намира…

-                     Вярно ли си и отказал? – възмутено ме поглежда Чистачката.

-                     Да бе отказал съм и! Стига и ти! Не виждаш ли че Флерка се чуди, как да ме окачи на въжето. Нямало е такова нещо.

-                     Да бе! Как така да е нямало. Така ще кажеш ти… - продължава да клати глава Флаерка имитирайки Лелемаоле.

-                     Остави го него Флаерче. Котка по гръб пада ли? Че и наш Пинокио и той. Остави го ти него! Ако нещо си знаеш - сподели какво мислиш. Тук колегите все говорят, че медицинското училище си го завършила с много шестици. Кажи си ти! Няма да чакам аз някакъв си ми ти Пинокио да ми се назландисва цяла година… Амахаа…

-                     Айдее… - хващам се за главата и се смея на глас – Вие двенките направо ме бутнахте в пангара…

-                     Тихо ти сега! – скастря ме Чистачката – Дай да чуем момичето какво ще ни рече! Кажи си моето момиче! Как и защо се пръквате вие на този свят все такива хубавки, обичани, ама някак си като наказани от Бог. И ей го на и моичкият и той така… И защо Бог така е отредил нищичко саминки да не можете да правите!

-                     Ааа! Не съм съгласна, че всеки от нас е наказан. Аз поне не се чувствам такава!

-                     Видя ли ти?! И за това ли аз съм виновен – намесвам се на момента

-                     Чакай малко Горски! Я кажи тогава Флаерче, като как, или по-скоро като каква се чувстваш?  – пита учудено една от социалните асистентки.

-                     Чувствам са като една необходима част от всички вас. Защото ние хората с увреждания сме изключително важна част от това човешкото общество.

-                      Важна ли? – пита социалната работничка чието момче е било с ДЦП и е починало – Как така?

-                     Важна да! Даже мога да кажа, как познанието с което се е сдобило и продължава да се сдобива човечеството не би било възможно  ако ни няма нас. Или най-малко развитието нямаше да е толкова динамично.

-                     Я бе!  – чуди се Чистачката – Чак пък важно?!

-                     Важно е да! – изправя се уверено Флаерка и продължава – Ето твоето момче дава и ще има дава още много на всички хора по земята в тази насока.

-                     Ама истина ли е това? – отново пита Чистачката и като вижда утвърдителните жестове на Флаерка възкликва - Е де! Ми що тогаз моичкият е толкоз отвеян?

-                     Ами моето момче? – пита социалната работничка загубилата сина си – Той дали е оставил такава полезна следа за каквато говориш?

-                      Естествено! –  поглежда съпричастно към питащата колежка Флаерка и й подава здравата си ръка – Той преди да отлети при звездите, макар и в рамките на краткия си живот също е дал своя принос на хората по земята! Всички ние увредените без значение колко време присъстваме  на земята, сме изключително необходими на здравите хора.

-                     Сигурна ли си Флаерче!? – въодушевено пита Чистачката и дискретно потрива ъгълчето на едното си око.

-                     Абсолютно! И да! На ясно съм колко е трудно да бъде разбрано казаното от мен. Но си е самата истина. Може би поради това и колкото повече се забързва ежедневието на човечеството, толкова повече ще се увеличава и нашата бройка. Както разбира се и приноса ни към обществото като цяло.

-                     Неее…! Не, не, не! Това за бройката никак не е добре – възмущава се Чистачката – Покачи ли ви се бройката това означава, че ще има и повече нещастници, като моето момче! Като мен! Като съпруга ми! Като сестра му! Не, не, не!

-                     Ама защо така реагираш! Нали ти казаха, че аз не се чувствам нещастна? И мисля че не само аз съм на това мнение! Ако питаш сина си ще видиш че и той едва ли се чувства неудволетворен от живота или нещастен от нещо.

-                     А не може ли човечеството да се развива без да има такива деца като вас? – пита социалната работничка с починалия син, поема недъгавата ръката на Флаерка и галейки я добавя – Или поне да не сте толкова много? Или поне да не погивате толкова рано? Или поне не толкова ненадейно… - а после гледайки в една точка към прозореца потрива леко клепача на пълното си със сълзи око – Защото знаеш ли колко много е тежко да загубиш дете... – задъхва се разстроената жена поподшмръква леко с през носа, преглъщайки явно мъката си и продължава – Тежко си е едно такова нещо. Без значение как, колко и какво е можело или е допринесла клетата му душичка  приживе на света, на роднините, или на самото себе си.

-                     Така ами. Ти хубаво и красиво говориш Флаерче ама моето момче се смее защо не разбира каква мъка ми носи. И не разбира как всъщност гледат хората на него. А не е ли възможно едното да не зависи от другото – подхваща пак Чистачката -  Щото ей на! Виж го моето момче! Само самичко почти нищо не е състояние да прави. Все трябва аз да съм около него. Кака му си е наред. Пък виж го него! И защо само него го хвана това забързване на човечеството. Ха кажи ми де Пинокио! Защо? Ей това също не мога да разбера! От един баща и от една майка са… В едно и също десетилетие са раждани… Даже дет се вика на един креват все с любов сме ги творили двамцата - и ей на! А пък единия на така, другия на онака работата…

-                     Чакайте малко! – вдига длан другата социална работничка – Ти нали нещо конкретно питаше пък то какви ги говорим сега. Флаерче така и не разбрах какъв е този вашия незнаен принос към човечеството?

-                     Има го! Но за да ме разберете, първо трябва да ви обясни, как се съпоставят едни две други групи хора спрямо такива като мен.

-                     Другите групи не ме интересуват – прекъсва я Чистачката - Я по-добре да не ги съпринасяме… Я си ми кажи направо защо се раждат такива, като моето момче и като теб!

-                     Ще ги съпоставяме душко, ще ги съпоставяме. Няма да ги съпринасяме – смея се аз на глас.

-                     Добре де Пинокио! Няма толкова голямо значение какво ще ги съпоправиме… Ако няма да ми каже защо се раждат такива деца поне дай да чуем туй за приноса! Щото да видя моичкият с какво незнайно чудо ще да е полезен на хората по земята!

-                     Чакайте сега! Недейте така една през друга да я притеснявате – намесвам се колежката с починалото момче  – Дайте по полека да ги изясняваме нещата.

-                     Добре! Едно по едно! – съгласява се Чистачката. Да речем от началото там за групите дето щеше да ги сравнява. Какви са тези групи моето момиче! Я кажи да чуем!

-                     Сещате ли се за някакви други хора, които да не са инвалиди, но пак да са в подобно на нашето положение? – усмихва се свенливо Флаерка, продължавайки - И нищо че са здрави, пак да имат нуждата други хора да ги обгрижват

-                     Сещам се! - обажда се другата социална работника – Алкохолиците, затворниците и тези които остават сакати след трудови и автомобилни злополуки.

-                     Е де! – намесвам се аз – Говорим си сериозно. Дай малко да разширим хоризонта извън бившите си съпрузи и техните родители – намигвам на колежката и после се обръщам към Флаерка – Я си карай нататък както си си го наумила!

-              Добре! Само ми отговорете! – съгласява се Флаерка, и окото й пак започва да подскача -  Значи говорим за читави хора, нуждаещи се от грижите на здрави и работоспособни люде като вас…

-              Кралете, принцовете, принцесите, президента, кметовете и депутатите от народното събрание – започвам да изброявам аз, и поглеждам закачливо.

-              Е стига сега и ти бе Пинокио! Нали уж сериозно щяхме да си говорим?! – възмущава се чистачката.

-              Вярно! Ама на мен първо това ми дойде на ума – започвам да се оправдавам аз, но като виждам, как Флаерка клати глава, а другите ми се усмихват подигравателно, питам реторично – Не е ли?! Никой от тези ли не е?! Еее… Тогава се предавам…

-              Ще ви помогна! Подобни консуматори на човешки или обществени грижи са всички здрави деца и обикновените неработещи стари хора. Без значение дали са пенсионирани по болест или поради навършване на възрас.

-              Може! Да! – съгласява се другата социалната работничка.

-              Вярно, че и за тях все някой трябва да се грижи! – възкликва Чистачката и после пита - И какво като са те?

-              Ами и те и ние сме едно цяло…

-              Едно цяло ли? – прекъсвам я защото наистина казаното ме учудва – С кои по-точно сте едно цяло? 

-              Ние генетично увредените, в едно със здравите деца и старците сме трите страни от едно инфантилно цяло. Или сме нещо като трицветна разновидност в една равнина. Все едно гледаш дъга с три цвята. За това аз това триединство съм си го нарекла инфантилно трицветна прослойка.

-              Прослойка!?

-              Да!

-              Добре и какво толкова ви обединява вас хората с генетичните увреждания с децата и старците?

-              Как какво. Нали ти казах - Инфантилността. Погледнато в най-общ план, всички ние сме своеобразни инфанти.

-              Инфранти? – гледа недоумяващо Чистачката – Какво е това инфранти?

-                     Такива едни хора, които са като вечни деца!

-                     Ааа! Че то тогава значи че и мъжа ми и той е инфант. Щото то нали все подире му тичам. Да му оправям! Да го приготвя! Да го огладя! Да му наготвя. Че значи и той си е едно вечно дете… - вайка се Чистачката.

-                     Остави го сега мъжа си настрана – побутвам я аз - Нали се оплака, че твоето момче не е оправно и ще го храниш цял живот. И не са инфранти а инфанти.

-              Е там е проблема Пинокио в изхранването? А Инфранти или инфанти не знам! Ама  Флаерче я ти кажи, защо си оставате толкова неориентирани? Там е неразбираемо за мен! Хайде ти някак може би си по-друга. Щом си го докарала до там да се изучиш за доктор… Ама защо е така с тези, като моето момче. И като на Пинокио Неговия Човек. Това все се питам аз.

-              Ами защото ни е трудно да се оправяме с резките промени в обществото. И то така да се оправяме, че да можем да създаваме някакви материални блага. Точно сме в положението на едно невръстно дете! А инфант на френски е дете. От там идва и думата инфантилен или недоразвит! Или тази дума може да се възприема и като нарицателно за човек с намалени възможности. Каквито да речем са и възрастните хора.

-              То това за възрастните – ясно! И какво излиза накрая?

-              Накрая излиза, че и възрастните в по-голямата си част са инфанти. Защото и те като навъртят  години от един момент нататък не се справят добре с динамиката на съвременния живот. Но както говорим за старците по-скоро можем да кажем как те са заредени с енергията на нашето минало. Консервативни са. Държат на традициите и на техните си старите нещата. И някъде на там към тяхното време в повечето случаи са насочени мислите им.

-              А при децата? Тях защо ги включи?

-              При децата положението е подобно! Но те са заредени с по друг импулс. Влече ги към новото и към предстоящите неизвестни събития. Да! С много неща от живота не са наясно. Но са склонни да изоставят традициите и да полетят напред в новото време... И нагоре към светлината на мечтите си. За това и тяхната енергия е насочена и се излъчва към бъдещето.

-              Добре така да е! А за себе си?! За Неговия Човек? Или за моето момче какво ще кажеш? Вие към кое време гледате? – пита колежката загубила син.

-              Ние – усмихва Флаерка и повтаря – Ниеее - и сочейки към себе си поглежда към мен – Ние сме вашето скрито интелектуално настояще.

-              Как така ще сте скрито? – пита учудено Чистачката – Ма то нали всички ви виждаме?

-              А защо пък настояще? – включвам се и аз с въпрос.

-              Че и интелектуално? – намесва се и едната социална асистентка.

-                     Ами така. Ние сме точно под върха на социално икономическата и социално интелектуалната пирамида. Вярно е че привидно много от нас не правят нищо съществено. Но сред голяма част от инфантите като мен, Неговия Човек и твоето момче е концентриран един особен потенциал.

-                     Потенциал това какво е? – пита Чистачката.

-                     Енергия или сила, с която може да се свърши някаква работа. Нещо като тока дето е в батериите. И се включва ако натиснеш копчето – пояснявам аз – Че кое му е казваш особеното на вашия потенциал Флаерче?

-                     Това че онази част от здравите хора наречени активната интелигенция черпят енергия си от него, за да си вършат работата.

-              А какво разбираш под активна интелигенция? – пита социалната асистентка.

-              Онези хората, които използват главата си за някакви креативни, духовни художествени или дори управленчески действия. Такива с талант. И тези на които им трябва по-специална енергетика за да творят, мислят или управляват.

-              Ха! Я виж ти? Че от къде пък у вас такава специална енергия?

-              Имаме си я! – отвръща ми с усмивка Флаерка.

-              Имайте си я. Но от къде е тя?

-                     От енергийните спестявания, които правим с начина си на живот.

-                     А те са от?

-                     Живеем доста по-икономично от колкото здравите хора. Нямаме вашите задължения да мислим за близките и околните. Нямаме грижа за дом, кола или вила. Нямаме деца. Е да! Защото много от нас не могат да се докоснат изобщо до тази логика на битието. И да! Имаме и друг тип енергийна акумулация, ноо.. Нея не знам как точно да ви я обясня!

-              Флаерче, а какво е това акумулация енергийна? – пита Чистачката.

-                     Акумулация е трупане на енергия! Тихо сега душко, че започна да ми става интересно – сбутвам лекичко Чистачката и продължавам с въпросите - И какво казваш нататък Флаерче… ?

-                     Ами при това разположение всичкото, което се поражда като противостояние между консервативния опит, идващ от миналото при старите хора… И ентусиазмения порив при здравите деца, който е олицетворение на човешкия устрем към бъдещето… - спира за малко нашата ораторка и се заглежда към прозореца…

-                     Много хубаво го каза това Флаерче! Продължавай! И какво казваш става с тази преса, която ви оказват другите инфанти?

-                     И така силата от тези две напрежения създава енергия, която се излъчва право нагоре към върха на социално интелектуалната пирамида.

-              Така! И какво от това?

-                     Както вече казах всичките тази енергии и напрежения се създават у нас хората с увреждания. А от личен опит мога да споделя, че това е една огромна сила, която има потенциал по-голям дори и от тази на най-мощната ядрена централа.

-              Това май е много посукано за мен. Пинокио тя какво ни каза сега с всичките тези инфранти минало, бъдеще и централи? – поглежда ме жаловно Чистачката.

-              Каза че възрастните хора са децата на Миналото. Здравите деца са децата на Бъдещето. А Мой Човек, твоето момче и самата тя са децата на нашето Настояще.  И още каза, че има специална енергия, което кара ръката на художника да рисува красиво. А тя е същата онази, която помага на певеца да пее омайно. Че още и нещото което пълни с емоция сърцето на композитора, за да напише приятната музика която слушаме в момента… И всичката тази едновременно нежна и могъща сила идвала от деца като твоето момче. От такива като нея самата или от такива като Мой Човек. Но аз все още не съм разбрал какво от това, че е изобщо е така?

-              Пинокио, как така не си разбрал! Такива хората като мен понякога харчат огромно количество енергия при складиране на такава творческа информацията. Особено ако тя е представена по по-особен начин.

-                     Ахааа… Казваш вие сте особен вид енергийни складове за някакви си ексцентрични странности…

-                     Нещо такова. И точно поради тази ни особеност другите функции на мозъците ни са силно занижени. Е пък то нали донякъде това е и самия смисъл на словосъчетанието церебрално увреден я. Нещо или да е странно или нещо да не ни е наред в церебелума.

-                     Ама това дето го говориш Флаерче само за церебралниците ли се отнася? Или и за такива, като моето момче – пита Чистачката.

-                     Стига де! – смушква я едната социална асистентка – Пинокио нали ти каза. И за твоето момче се отнася.

-                     Точно така – усмихва се Флаерка - Някой от децата, които приличат на него са само чист мозък.

-                     Чист мозък?! Това ще рече какво? – отново недоумява Чистачката.

-                     Искам да кажа чист или като интелект, или като емоция. С други думи някой от нас са резервоари с огромен капацитет на чистия творчески импулс. Преди малко Пинокио дори ми подсказа една интересната идея. Как ние най-вероятно сме нещо като могъщи инкубатори бълващи милиони Музи по земята.

-              Хе, хе, хе! Инкубатори на Музи. Това аз дори не съм си го и помислял, камо ли да ти го подскажа… Нооо… Много ми хареса – инкубатори на Музи. Хе, хе, хе!  

-                     Да! Така си е! И без да се превъзнасям си мисля, че точно по тази причина, когато долу в центъра има веселба… Там горе творческата атмосфера при онези хора дето ти им казваш Тихите води… Там всичко започва да ври и кипи. Мисля сиии… И в Планетната пирамида насред големия живота на човечество пак и все и така се получава – поглежда замечтано към прозореца Флаерка.

-                     Как?

-                     Целия този евристичен потенциал на земната цивилизация се съхранява в мозъците на хората като нейното момче – сочи Флаерка към Чистачката – И в такива като мен. Поради което в определени моменти той всъщност извира от нас уж недоразвитите и се насочва към вас здравите и развитите. А когато ви достигне вие имате чувството, как идеята ви дошла от вътре или пък от Свише… Било то като моменти хрумвания… Било то като разкъсващи съня ви гениални идеи.

-                     Ехааа… Звучи някак си красиво и възвишено… - заглежда се към тавана колежката загубила сина си и продължава с насълзени очи - Импулсът на творчеството зароден, съхранен, а при определени обстоятелства изригващ като клокочещ вулкан от недрата на инфантилното настояще… А в последствие, заливащ с креативната си лава всичко живо наричащо себе си творческа земна цивилизация…

-                     И всичкото това идващото е точно от хората с генетични увреждания ли… ? - питам аз.

-                     Да Горски! – кима с глава Флаерка – Не е от някакви си непонятни вътрешни гласове…

-                     Благодаря ти за хубавите думи мило дете - надига се Чистачката – Аз обаче трябва да се хващам за стирката. Че то ей го на! След по-малко от десет минути, спящите ще започнат да стават.

-                     Да, да, да! То и на нас ни е време да се размърдаме вече – обажда се едната асистентка и седянката се разтурва.

Следобедната закуска е на дневен ред. После е изпращането. След това и този доброволски ден свършва. Мисля си от тази седянка нататък нищо по-особено не се случи до самия край на присъствието ми в Центъра. Просто си се нижеха делник след делник. Та така залисан в лабиринта от твърде необичайната за един шофьор броеница от събитията, аритмично насичана от неочаквани прозрения, наказанието ми изтече почти незабелязано.

 Ето го и деня на моята амнистия. Явих се на проверочен. Думнах го без проблем. Върнаха ми книжката.

 Взех си довиждане с персонала на Центъра, с Потребителите и родителите им. И като всеки редови гражданин на страната ни започнах работа. Ами мисля – това е! И мисля може би тук сега е редно да приключа с мааалко по-обширния увода, предшестващ основното ми изложение, в което исках да ви разкажа за… 

Ааа… Не, не, не! Момент! Извинявам се!

Пропускам едно важно нещенце, което също би ви било от полза, да се докоснете до същината на моя разказ. Та значи ходя си аз на работа вече кажи речи четвърти месец. А около шофьорските си делници почти се бях откъснал от присъствието си в Центъра. Най-ненадейно обаче една привечер Флаерка ми се обажда. Искала да ме покани на обяд. След известни уговорки около това кой ще черпи се съгласявам.  Идва уреченото време. Купувам букет цветя и отивам. Беше се погрижила да запази маса. Аз обаче не си разчетох правилно времето. Малко подраних. За моя неприятна изненада стари едни мои познайници от общината хапваха през две маси от резервираната. Няма как! Наложи се да им обърна внимание. Естествено представих ангажимента си, като делови обяд.

Е! Веднага ме контрираха, че на този тип срещи не се ходи с букет от девет прекрасни орхидеи. Какво да отговоря я! Мълча си! Единия от компанията даже ме закача, кого очаквам на тази изискана маса резерве - мис България, някоя хубавица от балета на Слави Трифонов или заместник министърката по регионалното развитие.  

Е! Мисля няма нужда да описвам учудването им когато се появи тази която очаквах. Останаха като шастисани. Аз си бях свикнал с походката на Флаерка, излъчваща болезнена измъченост, но те я гледаха буквално като извънземно.

Както и да е! Джентълменски и поднасям орхидеите и комплименти за тоалета. После с повелителен жест привиквам обер-келнера. Помолвам го за ваза. Той поема цветята и кавалерски помага на Флаерка да се настани на масата. Видно от леката руменина под очите, всичкия този паркетен етикет я притесняват. Тя обаче запазва самообладание. Сяда срещу мен. И започваме да си говорим. Естествено след обичайната размяна на въпроси кой как е, без заобикалки се опитвам да се осведомя относно идеята за поканата. Отговора е повече от сръчкващ:    

-              Ако съм откровена след смута, който внесе в душата ми с тези фантастични цветята и комплиментите, около тоалета ми, очаквах сам да забележиш причината за повода!

-                     Ха сега де!  – усмихвам и се аз –  Този път наистина ме сгащи по снощното бельо!

-                     Да бе! Откакто те познавам, не съм те виждала да се притесниш от нещо. Я бъди себе си и опитай!

-                     Ако съдя по лицето ти лъхащо на свежа ведрост… Май ще да е нещо много приятно.

-                     До тук добре се движиш. Ама нали там ти е силата - в логиката. Продължавай все така…

-                     Така, така ама то при вас жените такъв тип сияния се получават от много неща!

-                     Така ли? – смее се чистосърдечно Флаерка.

-                     Ми да! Може да е от по-добра козметичка или фризьорка… От наличието на ново гадже… От това че някой е прискрипал кредитната карта на съпруга си, а после са се отдал на шопиг безчинстване до неприличност в някой мол – и изведнъж спирам на средата на гадалческото си изброяване и питам - Как съм с посоката?

-                     Не Горски! Нищо като такова няма… Знаеш че съм мома. Фризурата си ми е същата…

-                     Опалааа… Ми сега! – хващам с две ръце лицето си и правя миловидна физиономия - А мога ли някак си лотарийно да гадая!

-              Може! Но само три опита имаш!

-              Приемам! – после се замислям за секунда, вдигам победоносно показалец и казвам - Като първо предположение - намерила си си момче. И си се сгодила!

-              Ледено! – пресича ме на мига тя.

-              Еее…! Жалко! Добре де! – почесвам се по врата и отново вдигам пръст - Второ което си мисля еее… - поглеждам с по-сериозен поглед към нея и добавям  - Че си се дипломирала като магистър и то с пълен отличен.

-              Ако погледнем като чиста фактология - малко по-топло… Защита ми предстои следващия месец. Но като конкретна причина за поканата отново си в Аляска.

-              Теййй! – клатя глава, после слючвам ръце, като за медитация и поглеждам към тавана – Добреее! Омммм ! Като последно какво да е то я?! –  този път вече наистина сериозно се замислям, но после ми просветва идея и почти възкликвам  –  Омммм! Явила си е на интервю за работа в някой болница. Приели са те на работа!? Оммммм! И от другата седмица вече си пълноправен трудов гражданин на родината с професия лекар – завършвам аз и я поглеждам обнадежден.

-              Ами какво да ти кажа за този отговор Пинокио! Вярно че мина на летящ оммм-старт покрай горещия екватор, но ако съм откровена от Арктика се пренесе директно в Антарктика!

-              Бреййй… Сложна гатанка ще да е тази твоята… Ами предавам се тогава.

-              Еее… не се предавай де! Ще дам подсказка.

-              Давай да видим! В тиража за каръците - може пък и да направя попадение.

-                     Когато говори за лица и козметика беше най-близо до истината!

-                     Така де, ама сякаш не виждам никакви козметични промени!

                -              А окото ми?!

-              Какво му е! Нищо си му няма! Пак си е все така хубаво като и преди.

-              Благодаря за откровението! Надявам се да не е само кавалерски комплимент! А нещо друго?

-              Друго не виждам! Честно!

-              Жалко! Тогава ще ти го кажа направо - то спря да мига. Горски тика ми изчезна!

-                     Ехааа! – наистина се ококорвам аз - Супер! И от кога това?

-                     Десетина дена след като напуснах Центъра разбрах, че е така.

-                     Разбра ли !? Е ти не си ли го носиш всеки ден това око със себе си? Или не го ли усещаш или как мига? Най-малко не го ли виждаш в огледалото като се гримираш?

-                     Не! Аз така бях свикнала с трепкането му, че чак не го забелязвах как трепка. Тика притесняваше само хората около мен. Но пък непослушанието му ми бе една досадна причина, поради която твърде рядко се гримирах.

-                     То вярно че все натурал си ходеше… А как стана така, че го откри?

-                     Изневиделица ми се наложи да изглеждам по-добре от обикновено!

-                     Охоо… И кога това? Да не би да е дошъл нов колега в Центъра… Иии… Да си се влюбила в него…

-                     Ма на теб май само годежи и гаджета са ти в главата…! - смее се отново на глас Флаерка – Не, не, не ! Трите ми месеца в Центъра приключиха без любовно емоционални вълнения. После пожелах да остана още един. В това време един познат ме свърза с програмата ЕРАЗМУС. Търсеха хора с медицински ценз и чиста като естество амбиция…

-                     За какво? - нетърпеливо я прекъсвам аз.

-                     За участие като доброволци в подготовката на домовете за деца с увреждания в Македония и Албания.

-                     Доброволци ли?! Че то пък те там да не би да са си нямали такива домове?

-                     Имат си! По-скоро за преструктурирането на вече съществуващите става въпрос. Нали и двете страни кандидатстват за членки в Евросъюза.

-                     Ахаа… Ясно! И това какво общо има с окото ти?

-                     Трябваше да съм на интервю. Че за това исках да съм малко по-така! А пък първо с една ръка ми е трудно да се гримирам. А другото е че това око много мърдуца.

-                     Ахааа…! И как се справи тогава с него?

-                     Никак! Имам си козметичка. Взимам си час. Отивам. Винаги ми е казвала, как за нея си е едно живо предизвикателство да ми го измайстори.

-                     И?

-                     Та тя откри, че то вече ни мига ни трепка. Чак не можах да повярвам.

-                     Ми то не си и за вярване! А козметичката повярва ли?

-                     О да! Дори каза, как по този начин вече съм и скучна. Пита дали не взимам нови лекарства.

-                     Ясноо! Ехааа… ! Много се радвам за теб – откровеннича аз и както си имаме вече с нея закачка и подавам ръка за петак към нейната недъгавата - Заслужава си черпенето тогава. И това с окото стана от самосебеси ли?! Или наистина е от някоя фармацефтична иновация?

-                     Не съм пила нищо. Мама и татко казват, че или е от самосебеси, или е Божа работа.

-                     Ясно Божията намеса, която при атеистите и антихристите се нарича „ От самосебе си”. А ти като представител на казионната медицина на какво мнение си?

-                     Казионната ми медицина на това му казва невралгия или церебрална психосоматика.

-                     Ахааа… Е това не се ли лекува с психотерапевти?

-                     При обикновените случаи на невралгия може… Но при моята диагноза психосоматика е фактор, който е с лекотата на перце. И едва ли психоанализа би свършила работата. Все пак при мен неврологичното увреждане е малко или много генетически обусловено.

-                     Хубаво! И кой тогава е отговорен за тази добрина? Нали при един наш преден спор ми се жалваше, как представителите на обикновените ДЦП – та сте били изоставени от към то някаква си Божия закрила… - усмихвам и се миловидно аз – А Сега какво стана… ?

-                     Не знам какво стана Пинокио! – поглежда ме малко засрамено тя - И понеже нямам никакво смилено лекарско обяснение… И понеже нямаше на нещо или на човек, на който бих преписала заслуга за случилото се… Ей така от вътре ми дойде да почерпя теб. И да си поговорим по въпроса.

-                     Охооо Инкубатора за музи е избрал мен? Виж Флаерче! По принцип не се оплаквам когато ме черпят. Приемам го с благодарност. Но наистина ми е чудно – ще помоля за аргументче!

-                     Колкото за самата почерпка може би те избрах, защото ти с твоите разкази ме провокира да мисля по по различен начин. А колкото за разговора е поради факта, че всичкото което ми се случва сега е след това.

-                     След кое това?

-                     След срещата ми с теб до пощенските кутии.

-                     Което значи какво?

-                     Което за мен означава, че има някаква невидима връзка между теб, разказите ти, моето присъствие в Центъра и изчезналия тик на окото ми. Да не говорим за последващата възможност да си намеря достойна работа, за моето церебрално състояние. Което никак няма да е зле при условие, че до сега винаги къде директно, къде деликатно са ми отказвали.

-                     Така ами! – усмихвам и се предразполагащо аз - Ако се случи най-малкото няма да се налага да си доброволец под прикритие!

-                     Да, да, да! Нооо… - извръща настрани глава тя и се заглежда в орхидеите.

-                     И какво е това многозначителното „но”?

-                     Ами след като се случи тази поредица от необичайни добри неща… Особено пък имайки в предвид моето недъгаво церебрално житие до този момент…  Иии… - замълчава тя без да откъсва очи от красивите цветя.

-                     Иии?

-                     И много ми се прииска да си поговоря с някой за това. Но не кой да е! А някой, който вижда света от под различен ъгъл…

-                     Не разбирам! За какво намекваш Флаерче!?

-                     Горски аз съм човек медик. Напълно съм наясно с факта, че след като едно дете се роди с ДЦП и от първата си година има тик на едното око, то няма как ей така от самосебси да се оправи – нали? Пък честно казано разбиранията ми за Божиите намеси са твърде рехави.

-                     И това значи какво?

-                     Че за всичките тези подобрения трябва да има някаква смислена причина… - засрамено забива поглед в покривката Флаерка – Пък аз май съм в пълно недоумение, поне що касае логиката за всичкото това…

-                     Добре де! Ама защо наистина питаш точно мен?! Ти си медикът и прагматикът тук! Пък и освен, че съм те провокирал да отидеш в Центъра, друго какво общо мога да имам с някакъв евентуален положителен развой на събитията?

-                     Амии… Как да ти кажа…! Нещо ме подтикна да разговарям с теб.

-                     Някоя муза от вашия инкубатор ли? – усмихвам се аз.

-                     Може и муза да е било. А може би и защото ти толкова се беше впечатлил от случващото се в Центъра. От Флекси и мнимата и холограма. От нейната прегръдка. От евентуалната необяснима свързаност с лавината от напускания след оперативката. Иии… Аз започнах сериозно да се питам: „Какво ли наистина ти се е привидяло тогава с Флекси?” Дали е било чиста халюцинация или в действителност е било холограма!

-                     Флаерче на къде биеш? Ти тогава погледна на разказа ми с толкова язвителна насмешка? А сега какво?! Да не би да ми намекваш, че храниш съмнения за някаква извънземна намеса в изчезването на тика ти?

-                     Наистина вече не зная какво да си мисля. Медицината така ни форматира, че до някъде ни лишава от въображение за по-специфичните случаи. А доколкото те опознах ти понякога имаш особено мислене по някой ситуации в Центъра. За това и срам не срам реших да те поканя и да те попитам за, какво би казал моя случай?

-                     Флаерче наистина въпроса ти е много изненадващ за мен. Може би първо трябва да помисля – леко поклащам глава аз и добавям – Все пак съм само един шофьор…

-                     Да бе само един шофьор бил! Я стига! Шофьор който контактува и се разбира по някакви си странни начини с хора с увреждания… - малко повече повишава тон тя, но явно се усеща, слага здравата си ръка пред устата и почти прошепва – И обикновен шофьор на който едно чудато създание показва нещо фантастично, което самото то счита за съкровено… Извинявай амааа…

-                     Охоо…! Съкровено казваш?! – поглеждам я с нескрита усмивка аз – Я си признавай тука! Ти да не би да си говорила с Преводача?

-                     Да! – отвръща на погледа ми Флаерка и после свежда очи - И той ми сподели, че Флекси не на всеки и не току така показва планетите си. А ти си бил един от малкото хора, на които тя се е доверила…

-                     Може и да е така! Но какво от това?

-                     Ами гледам от нея и аз също искам да ти се доверя! И да попитам! Имаш ли някакво предположение, за това което се случи и се случва с мен? Ама ако може да ми отговориш днес. А не като на Чистачката дето те чакала жената нам колко време.

-                     Ще се опитам! Мисля обаче, че като първо трябва да търсим отговора в малко по-земна плоскост… Защотоо… – и не мога да довърша понеже ме напушва здравата на смях и прихвам.

-                     Какво е толкова смешното? – почти сърдито ме поглежда Флаерка.

-                     Извинявай! Смешно ми е, как в нашия случай ролите се размениха. Точно този който ме подиграваше за фантасмагориките ми, изпадна в ситуацията аз да му се смея за подобни неща. Кой сега си фантазира? А Флаерче!?

-                     Може и така да е! Но все пак! Кажи ми моля ти се, поне нещо не ти ли идва на ум?

-                     Единственото идващо ми отведнъж е това, което преди време баба Цвета ми каза.

-                     Слушам те?

-                     Еее… Най-общо нейната мисъл ми звучеше така… Щом Всевишния ни е давал някакви знаци - редно било да ги следваме. И ако сме решили да се отзовем на нечий зов за помощ да не се притесняваме, че ще изгубим време, средства или сили по това си дело. Според нея Този който има сили да ни насочва в определени посоки… Примерно да помогнем или да обърнем гръб на някого. Че същият Този в повечето случаи намирал начини и да ни овъзмезди или да ни накаже за деянието ни. Към момента наистина само това ми идва наум.

-                     Горски аз наистина съм много объркана. И все пак ти благодаря за казаното! Все си е нещо. Въпреки че да се уповаваш на възмездие от Бог не е най-земната плоскост на мислене. Не мислиш ли? А и тази логика никак не ми дава отговор на въпроса… Има ли връзка между изчезването на моя тик и присъствието ми в среда с други хора като мен и страната Флекси.

-                     Ами значи сме квит. Преди време когато аз се бях джъзнал на темата – Флекси, ти така и не ми отговори на въпроса: „Защо междурасовите или междупланетните хибриди използвани като евентуални живи наблюдателници са позиционирани точно в домове за хора с увреждания?” Ето сега и аз май не съм в състояние да отговоря на твоя въпрос…

-                     Не ти отговорих защото го нямах отговора. Не че сега го имам – отново ме поглежда тя в очите - Но поне вече се замислям над него.

-                     Ами ето пак опираме до това поради, което се опитах да се оправдая.

-                     За кое? – поглежда ме учудено Флаерка.

-                     Че може би наистина нямам отговор на твоя въпрос. И си мисля, че това е защото просто не съм попаднал лично в подобна на твоята ситуация.

-                     Как така?! В коя ситуация?

-                     Е защо как?! В момента ти си попаднала в едно твърде необяснимо от медицинска гледна точка подобрение. Което погледнато от ъгъла на нормалното човешко мислене, може да се възприеме и като позитивно възмездие за някакво твое действие. Но пък ето! Аз също бях доброволец там. Но определено не съм попаднал в твоята ситуация на подобрение. Или ти сега ще ми кажеш, че това е може би е така защото съм си здрав. Не съм с ДЦП, друг синдром, или с друго генетично увреждане – а? С две думи водиш ми към момента с някаква лична опитност. Така че не очаквай някакъв точен и конкретен отговор от мен по твоя въпрос.

-                     Хайде де Горски! Не се крий сега зад чужди мисли и сентенции! Знам че си човек, който има собствено мнение. Опитай с нещо, което да не е на баба Цвета, или на Шефката ти. Моля те!

-                     Казваш да опитам – а?!

-                     Да! Опитай! Пък аз обещавам да не те иронизирам.

-                     Дообре! Ама дай първо да си кажем „Наздраве!”.Че докато преглъщам да имам време да го съчиня.

-                     Наздраве Горски! – подава ми чашата си тя.

-                     Наздраве Флаерче! – отвръщам и на жеста, чукваме чаши - И все такива хубави нещица да ти се случват за напред! 

-                     Благодаря ти Горски! И теб хубавото нека да те спохожда всеки път, когато имаш нужда от него. А защо не и всеки път когато най-малко го очакваш!

-                     Благодаря ти Флаерче! Обичам хубавото да ме изненадва - усмихвам и се аз и се заглеждам в богато аранжирания Мокър бюфет на заведението.

-                     Хе че то пък кой не го обича това! – връща ми усмивката тя, проследява погледа ми и пита – И сега какво? Да не би да ти трябва нещо по-силничко като питие, за да ми отговориш?

-                     Не! Но първото, което ми иде на ум е, че ако много силно желаем да си помогнем на самите себе… Без значение в какво и за какво…То понякога най-вярната посока към тази целта е случаите, в които се опитаме да помогнем първо на някой друг с подобен проблем. Важното е да се спази принципа: „Направи добро и го хвърли на боклука!”Защото не рядко простичкия или дори неуспешен опит да подкрепим някого в безкрайната му безнадеждност ни дава шанс.

-                     Шанс ли?! И за какво?!

-                     Да открием незнаен или невидим с просто око път към някой свой аналогичен проблем.

-                     Ахаа Ясно! Казваш понякога от захвърлената в сметта добрина прораства пътека от цветя.

-                     Ехааа… Флаерче тази метафора си я биваше… Но така или иначе – да! Може пък и да има някаква връзка между присъствието ти в Центъра и изчезването на тика ти. Нищо че няма знаен за науката начин, как би станало това.

-                     Благодаря ти Горски. А я кажи! Май повече от половин година си се занимавал с Твой Човек! Достигна ли до някакъв извод около въпросите, които ти задаваше Чистачката?

-                     До генерален извод не успях! Но мисля се докоснах до нещо като мисъл. Тя обаче не касае само Чистачката или момчето й.

-                     Ами кое касае!?

-                     Това че аутизма - каквото и да значи тази дума като диагноза – всъщност е специфично състояние, но не само на отделния индивид

-                     Ами?

-                     Това е проблемно състояние на цялото ни човечество. А още си мисля и че това се отнася не само за аутистите,

-                     Ами?

-                     Но и за всички ДЦП засегнати. Както между впрочем и за техните синдромни аналози, като Рет, Диджордж, Англеман, Даун и т.н. И ако отговорните фактори в световен мащаб не се замислят дълбоко над това проблемно състояние, то все повече ще се разширява като обхват.

-                     Ааа…! Ето! Значи и ти не си на нула от присъствието си в Центъра. 

-                     Така си е! – смея се аз и отново вдигам чаша за наздравица – Тогава нека пием, за това което ни даде Центъра.

-                     Да! За Центъра! – връща ми жеста Флаерка и си чукваме чашите. 

 

 

 

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2018-01-28
прочитания: 96
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход