uFeel.me
Сляпо наследство - 11
Автор: Nikol_Rus,  20 март 2012 г. в 00:29 ч.
прочити: 517
Втора част
След тридесет и осем години

I

      Бе средата на 6522* година от сътворението на света (1014 г. сл. Хр.). Лятото бе започнало и се очертаваше небивало горещо. Още по-горещо се усещаше в Константинопол. Но това не пречеше на развлеченията и разгулния живот в ромейската столица. Всички живееха така, сякаш след няколко дни ще настъпи краят на света и всеки мислеше и се стремеше да задоволи само плътските си удоволствия. Бордеите и кръчмите бяха пълни с проститутки, които предлагаха евтина любов на хилядите мъже след конните надбягвания на Хиподрума или зрелищните гладиаторски битки по арените на града. Но най-много бяха войниците, които търсеха забавления в месеца им даден за почивка. Всички знаеха, че след такава почивка следваше поредна битка, но за сега никой не знаеше с точност на къде ще ги поведе императорът, само се досещаха, че предстои ново нахлуване, плячкосване и опустошение по българските земи. От както Василий ІІ сключи десетгодишно примирие с фатимидския владетел Ал Хаким и арабите стриктно спазваха това примирие, императорът насочи всичките си усилия към България, към най-омразния си враг Самуил.
      Никой в Константинопол не знаеше истинската причина, на която се дължи тази омраза. Всички си мислеха, че е заради унизителното поражение в битката в планинския проход Траянови врата на изток от Сердика* (София) през 6494* г. (986 г. нов стил), преди двадесет и осем години. Тогава, след неуспешната обсада на Средец, при изтеглянето на ромейската войска, Василий едва не загина заедно с тридесетте хиляди свои войници и оцеля по чудо. И до днес се носеха легенди, че знамението, което се появи в небето, звездата* (вероятно падане на голям метеорит), която внезапна се приближи до земята, заблестя като слънце и освети нощта като ден, а после се пръсна и падна близо до лагера на ромеите, бе помогнала на българите почти напълно да доунищожат ромейската войска, но също така точно тази звезда е помогнала и на младия император Василий ІІ да се спаси. Всеки си мислеше, че от тогава императорът се страхува от планините и тесните проходи и сега мнозина се чудеха на дързостта и намерението му да завладее и покори планините в Македония от Охрид до Истър – земите, които бяха останали от голямата и мощна България на Симеон Велики от преди век. Империята нямаше нужда от тези земи. Тя бе голяма и богата, особено след като завладяха наново богатите български полета отвъд Балкана по поречието на Истър – от Дръстър до Видин, превзеха българските крепости в Тесалия, Воден и Драч, владееха и златните полета в Тракия и Загора, които подсигуряваха на империята жито, коне и добитък. Само многобройната армия, добре обучена, облечена и въоръжена можеше да е причината, за тези ежегодни нахлувания и битки с българите, за да се поддържа бойния дух и дисциплината в нея.
      Да, Василий се страхуваше от планинските проходи, но не от времето след битката при Траянови врата, която подсили многократно страха му, а от десет години по рано, когато бягайки с Лука и Теодор след като убиха Йоан Цимисхи едва не замръзнаха в Канския проход, а няколко месеца след това, бягайки от Йоанопол, не успяха да преминат същия този проход и да стигнат до крепостта Берое* (днешния гр.Стара Загора). Наложи се да пренощуват в дефилето, където незнайно как Самуил Мокри ги откри и те попаднаха в ръцете му. Само след минути чу ужасяващата му заповед: „Да се скопи!” и онзи зограф изпълни заповедта. И ако Самуил не бе пощадил Лука, оставяйки го жив, то младият тогава престолонаследник може би нямаше да оцелее и тялото му щеше да стане храна на враните и чакалите, както навярно е станало с двамата войници и приятеля му Теодор.
      Никой в империята, освен Лука и лекарят от крепостта Берое, който лекува Василий близо месец, не знаеха за случилото се. Старият лекар отдавна не бе между живите и сега тайната на императора я знаеше единствено Лука, който възползвайки се от факта, че успя да го спаси, се сдоби с невероятно богатство и висок пост във войската с които Василий го възнагради. Лука бе неизменно до Василий при всяка битка и поход, и отнасяше много голям дял от плячката в своето имение в покрайнините на Константинопол.
       Василий нямаше да се успокои, докато не си отмъсти, убивайки лично човека, който го наказа по този жесток начин и само благодарение на Лука не умря още преди да се възкачи на императорския престол. Надяваше се поне тази година да може да изпълни това отмъщение, защото въпреки надмощието си и отлично подготвената армия, Самуил успяваше да удържи важните крепости на царството си, а тия които ромеите успяваха да превземат, повечето от тях българите си ги възвръщаха, след като ромеите се оттеглят. Василий бе нетърпелив да убие Самуил и поради факта, че Самуил бе вече над 65 годишен – една преклонна възраст и можеше да си отиде от този свят от естествена смърт, отнасяйки славата на единствения противник, с който Василий не е успял да се пребори, единствения, на когото не е успял да си отмъсти за злото, което му бе причинил преди цели четиридесет години, зло, което преобърна живота му. А той бе решил, че ще получи облекчение и ще бъде донякъде възмезден само и единствено, ако убие Самуил лично.
      След онази злокобна ранна утрин в Канския проход, когато Самуил го осъди на скопяване, той се отдаде изцяло на армията и управлението на империята, защото вече не можеше и дума да става за жени и женитба, а още по-малко за наследник, който, както всеки император жадуваше да има. Надяваше се, че брат му Константин ще има син, който Василий да приеме като свой наследник, но и това не стана – брат му имаше три дъщери, на всичкото отгоре нито една не бе наследила поне малко от красотата на баба им Анастасо-Теофано и Василий почти с погнуса ги търпеше около себе си, когато се налагаше да е в двореца на брат си Константин. А днес се налагаше да се срещне с брат си и бе решил да отиде лично в двореца му, защото си бе помислил, че нарочно се крие и пратениците, които изпрати да го повикат се връщаха без него. Но, Константин наистина не бе у дома си. Там Василий завари само най-голямата си племенница Евдокия, а по-малките – Зоя и Теодора, придружени от майка си Елена, бяха отишли на гости при дядо си – бащата на майка им.
      - Чичо, вярно ли е, че пак ще воюваш с българите? – попита го Евдокия още щом го зърна. – Моля те, чичо, като плениш този български цар Самуил, в замяна на живота му, да поискаш да ожени сина си за мен! Искам да стана царица! Моля те, чичо…!
      - Я, не ме занимавай с глупости! – отсече Василий и продължи мислено: – Та теб и беден войник няма да те изтърпи с твоето отвратително пърдене… Не случайно всички ти се подиграват и с право ти лепнаха прякора Пръдла… Евдокия Пръдла… и това е моя племенница… Света Богородице!... – искаше да се прекръсти споменавайки на ум Богородица, но се въздържа, а после каза смръщил вежди: – Аз отивам на война, не да се сватосвам!
      - Тогава, тогава да знаеш, че ще стана монахиня!
      - Ааа, браво, браво! Точно това ще ти отива най-много. Само кажи в кой манастир искаш да отидеш и аз, твоят чичо, веднага ще говоря с Патриарха и желанието ти ще бъде изпълнено незабавно! – протегна ръка и потупа по рамото тридесет и осемгодишната си, най-грозна от всички племенница, която на всичкото отгоре бе наследила високия ръст на баща си и стърчеше с половин глава над Василий, което още повече го отвращаваше от нея. Той се чудеше как да се отърве от присъствието й, защото не можеше да я понася, за разлика от другите си две племенници Зоя и властната Теодора. Те бяха малко по-красиви, но също като Евдокия не бяха омъжени и вероятността това да стане бе малка, въпреки, че до ушите му достигнаха слухове за похожденията на съмнителни типове в спалните им.
       В този момент в големия салон буквално връхлетя брат му Константин, който най-сетне бе открит от един войник и бе разбрал, че Василий го чака в палата му. Константин бе висок, строен и доста красив мъж и петдесет и шестте години изобщо не му личаха. Бе облечен в скъпи копринени дрехи, заметнат със пурпурно синя пелерина, която подчертаваше елегантния му аристократичен вид.  Той бе човек с бохемски начин на живот. Не пропускаше празненствата, конните надбягвания или гладиаторските битки, а когато тръгнеше на лов, отсъстваше по няколко дни и се забавляваше с другите знатни особи и елитни проститутки, които го придружаваха неизменно. Това не му пречеше да преследва някой знатен аристократ с който е ловувал или се е забавлявал, само защото му се е сторил надменен, както правеше и с тия аристократи, които не желаеха неговата компания. Живееше в сянката на брат си и често му завиждаше за славата, която има като император, но държавните дела изобщо не го привличаха, още по-малко военните. Не обичаше ограниченията и се ужасяваше от мисълта, че може някога да му се наложи да води аскетичен живот, под строг режим, какъвто водеше Василий. Още по-малко обичаше битките, въпреки, че му носеха значително богатство без да участва изобщо в тях, само заради факта, че е брат на императора. Но обичаше войните, които брат му водеше, защото тогава се вживяваше в ролята на съимператор и бе най-видната личност в Константинопол, докато Василий отсъстваше. Бе страхливец и проявяваше импулсивна жестокост към всеки, който сметнеше, че представлява негова заплаха. През живота си бе заповядал да бъдат екзекутирани или осакатени стотици невинни хора.
      - Здравей, Василий! Как си? Всичко наред ли е? – каза Константин, хвана ръката на брат си и артистично се целунаха по двете бузи. След това се обърна към дъщеря си: – Евдокия, моля те, остави ни сами!
       Василий изчака племенницата си да излезе от салона и чак тогава отговори:
      - Да, добре съм, но се уморих да те чакам. Къде по дяволите бе цял ден?
      - На хиподрума.
      - И днес ли имаше надбягвания? Мислех, че са само събота и неделя…
      - Яздих, знаеш, че съм луд за езда.
      - А, много добре тогава! От тук до Охрид ще има да яздиш, може и върху коня да спиш! – каза малко раздразнено Василий.
      - До Охрид ли? И какво ще правя там?
      - Ами… ще воюваш… редом с мен. Реших да те взема със себе си в тази битка, да видиш и се научиш малко на военна стратегия…    Може Самуил Мокри да успее този път да ме убие… Нали ти ще застанеш на престола, ако това се случи! Как ще управляваш империята, като не си стъпвал на бойното поле?
      - Оооо, какви глупости говориш!? Самуил да те убие! Та той вече е старец, а ти пращиш от сила… А кой ще остане в Константинопол? Ами, ако тук стане нещо, ако аристократите се разбунтуват отново… или… ако арабите пак нахълтат в Империята? Пък и… знаеш, че съм болен… имам подагра…
      - А, болестта ти… Ще ти подейства много добре един поход и войнишка храна на твоята болест… Да си чувал някой войник да страда от подагра? Не, и няма да чуеш, защото от чревоугодничество се придобива тази царска болест…
      - Моля те, Василий, какви ги говориш? Не, не, не мога да тръгна на някаква си битка в тази жега…Имам ужасни болки… А и ти, до кога ще водиш война с този Самуил? Не ли ти омръзна вече?
      - Докато го убия!… – скръцна със зъби императорът и сви юмруци. – Докато го убия и това трябва да стане в тази битка!
      - Ще го убиеш, този път наистина ще го направиш!... А кога възнамеряваш да тръгнеш към България!
      - В края на юни…
      - Ами… мога само да те посъветвам, минавайки през Филипопол* (Пловдив), да вземеш стратегът Никифор Ксифий. Чух много добри думи за него и неговите военни умения.
      - Вече му изпратих вест да събира войската си…
      - Да, хубаво си направил, но… и друго чух за него. Имал много хубава сестра и… не е още женена. – усмихна се малко иронично Константин. – Ти Василий, не мислиш ли, че ти е време да се ожениш? Сестрата на Ксифий е много подходяща за императрица. Млада е и може да ти роди дори наследник…
       Василий се ядоса. Бе доловил иронията в думите на брат си, или просто така му се стори, но тези думи, го жегнаха като кинжал право в дългогодишната му душевна рана. Сякаш брат му бе разбрал ревностно пазената му тайна. „Нима Лука се беше изпуснал и брат ми е разбрал? – помисли Василий – Не, не може да го е направил, не може! Лука ми е верен, най-верният човек в империята… и тактичен. От тогава не е отворил дори дума за това, че съм почти без пенис… Дори още в крепостта Берое, при стария лекар, Лука ме посъветва да запазя в тайна случилото се, защото така ще рискувам императорския трон, който по право ми се полага, но само при положение, че съм здрав и може да имам дете, което да наследи императорската титла. Ако някой тогава беше разбрал, то на трона щеше да седне брат ми – този негодник, който мисли само за забавления и гуляи… Горко на Империята с император като Константин!”
       Василий не каза нито дума. Махна с ръка и напусна палата на брат си. Нямаше смисъл повече да губи времето си с него. Надяваше се само да го надживее и никога да не оставя империята в негови ръце, защото това щеше да е началото на края на величието й.   Всички битки които бе водил до сега, всички победи и завоевания щяха да се обезсмислят. Но сега бе още много рано да се мисли за това. Василий бе млад петдесет и шест годишен мъж, закален и силен. В момента най-важното бе да победи Самуил и да покори всички български земи на север от Тесалия до Истър. Направи ли това, после можеше да помисли дори за Рим.

* * * * *
следва 

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me