StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,813
   Потребители: 12,417
   Автори: 4,034
   Коментари: 323,005
   Точки: 2,664,243
   Съобщения: 169,890
   Лексикони: 4,505
   Снимки: 10,714

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Танцът (2 част - Посрещането)

Отварянето на очите съвпадна с усещането за остра, пронизваща болка в гърба и една друга, малко по-слаба – в дясното слепоочие. За кратко се бе изгубил, но вече се връщаше в съзнание. Беше студено, мъгливо и чувстваше странен лепкав вкус в устата си. Понечи да се изправи, но тялото му отказа. Ушите издаваха звук на корабна сирена, във възможно най-горната октава, а ръцете му трепереха като на столетник. Груби гласове, идващи ту от близо, ту от много далеч, проникваха безмилостно в мозъка му.

Две силни ръце го хванаха под мишниците и грубо се опитаха да го изправят, но последните дни на гладуване, побоищата в милиционерското управление във Видин и особено пороят от налагане с тояги, който се изсипа преди малко върху главата, гърба и краката му, го бяха сковали така, че не можеше да помръдне никоя част от тялото си. Последва удар в лицето и псувня, придружена от мазни капки слюнка.

 Какво посрещане само! И какво ли го очакваше оттук насетне? Отказа да мисли за това. Още повече, че вече му бе все едно дали ще оцелее, или не. Сега искаше само по-бързо да свърши тази нетърпима болка. А тя не свършваше, само пулсираше. Маршируваше през смазаното му тяло в съвършен ритъм и скандираше същите думи, които за пръв път чу по свой адрес в онази мрачна стая преди седмица: Христо Александров враг, виновен, предател.

 Малко по малко погледът му започна да се избистря и звукът и картината в ума му взеха да се синхронизират. Огледа се. Някакви хора с дрипави дрехи щъкаха насам-натам и изглеждаха уплашени, примирени и невзрачни. Появяваха се и изчезваха във влажната, лепкава мъгла. Две кучета вълча порода лаеха яростно по някого, когото не виждаше, защото бе с гръб към него. Те бяха вързани в близост до паянтова барака, а човекът срещу тях, застанал на колене гледаше в земята. За миг Христо си представи какво щеше да стане, ако тези разпенявени псета се бяха освободили от ограниченията на синджирите. Кучешкото им правосъдие щеше да превърне клетника в купчина човешка кайма.

 Болката го перна отново по гърба и по дясното слепоочие. Удари го силно, но този път вкара в него нещо различно и ужасно – внуши му желание за живот. Убеди го, че не всичко бе изгубено и все още може да диша, да ходи, да тича, да докосва, да иска. Не искаше да умре толкова млад. И не само заради жената и двете момчета, които го чакаха вкъщи. Искаше да живее заради самия живот. Не му се разделяше с въздуха, с облаците, с небето, с водата и с всички останали наглед нищожни радости, с които всеки нов ден го даряваше, без да заслужаваше.

 Силните ръце станаха четири и го завлякоха в мрачно дървено помещение. Там като че ли нямаше нищо друго освен множество дървени нарове, които приличаха на щайги за домати, но значително по-големи. Лепкавата течност в устата смени агрегатното си състояние. Беше се превърнала в твърда коричка. Леглата-щайги и празното пространство наоколо се въртяха по посока на часовниковата стрелка и той, без малко, отново щеше да потъне в нищото, но се насили и успя. Разсъдъкът остана на мястото си.

 Припомни си отделни фрагменти от последните няколко кошмарни дни. Лица, изкривени от гняв, стаи за разпити, болка, недоумение, гняв, обиди, сменящи се физиономии, които задаваха неясни въпроси, болка и… отново болка. Преди тях сякаш нямаше нищо. Имаше чувството, че онова, което бе изживял преди това, се бе случило на друг човек. Детството, младежките вълнения, срещата със съпругата му Мара, раждането на трите им момчета, разкъсващата скръб от загубата на най-малкия, Борил, времето, в което мечтите му придобиха форма и започна да вижда себе си като бъдещ учител по история, но… Но междувременно се бе случила промяната. Заредиха се онези странни, страшни, луди и зли времена. Дойдоха с идването на комунистите на власт и донесоха със себе си унищожение. Първо, след явяване за справка в кметството, безследно изчезнаха чичо му Иван и братовчед му Стефан, и после, години по-късно, последва изхвърлянето му от университета, справките в милиционерското управление и безформеното усещане за тежест и безпътица. Не помнеше много, помнеше обаче, че всеки път, когато си налагаше да не изрича мислите си на глас, буреносен облак от безнадеждност закриваше небето над него.

 Някой влезе в помещението. Усети го по дишането, уханието на хляб и миризмата, идваща от алуминиевия съд, който този някой бе поставил до главата му. Силуетът постоя малко и излезе. Неочакван прилив на сила прегърна тялото на пребития мъж. Събра малкото останали сили, примиренчески прие аргументите на празния си стомах, и в крайна сметка успя да седне.

 След като стаята позабави въртенето си и спря на място, той лакомо отхапа голямо парче от твърдия хляб и с две ръце надигна алуминиевото канче. Съдържанието вътре в съда загадъчно намекваше, че би трябвало да представлява бобена чорба. Мъжът идентифицира гозбата по няколкото зърна, които се озоваха в устата му. Течността в канчето беше блудкава имитация на супа, но на него му повлия така, сякаш опитва основния специалитет на луксозен ресторант с шеф-готвач, получил образованието си в Париж.

 Усмивка се разля по раненото му лице. Нямаше значение, че слепоочието продължаваше да пулсира болезнено, а коричката на устната се разцепи и оттам тръгна струйка кръв надолу по брадичката, той отново се почувства човек. След като погълна храната, остави настрана алуминиевото канче и се отпусна назад върху дървеното легло. Тежка умора го нападна и той отново затвори очи, и отново загуби представа за времето. Дали бе спал една минута, или цяло денонощие не помнеше, но звукът, дошъл изведнъж отвън и изпълнил цялото помещение нямаше как да не привлече вниманието му. Появи се изведнъж в съня му, хвана го за главата и му напомни отново, че не се намира в хотелска стая, а в подобие на хамбар, лежеше на неудобно дървено легло и неотдавна тялото му за малко не бе направено на пихтия.

 Звукът кънтеше отвън. Идваше някъде отблизо и приличаше на тежкия камбанен глас, който помнеше като дете. Само че сега ясно осъзнаваше, че този оттекващ шум не носи тържественото настроение на онази, църковната камбана, с който бе свикнал, а с приглушения си шум вещаеше наближаваща заплаха и обещаваше скорошни неприятности. Долови нервно раздвижване отвън. Вратата се отвори, след което влязоха двама мъже от ония – дрипавите. Приближиха се до него. Единият взе празното канче, а другият го хвана за ръката и го задърпа.

 – Ставай – каза рязко вторият в съзвучие с металния глас на камбаната. – Вечерната проверка започва сега.
– Вечерна проверка? – изпъшка въпроса си Христо и продължи немощно: – Не мога да стана. Боли ме всичко. Опитах преди малко, но тялото не ме слуша. Наистина не мога.
– Трябва да станеш веднага! – заповяда същият дрипльо и уточни с мрачна усмивка: – Никой не пропуска вечерната проверка. Извинени са само онези, дето са в чувалите. Само те са освободени. Завинаги.
Мъжът с канчето в ръка се изсмя и допълни:
– Ако не се вдигнеш веднага, може и на теб да подарят един чувал. Хем ще пропуснеш проверките, хем и няма да чукаш камъни. Рахат.

 Изведнъж двамата станаха сериозни, бързо го хванаха под мишниците и го изправиха. Краката му, този път не го предадоха. Остана прав, нищо че хамбарът отново се разлюля. Но сега разклащането не трая дълго. Помисли, че ще повърне, но се овладя. Придържан от двете страни, раненият мъж бързо бе замъкнат на плаца, който се намираше на стотина метра от помещението с леглата-щайги. Докато влачеше краката си натам, видя, че същите уплашени, примирени и невзрачни хора с дрипави дрехи, които мерна преди, сега стояха строени в прави редици, като студени каменни статуи. Двамата мъже оставиха пребития мъж в края на една от редиците и се оттеглиха, за да заемат своето място в строя.

 Христо установи, че освен подредените дрипльовци, към които принадлежеше и той, имаше и немалко други хора. Облечени в еднакви униформи, те бяха въоръжени с автомати, сочещи към жалката тълпа лагеристи. Последното обстоятелство помогна на пребития мъж бързо да отмести поглед от тях и да огледа другия ключов персонаж от групата на отговарящите за това място. Отпред, изпъчил гърди и сложил ръце зад гърба си напред-назад крачеше висок мъж с червено лице, очила с дебели рамки и кестенява коса, сресана назад. Изглеждаше самоуверен и строг. Редуваше различни настроения в своето продължаващо цяла вечност словоизлияние. В един момент викаше като разгневен каруцар, в следващия говорът му се променяше и звучеше или като подигравка, или като обещание. Думите, излизащи от устата му не бяха отчетливи. Влачеше ги. Начинът му на говорене издаваше, че притежава висок пост в лагера и нисък интелект, който явно бе негов спътник и в живота отвън телените огради.

 В началото не се случи нищо особено. Високият мъж, без да крие любовта към собствения си глас, надълго и нашироко обърна внимание на незначителни, досадни подробности от вътрешния правилник на трудово-възпитателното общежитие, както нарече лагера неведнъж. От време на време спираше да ходи, вторачваше се в някой от окаяните си слушатели и след като се уверяваше, че обектът на неговото внимание смирено гледаше в земята, продължаваше с безсмислената си реч. Последва проверка на присъстващите, която премина в прочитането на имена и отговори „тук“, идващи от строената група лагеристи. Проверката отне не повече от петнадесет минути.

 Петнадесет минути, но на Христо те се сториха цяла вечност. През всичкото това време мъжът едва се държеше на краката си, но добре знаеше, че точно сега не е моментът да се оплаква. Вложи всичките си останали сили да остане прав и затова, когато прочитането на имената свърши, с облекчение си помисли, че няма да има нищо против да се отдаде на удоволствието да се просне на грубия дървен нар. Никога преди не се бе нуждаел така отчаяно от сън. Беше се настроил да тръгне към бараката, когато отново чу неприятния глас на началника с червеното лице:
– Пред строя да излезе Руси Енчев!

 Тази заповед прозвуча строго и бе последвана от кратка пауза мълчание. Христо се уплаши. Необичайна тишина покри лагера и го зареди с напрежение. Безпокойството, витаещо във въздуха бе лесно доловимо. То и преди не бе кой знае колко шумно, но сега стана тихо като в гробищен парк.

Напред излезе човек на видима възраст шестдесет години, нисък, плешив и изключително слаб. Застана на няколко крачки от мъжа с червеното лице, закашля се силно и дълго, а когато свърши, се извини тихо и погледна смутено в краката си. Ръцете му се тресяха толкова мощно, че дори Христо, от мястото, на което се намираше, успя да долови треперенето им.

– Гражданино Енчев – с полуусмивка заговори високият мъж с червеното лице, – научих, че трети ден не изпълняваш нормата си. Така ли е? Така е. Защо бе, Енчев?! Партията ви храни, грижи се за вас, прави всичко, за да ви превъзпита и да ви направи достойни хора, а вие… Вие с какво ѝ отвръщате! Мързелувате. Това тук да не ви е санаториум или някакъв луксозен курорт, А?!
– Съжалявам, другарю Димитров – тихо отвърна Руси Енчев, докато се насилваше да не се разкашля отново, – няма да се повтори.
– Нямало да се повтори – Димитров се изсмя гръмко, а лицето му стана още по-червено, – нямало да се повтори, че то се е потретило бе, Енчев. Лентяй такъв. Аз колко обещания съм чувал от такива негодяи като теб „няма да се повтори“, „утре ще изпълня нормата“, „ще работя с всички сили за партията“. Глупости! Само искате да се измъкнете и да ви се размине. Нали така, гражданино Енчев? Така е. Синът ти къде е?

Невидим дъх като полъх от студена зимна нощ за части от секундата премина през редиците на опърпаните лагеристи. Христо го долови с кожата си. Усети го с душата си. Разбра го с ума си. Дъхът мина за по-малко от миг, но когато отмина разкри след себе си опустошителната реалност за мястото, на което бе попаднал. Подло отчаяние стисна черепа на новия лагерист. За пръв път в живота си той ясно прозря, че безнадеждността удря много по-силно от милиционерите и че от тези удари боли безкрайно повече, отколкото от бой с дрянова тояга. Устата му пресъхна, а очите му се намокриха. Христо почувства, че дребният, плешив мъж, застанал треперещ пред строя е най-близкият му човек в този момент. Той бе негов приятел, роднина, брат, някой, който в този момент бе свързан със съдбата му повече от всички останали същества на земята.
– Синът ти къде е? – Димитров повтори въпроса си с тон на садист, който искрено се забавлява от страданието на безпомощната си жертва. След това извика силно: – Гражданинът Георги Енчев да се яви пред строя немедленно.

 Редиците се размърдаха и напред излезе мъж на около тридесет и пет години. Беше висок, с къса черна коса отгоре, но посивяла отстрани. Мъжът направи няколко големи крачки, застана до баща си и също като него започна да гледа притеснено в земята. Четирима бригадири, които бяха назначени за надзиратели от самите лагеристи, по знак на Червеното лице излязоха напред и застанаха от двете страни на бащата и сина Енчеви. Христо гледаше раздвижването на фигурите из плаца и си помисли, че сцената се разви, сякаш е играна неведнъж. Беше като добре репетирана пиеса, в която актьорите знаят в точно определения момент къде да застанат, как да се държат, кога да говорят, кога да мълчат и кога да действат.

 Димитров и четиримата бригадири бяха безупречни в изпълнението на ролите си в тази зловеща постановка. Червеното лице се приближи до Руси и Георги Енчеви, бръкна в джоба на панталона си и поднесе квадратен предмет пред очите на бащата. Христо позна, че малката вещ всъщност е джобно огледалце. Без да мръдне главата си, с периферията на зрението си се опита да установи дали сцената, която се разиграва на плаца, представлява интерес за някого от зрителите-дрипльовци. Всички бяха заболи очи в земята. Стори му се странно, но продължи да гледа пиесата. Не бе сигурен за другите, но за него тя бе премиера.

 – Какво виждаш, гражданино Енчев? – Димитров се обърна към нисичкия мъж, докато продължаваше да държи огледалцето пред очите му.
– Виждам лицето си  – с пресъхнала уста отговори Енчев.
– Кога за последен път се огледа?
– Сутринта.
– Грешен отговор – Червеното лице бавно отмести очи от Руси Енчев, погледна един от бригадирите, даде му знак с едва забележимо кимване с глава и каза небрежно: – Грешен отговор, гражданино. Сега се оглеждаш за последен път.

 Обърна се и бавно тръгна към корпуса на надзирателите. Бригадирите изчакаха Димитров да направи няколко крачки и се нахвърлиха върху ниския, плешив и слаб човек на видима възраст шестдесет години. Трима го удряха с юмруци и ритаха с крака, а четвъртият започна да го налага с дебела дрянова тояга. Разбира се, както се очакваше, синът на Руси Енчев не остана безучастен, той се хвърли върху тялото на баща си и се опита да го покрие така, че да не получи нито един удар. Двете тела се преплетоха, но нямаше как да се предпазят. Жестокият побой като смъртоносна лавина падна върху баща и син Енчеви.
– Оставете го! Спрете! Болен е – тихо успя да извика Георги и после замлъкна.

 Христо остана като закован. Останалите лагеристи, гледайки в земята бавно се отправиха към бараките-спални помещения. Христо не можеше да помръдне. Краката му бяха се превърнали в безжизнени камъни. Дали това сковаване щеше да завладее цялото му тяло? Щеше ли да заприлича на другите каменни фигури на дрипльовците, обитаващи този жесток лагер за трудово възпитание? Изведнъж някой го хвана под ръка и го дръпна силно.
– Тръгвай, бе – кресна в ухото му. – Какво ти става, бе? И ти ли искаш да се видиш за последно в огледалцето?

 Христо се понесе към дървения хамбар, виждащ му се сега като спасителен остров, воден под ръка от непознатия си избавител. Намери се в дървеното легло и затвори очи, за да избяга от това място. Но нямаше как да избяга, нямаше как да забрави, нямаше как да заспи. Остана буден през цялата нощ.


 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2019-03-05
прочитания: 89
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 5 (виж препоръчалите)

Вход