StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,030
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,791
   Точки: 2,648,237
   Съобщения: 155,334
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,764

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Слънчева душа в кожено елече Част 4


Романизиран коктейл от реални необичайности.
 

 
                                                             Част 4
Нооо…
Споменът яко ме е сграбчил в прегръдката си щом мисловно пак се връщам в зоната на Ориента. Пък къмто за тогавашния момент притеснението си ми бе разбираемо. След толкова рискове в пътуването до Суец и то с тъмна личност като Иракчанина, в главата ми бяха започнали да покълват някакви съмнения относно плановете си да посетя Александрия. Хипотезата да пътувам с някаква форма на обществен транспорт я бях отхвърлил априори. Египетските железници са най-старите в Африка и Близкия изток като цяло. Отсечката Александрия - Кафр Иса е пусната 1854 година. Ноо железницата е държавна и към тогавашния момент когато аз бях там, не можеше да се похвали с оценка по-висока от задоволителна. Така че на следващия ден ма’ах крачоли само из Кайро. Но не съжалявам. Беше за добро. Вслушвайки се в препоръката на студентчетата отидох до християнските катакомби и гробищата на мамелюките. 
Намерих и гръцката църква. Там в нея малко все едно попадаш в друг свят. Вътре в Божата обител аромата на тамян доминира над този на уморената арабска пот, обилно напоени с риган и къри местни запръжки и димящи пръчици от сандал и евкалипт. Палнах свещичка за здраве на моите хора и за заупокой на тези които вече ги няма сред нас. Че сякаш малко с малко дойдох на себе си. След обяд посетих втори път археологическия музей. Отскочих  и до военния. 
А то нали утрото било по-мъдро от вечерта…   
В поредната сутрин, наслаждавайки се на върховния изгрев, докато тичам в такт с ритмичните подвиквания на гребците, отново ми идва Индиана Джонс музата. И твърдо решавам: 
„Няма да не се предавам относно плановете си за Александрия!”  
А ето - сега си спомням. Още с влизането след джогинга в хотела се заглеждам в един от перманентно висящите там таксиметрови шофьори. Другите понякога липсваха, но точно този бе нещо като бе вечното присъствие. Направо като Великия Свинкс и този човечец като че ли бе непреходно подпрян на едно престаряло Пежо 404. Ония прословут модел от къде култовите години на кривоносия плешив чаровник - Луй дьо Финес. 
Колкото до самия шофьор - той не бе чак такава реликва като възраст. Даже го даваше симпатяга. Е! Нямаше чак слънчевия чар на младежите помогнали ми при пирамидата. Но ако не чак горещо слънчев, то поне бе достатъчно приветлив като излъчване. И така тази сутрин, както и всеки друг път, когато минaх покрай него, оставайки верен на себе си той не пропуска дружелюбно да ми зададе дежурния си въпрос: „Господинът желае ли такси?”   
Нооо… аз вече нали – „Парен каша духа!”
След душа и закуската го викам на рецепцията. Обяснявам на рецепциониста какво искам, колко и кога ще му платя. Написваме го и на арабски и на пресийски като цифри и двамата се подписваме. 
Стискаме си ръцете!
…. качваме се на барутния му таралясник и отпрашваме към Александрия. Този човечец по-става за контакт. В града сме още. И шофирането е малко като гигантски слалом. На два три пъти обаче, взимайки по-рязко ляв завой моята врата се отваря. Поглеждам към симпатягата, а той повдига рамене. Извинява ми се че е повредена. Имал няколко деца – така и не ми уточнява какво значи това „няколко” – но беше настойчиво конкретен по въпроса, как парите не му достигали за ремонт. 
Няма как това ще е положението.
Иначе пък какво щях да се сещам сега – я?
Така! Но на следващото кръгово в което влизаме на скорост превантивно държа врата и се опитвам прихващайки се по-плътно за колана да си намеря упора срещу центробежната сила. Уви! Лъсва още нещо интересно. Оказва се че при рязко дърпане, стоп механизма в ролката на колана също не работи. Което си означаваше, че по принцип това уж предпазно съоръжение в този си вид закопчан или не е абсолютно безполезно. Пак поглеждам към шофьора, но той се прави на силно концентрира в трафика. Става ми ясно, че на практика съм изпаднал в ситуация подвластна на теоретичната максима на Уистън Чърчил 
„Проблемът на давещия се си е изцяло проблем на давещия се!” 
Започвам творчески да се оглеждам. И след има няма две, три минути ме осенява хрумка. Хващам лентата на колана прекарвам я няколко пъти през отвора на ръкохватката на вратата. И след като съм я опънал до откат я премятам през себе си закопчавайки я на фабрично отреденото за това място между двете седалки. Така хем аз съм плътно привързан, хем вратата няма как да се отвори при следващия по-остър завой. 
Шофьорът ме поглежда учудено. 
После се усмихва. 
Вдига палец. 
Поклаща одобрително глава и казва, че повредата в стоп системата на колана е от три години. Вратата съответно е извън строя от една. Но никой до сега не се е сещал за такъв комплексен вариант като решение на двата проблема. 
Че така.
След този ми креативен врато-колнов тунинг явно „акциите” ми като степен на досетливост се вдигат. Спътникът ми определено става доста по-усмихнат и сговорчив. Оказва се, че е с някакво екзотично чувство за хумор. Все още обаче е достатъчно сдържан. Пътят до Александрия никак не е кратък. От център до център е около двеста и петдесет километра. Дори и блондинка да бях би ми било ясно, че с този престарял барутник трудно ще поддържаме средна скорост много по-различна от шейсет километра в час. Което автоматически ни вкарва във варианта - три часа и половина че и четири - път. При такава перспектива все си е добре някак си да убиваме скуката.
Като за първо обаче ми се приисква да се насладя на гледката. От Кайро до Александрия има прекрасна магистрала. От двете и страни на някой отсечки са разположени имоти. Нещо като чифлици са. Захранват се от напоителен канал вземащ вода от Нил. По принцип в древността мисля по времето на Птоломеите този триъгълник между пътя и Средиземно море до самата Александрия са били прокарани мрежи от напоителни ситеми, захранващи от въпросния канал. Така всичкото от тук до морето е било като райска градина. Но в последствие след падането на римската империя под чиято власт е бил Египет преди превземането му от арабите всичко е западнало. 
А Сахара си е Сахара. 
Една безпощадно гореща до сухост стара дама е тя. Определено обаче тук има не малка разлика в това което се усеща в Източната част на тази пясъчна старица.  Уж Февруари месец, уж температурата е само 23-25 градуса, но от вторичната радиация на милиардите трилиони тонове пясък от всякъде лъха някаква невидима жега. Все едно пътуваш по дъното на огромна доменна пещ, леко задрямала докато небрежно е положила огромното си пясъчно тяло на припек под откритото африканско небе. 
А от страни на асфалта - там където няма чифлици или бензиностанции… 
Ахааа….
Гледката е максимално изчистена от детайли.
Малко работата е като семпъл космически пейзаж… 
Поглеждаш наляво - пясък! 
Извърташ глава надясно – пясък! 
Опитваш се да проследиш пътя с поглед. А той далеч напред по всички закони на оптиката става тънък като карфица. Която все едно някой е забил в странен хоризонт от хомогенно синьо небе и безброй микроскопични кварцитни перлички слели се в жълтия фон на огромните пясъчни дюни! 
Обръщаш се назад.
 Там същата работа!
… до където ти стига погледа - само пясък! 
Ама много, много пясък. 
Но нали пътуваме към Средиземно море - аз решавам да инсинурам порция блондинско невежество, с цел да тествам колко ли може да е дълбоко чувството за хумор на шофьора. И ей така реейки поглед из пясъчната далечина съвсем ала’неглиже питам:
- От тук до морето по права линия колко ли е? 
- Ами може би горе долу около сто и петдесет километра – отговаря ми стегнато спътника ми. 
- Ехааа…- възкликвам на момента - Сериозна плажова ивица си имате значи тук! Браво! – и се почесвам съжалително - Пък то при нас в България какво е я! Дреболия! Най-широката е едва двеста метра. 
- Ама вие в България пустиня имате ли си? 
- Не, не, не! За плаж – говоря – опитвам се да остана сериозен аз – Нали източната ни граница е на Черно море - и продължавам авторитетно разсъждението си – Но мисля ето! Природата е била толкова благоразположена към вас! 
- Не разбирам! Какво има в предвид Господина?!
- За всеки египтянин Тя щедро е подсигурила плажно място. Още и то е много просторно. Така като гледам наоколо има толкова пясък - при това все чист и фин. Цяло богатство. Че най-малко като за по един шезлонг на калпак от цялото ви население ще има. И то от онез’ по-широкичките шезлонги - персон и половина дето са. Дори за място за чадър ще има луфт.  
- Ама Господине това не ни е плажа. Курортът с плажните ни атракции е в Хургада! – учудва се съвсем на сериозно шофьорът и продължава да ми обяснява - Това ни е пустинята… - но след секунда рязко спира и без да си завърши мисълта, колебливо ме поглежда и мига, в който вижда дяволитото ми намигване весело размахва пръст – Да, да, да! Разбрах! – и прихва да се смее - Така, така! Даже и за масичка с напитки ще остане площ – после тропва два три пъти по таблото и възкликва – Да, да, да! Сахара - плажът на целия простосмъртен египетски народ! Да, да, да! Хубава шега! Ще я разкажа на колегите.  
От там нататък разговорът потръгва почти като по вода. Първото, което правя е да му се извиня за проявеното недоверие, разказвайки му за вчерашните си перипетии с неговия колега иракчанина. Но не пропускам да спомена и за неочакваната за мен реакция на хората, които спряхме на пътя. А той ми отвръща:
- Ооо… Не се учудвам! Онзи е бил емигрант. Има ги много тук такива. Повечето са едни досадни навлеци - само проблеми ни създават в таксиметровия бранш. Защото читав човек египтянин при това колега, едва ли току така ще иска да направи лошо на чужденец - особено ако е турист. 
- И защо!? Ето както аз му бях паднал на онзи в ръчичките…
- Ааа… Не е точно така. Нас египтяните още от училище ни възпитават, че всеки турист дошъл тук ни е изпратен от Аллах и трябва да бъде уважаван. В края на краищата туризмът е много важно перо за нашата икономика. Може би хората, които сте спрели са си били истински египтяни и за това са го увикали.    
След това се опитвам да поведа разговор по същество за самия град Александрия като и за остров Фарос с прословутия фар. С учудване обаче установявам, че шофьорът не е чувал за такъв остров. Но понеже си говорим на английски - аз за морски фар употребявам съответното Lighthouse. Колкото за древния, него го наричам  „Very Very Big Lighthouse”. При което направо под сурдинка той ми признава, че може би е имал някаква си представа, но всичко му е много смътно като знание. В отговор на това аз леко се подсмихвам а той с простодушност в почудата си пита:
- Защо се смее Господинът?
- Ти къде седиш по цял ден бе човек?
- Как къде?! Пред хотела на Господина – защо питате?
- А хотела как се казва?
- Не знам точно какво значи, но на него пише  Pharaohs - „P”,„h”, „a”, „r”, „a”, „o”,”h”„s” – спелува ми отчетливо името на хотела моя спътник и продължава - Ако разбира се го чета с английските му букви.
- А какво значи това на арабски?
- Не знам. Може би е нещо за море – поглежда ме питащо той и се опитва да гадае – А предполагам че е така, защото на много места има нарисувани скали море и чайки.  Но вътре има и много рисунки на ритуали с фараони. 
- Ами ще ти кажа. За твое сведение по цял ден седиш пред хотел, носещ име много близко като звучене на остров Фарос. Именно остров с подобно име ще търсим в Александрия. Само че се пише Pharos.
- Ха! - пляска се по челото шофьорът - Какво съвпадение! Виж ти! Хотелът, в който Господинът спи носи нещо подобно в името на това което той после ще търси. 
- Така се получи - да! Съвпадение си бе! Защото наистина не съм го търсил специално или нарочно. Падна ми се от лотарията на Съдбата. По принцип името на хотела означава Фраони – но явно казвам нещо грешно произнасям думата на английски, защото шофьорът не може да ме разбере, за това уточнявам – Фараони. Хуфу! Тутанкамон! Хапшесут! 
- Ааа фараониии – повтаря спътникът ми с типичния арабски акцент в думата – А какво между острова и фараоните?
- Ами много са близки като думи. А знаеш ли, че островът е предала името си и на разрушената древна старина, части от който ще търсим в Алексадрия?
- Коя старина?
- Въпросният Veri Veri old Lighthouse. А в последствие с течение на времето поне в българския език този строителен колос станал нарицателно име както на самия него така и на всички нему подобни светлинни морски съоръжения. 
- Кои са тези съоръжения? – поглежда ме недоумяващо шофьорът.
- Онзи същите, които са отпред на колоните пред вратата на хотела. Може би защото всеки ден ги гледаш и за това вече не ги забелязваш – а?
- Онези няколкото Фараника ли – може би неволно смесва езиците шофьорът, погалвайки се учудено по бакенбарда – Ония Lighthouses дето са до входа на хотела ли има в предвид Господина? 
- Да, да, да! Ама как, как го каза на арабски Lighthous?! Я повтори моля! 
- Фараник му казваме на арабски - защо? 
- Ами защото фараник, Lighthouse и pharos са едно и също и поне като изказ и звучене много прилича на името на хотела Pharaohs.
- Щом Господина казва значи може и да е така.  
- Така е - да! Мога и още нещо любопитно да ти кажа. Искаш ли?
- Разбира се Господине…
- Коренът на думата „фар”, съставящ името на бившия острова който ще търсим е един и същ, както във вашия арабски език така и в нашия български. Ние в България на Lighthouse казваме Морски фар. Или на кратко казано „фар”. А в българския език тази дума идва именно и точно от името на острова Фарос.
- Истината ли казва Господинът?
- Цялата! А колкото до другото - ето фар и фараник. Близки са като звучене.
- Да Господине. Много си приличат.
- Видя ли – има още какво да учиш за да си атрактивен пред клиентите си. Защото никак не е добре по толкова време да висиш пред хотел, носещ емблематично древно име, което е част от вашата славна история, а да не го знаеш какво значи. 
- Ааа моля, моля - Господине! Вече не е така! 
- Вече!? Защо вече! 
- Сега Господинът като го каза - значи вече го знам! – усмихва ми се хитро той – А защо Господинът казва, че този нашият Александрийски фараник е дал имената и на всички други по света?
- Защото славата на този фараник-гигант се е понесла по света. По онова време е нямало по-висока сграда от него. Дори мога да допълня, че това с което автомобилите и другите превозни средства осветяват пътя си на български отново им казваме фар. Което преведено на арабски пак ще звучи точно като фараник.  
- Значи, ако не по друго, то поне с една дума Египет е свързана с България. 
- Ооо… Далече не само с една дума, но другото е дълга тема като арабските хиляда и една нощи. 
- Само да кажа на господина, че аз не съм арабин!
- Така ли? Ами какъв си? 
- Казвам се Зубери! 
- И това какво ще рече - че не си арабин ли? – правя се на невежа аз.
- Не! Не съм арабин - египтянин съм. От Коптски произход съм. И по майчина и по бащина линия.
- Така ли?
- Да! Зубери на египетски значи силен. А чистите египтяните се различаваме от арабите. 
- Яяя и как така!? – продължавам да се правя на тъп гъсок аз.
- Ами да! Арабите са дошли по нашите земи от Саудитска Арабия - когато се е образувал халифата. А ние египтяните – коптите сме си местните жители. И сме си живели тук още от времето на фараоните. 
- Ама си мюсюлманин – нали така?
- Е аз да, да! Но повечето копти са християни. И майка ми и баща ми са християни. Но аз по определени стечения на обстоятелствата на Аллах се кланям. 
- И аз!
- Ха! Ама господинът мюсюлманин ли е?
- Не! Ортодоксален християнин съм! 
- А защо Господинът каза, че на Аллах се кланя? 
- Защото в превод на български пък и не само на български Аллах означава… Означавааа… - и спирам защото закъсвам с това, как беше на английски Всевишен.
Правя му знак да почака. Вадя електронния „тефтер”. Намирам там преводача и изравям думата аlmighty. И въпреки че лично на мен тя ми е по-близка до българската Вездесъщ му я казвам. То добре да му я кажа но „almighty” - липсва в бедния английски речников запас на Зубери. Пробвам с по-неточното словосъчетание  lofty suprime – пак здраво в гредата. Шофьорът бърчи вежди и клати отрицателно глава. Ама то нали в старите електрони машинарийки нямаше кръстосан превод, а само от и на български. Затова и накрая се задоволявам с крайно неточното „Spirit over the top”. Тук май съм по-близо до разбирането на това какво обяснявам. Но миг след момента, в който спътникът ми споделя, че горе долу му се е изяснило - ококорва очи и възкликва:
- Но Господине то и това не е име. Това са две или три думи. Но и трите и като цяло и като по отделно са доста различно от разбирането ми за едно име. При това тези думи никак не му отиват на Аллах.
- Точно казано Зубери! Аллах на български звучи като – и му го спелувам -  В, с, е, в, и,ш, е, н. А на английски като A, l, m, i, g, h, t, y. И това съвсем не са имена. Това са думи с които обозначаваме точно Бог - ако го кажа на български. Или пък God ако искам да е на английски. Разбира се и А, л, л, а, х както ти го наричаш на арабски. 
- Аз пък винаги до сега съм си мислел, че това Аллах е името му на Бог. 
- Не! Не е! Бог няма име. 
- Ама как така?! Това за пръв път го чувам! – поглежда ме повече от учудено той и пита малко смутено - А вашият Исус Христос?
- Какво за него?
- Вас нали за това ви именуват Християни? – спира за миг той и като ме вижда да му кимам утвърдително продължава - Тогава Христос какъв ви е? Той какво е!? И защо има име?
- Той е човешки Божи син. А баща му е безименният Всевишен Бог – но се сещам, че последното го казвам на български и се поправям -  Almighty God
- Така ли? Аз пък все съм си мислил, че този Христос той ви е най-големия върховен Бог.
- Ами и е така и не е точно и само той! Поне според вашите ариани… Но да! Според това, което е прието на Еникейския събор 325 година от новата ера, свикан от император Константин – Исус Христос е отъждествен на божество с човешко тяло и поведение. 
- Божесто в човешко тяло! Това е интересно. Ама за арианите - наши ли казахте че са? 
- Да!
- Ама аз нали уточних на Господина, че съм мюсюлманин!
- Не! Не! Неправилно се изразих. Имам в предвид ваши от гледна точка на това че са последователи на Арий, който между другото е от Александрия. Пък и нали каза че родителите ти са християни от коптски произход. Помислих си че може да знаеш.
- Не! Не знам. И какво казал този Арий?
- Ами според вижданията на този презвитер от древна Александрия, Христос сам по себе си не е точно самия Бог. Тя и Ортодоксалната църква малко замазва нещата. Защо няма как да си син на Отеца Бог пък после да пак самия ти да си неразривна част от баща си. Но с този ми слаб английски ми е трудно да ти обяснявам за канонизираните църковни пaрадигми на трибожието… - почесвам се аз, но чувам, как моя спътник доста успешно повтаря словосъчетанието „църкковни парадигми” след което се разсмива, а аз на свой ред и питам учудено - Защо се смееш …? Ааа…! Как беше името ти?
- Зубери.
- Че защо се смееш Зубери?
- Щом Господинът се оплаква от неговия английски, то аз ако трябва да се притеснявам от моя значи по-добре на момента да скоча от колата в движение. 
- Значи ме разбираш?
- О - да! Въпреки някой по-незнайни за мен думи, за сега като общо смисъла на казаното много добре го разбирам. Господинът обяснява точно като за хора като мен. Че какво още за вашия Христос са казали нашите хора от Александрия? 
- Ами че той не е точно самия Бог. На български може да се каже че Бог е Бог а Исус Христос е Господ. Ама на! Като не знам, как звучи тази дума Господ ни на английски, ни на арабски. Мога само да кажа, че ако се погледне с окото на така наречената арианска ерес то Христос като теологична фигура ще е подобие на вашия Мохамед или на еврейския Мойсей. 
- Фигура и ерес ми е ясно. А тази дума - теологична - какво ще значи? 
- Да, да! Това е сложна дума с която се именува науката, занимаваща се с канонизираните теории на религиите по земята. 
- Значи то си има и наука за религиите – така ли?
- Да!
- А какво мисли всъщност Господина по въпроса за Бог? 
- Виж Зубери! Аз мисля, че не е зле всички хора по земята да приемем или разберем, че когато си мислим за нещо чрез думата Всевишен то без значение дали сме Християни, Евреи, Будисти, или Мюсюлмани всъщност се обръщаме към един и същ… Един и същ… Оххх Зубери как да ти обясня същността на понятието Икуменация… Я чакай! По-скоро би трябвало да се каже, че всички се обръщаме към едно и също… Едно и също – и пак се залутвам в английския търсейки най-точния превод на върховенство и занареждах Loftty Suprime или Оver the top spirit –  или на български казано нещо като върховенство наречено Бог. А това което искам да ти кажа е, че просто поради разлика в езици на които говорим думата Бог само си звучи различно. Ето виж! – отново отварям електронния бележник, намирам преводача и започвам да чета - На български God е Бог! На мандрин God е Буда! На арабски Аллах! На испански Диос! На арменски Аствас! На суахили Мунгу! На монголски Бурхан! Виждаш ли колко различно звучи всяка изказана от мен дума?! А като се замислиш всъщност тя означава все едно и също – Всевишен, Almighty или Аллах.   
- Добре! А Според Господина тогава кой е по-близо до истината за Бог. Вие Християните, Мюсюлманите, Евреите ли, или някоя друга религия на някой друг народ?
- Ако трябва да съм откровен си мисля, че никоя църква или религия няма абсолютно никакво право да си присвоява каквото и да е дори частица от понятието Бог, като изцяло нейно. Както и разбира се да твърди, че контактът й с Бог е правоверен. А още по-малко пък да твърди, как нейните послушници са правоверни, а видите ли всички останали хора по земята са неверници. 
- Вярно че тук наричат всички останали неверници.
- Видя ли. А понеже ме питаш за мнение - според мен има ли вяра в нещо добро, възвишено и непорочно то тя си е вяра в доброто. И ако тази вяра се носи от някой простосмъртник и тя е за доброто на всички хора по Света, никой няма право да нарича този човек неверник. А ако наистина всички проумеем това - имаме не малък шанс да престанем да се дразним, мразим още по-малко пък да воюваме по между си за това по какъв начин всеки от нас вярва в доброто. Така по-ясно ли ти е?
- Много интересно е това. Бог, Аллах, Буда всъщност си е един единствен единствеен… Как каза господина, че звучи на български това God 
- Бог или Всевишен…
- Ахаа! Това Зубери ще го запомни Бохг - Всевхизхшен… - почуква се моя събеседник по слепоочието и продължава - Значи Бохг, Аллах, Всевизхшен и Almighty са едно и също. И това Всевхишен е на равно най-високо от всички нас. Пък и на равно най-важен за всички хора по земята. И той Бохг просто и само като дума се различава когато различните народи говорят за Него на собствените си езици. Правилно ли съм разбрал Господина?
- Може да се каже - да! Правилно е Зубери! 
- Еее Господинът сега направи така, че Зубери да се гордее със себе си.
- Радвам се за теб! И я кажи какво толкова направих за гордостта ти? 
- Ами Зубери иначе малко трудно ги проумява тези неща… Но сега това което каза Господинът го разбрах. А мога ли да попитам примерно нашето „Инш Аллах!”  как ще се превежда на български? 
- Ако е рекъл Бог. А в преносен смисъл може още да се каже и: „Дай Боже!” – отговарям, изричайки го бавно и отчетливо на български и после му го привеждам директно и буквално на английски.
- Хе, хе, хе! Благодаря на Господина! - усмихва ми се моя спътник и после прави опит да повтори с приповдигнат тон - Дай Бозхше! Приятно за ухото звучи! – след което ме поглежда доволно и размахва показалец – Иии това ще си го запомня. Значи станаха ми две! Всевизсхшен и Дай Бозше! И Зубери ще ги казва всеки път когато возя българи като Вас. 
- Добре! Ще ти се радват много. Така да знаеш! 
- Значи Господинът твърди, че аз като съм си чистокръвен египтянин от коптски произход, а не арабин, спокойно мога да казвам Инш Аллах и това не пречи… Не пречи… Пречиии… В смисъл искам да кажа, как не е грях да си мисля, че това върховното, което стои зад думата Аллах е нещо Всевишно за всички нас хората от различните народи по земята. И тогава той е не само арабски Бог, а е и египетски Бог и на нас коптите.   
- Точно така Зубери! И да ти кажа на пирамидите вече имах честа да се запозная и с други египтяни, които се самоопределят като копти и се разграничават от арабите. Но те бяха християни. 
- О да! Много сме тука такива от старите египтяни. И език си имаме. Само дето нямаме писменост, което е много жалко. Защото повечето ни букви са гръцки.   
- Е! Това да не те притеснява. И аз съм потомък на древните траки. И те са нямали писменост и са писали с гръцки букви. А ти като казваш, че си древен копт по произход, знаеш ли точно как да стигнем до този остров на който е било построено едно от седемте чудеса на света?  
- Като че ли не! Аз не познавам добре Александрия. Но ако Господинът ми разкаже може да се сетя нещо от това, което моите родители са ми разказвали.
- Островът е много малък. Но е много на близо до брега. Фарът е построен за пет години. Случило се е някъде около 280 година преди новата ера. Архитектът му се казва Сострат Книдски! Постройката е била висок между 120 и 140 , че ако се смята статуята може и повече като височина да е бил. Както вече ти казах за времето си е била най-високата сграда в цивилизования свят около средиземноморието. Бил е на три етажа. Последния е бил колонада с осем колони, покрита с купол върху, който гордо се е издигала осем метрова статуя на Посейдон. Бога на океаните на древните гърци. Идеята на Птоломеите наследниците на Александър III Македонски е кулата на фара да бъде по-висока от Хеопсовата пирамида. Символ на могъщество на неговата империя. Вътре в колонадата е имало голямо огледало. През деня то отразявало слънцето, а през нощта пламъците на огън подклаждан от дърва и запалими смеси. Дървата с които са подържали огъня са ги качвали до горе с каруци. И може би е имало нещо като понтон между острова и материка. 
- Не съм чувал за това Господине. Но като стигнем в Александрия обещавам, че ще питаме настойчиво. И ще се постарая да го намерим - щом е важен за вас. Аз много ще се постарая! Защото съм Ви много благодарен, за това което преди малко ми каза Господинът за Аллах. 
- За кое по-точно?
- Не знам дали ще ми повярвате, но нали казах, че съм копт, а това, че се моля на арабски Бог, а майка ми и баща ми на друг Бог. И от това ми беше като една гадна буца тука в гърлото - от момента в който се наложи да приема исляма. А сега когато разбрах, как всъщност стоят нещата и тя буцата сякаш се разпадна! Но пък за другото Господинът и на чест ме досегна...
- Чест ли?! – малко притеснено го прекъсвам аз и моля за уточнение – И Защо така Зубери?
- Ами че съм египтянин с дълбок корен, а не ги знам всичките тези неща и за фара, и за Бога и за думата Аллах.  
- Случва се! А поне библиотеката знаеш ли къде е? 
- Коя библиотека? Градската ли?
- Не! Не Зубери! Древната библиотека. 
- Нея по я знам.
- Ама те не са ли на едно място?
- Е това не знам. За това предлагам първо от там да минем, а после да търсим фара. Или поне това което е останало от него.  
Така и правим. 
Но преди да се спуснем в града спираме на онова прословуто място на високото където Александър Македонски за пръв път е спрял със свитата си. Там един от неговите пълководци го попитал искат ли да построят град в този залив естествено защитен от близките острови. Непобедимия войнски пълководец се съгласил. А когато го помолили да уточни, как иска да изглежда крепостта той свалил пелерината си. Разстлал я с широката част към брега и с яката по посока към  залива и очертал на пясъка около нея. Ако днес погледнете от горе старата част има точно формата на бойна пелерина.  
Нооо като му тръгне на човек от началото на греди, явно така си му и върви! Влизаме в града. А то някакви задръствания. Питаме на няколко места и стигаме. Оказва се обаче, че библиотеката е в капитален ремонт. И колкото и Зубери да моли дори бакшиш предложих но – уви. Не ни пуснаха.
И така дойде ред на Легендарното място и жалките останки на великия Фар. 
Поне десет човека питахме. 
Ужас! Никой не знаеше къде е!
Пращаха ни по какви ли не действащи към момента фарове, може би почти по цялото протежение на бреговата линия. Първо до колкото разбрах тръгнахме от новото пристанище. И така точка по точка стигнахме до старата част. Направо си останах като гръмнат, как може такова ключово място като атракция за една туристическа страна да не се знае от живеещите наоколо. Тук вече дори и Зубери започва да се чуди на невежеството на местните.
 Все пак бе далечния Милениум. Интернетът - още в зората си. Или ако се опитам да префразирам популярната песничка от близкото минало на един артист, мир на праха му – тя звучеше нещо като подобно: 
 „Нямаше Туитър, нямаше Амазон! Показваното по телевизията беше канон. Инстаграм не бе сред нас, сърфирането ни да облажи! О да, да, да! Чичи Гугъл и Фейса ги нямаше даже!”  
Че така де! От къде ти толкова подробна информация. Ааа…! Липсваше и мобилния нет въпреки, че вече бе в проект. Но истината е, че никак си не съм си представял ситуация, в която мястото на което е било построено едно от седемте чудеса на света да потъне в толкова дълбоко забвение.
Но уви -  точно така се оказа! 
Направо се бях отчаял. Час и нещо обикаляме града - и нищо. Накрая казвам на шофьора:
 „ Зубери, питаме още на три места и ако не ни насочат си тръгваме!”
Някъде из старото пристанище, към което поредния невежко ни беше насочил виждаме трима старци. Бъбрят си кротко, пиейки чай на стълбите до един каменен склад. И помня много добре, как това беше ако не точно последния то поне предпоследния ни опит. 
Зубери спира и пита.
Предполагам, че александрийците, с които говори може и неграмотни да са, но по цветовете на колата много добре разбират, че идваме от Кайро. Защото такситата поне по онова време в Египет имаха еднотипни задължителни шарки. Но цветовите комбинации за всеки град са различни и твърде специфични. Което означава – те разбират, че идваме от Столицата. А щом ни виждат, че спираме двама от групичката макар и мързеливо, но се надигат. Зубери, съобразявайки се с възрастта им излиза от колата и отива да ги пита. Отначало са мудняви. Но после се активизират. Може би им е казал, че си плащам. Започват възбудено да му обясняват, но виждам, как той отявлено нервничи. Питам го после. Обяснява ми, как дядковците го агитирали да ме залъже, показвайки ми някой по-голям фар и готово. Но пък до колкото гледах отстрани ми ставаше ясно, че отново нямаме попадение. Дори почти провесих нос. 
И в кулминацията на това мое отчаяние третия старец се надигна. Идва от към моята страна. Аз му отварям врата. Той без да пророни нито дума взема една клечка. Начертава ми в прахта подобие на линията на залива. Разбрах това защото в една от посоките той изписа вълнички. А в другата направи щриховки. После насред вълничките изрисува нещо като кръгче, в което изписва дълбок Х. След което спира за момент и ме поглежда. Може би да се увери дали го разбирам. Аз от своя страна без да изпускам очи пясъчното подобие на карта се провиквам на английски:
- Зубери кажи ми моля те, как казвате на арабски „остров”?
- Джазира господине! – беше краткия отговор, след който аз поглеждам към стареца, а той се усмихва и вдига одобрително палец и с клечката свързва нарисувания на импровизираната карта бряг с кръгчето, което би трябвало да е остров.
- Зубери! А полуостров – как е? – питам и до колкото към момента в това ми сънено състояние си спомням ми се стори, че чух нещо подобно на:
- Шсъхъбъх Джазира Господине! –  а след отговора на шофьора виждам, как стареца пак се усмихва и рисува нещо като кула на крепостна стена.
- Зубери, а крепост? Как и казвате? – питам аз и тоново чувам нещо което аз оприличавам на: 
- Кхалятуа!
- Благодаря Зубери! Като свършиш там ела моля те насам – моля го аз и виждам, как старецът ми сочи огромната крепост около която ние на практика се въртим повече от час. 
И тогава ми прищраква:
„Ми да! Нали някой си султан Кайт Бей от строителния материал на руините от рухналият при едно от земетресенията фар строи крепост и свързва острова с материка. Ама кой да се сети, че този Бей е построил крепостта точно на мястото на фара – я?”
 Зубери идва при нас и повежда разговор със стареца. После ми превежда това което и аз си мисля в момента, че всъщност жалките останки от истинския Фар представляват няколко арки в основата на полуострова. И тогава ми прави впечатление, как когато е застанал до стареца Зубери сияе по особен начин. Ама сега като не мога да се сетя какво беше обяснението. Но ще се сетя. А колкото до тогава аз си бъркам в джоба вадя една паричка и момента в който я подавам на стареца усещам, как той буквално грее от нещо си. Не мога да го обясня, но просто ми се усмихваше по ония слънчев начин наподобяващ усмивките на онези двамата младежи до пирамидата. И до ден днешен някак си вътрешно съм му благодарен на този незнаен старец.
Инструкцията се оказа абсолютно точна. Отидохме до полуострова Фарос. Разгледах крепостта. Величествена е! Пипнах един тръби в основите за които от един от екскурзоводите чух че са автентични останки от фара и снимах арките. 
И тук това което най-много ме впечатли е че ситуацията се повтори с онази от пирамидата. Върнахме се на мястото за да благодаря още веднъж на единственият човек, който ни упъти правилно, но старчето го нямаше. Зубери пита за името, но другите двама казаха, че дори не са го познавали. Бил случен минувач, който малко преди ние да се появим, поприседнал до тях да си почине. Тогава не отдадох значение на това, но сега докато си седях в леглото това някак си проблясващо ми се сторва доста интересно. Дори, замисляйки се над спомените си направо всичко ми настръхва. Защото в този момента, стоейки тук сам в тъмното си дадох сметка, как като едното нищо, ако този човек го нямаше там да ме осветли по въпроса, щях да си се прибера в България без да съм посетил точното място където е бил легендарния фар.
Предполагам всички тези сънища, връщания в миналото, проблясъци и осъзнавания  са ми дошли малко в повече защото след последния спомен мисля съм задрямал.
И сега вече не знам дали в някаква просъница или от нещо друго, но се стряскам и някъде от тъмното изскача една от изгубената част от разговора ми със Служителката. Онази в която бях провел в далечното ми тинейджърско минало около раздялата ми с тогавашното Гадже. Дето я бях попитал какво е то това слънчева душа. А още и дали и моя съученик има такава. А тя ми отговори: 
„ Да! Данаил е със слънчева душа. А колкото до това какво изобщо е това слънчева душа… Тук вече малко ме затрудняваш. Но най-малкото което е добре да се знае е, че това са едни лъчисти душевности… Най-често необременяващи околните с присъствието си. И като такива в повечето случаи обикновено са по небосклона на световната слава… Реят се в пространството като централните полилеи висящи под куполите на църквите автогарите и концертните зали, обливайки със светлина всички и всичко околовръс…”
При което аз я прекъсвам:
„ Наш Данаил полилей със световна слава… Еее това не е ли малко пресилено…”
А Служителката се усмихва и продължава…
„Не той не е чак от световна величина! Но ето има и такива като него. Вярно те понякога са трудно забележими. Особено от обикновения човек. Но въпреки слабата си на пръв поглед светимост имат своето огромно значение. Те са нещо подобно на онези малки и уж невзрачни лампички, които светят в тъмното на киносалоните и ни показват къде има стъпало за да не се препънем. А има светещи хора, чиито души не са точно слънчеви, но също светят. Също както луната която осветява нощта с отразена светлина. Те също са много красиви души и ни помагат. И обикновено ги забелязваме ако са в близост до слънчева душа. Нещо подобно са на онези светло-отразителни триъгълничета по мантинелите, които когато в тъмното ги осветим с фаровете на колата те ни показват къде са границите на пътя и ни насочват как да се движим в русло му.”
Сега вече си спомням, че тогава попитах още кои слънчеви души са по-важни, малките или тези полилейните, а тя отговори: 
„ Мисля че и двете категории са безкрайно необходими за нас хората с обикновените души. Но понякога определено полилейно светлите личности са много по лесно разпознаваеми. Може би и за това е общоприето да ги имат за по-необходими или значими. Но има случаи, в които и тези с дискретните позиции макар и по-скромни като светимост са изключително важни в живота ни. А разбереш ли това започваш да ги цениш наравно с лесно видимите слънца. За това е добре да си знаеш че макар и малки и трудно забележими тях все пак ги има. При това обикновено са точно там в най-тъмните места в нашето битие където големите слънца не могат да огряват… Но за това освен че знаеш за тях трябва и да им вярваш…
„ Да им вярвам?! Звучи ми като религия това…”
 „ Има един такъв теологичен момент… И още не само е необходимо да вярваш, че ги има. Трябва и да ги търсиш, и да разчиташ на тях. Особено в онези моменти от живота ни когато душата ни потръпва потопена в сенчестата хлад на обгърналите ни неприятни събития. Но за да се случи това е хубаво да разберем самите себе си. И да отделим нужното време и при всяка една среща да се опитваш да се учиш да забелязваш притихналите в дрямка слънчеви души. Защото както е казал моя фаворит Юнг „Всичко, свързано с другите хора, което не ни удовлетворява, ни помага да разбираме себе си по-добре.“”
 
Тогава останах като шашнат. Навярно съм запомнил всичко това защото ми беше малко непонятно. Лично аз не откривах никаква обединителна прилика между изброените от Служителката личности. За мен те си бяха едни най-обикновени хора. Другото което така и не можах да разбера е дали хубавицата на Данаил с нейната си констатацията за душевната слънчевост на моя съученик се бе извисила до нивото на Служителката от педагогическата стая или обратното. Служителката понеже си е падала по ренегати, бе слязла на тийнейджърското ни ниво. Ако съм честен тогава си мислех, че слънчева душа може да има само този, който е добър, прилежен, дисциплиниран и учтив. Може би защото тогава така ни учеха, как хората са добри само ако се трудят безропотно и спазват някакви идеологически норми на поведение.
Та така някъде около тези ми сложномислия и тийни-спомени отново съм заспал.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2019-06-12
прочитания: 66
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход