Вече няколко часа Самуил и войниците му стояха скрити в храстите на малката гора, която обграждаше поляната, на която Василий, двамата му приятели Лука и Теодор и двамата войници, бяха опънали двете палатки. Конете на ромеите бяха вързани за близките до водата дървета и те спокойно пасяха и утоляваха жаждата си. По всичко си личеше, че пътниците бяха много уморени, защото дори и вторият войник, който уж трябваше да стои буден, бе седнал до едната палатка и бе заспал. Малко преди да изгрее слънцето, когато леко се разведели и можеше да се вижда добре, Самуил направи знак и всички в купом, като котки пропълзяха към палатките. Беше нужно само минутка и стражът отвън бе с прерязано гърло, но предсмъртното хъркане събуди другия войник и той с меч в ръка изскочи навън. Успя да извика, но бе повален от една стрела, която прониза гърдите му и той се свлече мъртъв до входа на палатката. В същото време два остри меча срязаха втората палатка, четири яки ръце издърпаха нарязаните кожи и пред очите на Самуиловите войни се показаха спящите Василий и двамата му приятели. Пръв се събуди Теодор и хвана острия си меч в момента, когато скочи на крака. Замахна, но срещна меча на български войник и звънът от сблъсъка на острите оръжия събуди Лука, но той не можа да помръдне, защото усети, а после просветнаха остриета на няколко меча, които го притискаха към земята и не му даваха да помръдне. До него все още спеше Василий, който бе толкова уморен, че не чуваше нищо. Теодор продължи да прави отчаяни опити да се защитава, но не можеше да се пребори с толкова много войници. Самуил не искаше да ги убива веднага. Това бе най-лесно, дори Василий нямаше да разбере защо и кой го е убил в съня му. Преди да го убие, Самуил искаше да го гледа в очите и да му каже защо е осъден на смърт. Но отчаяната съпротива на Теодор заплаши живота на Никола. Той нямаше никакъв опит в битките и случайно се озова в близост до острия меч на Теодор, който го въртеше умело. Никола усети остра болка в лявата си ръка малко над лакътя, а когато от раната му потече алена кръв, Самуил с премерен и точен удар почти отсече главата на Теодор. В този момент се събуди и Василий и отвори широко очи от изненада. Първото нещо, което видя, бе как се свлича приятелят му Теодор на земята с килната неестествено назад глава и кръв като от фонтан, бликаща нагоре през отрязания му врат. Василий също не можеше да помръдне, защото и в неговите гърди бяха допрени остриетата на три меча. Само обърна глава и видя, че и Лука е в същата поза и в същото безпомощно състояние, а двамата водачи лежаха мъртви до палатката си. - Станете горе! – нареди Самуил на ромейски език, който владееше почти перфектно. – Станете и вдигнете ръце нагоре! Василий и Лука се изправиха. Бяха обградени от дузина български войници, въоръжени с всички тетива. Нямаше никакъв смисъл да се съпротивляват – българските войници имаха превъзходство. Василий бе с почти цяла глава по-нисък от Лука, а човекът срещу им бе като исполин в сравнение с малкия му ръст. За да го погледне в очите, се наложи да повдигне глава. Кой беше този исполин с гъста брада и суров поглед? Да не би да е някой изпратен от евнух Василий от Константинопол със заповед да го убият, за да остане евнухът на престола? Но защо са облечени с ризници като български войници? - Кой си ти, войнико? – дръзна да попита Василий. – Не знаеш ли, че аз съм новият законен император на всички ромеи? Евнух Василий ли те изпрати да ме убиеш? - Хахахаха… – насила се засмя Самуил, но веднага застана още по- сериозен и свъси още повече вежди. – Това ли ти е проблемът, мерзавецо? А Тича? Нея забрави ли? Василий пребледня. Най-малко очакваше, че някой ще го преследва заради нея. После позна зограф Никола, който бе до Самуил и държеше ранената си ръка, по която се стичаше обилно кръв. Един от войниците забеляза това, издърпа Никола в страни и с тънко конопено въже стегна ръката му над голямата рана. - Тича ли? Коя е тази Тича? – опита да се направи на изненадан младият престолонаследник, но гласът му трепереше. - Тази, която омърси, мерзавецо! – обади се Никола и с изваден нож в дясната си ръка тръгна към него, с желанието да го убие на секундата. Но Самуил го хвана за рамото и го спря. Той вече бе променил първоначалното си решение да го убие. - Това, да го убиеш, ще е най-лекото наказание, зографе, най-лекото наказание. Не! Той ще бъде съден по законите на моя прадядо Великия кан Крум. И този мерзавец никога няма да забрави това наказание. По няколко пъти на ден ще бъде принуден да се сеща за престъплението си и наказанието, което аз – потомъкът на кан Крум ще му наложа сега! – каза той, а после почти изкрещя на Василий: – Събувай гащите си! Василий се ококори. Такова унижение не би понесъл – някакви омразни българи да му видят голия задник и… вероятно като прост селяк ще е принуден да понесе удари с камшик по него. Не помръдна. Самуил не го подкани втори път. Кимна на своите войници и на часа Василий и приятелят му Лука се озоваха голи от кръста надолу, прикривайки слабините си с ръце. - Според българските закони, този, който посегне и насили жена, ще трябва или да се ожени за нея и да отнесе сто камшика по гол задник, или… да бъде скопен! Тъй като аз никога няма да разреша ти, Престолонаследнико на ромеите, да се ожениш за Тича, аз, Самуил Мокри те осъждам на скопяване! Също така още в тази минута разтрогвам годежа ти и този на брат ти с българските принцеси – моите братовчедки Аглая и Мария – дъщери на покойния цар Петър… Василий отначало помисли, че този страховит на вид мъж, който бе с цяла глава и половина по-висок от него, се шегува, но когато разбра кой стои пред него, всяка подобна мисъл изчезна от главата му. Бе чувал вече за безкомпромисния Самуил и всичко, което бе достигнало до ушите му, бе на път да се потвърди в действителност и неговата безкомпромисност и строгост щеше да се стовари с цялата си сила върху самият него. Миг облекчение изпита, когато Самуил спомена за женитба, но в следващия момент сякаш го заляха с вряла вода. „Ще ме скопят, Господи, Света Богородице, този е луд… Как така?... Та аз… та аз съм престолонаследник… а това… това дори не е истински съд… Не може един варварин да ме съди, не може… аз съм император… аз съм император, а императорите… императорите не ги… по дяволите… Какво правят тия?” Няколко яки българи го хванаха здраво и сякаш го оковаха в железни окови. Можеше да мърда само главата си наляво и надясно, но когато го правеше, срещаше пълните с омраза погледи на българските войници, които го държаха със силните си ръце. Дори не чу от ужас следващите думи на зографа и българския пълководец: - Нека аз да го направя, ваше Височество! Нека аз да го направя, иначе няма да намеря покой! Обещах си го, обещах го на Тича… - Трудно ще ти е с тази ранена ръка… но… ние не бързаме. Колкото повече се мъчи този мерзавец, толкова по-добре. Хайде, Никола, направи го! Никола се приближи към Василий. Затвори за секунди очи и сякаш видя разплаканата си годеница. Бе с мокра коса и дрехи, и някак странно изчезваше в една мътилка от вода, мъгла и тъмнина. Само за миг целият сън, който бе сънувал онази нощ, премина през съзнанието му. Отвори очи. За секунди му се прииска да пререже гърлото на Василий, но се сети за думите на Самуил, който имаше право. Това ще е най-малкото наказание за този мерзавец, ако го убие. Протегна ранената си ръка, която го болеше ужасно, и с погнуса хвана пениса на престолонаследника, който започна да крещи и да се гърчи, предусещайки ужаса от това, което предстоеше да стане. Българите го държаха здраво и той бе крайно ограничен в движенията си, но ръката на Никола го болеше и с усилие държеше мъжеството му. Дясната му ръка беше в ред и Никола опря острието на острия нож в пениса на Василий. Никола никога през живота си не бе рязал глава дори на пиле, и сега не премери силата, с която би свършил по-бързо. Започна да движи ножа напред-назад и с отвращение обърна глава настрани. Василий почувства ужасна болка и ревът му се разнесе из клисурата, а високите скали и баири повтаряха ехото от този нечовешки вик. Всичко продължи минута, но на Василий това се стори вечност. Когато загуби съзнание и се отпусна в ръцете на българските войници, в окървавената длан на ранената ръка на зографа бе почти половината от пениса на престолонаследника. После Никола с погнуса го пусна на земята и захвърли ножа встрани. Лука гледаше ужасен. Това щеше да се случи и с него, въпреки че дори не бе докосвал красивата болярка. Когато приятелят му спря да вика и до ушите му достигаше все по-отслабващото ехо на неговия рев, Лука падна на колене върху мократа от собствената си урина трева. Дори не бе разбрал, че се бе напикал от страх. Отправи ужасен поглед към Самуил и с длани опрени една в друга до гърдите си започна да се моли: - Пощадете ме! Аз не съм докосвал болярката! Дори не знаех, че е при императора! Милост, милост! Аз не съм я докосвал с пръст! Повярвайте ми, не съм… - Стани горе! – изкрещя му Самуил, прекъсвайки молбите му. Знаеше, че никой друг, освен престолонаследника, не се е гаврил с Тича. Не можеше да накаже и него за нещо, което не бе извършил. А и не можеше да гледа един войник, дори и враг, да хленчи и да моли за пощада, като някоя баба. – Стани горе! Прибирай си императорчето и кракът ви да не стъпва по тези земи! Кракът ви да не стъпва, разбра ли! Това кажи на този мерзавец, когато се свести! Лука не можеше да повярва на ушите и очите си. Продължаваше да стои на колене до припадналия от болки бъдещ император и гледаше как Самуил и българските войници се отдалечават по поляната, а след малко се скриха в гъсталака на гората, откарвайки четирите от конете, които бяха вързали вечерта преди да опънат палатките близо до реката. Сърцето му биеше толкова силно, че чак го задушаваше. Нямаше сили да се изправи. Устата му бе пресъхнала, усещаше неистова жажда. Така, със свалени подмокрени гащи, пълзейки стигна до реката и потопи лице в бистрата студена вода. После пи, докато утоли жаждата. Стоя известно време до водата и когато усети, че сърцето му забави своя пулс и силите постепенно му се възвърнаха, се сети за Василий, обърна се и погледна към него. Той все още лежеше на земята, дори не помръдваше. - Ами сега, какво ще правя сега? – мислеше на глас Лука и продължи: – Господи, не мога да повярвам, че този Самуил ме пощади! Не мога да повярвам, че не ме скопиха, както направиха с Василий!... – усети се, че си говори сам и продължи мислейки: – Жив ли е Василий? Ами ако е вече мъртъв, какво ще правя! По дяволите, кой ще ми повярва на това което се случи!? Кой ще повярва, че са убили всички, а са оставили само мен жив и това се е случило в земи, които от няколко години са ромейски? Не, никой няма да ми повярва… Ще ме обвинят, че аз съм убил престолонаследника… Не, не… не може да ми се случи това!... – изправи се, вдигна и запасвайки гащите си стигна до Василий, който лежеше безпомощен, а от остатъка на пениса му продължаваше да се стича алена кръв. – Ще му изтече кръвта и ако все още не е мъртъв то със сигурност ще умре скоро, ако не направя нещо… А той трябва да живее, трябва да живее… Лука напрегна всичката си воля, за да се успокои и запази до колкото е възможно самообладание, за да може да направи необходимото първо да спре кръвотечението. Дори не му минаваше през ум да провери пулса му, не допускаше мисълта, че приятелят му може вече да не е жив. Василий е жив… трябва да е жив… Обърна се и видя трупът на Теодор и почти отрязаната му глава. Повдигна му се, идеше му да повърне, но събра сили, наведе се над него и разкъса бялата му риза. Огледа се и видя ножа, с който Никола бе отрязал пениса на Василий. Взе го и наряза неокървавената част от ризата на Теодор на няколко ленти. Коленичи до Василий и започна да го превързва, мъчейки се да спре кръвотечението. Може би беше пристегнал повече лентите, но му се стори, че това помогна и кървенето намаля. Едва тогава се сети да провери пулса му и се зарадва, че Василий бе жив. - Жив е, жив е, но е в несвяст… Сега… почакай малко, приятелю, сега ще ти донеса вода!… Но, но с какво? Нямаше време да търси съд, с който да донесе вода. Реката бе само на десетина крачки. Лука пъхна ръце под мишниците на приятеля си, хвана го здраво и го повлече към водата. Наплиска лицето му със студената вода и Василий дойде на себе си.
Няколко часа по-късно, с голямо усилие Лука успя да качи престолонаследника на единствения кон, който Самуил благородно им бе оставил. После се метна и той зад Василий и подкара коня, колкото се може по-близо до реката, но след няколко завоя усети, че тежестта от двамата ще е непосилна за коня и слезе. Хвана юздата и пое на юг с огромното желание час по-скоро да излезе от този дяволски проход и стигне до първата голяма ромейска крепост, където ще намери лекар за приятеля си. Василий стенеше от болка и при всяко подрусване на коня се поклащаше и можеше да се строполи на земята, ако не бе впрегнал цялата си воля да се задържи върху седлото, впил пръсти в него. Късно вечерта съзряха крепостните стени на Берое, а час, след като преминаха портите, Лука и бъдещият император Василий ІІ бяха в къщата на възрастния и единствен лекар в града.
* * * * *
следва