StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,111
   Потребители: 12,401
   Автори: 4,025
   Коментари: 320,641
   Точки: 2,657,977
   Съобщения: 156,583
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,687

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

В този град, в който няма какво да се случи

1990 година

Малък подбалкански град

 

Междучасието беше свършило преди пет минути. Старата гимназия сякаш въздъхна доволно, когато и последният отзвук от многогласия хаос, преливащ от коридорите й стихна. Духна дебела струя дим от комина на парното и се сгуши в парцаливото одеало, което януарският вятър размахваше над нея – под него бледожълтите й стени едва се забелязваха. Само от кабинета в дъното на втория етаж продължаваше да се чува музика, подсилена от викове и врява.  Единадесети „а“ клас бе забравил, че часа трябваше вече да е почнал, но класната им, учителката по литература я няма. Любослав, Емил, Ивелин  и Стефан играеха белот на задния чин и се караха на всеки ход.

-Теб баба ти ли те  е учила на белот? – пенеше се Ивелин. –И то сигурно с картите  от „Черен Петър“…

На чина пред тях Дани бе задрямал както обикновено и кавгата им изобщо не го смущаваше,  както и той бе станал обичайна гледка за съучениците си. Всички го наричаха „Спящата красавица“, но не влагаха зла умисъл. Знаеха, че до среднощ пише теми по литература, за да изкара някой лев за бала.

Петото момче от класа, Явор,  се бе присъединило към спортния отбор по стрелба – той, Лили и  Деница бяха открили натикания зад шкафа портрет на Тодор Живков и се опитваха да го улучат с хартиена ракетка между очите. Състезанието обаче не му пречеше да дразни Ленчето, което разглеждаше модно списание в търсене на идеалната за пълната й фигура бална рокля:

-Зарежи тая снобарщина, Хелън. Татко си купи чисто нова палатка, ще ти я дам на половин цена.

Останалите момичета, качени на чиновете, танцуваха и пееха с пълно гърло песента на група „А ХА“:

-Опитай от мен,вземи ме,

няма да съм тук

след  ден или два...

Фалцетното пеене се вряза във внезапно настъпилата тишина – някой беше изключил касетофона.

-И на мен ми се иска да не съм тук. – осведоми ги сухо Елина Михайлова и се запъти към бюрото си. – Моля, казиното на задния чин да се разформирова, а другаря Живков да си иде на мястото, моля.

Явор кимна усърдно и побърза да пъхне портрета обратно зад шкафа.

Единадесети „а“ не обичаше да вижда класната си в такова настроение. Обикновено с такова изражение се връщаше от кабинета на директора.

-Проблем ли има, другарко Михайлова? – несмело попита Деница. – Не знам какво е казала другарката Сотирова, ама ние се върнахме да караме физика. Филмът, дето щяхме да го гледаме се оказа чешки и ние решихме, че е по-добре да… - притихна сконфузено. Учителката втренчи в нея поглед и дълго я гледа, докато накрая всички осъзнаха, че тя гледа, без да я вижда, а мислите й са другаде. Накрая тя също го осъзна и сопнато нареди:

-Вадете по един лист и химикал.

Единадесети „а“ извади от арсенала с разтопяващите оръжия двадесет и пет пълни с влюбен укор погледа, но този път номерът не мина.

-Есе. – беше лаконичното обяснение, после Михайлова стана и с големи букви написа темата на дъската и после седна на стола си, без да обръща внимание на подчертано мъченическите въздишки. Знаеше, че няма да й се сърдят дълго, както и тя не можеше. Бяха нейното най-коварно изпитание и най- голяма гордост. Още когато миналата година  директорът я сложи за класна ръководителка на „най- ужасния клас“  знаеше каква е целта му – да я накара да напусне. Не можа да преглътне ходатайството за нея, а и беше обещал мястото на свой човек.

-Ама как, тя е толкова млада! – облещи се химичката, сякаш директорът бе , че другарката Михайлова ще язди кон гола през града. – Няма да се справи. Устати и инати – до един.

„ Ще се справя пък, ще видиш!“ – закани се наум новата учителка, преливаща от ентусиазъм и хъс да докаже на старата гвардия какво значат свежите сили на младото попълнение. После рева, седнала на един чин в празния кабинет, където трябваше да види учениците си, а откри написаното на дъската  уведомление, че всички са у Емил да гледат видео.

След двадесетина минути у Емил някой позвъни, той отвори и беше безцеремонно избутан навътре, в хола, където заедно с изумените си съученици трябваше да чуе  едно делово предложение.

-Нямам никакво намерение след всяко ваше отсъствие от часовете ми да тичам и да хленча на директора. Всеки пропуснат час по литература ще го карате след часовете. Гарантирам. Ако при мен нямате отсъствия и успехът ви е на нужното ниво, никой не може да каже „копче“ – нито на вас, нито на мен. Как ще ви задържат колегите, не ме интересува. Аз си имам начини. – свъсила кестенявите вежди, тя обхождаше с поглед зяпналите момичета и момчета, а краката й трепереха. Нямаше никаква представа как ще  облече заплахите си в действия, за Бога! Беше повече от сигурна, че след като са видели гърба й, са избухнали във френетичен кикот и следващият път пак ще открие кабинета празен. Тогава наистина по-добре направо да се измъкне от града по терлици в полунощ. Сълзите й бяха на път да рукнат отново, когато влезе в стаята и като в сън чу: “ Клас, стани!“

-Някакви трудности срещате ли с десети „а“, Михайлова – поинтересува се след няколко дни директорът и тя едва успя да сдържи кикота си, когато видя физиономията му след отговора.

Трудностите не бяха с класа. Успя да им влезе под кожата. Беше на 27 години и успяваше да балансира между зрелия разум и младежкия жар. Накара дори тези, които ги мързеше да четат  да обикнат литературата – нещо, което нейната предшественичка не можеше да се похвали. Ходеше с тях на сладкарница, бра наравно с тях грозде и ягоди на бригадите. Класът избяга от часа по геометрия – демонстративно им показваше огорчението и разочарованието си две седмици поред. После пък, макар че тези неща уж оставаха в тайна, учениците разбраха, че тя е обещала на колегата си по математика да се обърне където трябва, ако още веднъж си позволи да нарича учениците й „малоумни изродчета“.

Не, проблемите в никакъв случай не идваха от класа. Под таралежовите обвивки се криеха деца с меки сърца, топли усмивки и всеки от тях носеше в себе си по някаква неразбрана и скрита от света младежка тръпна болка. Неприятностите идваха от две места – от учителската стая, където възрастните й колеги съскаха, обединени от тесногръдието си като змии в леговище. Не можаха да преглътнат обидата от това, че тя не се провали. И от дирекцията – защото ако в учителската стая беше кълбото от влечуги, там пък се намираше главата. Директорът притежаваше чувствителността, такта и човешкото отношение на тухла четворка. Вторачен в безупречния си правилник, него го интересуваше само успеваемостта на гимназията – второто по престиж средно училище в района и желязната  дисциплина.  Ако Михайлова все още можеше да се похвали с работа при него, то беше само заради магията, с която успяваше да държи под контрол най-проблемния клас, с който никой не щеше да си слага таралеж в гащите.

„Нов ученик“ – по-добре да я беше информирал, че ще й реже ухо. Тя не искаше нови ученици. Още си спомняше назрялото да избухне недоволство, когато Милвера дойде в класа в началото на учебната година и се премести в края на октомври. Тогава предпочете да не търси причините, но беше повече ясно - единадесети “а“ имаше пръст в цялата работа.

Не ги упрекваше. Те бяха показали на момичето готовност да го приемат в общността си, но тя бързо им даде да разберат, че не иска да бъде част от нея след последния звънец. Държеше се дистанцирано, разговаряше по принуда – сухо и кратко, никога не отиде с тях на сладкарница или на разходка. Веднаж – дваж класната се опита да поговори с нея в опит да я приобщи, но Милвера сякаш вдигна над себе си щит и всички мили усмивки и топли насърчения на учителката се сплескаха в него. Но това не беше най-лошото. Оказа се, че момичето е някаква роднина на директора. Изведнъж стана така, че той знае за всяко прегрешение на класа – бягството от час по история, изчезналите от хранилището по биология тебешири, изсипанята в кофата на чистачката зелена боя… „Нямате право да обвинявате без доказателства“ –  скара се класната, когато учениците повдигнаха въпроса за доносника.   Но трябваше да признае, че са имали право. След една незлобива духовитост, казана от нея по адрес на директора, бе привикана в светата му обител  и бе предупредена да внимава какво говори. Работа вече се намирала трудно. Тя излезе от дирекцията разтреперана, изчервена и просълзена като напляскано дете и си позволи да закъснее за час, скри се в котелното, запали цигара и се нарева от яд и унижение.

„Било е гадно от ваша страна“ – каза с половин уста, когато след месец учениците си признаха какво са направили.

-Мадам е месю, лейдис енд джентълмен –беше изревал Емил, скочил върху чина си. – Ще чуете кратък поетичен рецитал по стихове на един талантлив млад поет от нашия скромен градец. Стиховете са в чест на нашата съученичка Милвера, с които държим да й засвидетелстваме искрените си чувства.

Разтвори тетрадката и зае поза на рецитатор с подчертано преиграване. Всички се скупчиха около чина и задюдюкаха като запалянковци на мач, само Милвера остана на мястото си – първия чин до вратата и без капка кръв по лицето се взираше пред себе си.

-Посветено на Милвера Кал… Кълвачева – Емил се запъна, взря се в написаното и изръмжа. – Иво! Не стига, дето пишеш като с краката, ами си и неграмотен.

-Чети бе – писнаха момичетата нетърпеливо. -  Почвай, че ще  си искаме парите обратно.

-О кей, о кей, тихо – и започна:

„Всички знаят, че Кълвача

 е на шефа ни копой.

Има тайната задача

всичко да му казва той.

Че си грозна и си тъпа

някак ще се примирим,

но че си и  подла, скъпа –

туй не можем да простим.

Подмазвачи ние мразим,

а доносници – съвсем,

тъй че можеш да загазиш,

мила, Кълви, някой ден.“

Под оглушителните ръкопляскания и одобрителни викове, Емил направи дълбок поклон и скочи, демонстрирайки грация на балетист. Милвера вече бе станала моравочервена  от усилията да сдържи сълзите си, изхлипа и поривисто избяга от стаята.

-Отива при директора –полугласно предположи едно от момичетата, но за всеобща почуда стъпките заглъхваха не по стълбите към втория етаж, а надясно, към задния вход.

Един единствен човек не бе взел участие във веселбата. Лора, също почти нова съученичка, беше дошла в класа в края на миналата учебна година. Приближи до рецитатора, дръпна тетрадката и го чукна с нея по главата.

-Дръвник. – каза презрително тя. – И ти, и автора.

-Ти… ти наред ли си ма? – заекна  „дръвникът“. –За кво я защитаваш тая натегачка? Тя си го заслужи.

-Никой не заслужава публично унижение, ясно ли ти е? Има толкова по-достойни начини да й кажем че не ни харесва.

Класът замълча, всеки изпита някакъв срам, а „младият талантлив поет“ Ивелин, усети и удивление и загледа момичето с интерес. Той обичаше да се забавлява с подобни стихчета, и бе „поздравил“ самата нея с такова, когато тя дойде в класа. Още първите дни се беше заял с Лора заради леко кривия й кучешки зъб– ей така, от проклетия.

-Лелеее, пристига графиня Дракула.

-У теб има нещо английско -  тя сладко му се усмихна в отговор. –Действаш ми като английска сол.

После Лора откри в учебника си лист от тетрадка, на който се мъдреше стихотворение, озаглавено „На Лора“: „Ушите ти са раковини, лилаво-синкави на цвят, с които в пристъп на невинност покриваш своя нос чепат…“ И докрая – все в този дух. Момичето дълго хълца от смях, после се обърна към Ивелин и развеселена почука с пръст челото си. И не го направи на проблем.

 А сега какво я прихвана фучи и мята мълнии с очи, сякаш нея са обидили.

Но станалото – станало. Милвера изчезна, а с нея и натрупалото се като статично електричество напрежение. А най-чудното беше, че директорът не потърси сметка нито от учителката, нито от класа за причините. Да не му се начудиш, на тоя дребнав злобар.

А може би тогава бе прибързала да си отдъхне. Ами ако все пак това бе закъсняло отмъщение?

„Внимателно с новия, Михайлова, имам предчувствие, че ще ни домъкне куп неприятности.“

-Момчета и момичета, забравих да ви кажа нещо. –каза тя когато звънеца би. Не беше забравила, разбира се, нарочно го остави за края на часа, за да се отърве от обясненията. –Ще имате нов съученик от другата седмица.

Разнесе се неодобрителен многоглас с всички възможни вокали.

-Аман! – изрази на висок глас всеобщото мнение Любослав. –Шефът май си мисли, че сме приют.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2014-05-18
прочитания: 240
точки: 13 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход