StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,474
   Потребители: 12,358
   Автори: 4,002
   Коментари: 316,908
   Точки: 2,656,111
   Съобщения: 152,690
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,783

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Приключенията на една девойка!

КАКВО СЕ СЛУЧИ В БЛЯКПУЛ?

Англия
Един ден в градчето Блякпул се случи неочаквано събитие!
Мъжете работеха на полето, жените гледаха децата и се занимаваха с добитъка както обикновено, денят преминаваше нормално, когато силен земетръс наруши покоя на града.
Жените и децата се разтичаха панически, а работещите на полето мъже загубиха опора под краката си.
Едно дете тичаше с всички сили към дома си, но земята пред него се разтвори и то политна. Падайки успя да се залови за една скала и остана да виси там, докато и други деца се събраха около зеещата пропаст. Между тях имаше и една девойка на около 20 години,с въже, окачено на рамото и, две по - малки момчета, които бяха с нея също носеха въже.
Момичето беше Аманда Томпсън - известна фамилия в града. Името и често се споменаваше сред по - големите момчета, и не едно я искаше за жена, но тя не бързаше.
Бе поела грижата за три деца, а точно в този момент едното от тях бе в смъртна опасност.
Аманда завърза здраво въжето около кръста си и внимателно се спусна към момчето, докато го приближи.
- Рико - извика тя - хвърли единият край на твоето въже, а другият го дръж здраво.
Едно от момчетата веднага свали въжето и завърза единият край на ръката си, а другият подхвърли на Аманда.
Тя предпазливо се пресегна и успя да го поеме, след което го завърза на кръста на момчето, което вече губеше сили. Разбира се, всичко това ставаше много бавно, тъй като трябваше да внимава да не пропаднат.
- Дърпайте - извика тя, когато вече бе готово.
Децата веднага започнаха да теглят въжето, и когато момчето бе в безопасност, те издърпаха и Аманда.
Когато отново стъпи на земята, тя се хвърли към спасеното дете и силно го прегърна.
Само това успя да направи!
Нов трус, по - силен от предишния, разтърси отново земята и безпощадно поглъщаше хората, които бързаха да се отдалечат от домовете си.
- Към конете! - извика Аманда на децата, едното от които беше момиче, и се затича към другия край на града, където ги чакаха четири предварително оседлани коня, а отстрани на седлата бяха натрупани по - важните неща, от които няколко пушки, два пистолета и патрони, наследени от бащата на Аманда.
Те се измъкнаха от шумотевицата, и се настаниха в една пещера, далеч от града. Там запалиха голям огън, за да се стоплят. Децата скоро заспаха.
Аманда ги зави грижливо, взе пушката и застана на пост пред входа на пещерата - нощем тук скитаха зверове.
Новият ден щеше да и подскаже какво да предприеме оттук нататък.

НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

На следващия ден Аманда даде на Шийла мъжки панталони, риза , сако, шапка и ботуши и каза:
- От днес ще се казваш Алфред, няма да казваш на никого истинското си име, нито, че си момиче, поне докато не намерим място, където може да се живее.
Анди се грижеше за децата добре, и заместваше изцяло майка им, която бе починала при раждането на малкия Томи, същият, когото измъкна от пропастта. Баща им бе загинал на фронта още преди Томи да се роди.
Те прекараха целия ден в пещерата, все още ги беше страх да излязат навън, но нов трус нямаше.
- Анди - приближи се Рико до нея, и тя се сепна, изтръгната от мислите си - Какво ще правим? Не можем да стоим тук, нали?
- Зная, Рико - въздъхна тя - Но самата аз нямам отговор на този въпрос. Искам да разбера дали ще има нови трусове, за да отида до града, трябва да знам има ли оцелели ... какво ще правим ли ... не зная...
- Ти... не знаеш - Рико бе изумен - Но нали ти винаги си ни казвала, че не трябва да се предаваме пред опасностите?
- Да, Анди - намеси се Томи - Когато паднах в пропастта, аз не се предадох, не се предавай и ти сега, моля те, ще намерим изход.
- Освен това - каза Шийла - нямаше нови трусове, което значи, че можем да отидем заедно до града и да огледаме, нали?
Анди не отговори!
Все още бе рано да излизат навън, не се знаеше какво ще открият там.
- Нека почакаме до утре - каза тя решително и се изправи - Сега трябва да хапнем нещо. Има ли гладни? - попита тя весело.
- Всички сме гладни - отговори Рико.
Тя приготви храна, която не беше нищо особено, но с това разполагаха в момента - малко картофи, сварени на огъня, хляб, който беше на свършване и мляко, което им бе останало от кравата.
След като се нахраниха Анди отново взе пушката и застана на входа, вперила очи към града. Така посрещна ноща - с очи, пълни с надежда, че този кошмар ще свърши много скоро ...
На сутринта децата се събудиха рано и решиха да излязат навън, но не мина и половин час и Рико изтича при Анди, която в това време приготвяше закуската им.
- Анди, ела бързо, един човек е в опасност, паднал е в пропаст.
Анди свали храната от огъня, и след като го угаси, изтича след Рико, като взе и единият от пистолетите със себе си. Можеше да и потрябва.
Когато стигнаха до пропастта, тя се надвеси над нея и видя един бедно облечен младеж, на вид колкото нея.
Реши, че е скитник, но остави изводите за по - късно.
- Томи, дръжте въжето здраво. Аз ще сляза долу, ще го звържа, и когато ви дам знак, ще го издърпате. Ясно?
- Ясно - извикаха те в нестроен хор.
Докато се спускаше, очите на Аманда се напълниха съсъ сълзи, спомни си как преди няколко дни извади Томи от онази пропаст.
Тя погледна надолу - младежът почти бе изгубил съзнание. Най - после стигна до него и го завърза, след което дръпна силно въжето - знакът, който децата чакаха.
Те издърпаха младежа, а след това и Анди.
Едва тогава тя го погледна отблизо и се намръщи.
Сякаш го е виждала някъде!
Беше облечен като просяк, но с приятни черти на лицето. Внесоха го в пещерата и запалиха огън. Той скоро заспа, Анди довърши закуската на децата, като го наблюдаваше през цялото време. Никой не проговори през този ден, само децата си играеха тихо.
Настъпи ноща!
Анди се отдръпна от спящия младеж и се замисли дълбоко.
"Колко е красив - мислеше тя - Откъде ли идва и накъде отива? И защо ми е толкова познат? Иска ми се да го разпитам, но сега нека поспи! "
Тя се откъсна от мислите си и се обърна към децата, които я наблюдаваха със скрито задоволство.
- Време е да си лягате, деца - каза тя меко - утре ще ставаме рано - добави, като видя недоволството, изписало се на лицата им.
На другия ден, когато Анди се събуди, младият мъж бе вече станал, и дори бе приготвил закуска.
- Не биваше да го правиш - каза тя.
Младежът се сепна и се обърна.
- Извинявай - усмихна се Анди - не исках да те изплаша. Искам само да ти задам няколко въпроса, ако не възразяваш, разбира се.
Младежът мълчеше, без да може да откъсне поглед от нея.
- Добре - продължи тя - Кой си ти?
- Казвам се Деймиън Уайли. Идвам от Лондон, и бях се запътил към Блякпул, но не успях да стигна дотам. Паднах в пропастта и след това се озовах тук. Далече ли съм от града?
- Какво ще правиш в Блякпул? - попита тя с разтуптяно сърце.
Думите, които последваха, я накараха да се смрази.
- Търся сестра си - Меридит Уайли Томпсън. Доколкото си спомням беше омъжена за Ендрю Томпсън.
Докато говореше, Деймиън забеляза, че Анди пребледня, а в очите и заблестяха сълзи.
- Какво ти е? - попита той загрижено.
Но точно в момента тя не можеше да говори. Гледаше го, а на лицето и бе изписана болка.
Същите кестеняви коси, същите зеленикави очи, тя просто не можеше да откъсне поглед от него.
В този момент дотича Алфред, който се беше запъхтял. Анди все още не откъсваше очи от Деймиън, но като видя пребледнялото лице на детето, се сепна.
- Какво има, Фреди? Къде са другите?
- Влязоха в Черната дупка - прошепна Алфред.
- О, не! - извика Анди и скочи. Черната дупка наричаха една от най - страшните пещери в околността, но какво са правили децата там? Тя бързаше! Щом влезе в пещерата, разбра, че няма да може да се справи сама и се върна.
Деймиън я гледаше с нищо неразбиращи очи.
Тя взе фенерче и здраво въже. Когато се приготви, видя, че Деймиън я наблюдава, без да знае какво да прави.
- Какво чакаш? - попита тя с нетърпящ възражение тон - Ако искаш да спасиш децата на сестра си, грабвай пушката и тръгвай с мен.
Той понечи да каже нещо,но Анди вече бе излязла.
Деймиън се поколеба за миг - никак не го биваше за каубой.
Но ако тези деца наистина бяха на сестра му, той трябваше да им помогне.
Вдигна очи и срещна отчаяният поглед на Алфред. После погледна към посоката, в която изчезна Аманда.
Не му оставаше нищо друго, освен да я последва!

