Час, след като разговаря с началника на гарнизона и другите двама пред царския дворец, Никола беше на пътя близо до северната порта на външната крепостна стена. Тъкмо разпитваше случайни пътници, които бяха влезли в града, когато съзря патриарх Дамян, качен върху охранен ат в компанията на няколко черноризци – вероятно свещеници и монаси, също яздещи охранени коне. Те тъкмо преминаваха през крепостната порта, а стражата дискретно се отдръпна, за да им стори път. Картината, която представляваха патриархът и тези брадати мъже в черни одежди и килимавки на главите, бе много необичайна. Но Никола не се изненада на факта, че яздеха, имайки предвид откъде пристигаше патриархът. Зарадва се, че той се появи в най-нужния момент, но това сякаш отприщи мъката в душата и от очите му се стекоха едри сълзи, които дори не правеше опит да изтрие. Стоеше като вцепенен и не помръдваше от мястото си. Стоеше по средата на пътя, с поглед отправен към патриарха, и не знаеше какво да прави. Когато го приближиха, патриарх Дамян го позна и с невероятна лекота слезе от коня. Веднага го последва и един от монасите, който също скочи от своя кон и отправи изненадан поглед към Никола.
     - Какво се е случило, зографе? – каза монахът, преди още патриарх Дамян да произнесе дума. Никола го погледна учуден от факта, че знае, че е зограф, въпреки че не го бе виждал никога през живота си, но нещо в гласа на монаха му прозвуча познато и Никола се вгледа в очите му.
     - Ваше височество… Вие сте…
Монахът сложи пръст на устата си, правейки му знак да мълчи, сложи ръка на рамото му и бащински рече:
     - Да, аз съм, Самуил, но тихо, че и стените имат уши…
     - Тича… Тича изчезна… Няма я… не я опазих… – и зарида на глас.
      Патриарх Дамян чу това и изтръпна. Всичко друго бе очаквал да чуе от разплакания зограф, но не и това. Дори, ако му беше казал, че са откраднали новата икона, която бе нарисувал, нямаше да му жегне сърцето толкова много, но от това, което чу, почувства болка, сякаш го прониза стрела.
     - Как така е изчезнала? От кога е изчезнала?
     - От вчера заранта я няма… поне тогава разбрахме, че я няма… вечерта се прибра в килията си и от тогава никой не я е виждал…
Самуил ги подкани:
     - Тук е опасно, може някой да ме познае. Хайде по-бързо да се скрием зад стените на патриаршията и там ще ни разкажеш всичко… всичко какво се е случило… – и се отправиха с бързи крачки към вътрешната крепостна стена, а когато преминаха безпроблемно и през нея, почти тичайки стигнаха патриаршията и се скриха от любопитните погледи на хората, които срещаха по пътя.
     - Разказвай сега какво се случи! – каза Самуил, когато влязоха в патриаршията и вратата се затръшна след него, Никола и патриарх Дамян. Другите мъже, облечени като монаси, патриархът въведе преди това в друга стая и нареди на един монах да им донесе вода и храна.
     Никола разказа всичко какво се бе случило, как и кога разбраха, че Тича я  няма, къде са я търсили.
     - … Сякаш потъна в дън земя… – завърши разказа си младия Зограф.
     - Не може да е изчезнала току-така… Все някой трябва да знае къде е… Ех, точно това ли трябваше да се случи сега?! Точно това ли?... Ще трябва да я открием!...
     - Ще трябва, Самуиле, ще трябва да я открием! Веднага ще събера хората от патриаршията и ще започнем ново издирване! – каза патриарх Дамян, стана и излезе от стаята. Отиде в църквата и нареди да се бие камбаната, за да се съберат всички на площада, а след това се отправи към манастира, за да разговаря с игумена.

      Василий се облекчи точно когато забиха камбаните. Стана от леглото и бързо се облече. Запасвайки меча си погледна към Тича. Камбанният звън я изведе от безчувственото състояние и тя гледаше уплашена към него. Тя бавно се връщаше към действителността. Но после с ужас видя, че е чисто гола, а дрехите й бяха захвърлени в единия ъгъл на стаята. После разбра, че не е сънувала кошмар, а всичко е било действителност, всичко. Цялата гавра, многобройните изнасилвания са се случили, а тя е наблюдавала всичко това, сякаш бе някъде встрани без да реагира, без да може да го предотврати. Василий се приближи до леглото и с ехидна усмивка каза:
     - Съжалявам, че точно сега, когато дойде на себе си, трябва да си тръгна. Бих те взел с мен в Константинопол, но в момента не мога да го направя. Дългът ме зове, трябва час по-скоро да поема управлението на империята… Но… ще се върна… да, ще се върна и ще те открия… и тогава … тогава ще си моя завинаги! – наведе се, хвана с ръце главата й, притегли я грубо към себе си и впи за последен път своите устни в нейните – отдавна пресъхнали и напукани. – Сбогом, моя богиньо!... Не, не сбогом, довиждане! – и излезе бързо от спалнята.
     В коридора почти се сблъска с Теодор и Лука, които, притеснени от забавянето му, се бяха отправили към покоите му.
   - Последно сбогуване, а? – усмихна се Лука, разбрал причината за з акъснението.
     - Хайде, да побързаме, че бият камбаните и се събират много хора на площада около фиалата. – подкани го Теодор.
     - Защо бият тия камбани по никое време? – попита Василий.
     - Чухме, че е пристигнал местният патриарх, сигурно за това бият. Но това ще ни помогне да се измъкнем незабелязано от Йоанопол. Ще излезем през задния вход на двореца. Надявам се конете да ни чакат там вече оседлани.
     Излязоха от двореца. Няколко стражи държаха поводите на три оседлани охранени коня. Тримата се качиха пъргаво на тях и само след няколко минути преминаха през железните порти на вътрешната крепостна стена и с бърз ход се отправиха към военния гарнизон, намиращ се в близост до западната порта на външната крепостна стена. След половин час, след като към тях се бяха присъединили двама ромейски войници, подбрани лично от военачалника, те преминаха западната порта на крепостта и препуснаха по пътя към Търновград, за да свият после на юг и навлязат в тесните проходи на Балкана.

     Тича лежеше в голямото легло. Бавно тя си припомни всичко, което й се беше случило през последните два дни. Не й се вярваше, че Василий повече няма да влезе в спалнята и да се гаври с нея. Страхуваше се да стане. Знаеше, че има стражи на вратата и те щяха да я спрат да излезе от тази зловеща стая, както го направиха, когато тя успя да се изтръгне от прегръдките на отвратителния бъдещ император и изтича до вратата веднага, след като се свести онази нощ. Ослушваше се да долови някакъв шум, но не чу нищо. След известно време, което й се стори цяла вечност, камбаните отново забиха. Тя бавно се изправи, спусна крака надолу и седна. Едва тогава видя окървавените си крака. Чаршафът, върху който лежа досега, също беше изцапан с кръв. Усети болка ниско в корема си. И изведнъж се сети за Никола. Щеше да полудее. Мъка сви сърцето й и се разплака на глас.
     - Господи, какво ми причиниха, какво причиниха на мен и Никола… Този изрод ми отне всичко… майчице мила моя… защо, майчице, защо ми причиниха това… Как ще погледна Никола в очите, как… По-добре да ме беше убил този изрод… по-добре да умра… по-добре да умра… по-добре…
      С мъка се изправи. Залитна от безсилие, но успя да се задържи права. Бавно отиде до ъгъла и взе роклята и пелерината си. Долните й дрехи бяха разкъсани на парчета. Тя се добра отново до леглото. Не искаше да сяда в него, но краката й едва я държаха. Трябваше да облече роклята си. С усилие я надяна и едва тогава видя, че и тя е разкъсана и не се задържаше върху раменете й. Хвана с ръце разкъсаното деколте на роклята и го събра така че да скрие гърдите си. После боса се отправи към вратата. Колко й се искаше там да няма стражи и помоли Бог за това. И той чу молбата й. Нямаше стражи. Стискайки с едната ръка разкъсаната си рокля и подпирайки се по стените, Тича тръгна по коридора натам, където предполагаше, че ще намери изход… Намери го след кратко лутане. В края на коридора имаше широко стълбище, което, поддържано от високи каменни колони, се спускаше кръгообразно към долния етаж. Тя слезе внимателно и се оказа в голямо преддверие с много колони. Между две от тях видя двама слуги, които я бяха видели още като слиза по стълбището, и я гледаха с широко отворени очи и зяпнали уста от изненада. Те тъкмо се канеха да се качат горе, за да почистят спалнята, в която престолонаследникът се бе настанил. Там влизаха само по изричното му нареждане, но сега всички в резиденцията знаеха, че той и приятелите му си бяха тръгнали за Константинопол и не им трябваше заповед, за да си свършат задължението. Слугите знаеха, че болярката бе изчезнала мистериозно, но никога не им бе минавало през ум, че ще я срещнат точно тук и в такъв вид. Косата й бе разрошена, а от зачервените й от плач очи, по бледото й лице, се стичаха сълзи, като малки ручеи. Слугите дори не помръднаха от мястото си. Изненадата им бе сковала мислите и те можеха само да я гледат. Единственото, което им идваше на ум, беше да се питат какво прави болярката тук и в този вид.
     Тича се спря. Тя също се изненада като видя слугите. Мислеше, че ей сега ще я сграбчат и ще я върнат в онази ужасна стая с голямото легло. Но те не правеха нищо, само я гледаха учудени. Тя се отправи към вратата, отвори я и пристъпи навън. Направи само две крачки и спря вцепенена. Цяло море от хора се бяха събрали на площада между Царския дворец, Златната църква, Патриаршията и манастира. Някой я забеляза и се провикна:
     - Болярката, болярката… – викаше човекът и я сочеше с пръст.    Скоро всички обърнаха глави и впериха изненадан поглед в нея. Сякаш виждаха призрак. Дори и камбаната спря да бие.
      Тича гледаше това множество с очи вперени в нея и се ужаси. Искаше й се да стане чудо, земята да се разтвори и да потъне в бездната. Видя, че от към патриаршията тълпата се раздвижи и някой си проправяше път. После тълпата сякаш се разцепи на две и по отворилата се пътека към нея се приближаваха трима мъже. Единият бе нейният Никола, който почти тичаше пред другите двама, облечени в черни раса и килимавки, но тя не ги позна. Виждаше само лицето на Никола, който с два скока изкачи стъпалата пред двореца и се озова пред нея. Видът й го ужаси. Нямаше нужда да му обяснява какво й се бе случило.
     - Кой, кой ти стори всичко това? Кой?
     - Василий… Императорът… – успя да прошепне Тича, светът се завъртя пред очите й, краката й отмаляха, и тя се свлече в краката му. Той падна на колене до нея, хвана главата си и с поглед, отправен към ясното синьо небе, извика:
     - Господи, защо Господи, защо? Защо на нея, Господи, защо не я опази? Защо позволи да се случи това, защо? Ще го убия, ще го убия със собствените си ръце, обещавам! Ще го убия, ще го убия, ще го убия… – викаше Никола, гласът му заглъхваше и ставаше все по тих и по-тих, а от очите му се ронеха сълзи.
      Патриарх Дамян сложи ръка на рамото му и го подкани да стане за да последват Самуил, който бе вдигнал клетото момиче от земята и на ръце я отнасяше към патриаршията.

(следва )