StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,123
   Потребители: 12,356
   Автори: 3,998
   Коментари: 318,597
   Точки: 2,662,421
   Съобщения: 155,469
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,792

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Слънчева душа в кожено елече ЧАСТ 6 - Край

Романизиран коктейл от реални необичайности. 

                                                   Част 6  

И докато блуждая из този си спомен ми идва и на ум, как може би онова пухкаво четирикрако животинче от преди малко по негов си начин бе усетило все още непокварената чистота и наличието на все още невидимото за нас възрастните малко слънчево пламъче в душа на детенцето. А помисляйки си това сякаш ми се приисква да огледам по-детайлно хлапето. Дали пък наистина и то има такива слънчеви данни като на другите сияйни хора от днешните ми спомени.  
 Съответно започвам да си търся някакъв фиктивен повод да се обърна без действието ми да е видимо до невъзпитаност. Наумявам да си изпусна ключовете, които през цялото време въртя между пръстите. 
Изтървам ги. 
Навеждам се да ги взема, а когато се изправям, усещам как някой отново ме тупа по рамото. Обръщам се малко по-рязко понеже този път не съм изостанал. И си мисля, как тая досадна мрънкалница този път здравата ще я насоля. Понеже то нали и аз не съм тук за удоволствие. Но вместо съсухрената физиономия на накичозената кривунделка или пък оная другата - директорката на детската градина виждам мъж с очила. Усмихва ми се благо и пита:
- Прощавайте, ще имате ли нещо против да пуснете онази женичка  с детето да мине пред Вас. Че доста се измъчва и то, и тя, и ние около тях двамата. 
- За мен не е проблем. Стига опашката да няма против…
- Предполагам че няма да има! - отговаря ми с облекчение човекът и поглежда към хората назад 
- Нямам против! - вдига рамене жената стояща непосредствено зад мен - И аз имам такова племениче. Знам какво и е на сестра ми в такива случаи… 
- За мен също – допълва я и човекът зад нея. 
И тогава този с очилата направо ме хвърля в музиката. Тръгва по опашката и пита почти всеки дали има нещо против. Само онзи леляндурник с курвенския тоалет и нарисуваните вежди, някакъв крив чичка и директорката мераклийка за моето превъзпитание не отговарят ясно, а си смутолевят нещо из под нос. При така декларираното болшинство в съгласието мъжът, махва с ръка, подканяйки Мамчето да мине пред мен. Младата жена добутва количката, но точно се изравнява с мен и онази досадно дуднещата мрънкалница надава вой. И от тук нататък последва едно скорострелното развитие на ситуацията  което отново ме вкарват в някакъв непонятен за мен кавгаджийско-динамичен филм. Онази почти на неприлично висок глас се изцепва - как можело така. И Защо без да я питат нея някой си позволява да нарушава установения вече ред… Учудващо! Но това се явява нещо като капсул детонатор, който почти взривява натрупалите се напрежения в опашката. Различните мнения се разгръщат като ветрило покриващо няколко становища. 
Човекът с очилата, чиято бе идеята да облекчи положението на Младото мамче прави някакъв опит да защити позицията си. От едно две места се обаждат в негова подкрепа. И с право - нали той само преди секунди попита всеки един от опашката. Но за най-голямо мое учудване Кривотийната Мрънкалница отваря толкова голяма уста, че за нула време налага над всички дръзнали да и противоречат някаква брутална форма на вербално превъзходство. Как видите ли тя не била разбрала, че жената с детето нямало да бъде точно на тази редица от опашката на която е и тя самата. Че на всичкото отгоре даже и да бъде пред нея. А най-интересно ми стана, че докато оная със скоросрелността на футболен коментатор сипеше жлъчните си аргументи върху притеснения човечец по-задната част от опашката си мълчи… 
На Младото Мамче му личи, как е крайно изненадано от резкия уклон и промяната в реакцията на Мрънкалницата и смирено се готви да се върне на мястото си. Но понеже по един или друг начин и аз бях част от случващото си започвам да се оглеждам, търсейки изход в така създалата се ситуация. За съжаление в първия момент виждам само смръщени физиономии на чакащите в края на опашката. Както и пълното безразличие на близжестоящите до нас. За това и за миг се чудя как да отреагирам. Дали да отвърна на нападките на накичозения Баболелюндер, или да го ударя на дипломация… И тогава отново усещам побутване по рамото, чувайки странен гънещ звук в ухото си.
Обръщам се а то почти в упор отново срещам скованата усмивка на Човекът с очилата. Става ми ясно, че гъгнежа идва от него. Предполагам си има някакъв проблем човечецът с артикулацията. Което може би определено го притеснява, да влиза в пряка динамична полемика. А като подкрепа в това си предположение виждам, как след всяко запецване, мъжът нервно попривдига със средният пръст на лявата си ръка смешните си очила. Чак ми става жал за него, защото не стига, че в момента не може да обели дума, а и в някаква си нескопосна двигателна реакция на дясната си ръка се опитва да ми покаже нещо. 
Поглеждам по посоката на сочене.
А то служителката от гишето, усмихвайки ми се любезно кима с глава. Ясно е - подканва ме да отида при нея. Тогава се светвам, че всъщност очилатият мъжага-кавалер инициирал жеста към Младото Мамче въпреки вербалните си затруднения и смотания си външен вид, не е чак толкова забит като характер. В смисъл, че не се дава толкова лесно. Така или иначе за всеки случай решавам да включа и малко дипломация. 
Безмълвно, гледайки право към служителката соча с очи към стоящата до мен Жена с дете. В отговор дамата от гишето прави много интересен жест. Първо хоризонтира показалецът и средният си пръст като мотовилка, така че маникюрите на двата и пръста да сочат право към нас с Мамчето. После обръща китката си с длан на горе и започва да ги сгъва очевидно, канейки ни и двамата да отидем при нея. Побутвам Мамчето, което се опитва да успокоява детенцето и й прошепвам:
- Викат ни и двамата. Използвайте шанса докато другите не са се усетили.
- Амааа…
- Давайте! Давайте! Аз ще съм след вас! Ако нещо пак се размрънкат ще Ви отстъпя моето място. И вместо Вас ще се върна на Вашето.
- Благодаря ви господине!
- За нищо – отговарям аз и двамата в едно с количката пристъпваме към гишетата.
 Момичето от гишето взема документа на Мамчето и се обръща и към мен: 
- Личната карта и ми кажете какъв е вида на пратката? –  пита тя и отново ми се усмихва добронамереното. 
- До поискване е! - подавам документа си и допълвам - Ама да не стане някой скандал… Защото там една госпожа твърди, че е оставила малко дете у дома си… Иии… 
- Ще я обслужим и госпожата – отговаря Момичето от гишето и поглеждайки към колежката си се усмихва някак си дяволито - Не берете грижа за нея. Изтеглете се сега най-отзад. Ей там на онази редица, ние ще Ви повикаме по име. 
- Благодаря – отвръщам и захождам към посоченото място, понечвайки да си сложа слушалките. 
Но още не съм спрял и Баболелята с еклектичния тоалет съзира, че и двамата с Младото Мамче сме в реда за самото получаване и отново надава вой. Нея щях да изтърпя, но се намесват и някакви други елементите от опашката. Работата загрубява. За сега поне само вербално. Баболелята ме захапва, какъв мошеник съм бил, защото съм казала, че си отстъпвам мястото, а всъщност нарочно и нагло съм пуснал жената с детето пред мен. Което прекомерно увеличавало времето кое тя ще чака. 
Не искам да се карам за глупости. Правя знак на Мамчето, че всичко е наред и да остане на място. А за да има мира напускам сегашната си позиция и най-демонстративно питам, къде е бил реда на жената за да застана на него. Оказва се че е точно зад Човекът с очилата. Но докато се придвижвам натам усещам, как няколко злоради погледа проследяват отстъплението ми. Заставам зад Въпросният човек провокирал с действието си цялата една буря от пета степен в пощенски салон и му прошепвам:
- Готово. Върнах се в пети клас. Дано всички мрънкащи да са доволни вече. 
- Съжалявам че Ви причиних това – притеснено гледа към земята Човекът с очилата и добавя – Наистина не съм и предполагал, че може да има толкова несъобразително лоши хора. Още веднъж се извинявам за случилото се! 
- Няма проблем! Явно днес ми е така. Все на кълъчка ми върви.
- За съжаление има и такива дни в живота ни – отвръща той, клатейки многозначително глава.
- При мен май вече се оформя това да е едно цяло денонощие, но това е друга тема.
- Съжалявам.
- Нищо – отвръщам аз и си поставям слушалките - Може пък всичко да се окаже, че е за добро.
- Дано! – усмихва ми се ведро Човекът с очилата – Най-искрено Ви го пожелавам.
- Благодаря!
Така или иначе изтеглянето ми на тази по-задна позиция поуспокоява духовете. Но пък пределно ясно се усеща, как след всичко това над цялата опашка надвисва някаква тъмносива тегоба. Никой не проронва дума. Чуват се само шум от дрехи и пристъргване на обувки по пода. И тогава в така оформилата се тежка тишина в залата като небесен звуков проблясък се чува звънлив детски глас:
- Мамо тази нарисуваната баба защо ни изгони от чичкото дето има светло зад очилата. 
- Тихо и ти сега! Не е нарисувана - това е грим. 
- Не е грим. Маска е! Катя беше с такава когато игра баба Яга на тържеството ни…   
- Тихо моля ти се. Не се говори така за непознати хора…
- А като сме и непознати, тя защото говори лоши неща и ни изгони от ония светлия чичко. 
- Не ни е изгонила – изшътква отново Мамчето и оправя шапката на детенцето. 
- Изгони ни пък. И тук сега ми е много тъмно.
- Никой от никъде не ни е гонил. Онзи добрият чичко ни отстъпи мястото си, защо ти не спираш да капризничиш. И все не можа да си намериш място.
- Да ама то щото оня чичко с очилата ми блестеше в очите… Аз за това…
- Стига вече, сега. Дръж прилично. Щото ако не слушаш и от тук ще ни изгонят… 
- Ами тук ми е скучно защото е тъмно, а той там блестеше и беше красиво.
- И как така ти блестеше?
- Ами като го погледна и той свети. 
Хората от опашката започнаха да се подхилкват, а някой дори се заобръщаха за да видят, кой е този светещия чичко. И тъй като аз стоя зад въпросния човек волю-неволю попадам в залпа от любопитни погледи. Направо се почувствах като че ли съм на махленско парти и съм се изправил да кажа тост. Това натрапчиво внимание от опашката явно притеснява не само мен. Усещам как и Мъжът с очилата е в подобно притеснително положение. И нямам представа защо, но в този момент отвътре започва някакво надигане от стомаха към то брадичката ми. Нещо подобно бе като ония необясним страх, който изпитах когато видях кръвта в банята. И за да избегна някакви нови мои видения като снощните решавам да се занимавам с нещо. Притварям лекичко очи и поглеждам към Чичкото с очилата, прецеждайки образа му през миглите си. Тук вече не съм сигурен дали наистина виждам това за което детето говори. Или пък чисто и просто от ракурса в който съм срещу яркия контражурен фон на осветлението се създават тази сияйна оптическа илюзия. Определено обаче в мен се загнездва впечатлението, че от фигурата на мъжа наистина блика някаква светлина след което го обгръща като светъл сияен контур. Мигам гледам и си мисля, на какво ли ми прилича това светлинно явление. 
И се сещам.
Точно по този начин два три пъти ми се е случвало в прохладна безлунна нощ да стоя на страничен шезлонг до басейн пълен с топла минерална вода. Тогава по абсолютно същия начин наблюдавах, как сиянието на парата образуваща се над водата е обилно озарена от придънното осветление в басейна и трепти над него като флоурисцираща мараня.
И друго се сещам.
Че много голям процент от децата примерно до над 55% до седмата си година съвсем успешно виждат в други комбинации от измерения. Било то съседни, било и дори далечно от нашето. Дължи се на факта, че фонтанелата им не е затворена като при възрастните, а мозъкът им все още няма конкретната синапасна дефиренциация какво ще става от тях. Пчелари, сртугари, гъбари, космонавти, философи или майстори на селски попари. Така тези деца дори без да го съзнават виждат аурите, чакрите на хората. Виждат духовете на починали хора и на другите които чакат ред да се вселят в някоя майчина утроба. Както и демонични и фейоподобни полеви същности. Примерно по казионно медицински способ е безспорно доказано, че фонтанелата на прословутата Петричка пророчица Баба Ванга е била отворена почти като на двумесечно бебе. 
Така, че след тази реакция на детето аз съм почти сигурен в това което и на мен самия ми се свидя макар и за кратко.   
За това и веднага си казвам: 
„ Виж ти! Виж ти! Какво денонощие само! Май попаднах на някаква нова слънчева душа!” 
Но явно от всичкото това вторачване и моето и на хората от опашката Човекът с очилата започва видимо да нервничи, пристъпвайки от крак на крак. След което разкопчава връхната си дреха, отмятайки единия и край в страни. При този негов жест ревера му закача жиците на слушалките ми. А при обратния ход на дрехата едната от жичките ми се омотава някъде. Замаха я опъва до краен предел. Изтръгва съответната слушалката от ухото ми, която следвайки траекторията на камшичения удар полита пред него. Той се обръща, за да ми се извини. И първото което виждаме е че отдолу въпросния човек е с някакво елече. В началото дори не му обръщам внимание. Преглеждам всичко ли е наред с куплунга на умнофона ми. За радост той си е добре, но жицата здраво се е оплела в едното копче на Човека с очилата. Налага се да мина пред него за да я разплета. Навеждам глава и веднага ми става ясно, че елечето е кожено. Но виждам и друго. По него има някакви латински букви. Първо което си помислям е, че може би на този странник някой от децата му му е подарил последен писък на модата - елече с щампи от букви по него. Но като се вглеждам по така разбирам, че буквите не са щампа а са везани. А на всичкото отгоре разпознавам логото на няколко рок групи. Вдигам поглед към лицето му - и тогава го познах. 
Ми да! 
Това си е наш Данаилчо Рок-Ренегата. 
Направо ме полазват тръпки.
Гледай ти каква нощ и какъв ден. Ще кажеш, че направо го бях извикал чрез кошмарите си… Или може би не! Може би това снощи не е било кошмар, а пророчески сън… То не че не ми се е случвало да сънувам или да си мисля за някой и после да го видя на следващата пресечка… 
Амааа… 
То тази нощ наистина си беше много особена. Само дето сега не го познах веднага. Но то си е нормално. След няколкото десетилетия, в които ни веднъж не сме се срещали… Си е съвсем естествено да сме се променили. Евеле пък аз. Данаил обаче се беше съхранил почти същия. Викам си ще му дам някой и друг жокер, но ако не ме познае няма да му се легитимирам и му казвам:
- Гледам още си падаш по рока…
- Да! От малък съм си такъв! Рокаджия! А Вие от къде разбрахте…
- На елечето ти го пише… Това ново ли е, или все със същото си ходиш?
- С кое същото?
- С онова с което слушахме албиноса Джони Уйнтер когато бяха млада група?
- Ама Вие кой сте? – пита притеснено той и нервно намества очилата си със средния пръст на лявата си ръка.
- Има ли значение?
- Не особено! Но пък за да знаете за Джони Уйнтер… Ама като гледам не сте от моите хора - рокерите… Там всички се знаем…
- Ха сега де! – усмихвам му се аз – Даже мога да ти кажа, че бледоликия Джони е обявен като номер 74 от стоте най-велики китаристи! Пък ти се опитай да се сетиш кой съм!
- За Джони това го знам! От списание Ролинг Стоунс – класация 2003 година. А Джони почина през 2014. Ама за другото - опитвам се да се сетя от къде ли се знаем - но не мога. Лицето Ви ми е абсолютно непознато.
- Тогава няма значение. Не се мъчи. Но да знаеш, че много ми хареса това, което направи за детенцето…
- Еее… Мисля всеки би го направил… Щом е за дете…
- За всеки не знам, но за този момък, за който най-красивите момичета са на мнение, че той носи слънчева душа в кожено елече - това със сигурност трябва да е някаква закономерност  – отново му се усмихвам аз, а той още по-сприхаво започва да си побутва очилата. 
- Ама чакайте сега! Това което казахте е много лично като реплика за мен… Откъде я знаете?
- Ами ха сети се де! От къде ли мога да знам толкова лични неща за теб… - отговарям аз и точно мислех да му подскажа още нещо, чувам че на гишето споменават моето име, може би е дошъл ред да ми търсят пратката, а когато се обръщам към него, виждам как ме гледа вторачено: 
- И на идея си нямам как и от къде може да знаете това… Ама наистина кой сте Вие?
- Добре последен шанс.  Начумерените физиономии на някой от чакащите наоколо виждаш ли ги?
- Да!
- Ще се опитам да ти опресня паметта за нещо свързано с това кисело човешко състояние… - усмихвам му се аз и замълчавам за секунда.
- Добре! Слушам! 
- Познаването на собствения ви мрак е най-добрият метод за справяне с тъмните страни на други хора!
- Това някакво клише ли е?
- Не точно -  мисъл е на някого… Сещаш ли се на кого?
- Я момент само! – хваща се за слепоочията моя съученик -  Ще ми дадете ли минутка! 
- Да! Мисля имаме достатъчно от този порядък като време. Защото май ще се наложи да изчакам реда на Мамчето което пропуснах. 
- Наистина! Адски ми е познато… - казва умислено той и за сетен път пипва очилата в зоната на носа си добавяйки – Сякааааш… Сяяякаааш! Мисля много, много отдавана го бе казал някой, който аз познавах… 
- Топло, топло, топло! – усмихвам му се  дружески аз.
- Ама кой беше той?! Кой?
- Ха сега де! – възкликвам аз, но някак си ми дожалява за него и продължавам - Добре! Ето още една подсказка! Ако питаш за това кой го е измислил преди да ти го каже твоя някой който си забравил - ами бил онзи е един от най-добрите ученици на Зигмунд Фройд. А вече този някой, който лично на теб ти го е казал… За него ще ти се наложи сам да се сетиш. 
- Момент, момент само… - побутва очилата си Данаил, присвива невротично очи, точно както го правеше, когато някой от даскалите го притесняваше с неочакван допълнителен въпрос и ме поглежда косо  - Да, да да! Ученикът на Фройд - Карл Густав Юнг? Нали така?! Мисля той го е казал?!
- Точно така! Както и това: Срещата на две личности е катооо… - и замълчавам подканяйки го да продължи, при което той спира да бута очилата си, отново притваря очи и проговаря гладко без да се запъва:
- … е като контакта между две химични вещества – после рязко спира, поглежда ме жаловито и със сприхава безпомощност отново започва да си побутва очилата.
- До тук добре – поощрявам го аз и питам – А после? Какво се случва с контактуващите химични вещества?
- Да, да, да! Сигурен, че имаше още нещо към това, но точно в момента ми се губи… - бърчи вежди Данаил и се напряга, при което моята милозливост отново ме перва по езика и му подавам още една част от крилатата мисъл на Юнг: 
- И ако между тях има някаква реакция … - и отново замълчавам, а Данаил най-накрая успява да изрови от паметта си другото парче на фразата на Юнг и радостно ми се усмихва:
- Да! Да! Да! Ако между тях има някаква реакция, то и двете вещества се трансформират! - после вдига доволно поглед и се вторачва изпитателно в мен - Добре! Признавам! Този път ме впечатлихте. Защото съм абсолютно сигурен, че това не ми го е казал учителят ми по химия. 
- Така си е ! Пак е на Юнг.
- Да, да, да! Ясно ми е че е на Юнг. Но кой ми го е казал че и Вие да го знаете! Да, да, да!  Имам ясната памет, как това за мен са изключително лични неща. Които донякъде може би съвсем умишлено съм се опитвал да забравя.
- Предполагам. Но и тази ти констатация идва да покаже, как съвсем не сме си чак толкова непознати.
- Така е! Този път ме хванахте на тясно – отново започва нервно да повдига очилата си той - И все пак наистина ли няма да ми кажете, кой сте и от къде знаете всичките тези неща за мен? 
- Не! Име няма да ти кажа. Джокерът с мислите на Юнг ти беше предостатъчен. Мога само да ти подскажа, че ако се сетиш кога за първи път си чул тази мисъл и кой е човекът който ти я е казал - всичко ще си дойде на мястото. А вече да! Ако Съдбата ни срещне пак някой ден – обещавам ти най-тържествено тогава вече може и да ти разкажа.
- Ох! Направо ми се изпоти всичкото изпод очилата. Дайте поне още някой джокер де!
- Извинявай Данаиле, но вече втори път ме викат. Не искам да стават нови скандали… Радвам се че си в добро здраве. И най-вече че си си все същия. И като визия, и като слънчевост на душата. А днес видях, че имаш и едно огромно и добро сърце. Да знаеш, че довечера ще си пусна Джони Уинтер и ще пия две големи бири. Една заупокой на душата на Джони! И една за тази наша неочаквана среща – казвам аз, потупвам го по рамото, оставяйки го може би в невидение и се запътвам към гишето. 
Но още не съм застанал на гишето, а вече чувам, как някъде отзад се носи злобния брътвеж на баболелята с еклектичните одежди. Може би не може да понесе истината, че аз все пак съм си получил пратката преди нея. От което така ми причернява че аха, аха да ми падне пердето и оная да и я набутам в едно много тъмно място, находящо се някъде под опашката на най-добрия четирикрак приятел на човека. Но успявам да се удържа. А може би за да не избухна поглеждам към момичето от гишето. А то така ми се усмихва, че току от зъбите му сякаш пробляскват малки добродушни слънчица. В този момент обаче колежката я запитва нещо. Момичето вдига ръка към мен, вирвайки показалеца си:
- Само секунда ако обичате господине и ще Ви обърна внимание – и без да престава да се усмихва навежда глава към колежка. 
Започва някакъв бърз диалог. Явно иде реч за нещо по-така. Защото жената започва напрегнато да присурква пръстена си по плота на гишето, маркирайки краищата на отсечката по която го движи с лекички почуквания в двата и края. От всичко това се чува лек съсък, а при почукването от прозрачния му камък искрят микропроблясъци които буквално ми влизат в очите.
И понеже бъртвежа на оная Мрънкалница не спира, за да не си изпусна нервите се опитвам да мисля в друга посока вглеждайки се движението на пръстена. Сега не знам дали от самото моментно напрежение не си внушавам, но може би тези ярко искрящи светлинки провокират едни спомени от таз нощните ми сънища. И понеже секундата на разговора между двете колежки се задълбочава и видно отива към минути аз притварям клепачи пренасяйки се за кой ли път днес пак там на Рилските езера. 
Беше в оная нощ точно преди на другия ден да се доближа до Алекс Орбито. Спах контрбанда до Бъбрека. В една много скромна еднопластова палатка. Посред нощ се събуждам - незнайно от какво. Но съм сигурен че е от външен дразнител. И докато умувам дали да изляза да се поразтъпча, или не ставам свидетел на нещо интересно. 
Наоколо е мъртвешка тишина. 
Но от към то платното на палатката се чуват едва доловими просъскващи поцъквания придружени с леки проблясъци. Замислям се какво ли е това. Първо се шегувам на ум, че самодивите от Рила ме канят да потанцуваме под открито небе. А като за по-сериозно предположих, че най-вероятно от дълбокото ми дишане по тентата се е натрупал конденз от капчици. Защото нали палатката ми е евтинджос от двадесет лева и е само от един пласт видно е че и от вътре има такива. Викам си явно погледнато оттук през полу прозрачната тента тези по-ярките блясквания са от поглъщането на някакви светлинни отражения от външни светлинки. Но понеже в някой от случаите искряха по много особен начин ми става интересно. И то не за друго, а защото се сещам, че все пак съм сам около езерото. При това на къде поне две хиляди и триста метра надморска височина. Тук естествените източници на светлина не са най-честото нещо, което може да се срещне. Имам в предвид че след залез е твърде студено за каквито и да е светулки или други подобни нощно светещи насекоми. 
Не се стърпявам. 
Обувам се и излизам.
Поглеждам – така си е.
Заради безбройните капчици палатката от вън е заприличала на плосък двускатен корнишон. Оглеждам се наоколо - няма грам душа. Ни феи, ни самодиви, ни мойри. Дори пукнат лумен изкуствена светлина не се вижда. Пак влизам в палатката и се притаявам. 
Същия ефект.
Пълна тишина.
А после току в хаотичен порядък се чува едно, едва доловимо „ссшшш” завършващо с цък и съпроводено с блясък на светлинка. Пак тишина. След което отново „сссшшшш” и пак цик, цик и току три четири проблясвания в различни краища на тнетата. Ще кажеш, че светлинките от вън нещичко си споделят, шушукайки си тихичко, за да не ме събудят. Започвам да умувам. Три и нещо е. Но това е лятно часово време. Значи астрономически е два след полунощ. Слънцето е в зоната на Надир. Сиреч точно под дупетата ни е някъде. А обикновено в интервала между два и четири след полунощ се явява най-ниската точка от денонощната температурна амплитуда. Ами това може и да има значение, но за самия процес би трябвало да съществува и някаква по-видима причина.    
И да, да! 
Така или иначе от вътре на палатката няма, как да установя от какво се получава този интересен ефект щом той е от вън. Ама то пустата му необуздана любзнателност нали е от женски род личи си й, че умира от любопитство. За това и не ме оставя на мира. А аз пак си се шегувам на ум: 
„Да не би пък самодиви от Рила да са решили играят на палатков билярд с капчиците от кондеза? Ама ми е много интересно от какво ли са им направени щеките?!”  
 Излизам пак навън.
 Този път се приготвям да остана по-дълго - вземам си нещо връхно и шапка. След половинчасово по-така вглеждане в палатката разбирам, как стоят нещата. Всъщност някой от капчиците след време наедряват и под тежестта си се търкулват надолу, оставяйки част от полусферичните си телца като мокри лентички по ската на тентата. Даа светнах се тогава аз. Явно от там и съсъка. А когато под притегателния зов на гравитацията рубенсовите им овали се спускат надолу някой от тези нощни сълзици изкристализирала дневна топлина се сблъскват или сливат с други себеподобни. От което пък се получава и въпросното проблясване. 
За едното добре - разбрах. 
Конденз. 
Наклон.
Граивтация.
Сблъсък! 
Сливане!
Блясък!
Но пък за другото… 
Нещо не ми е съвсем ясно!
И още не съм се замислил и той въпросът мигом си изниква от самосебеси: 
„ Конденз, наедряване и ефекта на снежната топка, удар, блясък – добре! Ама самата светлина идват от къде?” 
Щото то си е от ясно по-ясно, как в това нощното тъмнило няма от къде да идва изкуствена светлина. И помня как тогава неволно поглеждам към небето. А там горе в нещо като стократно уголемен вариант ала логото на бензиностанции Еко насред ултра тъмносинята чернилка на кристалния безкрай се вие Божественото сияние на Млечния път. Погледнато от тук от Езерото Бъбрека, при този абсолютен светлинен дефицит, видимата с просто око част на нашата галактика ми заприличва на разпасан хайдушки пояс. Който Вселената обилно е наръсила със звездната посипка от милиарди светлинки, проблясващи в своеобразните си уникални разновидности!
И като форма!
И като големина!
И като цветови нюанс!
И като интензитет на светлината!
Прелестност неземна - някаква!
Но съм сигурен в едно!
Един път видяно това сияещо небе така дълбоко ти дамгосва мозъка със страховитата си красотия, че от тук нататък пожизнено забрава за него няма. Помня още, че тогава може би под давление на онази обилна нощна фамозност кръстих загадъчното палатково явление „Звездния шепот на самодивите от Рила”.
Вярно!
И друг път съм виждал Млечния път от някоя планина. Ама тогава може би поради липсата на дървета които да закриват небосклона и в прохладата на августовската нощ насред онзи ми ти чист въздух - мисля нямаше как главата ми да остане спокойна. 
Ама то ей го на – да! 
Ония ми ти брилянтен баланс между дълбоката далечна тъма… И  хармонично изпъстрена с ярките контрастно мигащи светлинки от небрежно разпилени звездни групички сякаш и сега ми е пред очите. 
Иии - да, да, да!
Защото на! 
Ако ей така само си гледаш към нощно небе – да! На пръв поглед там всичко е в някакъв си безразборен до пълна безпорядъчност безброен светлинен хаос. С две думи абсолютно безоткатна Ентропия. Но ако малко по-така се вгледаш и най-вече се замислиш… Започваш да откриваш дълбоко зашифрована визуална хармония. Която разбира се далеч не идва от някаква си определена подреденост на самите светлинки на звезди в редички и колонки.
Еее - не, не, не!
Визуалния баланс според мен се пораждаше от липсата на каквито и да е абсолютно черни или на каквито и да е абсолютно светли участъци по небосклона. Което ако пак се замислиш си е една върховна Енталпия или по-простичко казано уникална подреденост.
Иии - да, да, да! 
Ако вникнеш по-така в звездното небе веднага можеш да откриеш класическото Ин-Ян логото с двете рибки. Ето там в едната посока извън широколентовото сияние на Млечния път имаше да речем голям черен Ин участък, с някоя и друга ярко мигаща звезда. Която разбира се е досущ като бялата Ян балансираща точка. А непосредствено до него блести ярко наситен със светлинки звездна Ян туфа. В единия край, на която се мъдри контрастно тъмно петно от дълбока черна Ин пустота. 
И тутакси насред целия този звезден куп от спомени се сещам за онази най-важната част от разясненията на Служителката от педагогическата стая, която пусто да опустее кажи речи цяла нощ и почти цял ден непрестанно ми убягваше от спомените. 
И сега докато си спомням всичкото това в един момент сякаш едновременно поне десет Свръхнови звезди ми блесват пред очите ми. А техния заслепителн проблясък мигом озарява дълбоката същност на едно мое осъзнаване. 
От което разбира се получавам доста остро, повсеместно настръхване.
А то е защото въпросната жена явно тогава на няколко пъти се опитваше да ни обяснява, как човешкото общество е структурирано като галактика. Или ако не сме можели да си представим строежа на галактиката да сме си представели сграда. Според нея без да е астроном или строител тя разбирала, как във всяка една нормална галактика, където и в която съществува най-малко една каквато и да е форма на интелект - имало достатъчно на брой слънца - които били достатъчно равномерно разпръснати из цялото и пространството. Може би и точно по този звездено-витален модел, всеки уважаващ себе си архитект оставял в сградите отвори наречени прозорци, през които в помещенията прониквала естествената дневна светлина – дори и в мазите. За това и при нашите човешките общества като форма на някаква витална част от интелекта на Млечния път е нещо подобно. Като в галактиките и в сградите. Или ако сега трябва да я цитирам нейните думи може би звучаха така: 
„За това и накъдето и да се движим… Дали нагоре към върха, или надолу или към основата на социалния човешки кошер, то на всякъде ще откриваме светли личности, които ще греят с определената за нивото си слънчевост. И ей така без много да се перчат или без много да се хвалят - тихичко и смирено ще осветяват нечий житейски път, явяващ се микроскопичен отрязък от необятния ни дом, който ние простосмъртните жители на планетата със скромното си битово смирение наричаме просто Млечен път.”
Ох!
Но пък в този миг си отдъхвам с облекчение!
… че най-накрая все пак успях да се сетя. 
Защото съм имал случаи по цели месеци се опитвам да си припомня нещо подобно, но уви! А сега след като малко ми поолеква пак се опитвам да се върна в спомените си за Рила.  Но още не съм успял да се топна в мисловната туфа на онези кристално чисти небесните светлинки, когато чувам че извикват женско име. Малко след което прозвучава детско гласче, съобщаващо на всеослушание:
 „Хйдееее и ние отиваме да си вземем нещотоо!” 
Следват няколко закачливи реплики към малчугана, от което ми става ясно, че Мамчето са го извикали на другото гише. 
Дааа! 
Обръщам се на там. Погледите ни с Младото Мамче се срещат. Тя ми се усмихва и си кимваме. Всъщност уж нищо чак особено не се е случило, но като че ли от към гърба ме лъхва усещането за едно чисто човешко облекчение как нещата се движат от нещо лошо към нещо по-добро. Но нямам време да умувам по въпроса, защото миг по-късно чувам: 
- Отново здравейте! – прозвучава женски глас току пред мен, изваждайки ме от състоянието ми на тази дълбока астро-философска размисъл - Извинявам се че ви задържах, но беше важно. 
- Отново здравейте - отговарям почти механично аз, опитвайки се скорострелно да се върна в реалността на битието си, дори малко сприхаво се оглеждам да не би пак да съм нарушил нечии представи за подреденост на опашкочакане и продължавам -  Видях че повикаха и Мамчето. Само се притеснявам онази кукофамозно облечената госпожа с глас на Джо Кокър да не Ви издейства някое наказание от началствата…  Там тя на всеослушание твърдеше, как е оставила малко дете в къщи…  
- За този Джо или как го казахте още… А да – Кокър - почти ме прекъсва Момичето от гишето, след което спира за миг, поглежда дискретно през рамото към опашката, усмихва се дяволито и продължава -  Ами дори не съм го и чувала този Кокър! Но тази, която нарекохте кукофамозна госпожааа… О даа! Тя е наша отдавнашна познайница. Измишльотините, които ги реди нямат нищо общо с истината. В къщи не гледа дете, а три котки. Стара мома е. Дистрибутор е на Орифлейм. Почти всеки ден получава пратки при нас. А когато търговията и не върви идва тук най-вече за да вдига скандали. Така че не я мислете. Ние си я знаем.  
- Добре щом е така. Още веднъж много благодаря за жеста Ви към мен и към мамчето с детенцето… 
- За нищо. И ние другите хора имаме деца. Знаем какво е да се чака на опашка с тях. Ето Вашата пратка - заповядайте и приятна вечер
- Благодаря! Хубава вечер и на Вас! – отговарям и отдалечавайки се започвам да си мисля:
„Гледай ти! Гледай ти! По колко странен начин понякога са разпределени информационно аналитичните потоците във времето на живота ни. От как си се родил затъваш до уши насред камари от въпроси, отговорите, за които имаш чувството, че са заключени някъде далеч, далеч в безкрая на Вселената. При това не в какво да е, а в непристъпен космически трезор, за който ако не си се родил миропомазан, или може би ако на се заслужил – то нямаш и правото на свободен достъп до него.
Ааа послеее… 
Послееее… 
Иде както казват старите хора видьово време, насред което след една тъпа настинка пропадаш в някакво си шеметно денонощие. В чийто вихър и на сън и на яве започват да ти се случват разни случайни необичайности коя от коя по всеневъзможни. 
И аха, аха да прихна и да се изложа там пред хората. Дори със свободната си ръка уж че си чистя нещо устните, а всъщност аз прикривам усмивката си. Щото то с това ми настиване и онова дефектиралото телботче моята работа стана малко като в оня виц за чистачката в банката дето молила единия от началниците: 
„Господине много Ви мола ‘а да ми да дете ключ от главнию трезор. А моа ‘а почистим и тама. Че другию голем началник утре па’ щел ‘а идва с нек’ъв си големец чичков паричков. Па ми заръча всичкото що е тама доле да бъде джам и блясък!” 
„Тинке ти нормална ли си ма? Как така ще ти давам ключ за помещението, в което се пазят толкова ценности и толкова важни документи.” 
„Добре ама тогива най-накраа па ‘земете са спогодете с другию от големото началство. Щото той па все ма хока, че тама мръсно му било. Ми мръсно ша да е я! Кат’ влазат разне ‘ора с мръсне опинци. Па изотпосле то него кат’ го нема да ми даде ключ и на мененка веч’ ми вртъсна ‘а си чупя ноктите га го отварам и затврам с кво завърна пустия му трезор с трезор…” 
„И как така ма Тино! Ша та убия - ей! Как така ша го отваряш и затваряш?! И с к’во го праиш това кат’ казваш че нямаш ключ?”
„Па нали ти рекох бе началство – с кво завърна. Я с некой разкикерчен по здрав телбод и фиба де съм я прежалила… Па ко немам под ръка фибааа за зяносване… Мои па с телбод и некой по едричък кламер, дека тама у счетоводство ги ползуват да прискрипват по тлъстите папки. Ама то па само за едното му миене на пода толкоз мъка за иното му отваране на таа тлъстата порта... За туй - ай да Ва замола - виж спогодете са тама двуйцата с другию голем началник кой ша ми да’а ключ!”    
Че и при мен така. 
Посред късне добе Строгата Властелинка на моето лично житие решава ей така по най-шегобийния начин уж под привидния предлог около обгрижването на един окуцял куфар да ми поднесе забравена карта на един много древен град, в едно със скрепена с някакво си на пръв поглед уморено от времето телбодче.
 Да! 
Поотделно те може и да са най-обикновени части на една цяла вещ. Но втъкани като подходяща времево-емоционална последователност около едно среднощно събитие лично при мен се превърнаха в сакрален ключ за моят звезден сейф. Онова крайно персонално пространство някъде из далечния Космос, в което всеки един от нас си има заключени цял набор от отговори на свои си много дълбоко и много лично неосъзнати и неосмислени нещица. 
И тук вече без да знам защо… 
В смисъл дали поради някакъв моментно случаен каприз на Строгата Господарка на земното ми присъствие… Или поради нещо незнайно друго аз бях буквално въвлечен в една твърде странна процедурна поредица от спомени, сънища, видения и реални стечения на чакащи опашкови обстоятелства. В следствие на които се случи така, че една иначе по принцип непристъпно заключена врата на въпросния звезден сейф се отвори широко – при това изцяло и нашироко. 
Сега точно как и защо точно в този момент от житейския ми път се случи всичко това нямам конкретно обяснение. 
В смисъл че ми е безкрайно неясно!
… дали аз като чистачката проявих някаква авангардна касоразбиваческа находчивост? 
… дали ми се отдаде елементарния шанс да направя пробив в някоя слаба част в самия шифъра на заключването? 
… дали това ми беше някаква форма на подарък от иначе Безкомпромисната Властелинка на простосмъртната ми земна съдбовина? 
… или пък нещо съвсем различно от изброените, за което дори и след трето си земно прераждане няма да успея да се просветля! 
Нооо!
… така или иначе като краен резултат от широко отворените двери на този космически трезор от горе ми като от рога на изобилието се изсипаха купища от дългоочаквани отговори, осъзнавания, просветления, и осмисляния трупани като лични загадки почти през целия ми съзнателен живот. 
И докато си мисля всичкото това чак ми иде да се ощипя. Но вземам притеснено да се оглеждам. Щото ако сега ако в края на тази моя опашкова сага ще правя някоя подобна детинска глупост… То поне да не е тук пред Рок-Ренегата Данаил, пред онова надареното детенце или пред хората, с които от това дългото и преливащо се от колона в колона чакане, дето се вика се почувствахме почти като роднини или най-малко като опашково интимни.
За това по най-бързия начин излизам на улицата. 
Сега дали от смяната на атмосферата, дали от по-хладния и по градски замърсен въздух… Или от нещо друго, но тутакси много ми олеква. Все едно по някакъв си много странен начин, излизайки насред забързания градски трафик току що съм се преродил или току що съм се приземил в настоящето на житието си. 
И да, да, да! 
Цялата ми същност е изпълнена с приятното душевно усещане, как след това което ми се случи съм на чисто с всичко… И като мисли… И като чувства… И като емоции. Може би единствените ми страхове са някак си кристално чисти и почти по бебешки наивитетни. По-простичко казано са в онази инфантилната плоскост на съждение: 
„Как ли тази вечер ще събера сили да си легна сам в леглото!?” 
Или пък другото: 
„Как без да се разтреперя от страх ще изгася лампата в спалнята!?”
Но да, да, да! 
 Може би това ми нетипично за възрастта чисто детинско притеснение идва от страховете, че ако и в следващата нощната тъма преживея още едно такова екстремално до шеметност денонощие… 
А мамааа...
Най-вероятно след това най-малко три дена ще съм в състояние единствено и само да лежа по гръб…
Най-вероятно някъде под открито небе… 
Смирено да гледам към звездите… 
И чрез прословутата теорема на нобеловия лауреат Джон Наш упорито да се опитвам да търся баланса между всяко абстрактно ментално Риманово многообразие от Ентропията във Вселената… Което чисто изометрично може да бъде материално реализирано като Енталпия в подмногообразието насред Евклидовото пространство на видимите с просто око звездни купове от нашия Млечен път. А защо не и в частност на нашата скромна Слънчева система.  
 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2019-06-15
прочитания: 39
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 4 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход