Всяко съвпадение с имена,
места и събития е случайно

Първа част

11.август.2003 г. – понеделник

 Гаваза запали цигара. Току-що бе освободил своите подчинени след сутрешната оперативка, която продължи повече от обикновеното. Един след друг следователите излизаха мълчешком от кабинета, всеки със своите мисли и планове за предстоящия работен ден от новата седмица. Когато излезе и последният, секретарката се показа на вратата:
- Ще желаете ли нещо, г-н Гавазов?
- Валя, знаеш ли къде е Иван Иванов? Нямаше го на оперативката!
- Не зная, г-н Гавазов, не ми се е обадил! И на дежурните долу не се е обаждал. Току-що ми позвъниха. Има призовани от него и чакат да дадат показания. Дежурният пита какво да им каже!
- Кажи да почакат докато разберем къде е лейтенантът, а ти, междувременно, звънни у тях да разбереш. Може да се е разболял или да му се е случило нещо!
- Веднага ще се обадя г-н Гавазов!
Секретарката излезе, а Гаваза стана и отиде до прозореца. Навън бе горещ августовски ден, слънцето препичаше още от сутринта. “Ден само за почивка на море. – мислеше си той. – По-добре на планина, до някоя бистра рекичка, да хвърлям въдица, хей така, без да се надявам някоя рибка да клъвне стръвта и да се прости с живота си само заради едното човешко удоволствие.” Не обичаше риболова, още повече лова, но обичаше да седи до реката, да слуша ромола на течащата вода, да я наблюдава и да мисли. Там край водата мислеше за много неща, например за някое заплетено престъпление и много често, точно тогава се раждаше в главата му поредната версия, която се оказваше и най-вярната. И ако случайно някоя рибка се хванеше на въдицата, той внимателно изваждаше острата кукичка, стараейки се раната да не стане по-голяма и я пускаше отново във водата подарявайки и живота. Тогава се сещаше за убийците и си мислеше: “Защо ли и те не се смиляват над своите жертви и не ги оставят да живеят, след като са ги наранили? Кое ги кара да са толкова жестоки?…” В своята практика бе залавял и такива убийци, които дори не можеха да дадат сносно обяснение защо са отнели живота на човека срещнат понякога за първи път. Убил хей така – за една казана дума, за един жест, за едното удоволствие, за да си разчисти пътя, смятайки всеки застанал на пътя му за препятствие, което може да се премахне само и единствено… с убийство…
“Имам професионално изкривяване. – констатира Гаваза. – Вместо в този прекрасен ден да мисля за предстоящата отпуска, аз все за разни убийци и престъпници си мисля… Не е добре… Не е нормално… А може би си е много нормално. Та какъв живот водят моите сънародници вече второ десетилетие от прословутата нежна революция, която трябваше да донесе тъй прехвалената западна демокрация? Тази нежна революция май стана криминална революция! Само ако знаеха хората каква цена щеше да платят за тази демокрация? С кръвта си, буквално с кръвта на хилядите невинни жертви на разни престъпници, които се навъдиха толкова много, че на него – страховития на вид криминалист му настръхваше косата как ще успеят да се справят с тях… Та, не е ли престъпление да мислиш за приятна почивка и забавления, при положение, че тези, от чийто данъци получаваш заплата – честните, добри и работливи българи – не могат да спят спокойно, притиснати, тормозени от шепа престъпници, имащи  по-големи права от техните жертви, дадени им с лека ръка от политиците в парламента.”
Политиците… Все още Гаваза не можеше да се примири с некадърността на хората променящи некомпетентно законите. С усилие потушаваше гнева си, надигащ се винаги когато си помислеше за тези така наречени политици, които разрушиха всичко добро, наред с безспорно лошото в комунистическият режим. Хора, които си нямаха понятие от управление, минаха като с булдозер през здравеопазването, образованието, икономиката, армията, през земеделието и структурите на реда…
-Господин Гавазов, – прекъсна мислите му секретарката. – Звънях в дома на Иван Иванов, но никой не отговаря!
-Тогава го потърси на мобилния му телефон!… Остави, аз ще го потърся! – реши той и сядайки отново зад бюрото си взе слушалката и набра номера.– Какво става Иванчо, къде си?
-Извинете г-н Гавазов, но… дори не се сетих да Ви се обадя…
-Защо, какво се е случило?
-Изчезна синът на брат ми… може би се е удавил!… Не знам, всичко в главата ми е каша, не мога да мисля нормално!…
- Къде си?
- В Тутракан… Чакаме водолази от Варна…
Въпреки, че Иван Иванов бе следовател криминалист, не можа да сдържи сълзите си и Гаваза разбра, че не е време за повече въпроси.
- Иванчо, не знам какво да ти кажа… Като се прибереш в Плевен ще говорим.
- Не зная точно кога ще се прибера, не мога да оставя брат си. Съкрушен е, а и снаха ми… Да загубиш 19-годишния си единствен син…
- Разбирам, Иванчо, разбирам. Ако имаш нужда от нещо обади се!
- Благодаря Ви, г-н Гавазов!
- Нова трагедия! – каза на себе си Гаваза, вдигна очи и видя лицето на своята секретарка, чакаща да разбере какво е станало с младия лейтенант, изненадана от думите на своя шеф:
- Какво се е случило г-н Гавазов?
Той поклати глава.
- Синът на брат му се е удавил в Дунава… Тутракан нали беше до Дунава?
- Да, но как, кога? Че брат му не живее ли тук в Плевен?
- Не знам, Валя, не знам! Като си дойде ще разберем!… Да загубиш детето си, единственото си  дете  по този  начин!… Добре са казали хората – ако имаш едно дете все едно си без дете…
Той се замисли над последните си думи. Сети се за баща си, за покойната си майка, които все упрекваха него и жена му, че са оставили Илонка сама, че не са помислили, когато си отидат един ден от света, че тя ще остане съвсем сама – без близки хора, без брат или сестра на които да се опре в труден момент. Но годините минаваха, те все отлагаха, а през това време дъщеря му порасна толкова, че вече бе по-нормално той и съпругата му да държат в ръце внуче, а не свое новородено дете. Тогава, на млади години, никой не се замисля, ако не дай Боже, се случи нещо с единственото им дете, че ще е вече много късно да си родиш друго, ако изобщо имаш куража и можеш да мислиш за друго дете… 

*   *   *   *   *
13.август.2003 г. – сряда

Иван Иванов дойде в службата след два дни. Бе съкрушен, уморен, небръснат, с очи подути от безсъние и плач. Седна на дивана срещу своя шеф, извади кутия с цигари и запали една.
- Пропуши ли? – попита го Гаваза без укор в думите си.
Иван Иванов кимна, пое дълбоко дъх, издуха след това дима в страни, остави цигарата в пепелника и след кратко мълчание, сякаш незнаещ как да започне, каза:
- Нищо… нищо не открихме… Три дни водолазите търсиха, но… Може би водата го е отнесла надолу по течението… Старите рибари казаха, че ако тялото не се е заплело в някои дънери по дъното, ще изплува до 24 часа, но в радиус от половин километър бе проверено внимателно дъното и нищо… А и водата тази година е  много бистра и спокойна, невъзможно е  да не са го видели… По дъното е имало само пясък и камъни… Остава да чакаме… От полицията са предупредили всички рибари от градчето и селата надолу по течението до Силистра да внимават… – Иванов  взе цигарата и отново запуши.
- Брат ти не живее ли тук в Плевен?
- Да, г-н Гавазов, тук живее, но съпругата му е от Тутракан. Там има сестра… Племенникът ми Иво е бил на гости при леля си и братовчед си Дидо, който е малко по-голям, току що се е уволнил от казармата.
- Били са на плаж ли?
- Не, всъщност били са през деня, но са се прибрали живи и здрави. Вечерта в събота са отишли на дискотека… Ей тук нещо ме гложди, не ми дава мира… Стоях край голямата река и все не мога да повярвам, че Иво е влязъл във водата посред нощ, без да се обади на никого и при положение, че не знае да плува.
- Когато си на няколко питиета не мислиш за опасностите! – вметна Гаваза.
- Не, шефе, Иво не е пил дори една глътка алкохол. Бил е с колата, а и изобщо не харесва алкохола. В 10 часа са слезли в дискотеката… Казвам слезли, защото къщата на Дидо (братовчеда на Иво) е почти в горната част на града. Целият град е разположен по склона на един голям хълм. Със тях са били две момичета. Едното момиче е било братовчедка по бащина линия на Дидо, а другото – приятелката на Дидо. Двете момичета са съученички. Потанцували са. Иво е пил само натурален сок и към 12 часа е излязъл от дискотеката. Казал на едното момиче, че отива до колата, паркирана малко по-надолу под дискотeката, за да си вземе мобифона. Бил го забравил... Братовчед му Дидо танцувал с приятелката си и не е забелязал кога Иво е излязъл. Излязъл сам и повече никой не го е видял. Не е взел мобифона си от колата, а вероятно… поне фактите говорят за сега това, е слязъл до брега, събул си е маратонките, съблякъл си тениската и бермудките и е влязъл във водата. Сутринта по изгрев един полицай е намерил дрехите на стъпалата на кейовата стена.
- Стъпки, отпечатъци по пясъка открихте ли?
- Не шефе, долу, от там  където свършват стъпалата до водата има само камъни и чакъл… Всичко претърсихме наоколо, но нищо… Остава само да чакаме, да изплува някъде по течението…
- Лошо, много лошо, Иванчо!... Казваш, било единствено дете?
- И то осиновено… Снаха ми и брат ми ще се побъркат, не зная как ще го преживеят... обичаха го повече от собствено дете… Когато го взеха от дома беше само на седем дена… Много умно  момче  порасна. Миналата година завърши гимназията с отличие и веднага го приеха студент във Търново.
- В Търново ли? Какво учи там?
- Филология с втора специалност право.
- Тогава дъщеря ми сигурно го познава, и тя учи там, може дори да са в един курс… А сега, виждам че не си в състояние да работиш. Иди си в къщи и си почини. Ела утре, ако… разбира се не се налага да правите погребението на момчето.
- Благодаря Ви, шефе, но първо ще прегледам делата, бях призовал свидетели в понеделник и вторник. Ще им изпратя  нови призовки за другата седмица.
- Иванчо в понеделник на оперативката уточнихме плана за отпуските. Ти нали искаше да почиваш  през Септември? – Иванов кимна, а Гаваза продължи: – Ти и капитан Белчев оставате дежурни, всички други ще са в отпуск.
- А Вие?
- Аз също, от утре. Още не сме решили със жена ми  къде  ще ходим. Дъщеря ми ще реши. Ще отсъствам до 8 септември. До тогава капитан Белчев ще ме замества. За всичко ще се обръщаш  към него. Само в краен случай ме търси на личния ми мобифон… Имам нужда от малко почивка, от истинска почивка!
- Разбирам, г-н Гавазов! – каза Иванов, стана и отиде в кабинета си.

 *   *   *   *   *

23.август.2003 г. – събота

Почти цяла нощ валя. Бе истинска лятна буря. Към сутринта вятърът поутихна, но по небето бързо се носеха сиво-бели облаци скривайки  отдавна изгрялото слънце. Гаваза  стоеше  на терасата на малкият хотел  и наблюдавайки морската шир пушеше и отпиваше от ароматното капучино.
- Татко, – излезе при него Илонка. – ще  ходим ли на плаж?
- Има голямо вълнение, моето момиче, виждам, вдигнали са черен флаг.
- Тогава какво ще правим? Тук в хотела ли ще стоим?
- Аз предлагам да отидем да разгледаме двореца! – каза Стефка, съпругата на Гаваза и целуна дъщеря си Илонка.
- Добра идея! – възкликна Гаваза. – Но за всеки случай вземете си банските, може да се поопънем на пясъка. Вятърът е топъл и в такова време се добива идеален тен.
Балчик бе красиво градче и ако човек бил там не отиде да разгледа най-голямата му забележителност, все едно, че нищо не е видял.
След половин час бяха пред двореца. Настроението им бе прекрасно. Не бързаха и с любопитство разглеждаха многобройните сергии със сувенири от двете страни на тесния асфалтиран път водещ към двореца. Някъде от дясно се носеха звуците на чалга и пискливия глас на циганина Азис. Колко по-хубаво щеше да е за ухото да чуе едно хубаво българско хоро или народна песен изпълнена от някоя талантлива българска народна певица. Тогава звуците напълно щяха да съответстват на многобройните сувенири символизиращи нашата малка красива страна. Но за това трябваше възпитание или може би някой чиновник от министерството на културата да се сети, да обясни на стотиците дребни търговци, че чужденците идват не само да видят красива България, но и да чуят нещо автентично, а не ориенталски безвкусни крясъци напомнящи за анадолски вертеп.
Непосредствено до входната порта на двореца имаше каса с намръщена жена седнала зад малкото гише. Гаваза купи билети и ги подаде на контрольора – млад мъж, обут в джапанки и къси панталони, а на гърба си имаше не много чиста тениска. Мъжът взе билетите, погледна ги и ги върна:
- Нямате билети от другата каса, господине!
- От коя друга каса ? – недоумяваше Гаваза.
- Ами от другата, хей там на отсрещната страна! Тези билети дето сте си купили са за двореца, а от там ще си купите билети за ботаническата градина!
- Че тя ботаническата градина, не е ли в самия дворец, не е ли част от двореца?
- Да, така е, но двореца го стопанисва едно, а градината друго министерство!
- Моля?! – все още не можеше да разбере какво му обяснява младият мъж.
- Няма моля, ако искате да влезете, купете си билети!
- Абе, каква е тази идиотщина, за едно и също място да си купуваш два билета, и то от две различни каси, за да влезеш? – възмути се Гаваза, но Илонка го хвана за ръката и го замоли:
- Моля те, татко, не прави скандал, хората ни гледат!
Гаваза погледна дъщеря си, с усилие потуши гнева си и отиде с неохота да вземе билети и от другата каса.
- И аз не мога да разбера това безумие татко, но какво можем да направим? – каза Илонка малко по-късно, мъчейки се да го успокои. – Е, билетите не струват милиони, нали татко?!
- Въпросът не е само  за парите, моето момиче, утре може да поискат билети и за водопада, който също е част от двореца. Я си представи колко хора минават през тази врата, а я погледни билетите… На, виж сама! На единия поне пише “Архитектурно парков комплекс ДВОРЕЦА – Балчик”, а на другият виж: ”Министерство на финансите – билет за вход”. За какъв вход, за къде, за кино, за баня? Че то, може и някой мошеник да си ги продава тези билетчета… Левче по левче ето ти милионче… Поне това мога да проверя.
- Татко, успокой се! Моля те!
- Успокой се, Антоне, на почивка сме!
- Не мога да се успокоя, когато ме правят на будала! Те мен, че съм българин не можаха да ме убедят, а чужденците? Какво ще си помислят те? А чакаме от тях да ни направят реклама и пред други техни приятели. Та първото нещо което ще си помислят за нас е, че сме пладнешки хайдути. Ами, да бяха си ги обединили тези два билета в един, а след това да си разделят парите там разните си министерства… Въпросът, моето момиче, е в това, че ние трябва да не се примиряваме с такива абсурди и безумства. Всички, всеки един гражданин да е непримирим… Може би тогава, тези дето ни управляват най-после ще се стреснат и… ще сложат ред в тази държава.
По-късно Гаваза щеше да разбере, че тази идиотщина, това безумие и подигравка с двойната каса е била напълно законна – узаконена с някаква наредба, плод на некадърни чиновници из нашите министерства.

Бяха седнали на една каменна пейка и се любуваха на красотата на малкото водопадче. Въздухът ухаеше на цъфнали рози и море. На плажа зад стената имаше малко хора. Илонка се отказа от банята. Силният все още вятър навяваше пясъчни прашинки, а вълнението бе голямо.
- Илонче, искаш ли да се поразходим? – попита Стефка.
- Не, мамо, ще остана с татко. Водопадът много ми харесва, искам още малко да му се полюбувам. – каза Илонка, но истината бе, че искаше да остане с баща си, защото усещаше, че все още е ядосан.
Стефка стана и тръгна по алеята с нацъфтели рози. Гледката на красивия водопад и шумът от падащата вода поуспокоиха Гаваза. Той погледна порасналата си дъщеря – вече студентка, и си помисли колко бързо лети времето. Може би за последен път Илонка е на почивка с тях. Може би от сега нататък тя ще иска да е в компанията на своите приятели и колеги.
Мобифонът му звънна.”Кой ли се е сетил за мен?” – запита се преди да го отвори.
- Да моля, кажете!
- Господин Гавазов, Иван Иванов съм.
- Кажи Иванчо, какво става?
- Трябва да тръгна веднага за Тутракан. Капитан Белчев каза, че ако Вие разрешите…
- Да не би да са открили племенникът ти?
- Да шефе, но…
- Какво но?
- Но не удавен…
- А как,  жив ли е?
- Де да беше... Не, шефе… не жив, а убит.
- Убит ли? Какво говориш бе Ванка?
- Не зная подробности, но трябва да тръгна веднага. Брат ми не е в състояние, зле е…
- Разбира се, разбира се, тръгвай и… дръж ме в течение!
- Благодаря Ви, шефе!
- Няма защо Иванчо, хайде тръгвай!
Гаваза затвори мобифона и се замисли. Илонка бе чула част от разговора и го наблюдаваше въпросително. Бе разбрала, че разговора бе служебен.
- Станало е нещо ли, татко? Да не би да се налага, да се върнеш в Плевен?
- Не, не, скъпа, няма да прекъсна почивката си, успокой се! – помълча малко после изведнъж я попита: – Ти, Илонче, познаваш ли Иво?... Иво... Иванов би трябвало да е фамилното му име. Студент е в Търново, в твоя университет.
Като чу името Илонка изтръпна. В същия момент си помисли, че баща й е видял снимката, на която тя бе заградила със сърце своят и образа на Иво. Тя бе влюбена в Иво, но все още не можеше да се реши да му го каже и дори да му намекне по някакъв начин за това, което изпитва към него. Чакаше с нетърпение да свърши ваканцията за да се срещнат отново. Въпреки, че бяха от един и същи град, Илонка не смееше дори да му телефонира. Мислеше си, че ако го направи, той ще се досети за нейните чувства. Не искаше Иво да си помисли за нея че е нахална. Искаше да го спечели, но бавно, стъпка по стъпка. Винаги търсеше възможност да се доближи до него, но внимателно, свенливо. И на общата снимка, която си направиха със своите състуденти пред университета – седмица преди края на учебната година – тя бе застанала до Иво. После с розов флумастер бе очертала сърчицето.
Сега, когато баща й я попита, тя си помисли, че точно това сърчице е предизвикало неговото любопитство и не знаеше как да отговори. Но тъй като до сега не го бе лъгала, не можеше да го излъже и сега, въпреки че би изпитала голямо неудобство да говори с него за любовните си чувства към това умно, красиво и интелигентно момче завладяло сърцето й.
- Да, татко, но ти… да не би да си видял снимката в албума?
- Каква снимка? Имаш му снимката ли? – изненада се Гаваза.
- Ами… една обща снимка… – успокои се тя и продължи: – Той е от моя курс. Снимахме се преди да започне ваканцията.
- Значи го познаваш!
- Да, защо, защо питаш за него?
- Ами… случило му се е нещастие…
- На Иво? – отвори тя широко очи, които постепенно се пълнеха със сълзи. Чак сега осъзна, че разговора на баща й по мобифона преди минутка се е отнасял за Иво…”Убит ли? Какво говориш бе Ванка?” – припомни си думите на баща си тя и нещо сякаш я задуши. – Нима е… татко, какво му се е случило?
- Седни, седни, Илонче, седни тук до мен… Току-що Иван Иванов ми се обади, че са го открили… убит. Мислехме, че се е удавил в Дунава, но явно не е станало това… Не знам подробности.
- Убит ли? Господи! – сякаш светът се завъртя  пред очите й. – И кога се е случило това?
- Преди да дойдем на почивка. Значи, преди около десетина дни.
Илонка се разплака. Стефка, която се появи в този момент, се приближи до тях и като видя ,че дъщеря й плаче с изненада попита:
- Защо плачеш, моето момиче? Какво ти е скъпа? Антоне, какво й е?
- Остави я да си поплаче. Ако знаеш какво се е случило и ти ще заплачеш… Убито е едно момче, племенникът на лейтенант Иванов, на Иванчо от службата ми. Оказа се, че е бил състудент на Илонка…
Стефка седна и прегърна плачещата си дъщеря.
- Мамо… мисля, че… мисля, че го обичах… Нямах смелостта да му го кажа… да му кажа, че го харесвах… Милият Иво…
Малко по-късно, в хотела, решиха да се приберат в Плевен. Прогнозата бе за лошо време през следващата седмица, а и не можеха да откажат на Илонка да каже последно сбогом на несподелената си, дори неосъзната първа любов.

*   *   *   *   *
следва