Ι

     Зограф Никола беше притеснен. За първи път му даваха срок да завърши иконата. За своите двадесет и пет години бе рисувал всякакви знатни особи от Генуа, Венеция, Милано, Солун, Константинопол и Лариса. Повечето портрети завършваше само след една единствена среща с човека, когото трябваше да изографиса и бяха готови още същия ден. За други бе нужно да му позират няколко дни, но за първи път зографът не можеше да се съсредоточи и да нарисува прекрасното лице на това момиче, което трябваше да стане лицето на Богородица върху новата икона, която щеше да краси новата църква на малкото островче сред Преспанското езеро. Вече втора седмица на дървената дъска се виждаше само богато украсеното със златна сърма наметало, ръцете и ореола около празното място, където трябваше да е лицето.
     Ръцете му трепереха, а сърцето му започваше да бие силно, когото я погледнеше, за да запамети красивите като маслини очи с дълги ресници, извитите черни вежди и устните, които сякаш всеки момент щяха да му кажат жадуваните и мечтани от душата му слова: „Ела, докосни ги, а след това поискай ръката ми и ще стана твоя жена!” За първи път в живота си виждаше такава красота. Младото шестнадесетгодишно момиче, с хубавото име Тича, бе сякаш небесен ангел с бяло лице, което поруменяваше винаги, когато очите й срещнеха тези на младия даровит зограф. Чак сега разбра думите на своя венециански учител, който много пъти е казвал на своите ученици, че майстор зограф ще стане онзи, който някога може да направи точен портрет на една истинска българка.
     Никола бе потомък на онези българи, тръгнали от Велика България преди три столетия след най-малкия син на кан Кубрат – кан Алцек – и настанили се трайно, на ден път южно от Венеция. Знаеше български и това го направи търсен зограф от Милано до голямата река Истър, из Македония, та чак до Тесалия, там, където живееха от столетия предимно българи. Славата му се разнесе и преди две години бе за няколко месеца в Константинопол, рисувайки съпругата на един велможа. А сега тук, в Преспа, той бе извикан лично от комит Самуил, за да нарисува иконата на Богородица и за модел беше довел тази очарователна, с неземна красота девойка, със звучното име Тича.
     Днес за пореден път отправяше поглед към нея с уверението, че ще изрисува очите й. Винаги започваше от очите, въпреки че учителят му –венецианецът Карло де Тино, го учеше да направи първо овала на лицето, а очите да изрисува най-накрая. И за пореден път боята почти изсъхваше върху четката му. А трябваше до вечерта иконата да е готова. Така, загледан в Тича, дори не чу кога през полуотворената врата в просторната килия на манастира, която послужи за ателие, влязоха двама стражи, въоръжени с всичките си тетива. Стресната, Тича са изправи, а Никола я последва, след като периферното му зрение улови силуетите на двамата стражи. И в този момент в килията влязоха комит Самуил и един високопоставен църковен служител, ако се съдеше по новите му и хубави църковни одежди.
     Самуил отиде до Тича, целуна я бащински по челото и след малко се озова зад статива, редом до Никола.
     - Още ли не си завършил иконата? – попита Самуил, но без упрек в гласа си, и преди да получи отговор, продължи: – Нищо, ще я завършиш във Велики Преслав! Тръгваш с патриарх Дамян! – и посочи с ръка едрия, с прошарена дълга брада духовник.
     Като чуха кой стои пред тях, Тича, с пламнало, поруменяло от притеснение и срам лице направи крачка напред, коленичи и целуна ръката на патриарха, след което Никола я последва. Самият патриарх стоеше като скован и безкрайно впечатлен от неземната красота тази девойка.
     - Да, това наистина е образът на Божията майка, такава, каквато си я представях, но не съм виждал изографисана в никоя църква и манастир до сега! – промълви той, без да сваля очи от нея.
     - Казах ти, Патриарше, че не си виждал досега такава девойка! – доволно и без официалности, като на стар приятел, каза Самуил. После се обърна към Никола: – А ти, Никола, сега отиваш да се приготвяш за път. Утре тръгвате. И ти, Тича, тръгваш с патриарх Дамян и зографа Никола във Велики Преслав. Там са се събрали майстори зографи, иконописци. Дошъл е и зограф от Киев и други от Константинопол. Ти, Тича, ще им служиш за модел. Твоето лице ще бъде изографисано като Богородица! А ти, Никола, ще завършиш ей тази икона и ще ми я пратите тук, в Преспа. И… да пазиш Тича, косъм да не падне от главата й, разбра ли ме! – каза заповеднически Самуил и тръгна към вратата, последван от Патриарха, Тича и двамата стражи.
     Никола бавно седна на дървения труп зад статива, който му служеше за стол. Краката му се подкосиха, сърцето му щеше да изскочи изпод бялата ленена риза от вълнение. Та той докосна ръката на патриарх Дамян, а Самуил, този едър, със строго лице и проницателни очи комит, споменаването само на името му караше много боляри и ромеи да потръпват, славният военачалник, чиито войни не допускаха ромеите да покорят останалата част от България – почти цялата Македония и на север от нея до големия Бълград* (днешния Белград) и Видин на река Истър* (старото име на р. Дунав), този Самуил лично му поверява най-красивото земно създание, което някой някога е виждал.
     Не знаеше нищо за Тича, никой до сега не му бе казал нищо за нея и Никола, съдейки по богатите дрехи, царската и походка и обноски, си мислеше, че това е дъщерята на Самуил, въпреки че можеше да му е просто сестра, защото жена му Агата бе много млада, за да и бъде майка. А и точно сега чакаше да роди четвъртото му дете след 5-6-годишния Гаврил-Радомир и по-малките Мирослава и Косара и Катун-Анастасия. А може би самата Агата да е по-голяма от възрастта, на която изглеждаше и Тича да е първото им дете.
     С тези мисли зограф Никола събра и опакова боите, четките и недовършената икона, а след това отиде в килията си, за да приготви и дрехите си.

* * * * *

ІІ

     Вече цяла неделя каруците, теглени от по два охранени коня, лека-полека приближаваха Търновград. От там имаха още ден път до Велики Преслав, по думите на патриарх Дамян. Времето бе хубаво, а в котловините, на юг от Хемус, не бе толкова горещо, както бе в Преспа преди да поемат на път. Пътят лъкатушеше из девствени гори, огласявани от чудните песни на все още неотлетели на юг птици. Очите на младия художник и на красивата Тича не можеха да се нагледат на красотата, която виждаха. Есента беше разкрасила като велик художник листата на дърветата в невероятни краски. Между жълти, керемиденочервени и златисти корони на широколистни дървета се виеха нагоре тъмнозелените върхове на величествени ели или бледозелени борове и всичко това се простираше надлъж и шир по билата на Балкана от двете страни на чудни долини, с кокетни села и грижливо обработени ниви, повечето изорани и готови за новата сеитба на златното българско жито.
     Слънцето вече се беше скрило на запад зад високите върхове на Балкана и по всичко личеше, че няма да могат да стигнат до манастира в Арбанаси, както бе планът на Патриарха. Пред тях бе Килифарево и той реши да пренощуват в крепостта, в която дълги години закъснелите пътници и търговци, идващи от Тракия и Македония, намираха подслон. В тази крепост, както и в Търновград и Велики Преслав, бяха настанени ромейски войници, които контролираха прохода Канбоаз* ( днешния Хаинбоаз. Според една легенда през този боаз са преминавали безпрепятствено и без да се страхуват само Великите български канове, откъдето идва и името на боаза, в последствие преименуван в Хаинбоаз от турците), но патриарх Дамян бе спокоен, защото въпреки че ромеите от три - четири години владееха тези земи, имаше личното покровителство от императора Йоан Цимисхи, станал император след убийството на предишния император Никифор ІІ Фока, не без личното участие на любовницата си Анастасо-Теофано – съпруга на Никифор Фока. Българската патриаршия продължаваше да съществува, въпреки че българският цар Борис ІІ заедно с брат си Роман бяха отведени в Константинопол и императорът, пред събралото се любопитно множество на централния площад на ромейската столица, лично свали от българския цар символите на властта – царската корона, обвита с пурпур и извезана със злато и бисери, багреницата* (мантия) и червените обувки, обявявайки цар Борис ІІ и брат му Роман за пленници, а България – за своя територия. Покорените български земи Цимисхи разделени на теми* (области). Земите между Истър и Балкана бяха включени в тема Тракия с център Велики Преслав, а земите на север от р. Истър – в една нова тема Западна Месопотамия След това разположи в бившата българска столица гарнизон от петстотин елитни войници, един хилядник и петима стотника, а за техен началник и управител на темата остави храбрия четиридесет годишен Ариан Ксинос – дългогодишен управител на Смирна* (дн.гр.Измир в Турция) в Анатолия* (дн. Анадола), залязващ град, разтърсван от периодични земетресения. Дворците на българския цар се ползваха от Йоан Цимисхи за луксозни резиденции, а самият град преименува на свое име – Йоанопол, макар че години наред почти никой не ползваше новото му име. Но на българската патриаршия ромейският император не посегна. Патриарх Дамян си мислеше, че това е защото Йоан Цимисхи имаше да решава важни за империята проблеми с набезите на арабите из Анатолия. Истинската причина бе, че императорът не искаше да настройва срещу империята и себе си местното българско население от новите завладени територии в момент, когато имаше да води битки с арабите по южните граници на империята. Все още не му бе дошло времето да направи и това.
     На другата заран патриарх Дамян, зограф Никола, красивата Тича и тримата монаси, които ги придружаваха през целия път от Преспа, още в ранни зори потеглиха от Килифаревската крепост към Търновград, а от там към Велики Преслав. Преди да залезе слънцето преминаха хълма Зъбуите и веднага след това зърнаха високите крепостни стени на бившата българска столица. Стените бяха толкова високи, че ако се възкачат пет-шест човека един над друг, този най-отгоре пак няма да може да види какво има скрито зад тези дебели зидове. Щом преминаха през западните порти, пред погледа им се появи цял град от каменни и дървени постройки – красиви къщи на богати боляри и големци, казармите на военния гарнизон, който пазеше Преслав, и множество манастири и църкви, зад които имаше още една такава крепостна стена, пак толкова висока като първата и с високи квадратни кули, образуващи своеобразен тунел, в началото на който имаше двойна дървена и спускащи се две железни врати. Когато стигнаха до портите на тази вътрешна крепостна стена, стражите познаха Патриарха, размениха няколко думи с него и се отдръпнаха в страни, правейки път на трите каруци и пътниците, пътуващи в тях, които само след няколко мига се озоваха на широка улица, застлана с дялан камък, а около нея в прави редици се редяха красиви каменни къщи. По-късно конете завиха по великолепен широк площад, в средата на който бе изградена прекрасна фиала, пълна с кристално чиста вода, която в момента отразяваше като огледало величествения царски дворец с високите кули и златната църква, високо на юг от него, чийто великолепие накара Никола, Тича и тримата монаси да гледат с широко отворени очи, изумени от красотата, която виждат. Никола гледаше с почти отворена уста, местеше поглед от къща на къща, от градеж на градеж.
     - Господи, каква красота! – промълви той, загледан в царския дворец. – Бил съм на толкова много места, в толкова много градове, но такава красота виждам за първи път!
     - Да, Никола, това е наистина един град, който може да съперничи дори на Константинопол.
     - Бил съм в Константинопол…, но… този град е по-красив… Сякаш е създаден, за да приюти най-красивото създание на света – дъщерята на комит Самуил – Тича…
     - Тича не е дъщеря на Самуил – каза Патриархът, изненадан, че младият зограф не знае това.
    - Как, не е… негова сестра ли е?
     - Нито е негова сестра… Тя е дъщеря на един негов приятел, един от най-добрите му стратези, загинал преди доста години край стените на Драч… Майка й почина от треска и нямаше кой да се грижи за нея. Затова Самуил я прибра в двореца в Охрид, още като малка.
     - А аз си мислех… – Никола не продължи своята мисъл, защото това, което току-що научи, заедно с възхитата от прекрасната гледка, накараха сърцето му да забие лудо и той ясно чуваше неговото туптене. Една мисъл, която до сега му се струваше само луда неосъществима мечта, сякаш му даде криле и едно странно чувство, че е на крачка от нейното осъществяване. Тича не бе болярка, въпреки че с обноските и възпитанието си бе над много болярки, а и над много знатни особи из ромейските градове, на които бе правил портрети. Тя бе дъщеря на един войн и колкото и голям чин да е имал нейният баща, то той спокойно би могъл да поиска ръката й, за да стане негова съпруга. Въпросът сега бе – от кого точно трябваше да поиска ръката й.
     Зарадван от новото обстоятелство, той отправи поглед назад към каруцата, която бе спряла плътно до тази, в която бяха той и патриарх Дамян и потърси с поглед Тича. Тя също като него бе изумена от това, което виждат очите й. Струваше й се, че е попаднала в приказен град. Но това бе само малка част от това, което тя и Никола щяха за видят на другия ден вътре в самата църква. Мрамор, бронз, сребро и злато си съперничеха по блясъка на невероятно красиви резби по мебели и иконостаси, изработени от орехово и дряново дърво. Сякаш не човек, а самият Бог бе създал тази красота.
     Но изненадите не свършиха до тук. След като Патриархът даде разпорежданията си на други двама монаси, които побързаха да ги посрещнат пред патриаршията не далеч от двореца, Тича и Никола бяха настанени в близкия манастир, а по-късно закарани да се изкъпят в градските бани, каквито те никога не бяха виждали до сега в живота, въпреки че младият зограф мислеше, че е видял всичко по широкия свят, който бе кръстосвал. Там по всяко време на деня се редуваха да се потопят в двата басейна със затоплена и непрекъснато подменяща се вода, която изтичаше незнайно къде – един за знатните женски особи, а другият за по-богатите и не толкова богати мъже и командири на войската. Петъците бяха определени за монасите от манастира и свещениците от църквата, за да са чисти по време на съботните и неделните литургии.
     Късно вечерта, след като се нахраниха, Тича и Никола легнаха в доста удобните легла в своите килии, намиращи се в двата противоположни края манастира. Въпреки умората от дългото пътуване, впечатлени от този приказно красив град и неизвестността, която ги чака от сега нататък, двамата още дълго време не можаха за затворят очи и да се потопят в света на сънищата.

* * * * *
следва