ІІ Самуил, застанал пред кожената си шатра, гледаше от височината строежа на демата*(дървена крепостна стена). Беше наредил сутринта да я разширят и укрепят още. Така тя щеше да прегради напълно прохода. По южния склон на Огражден стануваха останалите му войни, незаети със строежа на крепостната стена. В Струмица чакаха други близо десет хиляди момци. Това бе отрядът на сина му Гаврил-Радомир. Но Радомир го нямаше там. Самуил го бе изпратил в Перник да даде последните нареждания на болярина Кракра. Той трябваше още снощи да се е върнал, но Самуил предположи, че е минал през Струмица и затова още го няма. И Несторица трябваше да пристигне всеки момент от Драчката област. Самуил се надяваше, че верният му стратег ще успее да събере отряд от поне десет-петнадесет хиляди млади юнаци. Другият му верен военачалник – боляринът Ивац с неговите войници затваряха проходите и теснините между планините Беласица и Плавуш, така че единствения път, който му остава на ромейския император Василий на път за Охрид е през Сяр и Рупелския проход. - Трябва да разгромя войската на ромеите веднъж завинаги и да възстановя българските земи от времето на дядо ми цар Симеон… но… ще ми стигнат ли силите? – помисли на глас Самуил и се усети, че напоследък много често прави това. – Хм… говоря си сам, признак, че остарявам… – След битката ще трябва да помисля, да предам царския трон на Радомир. – продължи да мисли той. – В предстоящата битка ще го оставя той да командва. Трябва да се кали, да закоравее сърцето му, ако все още може да закоравява на тази възраст… Вярно, много е храбър, но е и прекалено добродушен и доверчив. Един цар трябва да не е мекушав и доверчив. Иначе всеки ще го победи и в царството му ще настъпи анархия. Трябва да е корав, безжалостен и справедлив. Самуил все още упрекваше себе си за мекушавството на сина си. „Предателството се наказва винаги със смърт. Така е било открай време по българските земи, така трябваше да продължи. Иначе ще се покварим като ромеите… Дадох лош пример на Радомир, когато се съгласих с болярския съвет да се избие целият род на брат ми Арон, а пощадих сина му Иван Владислав. Не трябваше да слушам молбите на невръстния си син и сълзите да размекнат сърцето ми”. Още виждаше разплаканите очи на невръстния Гаврил-Радомир, още чуваше молбите му: „Тате, пощади Иван, пощади го, тате! Иначе и аз ще умра! Като брат ми е! Той не е виновен за предателството на баща си!” Сега съжаляваше за моментната си слабост, но вече бе казал: „Да се пощади!” Въпреки че обичаше племенника си нямаше му доверие. Много често усещаше погледа на Иван Владислав в гърба си, поглед, пълен с омраза. После мислите му тръгнаха в друга посока, към дъщеря си Мирослава. Само като си помислеше за нея и сякаш някой посипваше сол в раната, която не зарастваше в сърцето му. Бе огорчен до болка от нея, от непокорството и сребролюбието й, от хитростта и наглостта й. Сякаш не бе негова дъщеря. Дори и външно не си приличаха с по-малките му дъщери – чувствителната Анастасия и красивата и умна Косара, която бе пълна противоположност на Мирослава. Косара бе добра и разумна, от сърцето й бликаше обич към всичко, като се започне от цветята и птичките, та чак до недъгавите, просяците и дори пленниците в царството. Косара бе изключително красива девойка. Много боляри изпращаха сватовници да искат ръката й за своите синове, дори за малко щеше да склони да я омъжи за сина на Пернишкия болярин Кракра, но разумът му подсказа друго. Самуил я обичаше много и за това, че разбираше царските му дела и не се противопостави нито с жест на решението му да я омъжи за Дукленския княз Йоан Владимир, когото бе пленил преди шестнадесет години при една неуспешна за княза война със Самуил. Чиста случайност бе, че момъкът с черна къдрава коса и благородни обноски, пленникът, в когото тайно се бе влюбила Косара при едно посещение в затвора, бе женихът, който й бе избрал Самуил. Но той бе сигурен, че тя би потиснала любовта си към момъка, за когото дори не подозираше, че е княз, любов, която не се бе осмелила да сподели с никого, и щеше да му се подчини, дори да я бе омъжил за някой монголски хан и да я изпрати на края на света, както се бе подчинила и Анастасия, която омъжи за Вазул, внукът на унгарския княз Лашонц. И не сбърка Самуил в избора на съпрузи на Косара и Анастасия. Косара се омъжи за своя любим и по този начин той привърза към себе си владетелите на сръбските земи, а с брака на Анастасия с Вазул си подсигури надеждна защита на северната си граница отвъд Истър. Те станаха негови васали и така парализира всяко ромейско влияние. Освен това от тогава имаше верни съюзници против ромейския император. Дъщеря му Косара бе щастлива и с любов отглеждаше малката си дъщеря, наследила приказната красота на майка си, а Анастасия вече му бе родила трима внука, с които живееха в разкош в двореца на Вазул. Да, Косара и Анастасия бяха неговата слабост, неговата обич, неговите малки красиви принцеси, но не така чувстваше Мирослава, въпреки че като баща я обичаше и нея, но като цар не можеше да й прости предателството и непокорството й. Не искаше да я омъжва за Ашот – сина на солунския дук Григорий Торонит. Никога не е искал да има за сват някой ромеин, ако ще да има и сто дъщери. Искаше да я омъжи за сина на първия унгарски крал, Ищван. С този брак Самуил щеше да си осигури още един съюзник, още повече, че Ищван е от династията Дуло, към която принадлежаха кановете Исперих*(Аспарух) и брат му Кубер, довели българите по тези земи след смъртта на баща им – Великият кан Кубрат. Но в деня, когато пратениците на унгарския крал бяха в двореца му в Охрид, за да я отведат в Унгария, Мирослава с гордо вдигната глава и нахален поглед отказа да тръгне, като заяви най-дръзко, че вече се е отдала на друг мъж и ще се омъжи само и единствено за него, иначе ще се самоубие… - Трябваше тогава да я убия, нея и Ашот… Какъв срам ми докара… Да забрави, че е княгиня, да забрави, че е дъщеря на Самуил… Трябваше да им отрежа главите и на двамата, а аз за пореден път се поддадох на слабостта си и на молбите на Агата… – мислеше пак на глас Самуил и си припомни разговора с жена си: „- Пощади я царю мой, пощади я! Дъщеря ни е. Вярно, че е своенравна, но е наша дъщеря. Нека се омъжи за когото пожелае, за мъжа, който сърцето й и тя самата си е избрала! Не забравяй, че и ние така се оженихме – по любов! - Но той е ромеец, враг! Как така ще се сродявам с най-големите си врагове? Все едно през зимата да вкараш в къщата си свита на кълбо пепелянка. Ще се стопли, ще се раздвижи и… при първа възможност ще те ухапе… - Самуиле, царю мой, не забравяй, че и аз съм ромейка. Враг ли съм ти? - Ти си жена, това е друго, а и не си чиста ромейка. В жилите ти тече ромейска, но повече българската кръв на майка ти. Баба ти и дядо ти също са чисти българи… Но Ашот е друго. Никога няма да му имам доверие… А и Ашот е още в затвора, от две години е пленник. Така държа баща му в ръцете си. Реши ли да ме нападне – Ашот на минутата ще е обезглавен и солунският дук Григорий ще получи главата на сина си на сребърен поднос. - Така ще спечелиш и него! Дук Григорий Таронит ще ти е благодарен, че Ашот вече не е в затвора. После можеш да ги изпратиш някъде далеч, в Драч например. Дай му малко власт и ще видиш, че от враг ще ти стане най-верният съюзник! - Ще помисля… трябва да помисля… - Но побързай, царю мой, побързай!... Трябва да решиш преди пратениците на крал Ищван да са се върнали в Унгария без Мирослава… Иначе ще тръгне лоша мълва из всички династии… и до папата в Рим може да стигне мълвата. Ще се компрометираш. Не забравяй, че точно Римският папа, а не Константинополския патриарх те призна за цар на всички българи! - Аз съм цар на моя български народ заради царския ми произход, заради моята кръв, заради моите деди! Аз нямам нужда от признанието нито от Римския папа, нито от Константинополския патриарх. Те да си гледат църковните дела, а аз – държавните. А моето дело е да възстановя България от времето на цар Симеон, а после да направя новата Велика България, като обединя всички българи от поречието на Болга до Бяло море и Тесалия, та чак до самия Рим. - Искаш да кажеш река Волга, царю мой! – нарочно го поправи Агата, за да насочи мислите му другаде, да го разсее и успокои. - Не, Агата, реката се казва Болга. Разказвал съм ти за цар Колад и сина му цар Болг живели преди хиляди години. От тогава, та до ден днешен, всички народи наричат народа на цар Болг българи, а реката, около която векове наред са живели българите се нарича Болга, на името на цар Болг. Ромеите в Константинопол, които сега използват не латинския, а гръцкия език, си я прекръстиха на Волга, както Бабилон изопачиха на Вавилон, защото, както прекрасно знаеш, в азбуката им няма буквичката Б и безпардонно си я заместват с буквата В… И това вулгари… – скръцна със зъби и стисна юмруци Самуил. – Не мога да понасям да преиначават името на моя народ… вулгари… Българи сме били и българи ще си останем! - Както кажеш, царю мой! А сега те оставям да мислиш на спокойствие… за Мирослава… И знай, че няма да мога да преживея смъртта й… Не е редно децата да преварват родителите си в последния им път… – каза царица Агата и се оттегли дискретно, надявайки се, че е успяла по най-деликатния и изтънчен начин да му внуши правилното, според нея, решение.”
Самуил разтърси глава, сякаш искаше да изгони винаги ядосващите го мисли за Мирослава. Но не успя. Не можеше да се примири, дори и след толкова години. Единственият начин бе да забрави. Но забравя ли се предателството на собствената ти дъщеря? Да, послуша Агата, но сбърка. Ожени Мирослава за Ашот и ги изпрати в Драч. Повери му управлението на областта, но преди девет години го предадоха като истински ромеи. Вместо да защитават Драч от нападението на ромейските кораби, Ашот и Мирослава, заедно с внуците му, се качиха на един от тях и избягаха в Константинопол при... Винаги когато трябваше да изрече името на ромейския император Василий ІІ на върха на езика му бе думата \"скопения\", но се въздържаше да я изрече на глас. Не искаше никой да разбере, че тогава, преди 38 години, Василий бе в ръцете му и можеше да даде заповед да го убие вместо да го скопят. Не искаше да бъде упрекван за това негово решение от болярите и българския народ. Не всички щяха да разберат защо го наказа така. Много от тях щеше да мислят, че с убийството на Василий тогава, може би щяха да бъдат предотвратени ред войни... А така ли щеше да е...? Вместо него на престола можеше да седне друг император, може би още по-жесток от Василий... Не искаше да изрича \"скопения\" на глас, не само защото не искаше някой да го чуе, но и защото бе цар, а един цар трябваше да се държи подобаващо дори към най-големия си враг. Да, Василий му бе враг, защото бе император на чужди хора, на чужда империя, но Мирослава не беше чужда... Тя бе негова плът и кръв станала му враг по-лош от чуждия... защото за българите, от незапомнени времена, предателството бе най-голямото престъпление, а предателят се считаше за по-голям враг от чуждия...
- Предатели… предателка!… – разгневено каза Самуил, после продължи мислено: – За една торба жълтици и една гола титла \"зости\"* (придворна дама) ме предаде… Родната ми дъщеря ме предаде... дъщерята на Самуил… И сега онзи мерзавец Василий има предимство… Защо не ги обезглавих тогава?... Трябваше да накажа със смърт Мирослава и Ашот... трябваше да го направя още тогава, преди да се оженят... а аз... аз позволих тази женитба и... - поклати глава Самуил. - и допуснах грешка... А може би допеснах и друга грешка?... Може би навремето трябваше да убия Василий... Ако знаех, че Тича ще сложи край на живота си щях да го направя... и сега... сега, може би нямаше да се готвя за поредната битка с ромеите и България да не е това, което е останало от нея...
* * * * *
следва