Час и половина по-късно през западната порта на крепостната стена, там, откъдето бе минал Василий и четиримата му придружители, сега преминаха дузината монаси същите, които тази заран влязоха през северните порти във Велики Преслав заедно с патриарха, водени от Самуил преоблечен като истински митрополит. Сега те бяха изпратени лично от патриарх Дамян, който след като се сбогува с монасите побърза да се прибере в патриаршията, където го чакаше много работа. Липсваше от Велики Преслав цял месец. През това време бе в родния си град Дръстър и околностите, и оказа ценна помощ за превземането на тази важна крепост от войската на Самуил и неговите трима братя. Сега имаше друга задача, да направи необходимото за влизането на българските войни в бившата българска столица Велики Преслав. Точно затова в самата крепост бе влязъл самият Самуил заедно с дузина свои верни войни, преоблечени като монаси. Но случилото се с Тича промени плановете му и той остави организацията на патриарх Дамян. Сега Самуил трябваше да накаже наглия престолонаследник и искаше да го направи лично. Тича му бе повече от сестра и той не можеше да остави гаврата, която Василий си позволи ненаказана.
      До Самуил, също преоблечен като монах за заблуда на стражата, яздеше Никола. Сам помоли Самуил да тръгне с тях и сам със собствените си ръце да убие мерзавеца. Самуил не можеше да му откаже това. Виждаше мъката, изписана по лицето му, а и тази по лицето на Тича, която не смееше да го погледне в очите. Искаше да даде време и на двамата, времето да поизлекува раните и затова се съгласи да го вземе със себе си. Бързо разбраха, че Василий бе избягал от Велики Преслав и дори не се усъмни накъде бе тръгнал. Бе на час и половина път пред тях, но Самуил бе сигурен, че ще го настигне преди да е успял да излезе от тесните дефилета на Балкана.
      Малко след като излязоха от крепостта, двама от превъплътените в монаси негови войни завиха на север и с бърз ход се отправиха към Мадарската крепост при братята на Самуил – Давид, Моисей и по-малкия, Аарон, които чакаха вест от него. Други двама препуснаха напред да разузнаят пътя, по който се движеше Василий и придружителите му. Монашеското облекло им подсигуряваше стабилно прикритие и хората с които се срещаха, с охота им даваха ценни сведения. Писмото, което патриархът написа набързо и подпечата с печата на патриаршията, им подсигури нови отпочинати коне от един от манастирите близо до Търновград. Благодарение на тях, по залез слънце, Самуил и войниците му бяха навлезли дълбоко в Канския проход*(Хаинбоаз) излизащ на юг от Балкана в областта Загоре, в посока на прочутия град Берое* (днешният гр. Стара Загора).
      Близо да Килифаревската крепост ги пресрещна един от съгледвачите, които Самуил изпрати напред. От него разбраха, че Василий не е отседнал в крепостта, както очакваше Самуил, а е продължил напред, дори не са сменяли конете – обстоятелство, което зарадва Самуил. Това означаваше, че Василий ще бъде принуден да спре, за да пренощуват някъде из прохода. След час ги пресрещна и другият съгледвач.
      - Василий и четиримата, които го придружават, са опънали две палатки на една поляна зад втория завой от тук нататък до реката. Запалиха малък огън и въпреки че гъста горичка ги скрива от пътя, аз можех спокойно да ги наблюдавам. Конете им са уморени и не вярвам да продължат по-рано от сутринта.
      - Това е добре! Сега да се приближим достатъчно близо. Там ще вържем конете, за да не ни издадат, събличаме тези раса, да не ни пречат, и пеш ще ги обкръжим. Когато ви дам знак, ги нападаме. Никола, ти няма да се отделяш от мен! Разбрано?
      - Да, разбрах…
      - Разбрано, разбрано, Войводо! – обадиха се и войниците му.

* * *

      Тича лежеше върху едно легло в голяма просторна килия, в сградата на патриаршията. В килията имаше и друго легло, на което будуваше една монахиня. Тя трябваше да се грижи за Тича – така бе наредил патриарх Дамян. А той самият бе извън патриаршията. Бе събрал в манастира до царския дворец всички монаси и няколко български боляри, които останаха да живеят във Велики Преслав след като градът падна в ръцете на ромеите. Тича бе им разказала, въпреки срамът, който изпитваше, как са я отвлекли. Монах Прокопи – солунчанинът, беше изчезнал мистериозно от манастира, но патриархът знаеше причината. Сега той имаше друга задача – много по-важна от предателя Прокопи – да направи така, че превземането на Велики Преслав от българските войници да стане с колкото се може по-малко жертви или най-добре. – без да се погуби дори и един човешки живот.
      Тича премисляше всичко, което й се беше случило. Обвиняваше се, без да намери причина за вината си. Правеше го със затворени очи, просто защото я беше срам да срещне погледа на монахинята, така както я беше срам да погледне Никола, когато се свести и видя, че не е на стъпалата пред царския дворец, а в тази килия и до нея беше самият Самуил. Тогава тя се изненада и си помисли, че сънува. Но не сънуваше. Самуил бе седнал на стол до леглото и държеше ръката й. До него бе патриарх Дамян, а облегнат до вратата, хванал главата си с двете ръце, Никола гледаше някъде в тавана на килията и плачеше. После излезе от килията и повече не се върна. Откъде да знае, че тогава той стоеше безпомощен в съседната килия, сломен от мъка по нея от това, което й беше причинил престолонаследникът на ромеите… От къде можеше тя да знае, че той нарочно не влезе при нея, за да не й причини допълнително болка от срама, който естествено тя изпитваше и се беше зарекъл, че ще застане пред нея едва тогава, когато убие човека, който й беше причинил всичко това. Не можеше да гледа измъчената си годеница, а и не искаше тя да го гледа как плаче като малко дете. Сърцето му се късаше от мъка и предпочете да не слуша краткия разказ къде е била и какво са й сторили. Той можеше да си представи всичко, което бе преживяла и без нейния разказ, който тя се срамуваше да разкаже в негово присъствие. Самуил бе забелязал това и му кимна да излезе. Тича нямаше откъде да знае всичко това, нямаше откъде да знае мислите му и това я караше да си мисли, че той не иска да я види повече.
      Само за два дни животът й рухна като пясъчен замък от преливаща вълна, така както в детството, когато Самуил я прибра в Охрид, вълните разрушаваха пясъчните замъци, които тя правеше на брега на Охридското езеро. Нищо вече не бе както преди. Нищо. „Дори и Никола не иска да ме види повече, а толкова много ми се иска да е при мен… да докосне ръката ми… Дори и да не го гледам, искам да е до мен и да усещам неговото присъствие… Но него го няма… Моят Никола го няма… Не ме иска повече… Та как ще иска една омърсена жена, как?... Тогава… тогава за какво да живея повече? Ако Никола не ме иска, то няма смисъл да живея повече, няма никакъв смисъл… никакъв смисъл…” – мислеше тя и от ресниците на дългите й мигли се процедиха отново, за кой ли път вече, едри бистри сълзи.
      Цяла нощ не престана да мисли и премисля случилото се. Малко преди изгрев чу лекото похъркване на монахинята, която бе заспала от умора. Тича се надигна леко от леглото. Отметна завивката с която я бяха покрили. Бе със същата разкъсана рокля. Хвана двата края на разкъсаното деколте и с тихи стъпки се отправи към вратата. Отвори я тихо и излезе в коридора, а после и от самата патриаршия. На улицата бе безлюдно, но леко се развиделяваше и не бе толкова тъмно. Боса, тя се отправи към крепостната стена зад манастира. Никой не я забеляза, докато стигна там. Дори и стражите, които трябваше да патрулират по площадката на крепостната стена, бяха заспали, облегнати до наблюдателниците на стражевата кула, стискайки дългите пики в ръка. Тича се качи внимателно горе на кулата, страхувайки се да не събуди двамата дремещи стражи и ги отмина с все същите тихи стъпки. Бе вече на десетина крачки от тях, по върха на широката крепостна стена, когато единият се събуди и я видя. Слънцето се канеше да покаже първите си лъчи и хоризонтът зад стената на изток се оцвети в оранжево. Долу, миейки с буйните си води крепостната стена, бучеше реката.
      - Ей, какво правиш там? Коя си? Внимавай, да не паднеш! – развика се стражът на ромейски, което събуди и другия спящ войник. – Връщай се, че там е опасно!
       Тича се обърна към стражите, стоя така само миг и когато един от тях се спусна към нея, тя се обърна и хвърляйки се, полетя към водите на буйната река.
      - Това беше болярката, болярката се хвърли в реката! – развика се стражът, който в последния момент я бе познал, но никой освен другия войник не чу думите. А той, осъзнал какво е станало, тичайки, слезе по каменните стълби на стражевата кула и затича към манастира, викайки:
      - Удави се… болярката се удави… Хора, красивата болярка се хвърли в реката… удави се…
       Ранобудни монаси и монахини изскочиха от манастира, група работници, които бяха се отправили към южната порта, за да отидат да копаят бялата глина за керамичната работилница в Петлейна, също чуха виковете на стражата. Те също затичаха към стражевата кула. Скоро там се събраха много хора, сред които бе и патриарх Дамян, който бе обезумял от това, което научи:
      - Търсете я, спасете Тича, спасете я… Господи, направи чудо и я спаси! Моля те, Господи! Тя трябва да живее!... Какво ще кажа сега на Самуил, Господи?… Какво да му кажа?… – и се разплака като малко дете.
       А хората – млади и стари – се трупаха по крепостната стена с надеждата, че ще зърнат Тича, дори и мъртва. Други се отправиха към Омуртаговия мост, преминаха на другия бряг на реката, затичаха надолу и викаха името й надбягвайки се с бързеите, с надеждата, че ще открият болярката жива и ще я измъкнат от водата. Името Тича се повтаряше от уста на уста, а една старица се сети, че точно такова име е имала реката, когато тя е била много малка, много много отдавна, почти преди век, но незнайно защо всички го бяха забравили. От сега нататък хората отново щеше да наричат тази река Тича, но да свързват това име с най-красивото създание, което някога бяха виждали и буйните й води бяха отнесли красивото й мъртво тяло далеч от крепостните стени, далеч на изток, към голямото Черно море.

* * * 
седва