Слънцето препичаше и хладнината от сутринта бавно изчезваше. Ставаше все по-горещо. Още не бе станало пладне, а въздухът се изсуши и започна да се диша тежко. Птичките и те спряха пойните си песни и само някоя пропяваше за кратко, а после друга й отвръщаше някъде от далечината.
       Мико придръпна въжето с което бяха завързани ръцете на жената и я поведе към дървения мост на река Струмешница. След стотина метра излязоха на широкия път в равнината между Беласица и Заграждан, който водеше на запад към Струмица и на изток към Петрич. Отби се от пътя и седна под една джанка, върху един заоблен камък. Вървяха повече от три часа и въпреки че пътят бе все нанадолнище, горещината, а и не много издръжливите му крака, го умориха и Мико имаше нужда от малка почивка.
      - Сядай малко да си починем! – рече той на жената. Тя седна направо на земята. Мико свали от рамото си бъклицата, отвори я и отпи няколко глътки вода. Погледна жената, рече да затвори бъклицата, но се сети за Бога и я подаде към ръцете й. – На, пий малко вода, че каквато е жега… а ни чака още много път.
       Жената пое с вързаните си ръце бъклицата, с усилие я надигна и отпи малко вода. После му я върна и рече:
      - Няма да стигнем там, де ме водиш!
      - Що, ма? Още не е станало пладне, до вечерта ще сме в манастира.
      - Ще видиш! Довечера ще си спим в село.
      - Хм… пак с твоите дивотии…
      - Що не ме развържеш, Мико? Страх те да не избягам ли?
       Мико не й отговори. Бе отправил поглед в далечината към Петрич, в облак от прахоляк, който вдигаха копитата на препускащи коне. Те бързо се приближиха. Бяха около трийсет конници, водени от двама боляри или князе, ако се съдеше по богатото им облекло, чиито коне си личеше, че са от сой. Единият кон бе чисто бял, а другият черен, с петно на челото като звезда. Те видяха Мико и жената, и направиха знак на конниците да спрат.
      - Кои сте вие? – попита боляринът на белия кон и впери поглед в Мико, който бе облечен в извехтяло, побеляло попско расо.
      - От Чуричени сме, ей там горе по пътя ни е селото, под върха Маркови кладенци на Огражден. Аз съм Мико, клисар съм…
      - И за къде сте се запътили?
      - Отиваме към Струмица.
        Боляринът погледна към жената и чак сега видя, че е с вързани ръце.
      - Що си й вързал ръцете? Да не е говедо, че си я вързал така?
      - Аз… Да не избяга… Водя я на заточение… в женския манастир край Струмица.
       Всички бяха чували за женския манастир край Струмица, за жестокостта с която монахините се отнасяха към заточените в него. Рядко заточените в манастира оцеляваха повече от месец-два.  Боляринът на белия кон се сети за това. Много пъти бяха разговаряли с царя, че трябва да променят това положение, че поповете трябва да се съобразяват със законите на държавата, но сега нямаше време да се занимават с това, сега имаше по-важни дела за решаване.
      - На заточение ли?
      - Да! Попът я анатемоса и я прати на заточение.
      - Че, кой е попът, та ще решава кой ще бъде заточен и кой не? – ядоса се боляринът. – Нито е цар, нито е княз, нито е болярин! Тук е България, има закони и всеки трябва да ги спазва!
      - Тя е луда, вещица... Попът каза, че се сродила с дявола и се намеси в божиите дела.
      - Не съм аз дяволът! – обади се жената. – Много скоро истинският дявол и хилядите му малки дяволчета ще бродят по тази земя и всеки, който ги срещне, ще е последното нещо, което ще види на този свят.
      - Видите ли? Луда е, магьосница! Завчера с магия съживи един човек, дето беше умрял предния ден…
      - Колко пъти да ви повтарям, бе Мико, че човекът не беше умрял? Беше заспал, дълбоко, но душата му не беше излязла… в несвяст беше…
      - То и Христос, до колкото си спомням, беше съживил Лазар, но никой не го анатемоса, а поповете го обоготвориха! – обади се боляринът на черния кон.
      - Развържи я и я върни в селото! – заповяда първият болярин.
Мико повдигна рамене и развърза жената. Тя разтри китките си и без да повдига поглед от земята, каза:
      - Много си добър, Радомире!
      - Ха, коя си ти и откъде знаеш името ми? Дори не ме погледна досега!
      - Знаеее, всичко знае Косара! – отговори жената, но продължи да гледа към земята. Като чу името Косара, Радомир изтръпна. Така се казва и любимата му сестричка Теодора Косара. – Имаш и друго име, красиво като теб самия, Габриел… Ти си княз, синът на царя, на Самуила, а с този до теб сте от двама братя деца…
      - Не позна, Косаро… другото ми име е Гавраил, а не Габриел.
      - Габриел си! Кога са те кръстили, са ти притурили към българското Радомир и името на архангел Габриел. Ти не гледай как гърците са го записали, когато са писали библията на техния си език… Ей го на, архангел Габриел се появи до главата ти, ей го! – посочи с ръка нагоре към Радомир жената. – Ей го, каза си името на еврейски – Габриел, Божа сила…
       Косара повдигна глава и впери невиждащите си бели очи към княз Радомир. Всички се изненадаха.
      - Та, тя… тя е сляпа! – възкликна той. За първи път в живота си виждаше такива очи, без зеници и ирис, като две варени птичи яйца.
      - Сляпа съм, но виждам туй, дето тези с очи не могат да видят… Не бива да си толкова добър, Радомире, защото ще стане така, че този, дето си спасил и не си оставил да умре, после… този същия няма да те остави да живееш.
      - Ще ме убиеш ли, Косаро? Аз те спасявам, а ти за благодарност ще ме убиеш ли? – засмя се Радомир.
      - Ако умре, то ще е само от стрела или меч! – през смях се обади боляринът, който яздеше черния кон.
      - Не аз ще те убия, Радомире! Пази се от ламята!
      - Каква ламя ма, Косаро? Само в приказките има ламя! – продължи да се смее Радомир.
      - Тази, дето царят й отряза шестте глави, но я съжали и й остави седмата. Смееш се, но я, я виж – все около теб е. Отправила е острия си поглед в теб…
      - Княже, да вземем да потърсим тая ламя и да се бием с нея, не с ромеите! – обади се един от конниците и всички се разсмяха.
      - Смейте се сегааа… смейте се, че много скоро ще плачете! Някои от вас с кървави сълзи… – обади се пак Косара. – А сега бързайте!     Радомире, да намериш царя, дето остави на ламята седмата глава, да му кажеш да дойде час по-скоро при мен! Час по-скоро, чу ли?
      - Ще го потърся, Косаро… и ще му кажа! – усмихна се отново Радомир. – А сега, сбогом!
      - Преди да тръгнете, ще ви кажа още нещо, а каквото е казала Косара, това ще бъде. Много скоро и двамата ще получите по едно наследство.
      - Какво наследство, Косаро? – попита Радомир.
      - Сляпо…
      - Сляпо ли? – усмихна се Радомир и си помисли, че жената наистина може да е малко луда или слепотата й я кара да говори несвързано.
      - Ще получите по едно царство. – отвърна Косара.
      - А, това вече е друго! Хубаво предсказание, Косаро! – каза Радомир. – Хайде сбогом! Прибирайте се в селото си!
      - На теб, Радомире, сбогом, но с тебе Иване… ще се видим пак… за последно.
      - Ха, и моето име позна! – възкликна Иван Владислав, присви очи и се вторачи в сляпата жена. Не каза нищо. После дръпна юздите на расовия си кон и препусна по пътя към Струмица, последван от останалите конници.
       Когато се скриха от погледа им, Мико, сякаш да се извини, каза:
      - Прощавай, Косаро, ама… не аз те изпратих на заточение!
      - Зная, Мико, зная…
      - Хайде да се връщаме в село!
       Двамата се отправиха обратно нагоре по пътя към селото, от което тръгнаха сутринта.
      - Видя ли, Мико, казах ти, че довечера ще си спим пак в Чуричени?
      - Как го правиш ма, Косаро? Я, как позна и имената на болярите!
      - Божа работа, Мико, божа работа! Тук, по тези земи винаги е имало по една такава, като мен… И за напред ще ги има. Една ще умира, друга ще се ражда… и всички, ще сме белязани от Бога… Бог ни праща тук да помагаме на хората…
       Мико се замисли. И той не бе съгласен с попа да изпратят Косара на заточение. От цяло село я търсеха, та чак от Петрич, Струмица и Сяр дохождаха хора да им помогне. Търсеха я за различни неща – кой да му излекува болежките, кой да му каже къде да търси изгубеното си добиче, а повечето ялови жени я търсеха за да заченат рожба. Мико не вярваше, че Косара можела да върши чудеса, до онзи ден, когато съживи съседа му Станой. Девет деца имаше човекът, как щеше да ги отгледа жена му сама? Два часа преди да го турят в гроба, дойде Косара и се развика, че бил жив. После разбута хората и със сноп босилек в ръка започна да го ръси, топейки босилека в някаква отвара. След малко Станой размърда клепачи и отвори очи. Що олелия настана, едни писнаха от уплаха, други заплакаха от радост… А Станой, ококори очи и незнае на кой свят е. Разхвърли китките и поиска вода да пие… Спаси го Косара, иначе жив щеше да го погребат, но попът я анатемоса и нареди да я пратят на заточение, че била магьосница… Мико си помисли: „Да, ама и боляринът беше прав. Защо поповете не анатемосаха Христос, нали и той е съживил Лазар?... Има нещо объркано в тая вяра!” После си спомни стария си дядо, който упорито, до последния си час, не искаше да приема новата християнска вяра. Помнеше как дядо му все повтаряше, че старият бог Тангра ще се разгневи и ще накаже българите с най-голямото наказание. Когато Мико го питаше какво ще е това наказание, дядо му отговаряше винаги едно и също: „Ще се скрие, сине, Тангра ще се скрие завинаги!” После, когато порасна и стана клисар, попът му обясни, че не Тангра, тоест слънцето е Бог, а че Бог е създал слънцето. Повярва му. Нали попът беше учил в манастирите в Атон, виждал е даже патриарха на живо. „Значи, знае кое криво, кое право… Но и Косара прави добро… също като Христос… Тогава попа защо я анатемоса?... Ох, обърках се вече… Я да не мисля повече за това!”
      - Косаро, ти каза, че болярите ще получат по едно царство. – подведе разговора отново Мико, за да прогони обърканите си мисли. – Ако е вярно, аз тъй го разбирам: Самуил ще победи ромеите и единият ще стане цар на българите, а другият – на ромеите. Правилно ли съм разбрал?
      - Нищо не си разбрал, Мико! Даже и не си слушал какво казах… Казах, че наследството ще е сляпо… ще получат по едно сляпо наследство…
      - Как така сляпо наследство ма, Косаро? Що за дивотии говориш?
      - Добре, тогава ще го кажа другояче, да го разбере простата ти глава. И двамата ще получат по едно сляпо царство…
      - И това са дивотии, Косаро? Царството може да е голямо или малко, богато или бедно. Какво е това сляпо царство? Айде, айде да побързаме, че селото е далеч, а жегата стана голяма… Луда жена… сляпо наследство … хм… сляпо царство… дивотии…

* * * * * 
следва