uFeel.me
Сляпо наследство - 4
Автор: Nikol_Rus,  29 февруари 2012 г. в 12:55 ч.
прочити: 358
V

      - Готово, завърших иконата! Вече можете да метнете в пещта плочките! – усмихна се Никола, оставяйки четката при другите  в една чаша, в близост до подредените изрисувани вече керамични плочки.
     Тича се приближи до него и майстора, който щеше да поеме по-нататъшната работа по опичането на тридесетте плочки, които съставляваха новата керамична икона.
     - Нямам търпение да я видя, след като я извадят от пещта! – каза Тича.
     - Ще трябва да имаш търпение до утре, моя прекрасна годенице! Като се върне патриарх Дамян от Дръстър, ще остане много доволен.
      - Да, ще остане доволен! Но той не се ли забави доста? Каза, че заминава за една седмица, а вече минаха три и четвъртата преполови, а него го няма… Само да не му се е случило нещо лошо!
      - Да се надяваме, скъпа, че нищо лошо не му се е случило…
      - Нещо съм много тревожна… не зная причината…
      - Не се тревожи, ако причината за тревогата ти е патриарх Дамян! Ще видиш, лично той ще ни ожени!
      Тича се усмихна. Думите на Никола я накараха да си представи цялата церемония по тяхната женитба. Тя – облечена в красива бяла рокля, както му е редът, а той – в модерни венециански дрехи. До тях – самият Самуил със семейството си и това на Никола, а пред олтара на някоя красива църква ще е самият български патриарх Дамян. Той ще ги обяви пред хората и Бог за съпруг и съпруга, а те ще обещаят, че само смъртта ще ги раздели… Да, техният сватбен ден, който ще бъде най-хубавият ден от живота й!
      Със същите мисли Тича се заключи в килията си вечерта, когато се прибраха във Велики Преслав и се разделиха с Никола след вечеря. Не й се спеше. Отвори една от книгите, които беше открила из развалините на манастира в Петлейна. Трябваше да ги съхрани и предаде на патриарх Дамян, както й бе заръчал, преди да тръгне за родния си град Дръстър. Зачете се на светлината на дебела восъчна свещ. Прочете много страници. Реши да дочете книгата, защото бе много интересна и на разбираем български език, написана с български букви, каквито бе учила в Охрид. Това бе една доста запазена книга, но липсваха кориците. Името на автора тя не откри написано в нея, но бе похвала за Великия цар Симеон – дядото на комит Самуил по майчина линия*(Самуил е син на комит Никола и Рапсимия - дъщеря на цар Симеон Велики). Когато стигна по средата на книгата, на вратата се почука. Тя стана, взе свещта в ръка и се приближи.
     - Кой е? – попита плахо, защото за първи път, откакто бе в този манастир, някой чукаше посреднощ на вратата на килията й. В първия момент си помисли, че е Никола, но гласът отвън, който й отговори, не бе неговият.
      - Тича, аз съм, монах Прокопи, солунчанина. Патриарх Дамян си дойде и иска да те види веднага. – каза младият монах тихо, но достатъчно, за да го чуе Тича. Тя се зарадва много и веднага отвори вратата. Беше още облечена и този факт сякаш го зарадва.
      - Хайде, побързай, че да не разбудим целия манастир! – подкани я той, почти шептейки.
      Тича отиде до масата, остави книгата, наметна пелерината си, взе отново свещта в ръка и след като леко затвори вратата, тръгна след монаха. Той се обърна и духна свещта, като й направи знак с показалец на уста да мълчи, а после махна с ръка и я подкани да го последва. В ръката си държеше малко кандило, което осветяваше достатъчно тъмния коридор. Излязоха тихо от манастира без никой да ги забележи и поеха към бившия царски дворец. Малко по-нататък бе Патриаршията. Навън бе тъмна безлунна нощ и въпреки че звездите се виждаха ясно високо по небето, тяхната светлина не беше достатъчна да освети тъмния град. Само тук-таме догаряха факли, но те осветяваха само на няколко разкрача около местата, на които бяха поставени. Когато стигнаха до двореца, тя се сети за Никола и каза на монаха:
      - Трябваше да извикаме и Никола!
      - Той, зограф Никола, от един час е при Патриарха. Изпратиха ме да те заведа при тях.
      Въпреки че се зарадва на този отговор, сърцето й, което затупа силно още когато стъпиха на тъмната улица, не се успокои. Винаги се е страхувала от тъмнината и сега безлюдният тъмен град я накара да почувства неистов страх, който въпреки присъствието на познатия монах не можеше да преодолее. Сякаш всеки момент някой невидим преследвач ще я грабне изотзад, ще запуши устата й и ще я повлече някъде в тъмното. Почувства, че й се подкосяват краката от тази мисъл, дори усети ръцете на този невидим преследвач, който я сграбчи в мощната си прегръдка с едната си ръка, а с другата й запуши устата, повличайки я назад в тъмната улица. После загуби съзнание от страх.

     Когато дойде на себе си и отвори очи, помисли, че сънува, но скоро се убеди, че това не е сън. Тя лежеше на широко легло със спуснат копринен балдахин около него, през който прозираше светлината на няколко горящи свещи. Тича се изправи и дръпна копринената завеса. Изтръпна. Пред нея стоеше един непознат мъж, който събличаше дрехите си и в този момент бе останал само по долни гащи. Бе обърнат с гръб към нея и тя не виждаше лицето му. Бе нисък, но много набит, с яки мускули и дебел врат, който сякаш започваше направо от раменете и бе продължение на голямата му глава.
       - Къде съм?... Кой сте вие? – едва прошепна Тича, защото от изненада и връхлетялата я силна уплаха гърлото й бе пресъхнало и тя едва чу своите въпроси. Но мъжът ги чу и се обърна рязко. Тя го позна: „ Господи, света Дево Мария… та това е… това е конникът… императорът… бъдещият император… Какво правя тук? Как попаднах тук в покоите на този полугол мъж? Защо съм тук?...” – Все въпроси, които се гонеха из главата й и не можеше да им даде отговор. Помъчи се да си припомни какво е правила преди това, предния ден… преди да й прилошее… Да, прилоша й от страх от тъмнината, от онзи невидим преследвач, който я сграбчи отзад… „Значи не е било само страх, а наистина ме сграбчи… Отивахме при патриарх Дамян… да солунския монах Прокопи ме водеше при него … но… Той къде е? Защо не ми помогна?... Сигурно е видял, че ме отвличат...”
     - Името ти бе Тича, нали? Знаеш ли ромейски? – каза Василий, приближавайки се към нея.
      Тя се отдръпна инстинктивно. Разбра въпросите му. Знаеше ромейски от Агата – съпругата на комит Самуил. Разбираше много добре този език и го говореше, макар със силен акцент.
     - Не се дърпай… Ела тук – сграбчи я и се опита да я повали на леглото, но Тича се откъсна по чудо от него и побягна към единствената врата, която видя. Отвори я и за щастие не беше заключена, но пътя й препречиха разкрачените крака на двамата ромейски войници и кръстосаните пики, които държаха в ръце. Зад нея вече беше Василий и този път той я стисна здраво с едната ръка, докато с другата събу долните си гащи и я замъкна към леглото. Тича се развика, но вместо да пристигне някой да й помогне, тя чу как някой с трясък затръшна вратата. Сама срещу този силен като пехливанин млад мъж, който с резки движения на железните си ръце разкъсваше и захвърляше настрана дрехите й, тя се съпротивляваше отчаяно с малкото сила, която й бе останала след страха, който изживя преди да загуби съзнание и шока който последва, когато се свести и видя къде се намира. Този разярен и силно възбуден мъж искаше да я насили, и тя се съпротивлява дълго преди силите й да я напуснат напълно и той да го направи.
      Стоеше безмълвна и напълно отпусната като труп на мъртвец, докато Василий се опитваше да възпроизведе развратните действия на омразния Цимисхи, когото бе видял онази далечна нощ в спалнята на майка си. Бе възбуден толкова много, че на моменти действителността се сливаше с фантазията и дългогодишната му мечта. В тези моменти Василий си мислеше, че наистина обладава собствената си майка и недоумяваше защо тя стои така безучастна, и не правеше това, което правеше с Цимисхи.
      - Хайде, мамо, хайде… вече пораснах и аз го мога… хайде, милвай ме… – хващаше ръката на Тича и я повдигаше към широките си плещи, но когато я пуснеше, тя се строполяваше отново до главата й, върху окървавения измачкан чаршаф.
      Василий се вглеждаше в широко отворените очи на Тича, които гледаха някъде в пространството и ако не се долавяше ритмичния пулс на сърцето и дишането, той би си помислил, че тя наистина е мъртва. Но Тича не беше мъртва и бе негова, негова, колкото време реши, защото императорът е този, който решава това, а той е императорът на най-великата империя – Римската…

* * * * *

VI

        Никола не спа добре. Цяла нощ се мята в леглото, а когато се унасяше в сън, се сепваше и събуждаше от кошмарите, които сънуваше, но странното бе, че когато отвореше очи, не можеше да си спомни какво точно е сънувал. После пак се унасяше и пак сънуваше поредния кошмар, който в мига, в който отвореше очи, се изтриваше от паметта му. По изгрев, когато за пореден път се събуди, той си спомни и кошмара. Някаква черна сянка бе сграбчила неговата Тича и я отнасяше някъде в необятното пространство. Бавно тя изчезваше в бурно море от мътна вода, а той, потънал целият в пот, я търсеше, тичайки обезумял по непознати улици, сред срутени зидове, из необятни поля и гори, из дълбоки бързеи на буйна река...
     Стана от леглото. Опипа ленената си риза. Сякаш току-що бе излязъл от реката, която бе сънувал, ризата му бе пропита от студена пот. Набързо се преоблече и излезе от килията. Излезе в малкия манастирски двор. Слънцето погали нежно лицето му и сякаш за секунди отне тревогата, загнездена в душата му. Защо се тревожеше толкова, та това беше само един сън? Ето, след малко ще отиде в готварницата* (манастирска кухня), а там ще пристигне и Тича. Ще закусят и заедно с монасите ще се отправят към керамичната работилница в манастира Свети Пантелеймон. Днес ще извадят неговата керамична икона… Господи, ами ако не се е получило нищо от иконата, ако плочките са се нацепили или стопили… или боите са прегорели в пещта? Сигурно затова сънувах тези кошмари? Затова ще е, няма за какво друго да е… Отправи се към задната част на манастира, където бе готварницата. Там вече завари няколко стари монахини и много от ранобудните монаси, сред които бе монах Прокопи, който му направи знак с ръка да седне до него.
      - Добро утро, Зографе! Днес си станал много рано, нямаш търпение да видиш иконата си, нали? – каза монахът на ромейски език.
      - Да, нямам… дори сънувах кошмарен сън…
      - Всичко ще е наред, ще видиш… не се безпокой! – потупа го по рамото монахът и се усмихна.
      Никола закуси с неохота. Залъците му засядаха в гърлото. Когато привърши, в готварницата пристигна и другият монах, който редовно ги придружаваше до манастира заедно с монах Прокопи. И той закуси. Всеки момент трябваше да пристигне и Тича. Тя никога не закъсняваше, ставаше рано, още по изгрев, измиваше хубавото си лице, което, погалено от слънчевите лъчи, ставаше още по-лъчезарно и красиво. Но тази заран се забави необичайно дълго. Един по един монасите закусваха и излизаха от готварницата и скоро в нея останаха само Никола, двамата монаси и една стара монахиня.
      - Защо я няма още Тича? – попита угрижен Прокопи, в мига, когато и Никола щеше да зададе същия въпрос.
      - Не зная, може да се е успала… – опита се да предположи Никола.
      Изчакаха още малко. Никола помоли старата монахиня да отиде да събуди Тича. Монахинята, поклащайки се, се отправи към задната врата на манастира, а после по мрачния коридор стигна до килията на болярката. Почука, но никой не отговори. Тя хвана дръжката на бравата и я натисна надолу. Вратата не бе заключена и се отвори без да изскърца. Монахинята надникна в килията, която вече бе осветена от светлината на отдавна изгрялото слънце, влизаща през не много голямо прозорче. В килията нямаше никой. Леглото бе старателно оправено. Само една книга стоеше разтворена на масата и леко дръпнатият стол назад създаваше впечатление, че болярката току-що е станала от него и е излязла от килията. Дори пелерината й не бе на закачалката зад вратата. Монахинята излезе от килията и се запъти обратно.
      - Няма я в килията. Сигурно е излязла, защото си е взела и пелерината.
      - Как така да я няма? Къде е тогава? – попита Никола и изскочи навън, последван от монасите. – Трябва да я открием… къде може да е отишла?
      - Може де е тръгнала за манастира в Петлейна… – предположи монах Прокопи. – Може да е искала първа да види новата икона…
     - Как така ще тръгне сама?... Тя… не, не може да е тръгнала без мен… Ако е тръгнала, то… стражата, който пази портата, ще ни каже. Хайде, аз отивам натам да попитам, а вие двамата я потърсете тук, в манастира, в църквата… хайде, по-живо! – подкани ги за последно Никола и затича към южната порта на крепостта.
      - Не, не е минавала болярката тази сутрин, не сме я виждали. Само работниците тръгнаха рано към Петлейна, но тя не беше сред тях.
       Никола щеше да полудее. Сякаш го бяха стиснали за гърлото. Въздухът не му достигаше. Къде може да е отишла? Затича се обратно. Пред манастира видя група монаси и монахини, които оживено разговаряха. Сред тях бе монах Прокопи и игуменът на манастира. Когато Никола стигна до тях Прокопи го посрещна с отчайващата новина. Вече бяха претърсили целия манастир, но Тича не бе открита. Нямаше я и в църквата.
      - Трябва да се разпръснем из града и да я потърсим… Започнах да се тревожа сериозно… – Боже и ти света Богородице, пази я… пази болярката…– каза монах Прокопи и започна да се кръсти неистово, което още повече притесни Никола.
       Търсиха я до късно на обяд. Никой не я бе виждал този ден. Сякаш бе потънала в земята. Вече цял Преслав знаеше, че красивата болярка, която патриарх Дамян доведе заедно с прочутия зограф, е изчезнала. Началникът на гарнизона дори предложи, ако не я открият до вечерта, на другия ден да изпрати един отряд войници да я търсят из околността зад крепостните стени. Може да не са я видели, когато е излязла през някоя от портите. Никола отиде до манастира в Петлейна. Дори не погледна великолепната икона, която майсторът току-що бе извадил от пещта. Иконата не го интересуваше. Можеше да нарисува стотици такива икони, стига да намери годеницата си. Но тя сякаш бе потънала вдън земя. Когато се прибра във Велики Преслав, слънцето почти се бе скрило зад хълма Зъбуите. Но градът вътре в крепостта бе заприличал на кошер с пчели. Млади, стари, жени, деца, войници и знатни особи, бедни и не толкова бедни хора бяха наизлезли по улиците и всички коментираха и се питаха един друг за красивата болярка. Една суеверна бабичка бе изказала предположение, че това е поличба и не е на добро – точно преди Великден да се случи това, преди да осветят иконата на Божията майка. Друга пък твърдеше, че Тича била неродена мома, която Бог бе изпратил тук, на земята, за да я изрисуват на икона и сега той си я прибрал горе, в небесата, защото иначе няма обяснение за неземната красота на тази девойка и мистериозното й изчезване. И този слух тръгна от уста на уста, като всеки прибавяше по нещо свое, когато го казваше на други. Намериха се и такива, които уж видели необикновена светлина през нощта над манастира, друг, с по-богата фантазия, бе видял златната колесница, с която Бог отнесъл Тича в своето царство небесно…  Никола не повярва на тези измислици. Той знаеше коя е Тича – жена, родена от майка, а не изпратена от небесата. Но къде изчезна тя, къде?

     Цяла нощ Никола обикаля тъмните улици на Преслав и разпитва всеки срещнат с надеждата да му кажат, че поне са видели Тича някъде. Пита дори и стражите на бившия царски дворец – ползващ се като луксозна резиденция от императора, знатни аристократи и роднини на ромейския император. Два часа след като изгря слънцето бе пак близо до двореца. Съзря Лука – приятеля на бъдещия император Василий, който заедно с друга особа, която не познаваше, и командира на военния гарнизон Ариан Ксинос се бяха запътили към двореца. Изтича при тях и почти плачейки ги заговори на чист ромейски език. Пак пита за Тича. Лука го увери, че в момента отиват да говорят с Василий точно за това, за да им даде разрешение като император, да мобилизират половината войници от гарнизона да я търсят. Посъветваха го да се прибере в манастира и там да си почине малко, докато чака резултата от издирването. Съчувстваха му искрено или така се стори на Никола. Но той не се прибра в килията си, а се запъти отново към крепостните стени с надеждата, че ще стане някакво чудо и ще я открие.

следва 

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me