uFeel.me
Сляпо наследство - 8
Автор: Nikol_Rus,  11 март 2012 г. в 15:31 ч.
прочити: 416
VІІІ

       Самуил и войниците му облякоха отново черните монашески раса, които покриха напълно войнишките им одежди и оръжието, което носеха, сложиха на главите си килимавките, а шлемовете, лъковете и стрелите скриха умело в торби прикачени за седлата на конете. Помогнаха на зограф Никола да се качи на своя кон. Четирима от войниците привързаха до своите коне по един от тези, които взеха от ромеите, а след това всички се метнаха на своите коне и се отправиха на север, там от където бяха дошли. Движеха се тихо, почти мълчаливо. Не искаха да срещат никого, затова се движеха доста в страни от пътя, но излязоха на него, когато приближиха Килифаревската крепост. Самуил не искаше стражите да се усъмнят, че нарочно се крият. Знаеше, че през деня стражите наблюдаваха внимателно пътя и околността и ако ги видят, че се прикриват, това щеше да събуди съмнение, че са истински монаси. И бе прав, защото още като ги забелязаха, от портите на крепостта изскочиха петима ромейски войници и се запътиха срещу тях. Самуил заповяда на войниците си да мълчат, докато той разговаря с ромеите и да имат готовност да изпълнят всяка негова заповед.
      - На къде сте се запътили? – попита десетникът, който ги водеше след като всички се прекръстиха.
      - Аз съм митрополит Теогност*(митрополит на Филипополската митрополия през този период) от Филипополската митрополия. Отиваме в Йоанопол. Поканени сме от българския патриарх Дамян да присъстваме на Великденската служба, на която ще се освети новата икона на светата майка Богородица в Златната църква… – каза Самуил на отличен ромейски език, и при споменаването на Богородица се прекръсти, жест който се повтори от всичките преоблечени негови войници, а след това и от самите ромейски войници.
      - Идвате от далеч, имате ли нужда от смяна на конете, Митрополите?
      - Не, благодарим на Бог и на Богородица, – отново се прекръсти Самуил. – погрижихме се и водим със себе си допълнително четири коня, а сме и добре отпочинали. В манастира в Берое бяха много гостоприемни.
      - Тогава, лек път, Митрополите!
      - Благодарим от сърце и Бог да Ви закриля!... А, да не забравя, очаква се след седмица от тук да мине и Негово височество Вселенският патриарх от Константинопол. Имайте готовност да го посрещнете както подобава! – каза Самуил, за да подсили впечатлението, че е истински божи служител, който е добре информиран дори и за плановете на Вселенския патриарх от столицата Константинопол. После потупа по шията коня си, който покорно тръгна напред, последван от останалите конници.   Ромейските войници тръгнаха след тях и ги придружиха до самата крепост, където след поредното пожелание за добър път се скриха в нея, а Самуил необезпокояван продължи към Търновград.
       След обяд бяха в околностите на Плиска и спряха в една горичка. Трябваше да решат как да влязат отново във Велики Преслав без да създадат излишно подозрение. Трябваше им отново помощта на патриарх Дамян. Самуил реши да не рискува излишно и да се насочи с войниците си към стана на войската, която бе оставил до Крепостта Мадара, а във Велики Преслав да влезе само зограф Никола. Него го познаваха почти всички и никой не би му забранил да влезе в укрепената бивша българска столица. За раната, която имаше на ръката, Самуил го посъветва какво да каже на стражите, ако го питат, така че да не се усъмнят в думите му.
       Близо до Преслав, Никола съблече расото, слезе от коня и след като се сбогува със Самуил и получи последни указания от него, пеш, придържайки ранената си ръка, която се бе подула и болките в нея се усилваха, се отправи към главния път, който водеше към западната крепостна порта на Велики Преслав. Вървя близо час докато стигне до там. По пътя срещна няколко човека, които го поздравиха почти мълчешком с кимване, но веднага след като се размина с тях те се прекръстиха и дълго гледаха след него. На портата двама от стражите го спряха, но единия го позна, побутна другия и му направи някакъв знак.
      - Зографе, ти ли си? – попита първия войник, доста изненадан от появата на Никола и то в този вид. – Та ти си ранен! Кой те рани?
      - Нападнаха ме едни… май бяха татари или черкези... Ограбиха ме и почти щяха да ме убият… и коня ми взеха, та се тътря вече почти цял ден пеш… Идвам чак от…
      - Зографе, бъди благодарен, че си останал жив. – обади се вторият страж, което спести на Никола други обяснения. – Това е по-важното… Открихте ли …
      - Какво да открия? – побърза да попита Никола учуден от въпроса, но веднага му мина през ум, че войникът навярно има в предвид Тича, която от вчера сутринта вече не бе в неизвестност и никой повече не я издирва.
      - Ами… за болярката… красивата българска болярка…
       Никола кимна тъжно с глава, махна със здравата си ръка и тръгна към вътрешната крепостна стена. Не искаше да говори за годеницата си и то с непознати стражи, а и искаше да скрие появилите се в очите му сълзи. Сърцето му отново заби силно. Болката в ръката бледнееше пред тази, която усети в душата си, като се сети за Тича и това, което и се бе случило. Въпреки, че лично той наказа този, който се гаври с нея, щеше да му е нужно много време, за да преодолее болката и се примири със случилото се. Само се страхуваше любимата му Тича как ще преодолее тази болка, която вероятно бе много по-голяма от неговата. „Ще я отведа далеч от тук, във Венеция или в Рим, ще й дам цялата обич на света, ще й изпълня всички желания само да забрави ужаса, който е преживяла… Милата ми Тича… След малко ще съм при теб, скъпа моя и отсега нататък няма да се отделя нито за минутка от теб. Обещах да убия мерзавеца, но наказанието, което определи мъдрият Самуил е по-жестоко от смъртта… и ще го помни до края на дните си, защото от сега нататък, ежедневно, по няколко пъти на ден ще проклина деня, в който ни срещна, ще проклина деня, в който реши да се гаври с теб, ще проклина хиляди пъти деня, в който вместо да го убия го лиших от мъжеството му и го оставих да умира по няколко пъти на ден. Да, той ще умира всеки път, когато трябва да разкопчае гащите си, за да се изпикае, всеки ден, до края на проклетия си живот.” – мислеше Никола по пътя. Бързаше да премине портите и на вътрешната крепостна стена, за да стигне до Патриаршията, където предния ден сутринта бе оставил годеницата си. Той бе отмъстил, както обеща, и сега можеше да застане пред любимата си Тича и с достойнство да погледне в прекрасните й очи.
       По пътя между двете крепостни стени срещна много хора, които се спираха и отправяха любопитни погледи към него. Но когато премина през портите и на вътрешната крепостна стена се изненада на множеството хора, които бяха по улиците и на площада около фиалата в центъра пред царския дворец, Патриаршията и Златния храм. Сякаш се бяха събрали на празник, но най-близкият празник бе Великден, който щеше да започне след десет дни.
      - Венецианецът, ето го, ето го зографът! – провикна се някакво дете и всички погледи се отправиха на там, където сочеше с ръка детето.
       Тия, които се движеха спряха и отправиха поглед към него. Възрастните жени започнаха да се кръстят и тихо, сякаш страхувайки се да не ги чуе Никола, шепнеха:
       - Бог да я прости, Болярката! Бог да я прости!...
       Никола се изненада на множеството, което на площада се отдръпна и му направи път за да мине. На входа на Патриаршията, облечен в черните си одежди стоеше патриарх Дамян. Когато Никола стигна на няколко крачки от него, той протегна ръце, за да то посрещне и прегърне. Очите на патриарха плуваха в сълзи, които дори не правеше опит да изтрие. Те се ронеха и попиваха в леко прошарената му брада.
      - Ела, чедо… ела вътре…
      - Какво… какво се е случило, Патриарше? Защо са се събрали толкова хора тук?... Защо плачеш?...
      - Чедо… Никола… как да ти го кажа… – и силно притисна до гърдите си младия зограф. После го поведе вътре, сложил ръка на рамото му. Патриархът дори не знаеше как да му каже ужасната новина. Дори и той все още не можеше да приеме, че Тича се е удавила. Все му се искаше да вярва, че мъжете, които тръгнаха по течението на реката ще я открият жива, изхвърлена на някой бряг от буйната вода. Но почти всички вече се бяха прибрали в крепостта и никой не донесе хубавата вест, която му се искаше да чуе. От момичето нямаше и следа.
       Никола понечи да се дръпне и да тръгне по коридора на първия етаж, там, където бе оставил годеницата си предния ден сутринта, но патриархът застана срещу него, хвана го за ръцете и леко го стисна, за да го спре. Дясната му ръка бе точно върху раната на зографа. Никола изохка от внезапната болка предизвикана от силната ръка на патриарха. Чак сега Дамян видя голямата рана на ръката му.
      - Господи, та ти си ранен! Кой те рани? Какво се случи? Къде е Самуил? Да не му се е случило нещо?...
      - Добре е, добре е Самуил… а… мен ме рани един ромеин.
      - Настигнахте ли го, открихте ли престолонаследника? Самуил изпълни ли си обещанието, уби ли го?
      - Не, не го уби, Патриарше… но го открихме и… наказахме… Самуил го осъди по някакви български… някакви Крумови закони… Аз изпълних присъдата. Скопих го!... А сега ме остави да ида при Тича! Моля те!
      - Сине… Никола, твоята Тича… нашата Тича… Няма я чедо, няма я…
      - Къде е? Как така я няма?... Какви ги говориш? Какво се е случило?...
      - Тя… сигурно не е могла да преживее това, което й се бе случило… Хвърли се в буйната река… от крепостната стена се хвърли и… удави се… удави се чедо…
      - Не, не може да е истина всичко това!… Не е истина!… Кажи ми, че ме лъжеш! Кажи ми го! Кажи, че ме лъжеш, Патриарше!
       Никола мина покрай разплакания патриарх и влачейки крака стигна до вратата на килията, от която бе излязъл предния ден и в която бе оставил годеницата си. Облегна главата и дясната си ръка на вратата. Страхуваше се да хване бравата за да я отвори, страхуваше се, че това, което ще види, ще потвърди думите на патриарха. Стоя известно време така, после хвана дръжката на бравата и бавно отвори вратата. Все още разхвърленото легло бе празно, там я нямаше неговата Тича. Огледа се. И на другото легло я нямаше, килията бе празна. Главата му забуча. Постепенно всичко се завъртя пред очите му, после му притъмня, краката му умаляха и се строполи на пода.

* * * * * 
следва 

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me