Три дни по-късно, малко преди да тръгнат, Самуил намери сили и поиска от патриарха да го заведе в манастира при Никола. Искаше да се сбогува с талантливия зограф. Докато вървяха към манастира Самуил си припомни как и при какви обстоятелства бе срещнал Никола, как го нае да изографиса новата църква в Преспа, а после как го изпрати във Велики Преслав заедно с Тича и патриарх Дамян. Припомни си и последните думи които му каза: „А ти, Никола, ще завършиш ей тази икона и ще ми я пратите тук, в Преспа. И… да пазиш Тича, косъм да не падне от главата й, разбра ли ме!”… „Косъм да не пада от главата й…” Как съжаляваше Самуил, че бе изпратил Тича във Велики Преслав. Искаше му се да върне времето назад и да поправи грешката си. Но това бе невъзможно. Можеше само да съжалява и да се упреква: „Господи, ако знаех какво ще й се случи, нямаше да я пусна да тръгне, нямаше да пусна и Никола в Преслав. Та той можеше да направи иконата в Преспа и да я изпратим във Велики Преслав… Защо не се сетих тогава за тази възможност, защо, защо?... Сега Тича щеше да е жива, а Никола да не лежи сломен от мъка в някаква манастирска килия…” Чак когато влезе в килията и видя това, което патриархът го уверяваше, че е станал младия, пращящ от сила и младост само до преди две седмици зограф, Самуил можа да си даде сметка за истинското му състояние. „Не, това не може да е Никола, просто не вярвам, че е той!” – мислеше Самуил и се взираше в изпитото, скулесто, преждевременно състарено лице с големи черни кръгове около хлътналите му очи. Устните му бяха напукани и посинели. Лявата му ръка лежеше безжизнена до стопеното до неузнаваемост и видимо смалено тяло на Никола. Тя бе подута и почерняла цялата от пръстите до рамото, а раната, която ромеецът Теодор му бе направил онази утрин, малко преди да скопи престолонаследника, зееше зловещо и вероятно от нея се носеше зловоние, което се усещаше в цялата килия, въпреки отворения прозорец и цъфналата череша, чиито клони и цветове можеше да се докоснат, ако човек протегнеше ръка през прозореца. До леглото в което лежеше Никола стоеше един монах и непрекъснато сменяше две кърпи, които накисваше в голяма паница с вода и поставяше на челото му, а от друга керамична чаша гребеше по малко водичка с лъжица, мокреше устните му и се мъчеше да изсипе останалата в устата му. - Целият гори, Патриарше! – побърза да обясни монахът. – Не си е отварял очите от сутринта, но мисля, че не спи. - Никола, Никола, доведох Самуил, чедо… Отвори очи! Никола бавно отвори очи и потърси с поглед Самуил. Тялото му гореше, устата му бе пресъхнала. Усещаше езика си подут. Не бе говорил от как разбра, че любимата му Тича вече я няма. Искаше да умре в същия час, в същата минута и да се пренесе при нея в отвъдното. Нямаше сили да стигне и той до крепостта и да скочи от нея, както бе направила тя, а и никой не би му позволил да го направи, дори и да можеше, защото около него бяха винаги монасите и патриархът. Ръката, която изобщо неможеше да помръдне го болеше така, че често изпадаше в несвяст, но още по-силно го болеше сърцето за Тича. Надяваше се и с нетърпение очакваше то да не издържи и да се пръсне, за да го избави от мъките. Не искаше да яде, не искаше да пие вода, не искаше да се бори за живота си, не искаше да заздравее раната на ръката му. Искаше да умре и колкото по-скоро – толкова по-добре. Не искаше да говори с никого и вече две седмици не бе проронил нито дума. Стоеше със затворени очи и му бе все едно кой е при него в килията, кой му говори. Но сега, когато чу името Самуил не можеше да не отвори очи. Трябваше да го види, да поиска прошка, за да маже да умре спокоен. - Ваше благородие… – прошепна Никола, но устата му бе суха и думите стържеха в устата му. Облиза устните и с поглед потърси монаха, който веднага разбра жеста и побърза да му накваси устните и да сложи няколко лъжички вода в устата му, които той изпи с охота. – Прости ми,… – продължи Никола с тих, безсилен глас. – прости ми, че не опазих Тича… Прости ми… Самуил коленичи до него и постави ръка на гърдите му. Жал му бе за това младо момче. Чувстваше огромна вина. Не трябваше да ги изпраща във Велики Преслав, не трябваше… - Ти ми прости, Никола, ти трябва да ми простиш, не аз! - Не я опазих… прости ми… трябва да ми простиш, за да умра спокоен… Моля те... прости!… - Прощавам ти, Никола! Ти не си виновен… не си виновен… След кратко мълчание Никола почти прошепна: - Обещах ти… обещах да довърша иконата… Ето я там… в ъгъла… Вземи я… Твоя е… Само… дай да я видя… за последно… В ъгъла на килията, върху дървен статив, покрита с парче бяла коприна, бе иконата, която Никола бе започнал да рисува още в Преспа и довърши тук във Велики Преслав. Беше обещал да я изпрати веднага щом я довърши, но после реши, че лично ще я занесе в Преспа. Това щеше да стане веднага след освещаването на иконата, която нарисува за Златния храм. Трябваше да тръгнат с Тича след големия християнски празник Великден. Но всичко се обърка… всичко… Няма я вече Тича, не можаха да се оженят, както си мечтаеха. Самуил не им стана кум, Патриархът не ги венча, не ги обяви пред Бог за мъж и жена… Самуил отиде до статива, отметна коприненото парче плат и когато зърна образа на Теча затаи дъх. Сякаш самата тя стоеше пред него и го гледаше с усмихнатите си блестящи красиви очи. Протегна ръка за да погали това божествено създание, но вместо косата и лицето й пръстите му докоснаха дървото, върху което Никола бе оставил таланта си, душата си… Самуил взе иконата и я занесе до Никола. Постави я на гърдите му и я задържа така, че Никола да вижда лицето на любимата си. С последни усилия Никола повдигна дясната си ръка, докосна очите на Тича, после придърпа иконата към себе си. Искаше да я целуне и Самуил разбра това. Наведе иконата и я задържа върху напуканите устни на зографа. Никола целуна иконата. Усети, че му става леко, така както му ставаше леко винаги, когато целуваше челото на любимата Тича. После усети аромата й, устните му усетиха топлината на челото й. Вместо иконата, той целуваше любимата си Тича. Тя се бе надвесила над него и косите й се разпиляха по неговото лице. Никола повдигна ръце и обгърна лицето й, като отметна назад косата й. Странното бе, че ръката вече не го болеше, дори и раната я нямаше, а пръстите и на двете му ръце ровеха из косата на годеницата си. После стана от леглото. Бе облечен в елегантни венециански дрехи, а Тича в прекрасна бяла рокля. Бяха в Златния храм. До тях стоеше Самуил, облечен в извезани със златна сърма одежди, обут в червени ботуши и наметнал извезана със злато и бисери багреницата* (мантия). На главата му блестеше царска корона. В дясната си ръка държеше царски жезъл, а лявата бе протегната към патриарха, поднасяйки му два златни пръстена. Патриарх Дамян ги пое, единия сложи на безименния пръст на неговата ръка, а другия на нежната ръка на Тича, обявявайки ги за мъж и жена пред Бог. „Сега можеш да целунеш булката!” – чу думите казани от патриарх Дамян. Никола и Тича впиха устни в дълга целувка. Бе толкова хубаво, почувства такава лекота, че не усети как и кога полетяха и двамата нагоре към златния купол на църквата, преминаха през едно от прозорчетата под него и се отправиха нагоре към красивото, синьо, безоблачно небе. Самуил държа така иконата известно време, и когато усети, че ръката на Никола повече не я придърпва, а леко се свлече до тялото му, бавно я измести в страни откривайки лицето му. То бе застинало в щастливо изражение, очите му гледаха немигащи някъде в белия таван на килията. Лицето му постепенно губеше своя цвят и придобиваше мъртвешка жълтеникава белота. Гърдите не се повдигаха, както до преди малко в ритъма на всяко негово вдишване, умореното му сърце бавно утихна, биейки все по-слабо и по-слабо докато напълно спря. Патриархът се прекръсти. Той първи разбра, че Никола бе мъртъв. След него Самуил, а накрая и монахът разбраха това и също се прекръстиха. Патриарх Дамян протегна ръка и затвори очите му. - До тук беше… Бог да опрости греховете му, ако изобщо е имал такива! - Бог да го прости! – каза Самуил, стискайки иконата в ръка. Това бе единственото ценно нещо, което щеше да отнесе от бившата българска столица Велики Преслав в Охрид. Сякаш вече нищо не го радваше. Нито връщането на земите на север от Балкана до голямата река Истър отново в пределите на България, нито лесното покоряване на редица крепости и най-вече на бившата българска столица, нито малкото жертви дадени от българска страна при битките в този поход, нито стадата с коне и оръжието, които конфискува от ромеите и подсили своята и на братята си войска го караха да се чувства доволен. Смъртта на Тича, а сега и на Никола помрачи всичко. Трябваше да мине доста време докато отмине болката от нелепата им смърт и чак тогава да си даде реална сметка от постигнатата победа.
* * * * *
край на първа част
следва