uFeel.me
Сляпо наследство - 3
Автор: Nikol_Rus,  27 февруари 2012 г. в 01:33 ч.
прочити: 390
ІV

     - Добро утро! Много си подранил! – каза Лука, когато влезе в салона и видя там своя приятел Василий.
     - То вече отдавна не е утро… Пак ли гуляхте до зори? Теодор още ли спи?
     - И мисля, че до довечера ще спи… – усмихна се Лука. – в обятията на Клери – новата проститутка, която пристигна онзи ден. Голяма хубавица!
      Василий отметна глава, все едно, че не беше чул последните думи. Не можеше да има по-голяма хубавица от родната му майка, следователно не си струваше да се говори за това. Той мислеше за друго – защо се бавеха още пратениците от Константинопол… Ами ако случайно Цимисхи е останал жив???... Не, не може да бъде, мъртъв е. Вестта за неговата смърт дойде в Йоанопол още в началото на февруари, но защо още не го викат да седне на трона, нали той е законният наследник? Слухът, че в момента империята се командва от евнуха Василий, можеше да се обясни само и единствено с факта, че той все още не е навършил пълнолетие. Пълнолетието започва от деня, а не от началото на годината, в която човек навършва пълнолетие, както си мислеше Василий до преди месец, когато Ариан Ксинос – местният командир на военния гарнизон и управител на тема Йоанопол му обясни в един разговор, след като пристигна вестта за смъртта на Йоан Цимисхи. Ариан Ксинос бързо се досети, че едно приятелство с бъдещия император можеше да му донесе само полза, а можеше да го издигне и в най-висок ранг. Затова се отнасяше с Василий като към бъдещ император, въпреки че все още войнският чин на Василий бе един от най-ниските – обикновен стотник.
     - Знаеш ли, снощи един от гостите на вечерята – някакъв местен велможа, говори за някаква невиждана хубавица, която се подвизава в манастира и служи за модел на зографите… Каза, че вече имало готова икона с нейния образ и ще бъде поставена и осветена в златната църква за Великден. Някакъв венецианец я изографисал.
     - И как се казва тази светица, та са я изографисали на икона? – полюбопитства Василий. – От кога се правят икони на живи светици?
     - А, тя не е била светица. Била е някаква българска болярка, която лично местният патриарх довел от някъде, но използвали нейния образ, за да изрисуват Богородица.
     - Богородица ли? Само лицето на една жена е достойно да бъде изрисувано като Богородица – това на майка ми Анастасо-Теофано… Само тя… Не може да съществува по-красива жена от нея…
      Василий затвори очи и мислено, за пореден път, се пренесе в спалнята на майка си. Почувства, че се възбужда. Не искаше приятелят му да забележи това, внезапно стана и каза без дори да се замисля:
     - Хайде да тръгваме!
     - Къде?
     - При тази незнайна хубавица! Нали до сега за нея ми говори!
     - Но аз не знам къде ще я открием…
     - Ще питаме… Всеки монах ще ни упъти, а и стражата не може да не знае къде може да е.
     Василий изобщо не искаше да търси някаква болярка, но така щеше по-бързо да мине времето му. Ставаше все по-нетърпелив и бе решил, че ако до месец не дойдат пратеници от Константинопол, той сам ще се върне там, за да изчака до началото на август, когато ще навърши пълнолетие и вече никой няма да може да го спре да седне на престола.
     Първият човек, за когото се сетиха, бе патриарх Дамян, нали лично той довел тази болярка в бившата българска столица. Но не го откриха, затова се изкачиха до златната църква, построена върху изкуствена тераса, на двеста метра от царския дворец. Там завариха много монахини, почистващи старателно всяка икона, безбройните плетеници на иконостаса, издялани от майсторската ръка на велик дърворезбар, трона, дървените скамейки и мраморния под. Но там нямаше никакви зографи. Нямаше я и прословутата икона на Богородица, за която всички в града вече говореха, но видяха празното мястото, на което трябваше да бъде поставена. Монахините казаха, че ще намерят зографите в зографското ателие на манастира, южно от златната кръгла църква, до реката. За болярката не попитаха, предположиха, че и тя ще е при зографите – нали им служеше за модел.
Но там не завариха красивата болярка. Тя, заедно с венецианския зограф от близо месец отиваха всеки ден в манастира Свети Пантелеймон. Зографът от Киев си бе тръгнал веднага след като нарисува иконата и бе потеглил за Киев, с надеждата, че ще стигне навреме там за Великден. В зографското ателие Василий и Лука завариха само константинополския зограф и другия, който се оказа българин от Плиска, които завършваха своите икони. Василий отиде до тях и надзърна иконите.
     - Това ли е красивата болярка? – каза той и избухна в смях.
      Двамата зографи го погледнаха изумени, но наведоха глави. Вече знаеха, че това е бъдещият император на ромеите и не искаха да го предизвикват. Константинополският зограф, който се отличаваше с дързост и красноречие, както всички ромеи, след като изчака Василий да спре да се смее, каза:
     - Изглежда, Бог не ни е дарил с достатъчно талант, за да можем да пресъздадем красотата, която очите ни виждаха, уважаеми Императоре! А и школата, на която аз бях ученик, ме е учила на друг вид иконопис… Ако видите иконата, която направи венецианецът, мога да Ви уверя, че няма да има нужда да видите болярката, която ни служи за модел…
      Василий махна с ръка и се отправи към вратата, следван от приятеля си Лука. Той вече бе загубил интерес да види тази, според думите на ромейския зограф, невероятно красива българска болярка.
     - Хайде, Лука, да вземем конете и се поразходим малко из близките гори.
     - Пак ли на лов?
     - А, не, днес нямам настроение за лов, но ще вземем лъковете за всеки случай!
      След половин час те вече преминаха Омуртаговия мост и навлязоха в горите на юг по билото на планината.

* * *

      Тича, младият зограф Никола, заедно с двама монаси, които винаги ги придружаваха, се прибираха във Велики Преслав от манастира „Свети Пантелеймон”. Откак се бе стопил снегът в средата на март, след като Никола завърши иконата на Богородица за Златната църква, чийто лице беше това на Тича и след като завърши и иконата, която бе започнал още в Преспа, те всеки ден отиваха в този манастир.
      Патриарх Дамян искаше да възстанови прочутата допреди шест-седем години Преславска книжовна школа, която представляваше този уникален манастир сред най-красивото място на света – в първата гънка на планината на юг от бившата българска столица. Манастирът бе в местността Петлейна, високо над реката, чието име никой не си спомняше и я наричаха просто реката или безименната река. Буйните й води се спускаха от Балкана, минаваха под манастира и се носеха към Велики Преслав, миеха крепостните му стени, построени по левия й бряг, за да се насочат после на изток и достигнат бурното Черно море. Макар че манастирът едва ли някога щеше да придобие същия блясък, какъвто имаше само допреди седем-осем години, когато руските войници на киевския княз Светослав, а след това и ромеит, го разграбиха и почти разрушиха, патриарх Дамян се надяваше, че България пак ще си възвърне окупираните от ромеите земи и във Велики Преслав, и в този манастир отново ще кипи книжовна дейност, както по времето на цар Борис Покръстителя, на Великия цар Симеон и неговия син Петър І, който го беше провъзгласил в първия български патриарх. Вярно, че стотиците книги и техните преписи от Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и епископ Константин Преславски, на презвитер Казма, стотиците евангелия, месецослови, апостоли, жития, октоиси, минеи, псалтири и прочие, красивите дървени и керамични икони, мозаечните плочки едва ли някога ще бъдат върнати в манастира и България, защото русите отдавна ги бяха пренесли и скрили из църквите на Киев, Москва, та чак до Петроград, там, където още цар Симеон бе изпратил навремето учени български свещеници, за да разнасят българското слово и азбука, и се просвещават братята ни българи от Волжка България и русите на запад от нея. Но патриарх Дамян се надяваше и беше длъжен да открие и запази малкото неразграбено, останало под руините на съборените зидове. Радващото беше, че прочутата керамична работилница беше почти незасегната, пещите оцелели, а най-важното бе, че майсторите на керамичната мозайка все още бяха живи и предаваха занаята на млади талантливи монаси.
      В работилницата и зографското ателие, което също беше оцеляло, в момента се изготвяше нова мозайка от тридесет плочки, подобна на току-що завършените керамични икони на Свети апостол Филип и Евангелист Марко и по-старата на Свети Теодор Стратилат. Патриархът се разпореди новата керамична икона да бъде копие на вече готовата икона на Богородица, нарисувана от зограф Никола за Златната църква и красивата Тича трябваше отново да позира. Никола толкова много хареса керамичните икони, каквито виждаше за пръв път в живота си, че още същия миг реши да изучи този занаят и сам да изрисува любимата си Тича върху керамичните плочки. Та кой по-добре от него би го направил? Сред четиримата зографи, които рисуваха Тича в Преслав, само зографът от Киев можа да я изрисува приблизително точно, но в образа липсваше светлината, която очите й струяха. Никола така я беше нарисувал, че когато тя застанеше до иконата, трудно можеше да се познае коя е картината и коя живата Тича.
      За месец Никола толкова много напредна, че главният майстор вече престана да го нарича на шега калфа. Той си беше майстор зограф от най-висока класа и сега бе на път да стане толкова добър и в керамичното изкуство, колкото бе и в зографството. Но неговото присъствие в манастира бе съвсем друго – да изрисува лицето на Тича върху трийсетте керамични плочки и тази мозайка да придобие вид на икона – иконата на Богородица. Боите, използвани тук, бяха съвсем различни от тези, които той досега използваше за платната и дъските, върху които рисуваше. Трябваше да прави десетки опити, докато получи цветовете и нюансите, които му трябваха след изпичането на боята. Записваше си на една дъска неразбираеми за останалите думи и цифри и пак продължаваше, докато един ден каза, че е готов и може да започне да рисува новата икона. Ден след ден, лека-полека той пренасяше красотата на прекрасното лице на Тича върху плочките благодарение на талантливата си уверена вече ръка. Остана му да изрисува последните две плочки, а после да бъдат вкарани в пещта, за да се изпече боята, но това щеше да стане на другия ден.
      Пътят се виеше през красива местност в близост да реката. Дърветата току започваха да се обличат с нежни зелени листа, тревата бе поникнала, причудливи диви цветя и безброй жълти глухарчета свенливо подаваха главички из нея. Двамата монаси, които винаги придружаваха Тича и младия зограф, по разпореждане на патриарх Дамян, вървяха дискретно на десетина крачки зад тях, разстояние, което не позволяваше да се чува разговорът, който водеха. А те пак бяха подхванали темата как Никола ще поиска ръката й от комит Самуил, когато се върнат в Преспа. Никола отдавна, още на Коледа, беше признал любовта си към Тича. Страхуваше се, че тя ще го отблъсне и той никога няма да може да завърши иконата, защото затвореше ли очи или когато бе сам в килията си, не можеше да види с въображението си нищо друго, освен прекрасните и искрящи очи. Но тя не го отблъсна. Въпреки че благородното й възпитание не позволяваше да показва толкова открито чувствата и любовта, които таеше към красивия талантлив зограф, тя засия от щастие и руменина покри скулите на прекрасното й бяло лице. Това му вдъхна сякаш нов талант и той започна да рисува лицето й с такава лекота, сякаш Бог движеше ръката с четката в нея. Виждаше и пресъздаваше такива подробности от прекрасното й лице, които преди това не бе забелязвал. Той започна по-често да е близо до нея и съвсем скоро тя му позволи да докосва и целува ръцете й. Това не остана скрито от погледите на монасите, които незабавно уведомиха патриарх Дамян. Той веднага го извика на сериозен разговор и Никола бе принуден да признае чувствата и намеренията си към Тича. Възползва се от благоприятния случай и поиска ръката й от него. Въпреки че Патриархът не можеше да удовлетвори молбата му без разрешението на Самуил, го увери, че комит Самуил няма да има нищо против и да попречи на тази чиста любов, която самият Бог им бе изпратил и се бе погрижил да подреди така нещата, че тя да се случи. Патриархът бе изпратил вече писмо до Самуил с питане дали може да венчае двамата влюбени в Златния храм в старата българска столица след Великден, преди да ги изпрати назад в Преспа.
      След разговора, който Патриархът проведе и с Тича, двамата влюбени можеха повече да не прикриват чувствата и любовта си един към друг, и Никола вече спокойно придържаше ръката й по време на ежедневния преход до и от манастира към Велики Преслав. Разговорите, които водеха, се въртяха все около страховете си дали Самуил няма да вземе друго решение и да омъжи насила Тича за някой болярски син или богат охридчанин. Но много често напоследък разговаряха не за това какво ще е решението на Самуил, а за това къде ще живеят и колко деца би искала Тича да роди, какви деца искаха да имат и дали някой от синовете им щеше да има таланта на баща си, или някоя от дъщерите щеше да наследи невижданата красота на майка си.
      Никола се наведе, откъсна няколко глухарчета и в момента, когато ги подаваше на Тича, от завоя на пътя, скрит зад големи туфи смрадлика, изскочиха двама конникци. Те дръпнаха юздите на расовите си коне, които спряха на два-три разкрача пред изненаданите от появата им Тича, Никола и монаси. Не че досега не бяха срещали конници, които да препускат из горите в околностите на Велики Преслав, но тези бяха по-особени, дрехите им показваха, че са богати ромеи, но богатите не скитаха сами без придружители из непознатите български гори и планини.
      Тича повдигна очи и първо погледна Лука. В погледът му се четеше изненада, но тя не можеше да определи на какво се дължи тази изненада, може би от неочакваната среща в този късен следобеден час, когато слънцето вече се скриваше на запад зад заоблените била на Петлейна. Тя премести очи към другия конник, който бе доста млад, може би с година-две по-голям от нея, но това не бе причината да я обземе силно чувство на тревожност и сърцето й да забие като лудо. Той също я гледаше с отворени, почти изцъклени очи от изненада и с леко притворена уста. Дори на Тича й се стори, че клепачите му не правят обичайното им движение и той не премигва. Инстинктивно тя потърси ръката на Никола и вплете пръсти в неговите, а той усети, че тя трепери. Може би любимата му се беше изплашила много от появата на тези непознати знатни ромеи и той побърза да я успокои:
     - Спокойно Тича, аз съм до теб и няма да позволя на никого да ти стори нищо лошо.
     Но вместо това да я успокои, тя се разтревожи още повече. Монасите ги приближиха, а единият от тях, който бе солунчанин, но от пет години живееше в манастира във Велики Преслав, позна конниците и каза на ромейски:
     - Добра среща, уважаеми господа! – и леко им се поклони, а после обясни на своите спътници, посочвайки ги последователно: – Това е бъдещият император на всички ромеи – Василий, а тази знатна особа нямам честта да познавам, но предполагам, че е един от двамата му лични приятели.
     Василий не откъсваше очи от Тича. Пелерината, с цвят на узряла вишня, извезана със златна и сребърна сърма, плътно, почти до земята, покриваше пурпурната, с богати дипли от дантели и волани, рокля. Под гуглата се показваха черните къдрици на дългата й коса. Тревогата изби силна руменина по бялото, без нито едно петънце красиво лице, а очите й искряха с необикновен блясък, сякаш в тях се бяха събрали всички звезди от нощното северно небе. Черните й зеници сякаш го пронизаха право в сърцето, защото то, като сърце на преследвана кошута, заби с такава сила и ритъм, че мощно започна да изтласква буйната му кръв към всяка клетка на младото му тяло. Чак му прилоша или поне така си помисли, защото пред очите му се появи мъгла, сред която ясно се открояваше само красивото лице на жената. Помисли, че ще падне от коня и тръсна глава, движение, което разсея мъглата и той пак видя жената в цял ръст и тримата и спътници.
     - Ти… ти коя си? – попита той, сочейки я с камшика, който държеше в дясната си ръка заедно с юздата на коня.
     - Това е българската болярка, чийто образ, ей този италиански зограф – Никола, нарисува като икона на Богородица за Златната църква. Името й е Тича. – побърза да обясни същия монах, защото никой не направи опит да отговори.
     Тича разбираше ромейски език, но бе загубила ума и дума от необяснима уплаха, а Никола, който знаеше перфектно езика, на който говореше Василий, нямаше намерение да обяснява на някакъв непознат коя е годеницата му, бил той и бъдещият император на Империята. Никола също бе обзет от някаква тревога, която не можеше да си обясни.
     Василий и Лука гледаха като замаяни красивата Тича и не можеха да откъснат очи от нея. За първи път в живота си и двамата виждаха толкова красива жена. Лука ровеше в паметта си да намери образ, с който да сравни Тича. На Василий не му се наложи да търси такъв образ. Той беше в съзнанието му непрекъснато – това бе родната му майка Анастасо-Теофано, но нейната красота просто бледнееше пред красотата на това неземно създание, което стоеше на няколко крачки пред него. И това създание можеше да бъде негово, защото само след няколко месеца щеше да бъде официално провъзгласен за император, а всичко в тази империя щеше да му принадлежи, включително и Тича…
     - Да, и Тича… – промълви Василий и във въображението му изплува отново спалнята на майка му, нейният любовник Йоан Цимисхи, страстта, с която се отдаваха един на друг, а после на мястото на мъртвия вече Цимисхи бе той, обладаващ родната си майка, която постепенно придоби образа на Тича… Целият се вдърви от възбуда. Помисли, че още в тази минута може да я грабне и качи на коня си, който да ги отнесе в двореца в Йоанопол, в спалнята му и… да я направи негова… само негова… Но не помръдна от мястото си. Стоеше като вцепенен и дори не реагира, когато тя и тримата и спътници минаха край конете и с бърза крачка продължиха своя път.
     До вечерта, когато се прибраха в Йоанопол, Василий не мисли за нищо друго, освен за Тича. Дори не чуваше Лука, който сменяше тема след тема в стремежа си да го накара да каже поне някоя дума. Василий мълчеше и мислеше. Военният стратег проговори в него и го накара да прави планове, които дори с Лука не смееше да сподели. Проговори чак, когато влязоха в двореца:
     - Лука, иди и ми доведи онзи монах, когото срещнахме в гората и говореше чист ромейски език!

* * * * * 
следва
 

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me