В СТРАШНАТА ПЕЩЕРА

Щом влязоха в пещерата, Анди запали фенерчето. Като видяха къде са попаднали, те се смразиха от ужас.
В тази пещера бяха загинали немалко хора в търсене на злато, каквото се говореше, че има във един от тунелите.
Дали щяха да намерят децата?
Запалиха огън, тъй като беше доста студено в мрачната кухина на пещерата. Трябваше да помислят накъде да вървят.
- За Бога, Алфред - изстена Анди - Защо им позволи да влязат вътре? Как ще ги намерим? И кой дявол ви накара да си играете тук? Не съм ангел - пазител и някой ден ще ми причините голяма мъка ...
Неочаквано детето се разплака.
- Извинявай, Анди - изхлипа то - Но как можех аз да ги спра? Ако ти беше с нас нямаше да посмеят да влязат тук ...
- Фреди - тя го прегърна - не исках да бъда груба и да обвинявам теб, но тези двама щураци ще ме довършат, разбираш ли? Страшно много ви обичам и тримата и не искам да ви загубя.
- Знам, Анди - притисна се Фреди към нея - След смъртта на мама и татко си имаме единствено теб и правим много усилия да бъдем добри.
- Вие сте най-добрите деца, Фреди, но когато ви учех да се справяте с опасностите, това не значеше да ги търсите сами, разбираш ли?
- Какво ще правим сега? - попита детето и изтри сълзите си.
- Трябва да продължим, но накъде?
- Ако ти беше дете, накъде щеше да тръгнеш? - намеси се Деймиън, който се беше окопитил и мълчаливо слушаше разговора им.
Тя го погледна замислено.
- Към златото, разбира се! Но къде е то?
- Злато! - Деймиън не вярваше на това, което чу - Тук има злато?
- Някога преди много години моят дядо е открил тази пещера, един ден решил да провери какво има вътре и повече не се върнал. След година хората разправяли, че Еймъс открил злато и заминал за Америка. Когато синът му пораснал и дошло време да се задоми, решил да изследва пещерата, но излязъл много скоро с късче злато в ръце, после започнал да върти търговия и забогатял. Оттогава хората не спирали да влизат тук... влизали, но никой от тях не е излязъл да разкаже какво има вътре. Когато пораснах, моят чичо ми разказа тази история, на която аз не повярвах... Ето защо ме е страх за безопасността на децата, Деймиън. Тук има само трупове, няма злато и никога не е имало...
- Но златото, което синът на Еймъс е открил ...
- Според мен той го е носил със себе си, за да докаже, че баща му е бил прав за златото и да оправдае изчезването му. Мнозина са влизали тук, както вече ти казах, никой не е останал жив. А сега да продължаваме напред, ако трябва ще претърсим всички коридори, но трябва да намерим Томи и Рико.
Те загасиха огъня и потеглиха отново. Претърсиха целия коридор, но нищо не откриха, нито следа от децата. Почти тичешком се върнаха назад и поеха по другия коридор.
Всички бяха изтощени и трябваше да си починат.След като се нахраниха, Анди остана будна - някой трябваше да пази, не се знаеше какво има в пещерата.
Минаха няколко часа. Тя предпазливо обърна глава към Деймиън и Алфред, стори и се, че очите на младежа са будни и с въздишка откъсна поглед от него.
Продължи да гледа втренчено напред, но зад нея се чу шум и тя отново се обърна.
- Деймиън! - възкликна Анди - Защо не спиш?
- Върви да си почнеш - каза той тихо - Аз ще поема отговорността да ви пазя .
- Но... Деймиън ...
- Хайде, върви - той я побутна - Ще се справя, прекалено си уморена, а ти трябват сили, за да продължим.
Тя го послуша, нямаше как да му възрази, наистина се чувстваше изтощена.
На другия ден се събуди с нови сили и отново поеха напред, но отново без резултат.
Бяха изминали три дни и Анди губеше надежда, че ще открият децата, но се стараеше да не го показва. Не биваше другите да усетят напрежението и, което се усилваше с всяка изминала минута. Всеки нов неуспех я водеше до отчаяние и сълзи. А времето напредваше!
Движеха се бавно и предпазливо, като отново им се наложи да се върнат назад и да поемат по последният коридор.
И отново седнаха да си починат.
Времето не спираше!
Имаха провизии само за тази вечер. Анди бе свела мълчаливо глава, не искаше Алфред да забележи сълзите в очите и.
- Няма да ги открием, нали? - попита той тъжно и Анди изтръпна.
- Разбира се, че ще ги открием, Фреди - каза тя твърдо - Не бива да говориш така.
- Ако е вярно, защо от няколко дни не спираш да плачеш и да криеш лицето си? Погледни ме и ми кажи, че не си изгубила надежда. Хайде, Анди, погледни ме.
Тя се обърна, но този път нямаше как да скрие сълзите си, пък и не се опита.
- Добре, Фреди - каза тя решително - Наистина надеждата ми започна да си отива, но ни остава последният коридор, затова какво ще кажеш да прекратим този безсмислен разговор и да продължим? Томи и Рико сигурно са гладни и жадни, и може би търсят обратният път, не мислиш ли?
- Мисля, че е по - добре да вървим - намеси се Деймиън - Вместо да си разменяте остри реплики, можехте поне да поспите малко, би трябвало да се засрамите от поведението си, когато децата все още са в неизвестност. Споровете ви няма да помогнат да ги открием.
Той млъкна, но думите му не останаха напразни.
- Прав си, Деймиън - каза Анди засрамено - да продължим.
Вървяха вече пети ден и почти бяха стигнали края на коридора, когато Анди им даде знак да спрат. Стори и се, че чува гласове в далечината.
- Томи, Рико! - извика тя предпазливо.
За миг настъпи тишина. Само сърцата им биеха ускорено.
- Анди... ти ли си ... чу се тих глас накъде наблизо.
Тя насочи фенерчето към мястото, откъдето идваше гласът на Рико и видя два силуета, които сякаш не помръдваха.
Тя затича към тях и Деймиън я последва. Незнайно защо Фреди остана на мястото си, без да помръдне, само сълзите в очите издаваха радостта му.
Анди се хвърли към децата и силно ги прегърна.
- Добре ли сте? - погледна ги тя, и се ужаси. Кракът на Рико се беше подул и кървеше.
- Рико, какво се е случило?
Той се разплака.
- Една скала се свлече от мястото си и ме затисна, докато спяхме. Томи успя да ме измъкне изпод нея, но не можех да вървя, а той не пожела да се върне без мен. Аз го подмамих да дойде с мен и аз пострадах заради това. Хайде, кажи, че ме мразиш. Не съм достоен за обичта, с която ме даряваш. Накажи ме, заслужавам си го.
- Не, Рико - възрази тя - Аз съм виновна, трябваше да ви предупредя за опасностите, които се крият в тези пещери. Що се отнася до наказанието, ще говорим, когато се приберем. А сега да вървим при Алфред.
- И той ли е тук? - учуди се Томи.
- Разбира се - усмихна се Деймиън, но е малко зад нас. Остана да ни чака, но не зная защо.
- Вълненията и напрежението му дойдоха много - каза Анди - Вие сигурно сте гладни - обърна се тя към децата.
- Като вълци! - усмихна се през сълзи Рико.
- Тогава да тръгваме - каза Деймиън и взе момчето на ръце, Рико не можеше да се движи сам.
При все, че не виждаше лицето и, младежът не сваляше очи от Анди. Искаше да поговори с нея, имаше много незададени въпроси, отговорите на които можеше да даде само тя.
Но реши, че е по - добре да изчака.
Алфред ги очакваше със сълзи на очи. Когато видя, че са добре, той се хвърли към тях и радостно ги запрегръща.
Всички поеха отново през страшната пещера, когато излязоха от нея, Анди въздъхна с облекчение.
- Е, момчета - каза тя - Това ще ви е за урок, предполагам, че няма да се решите отново да влезете тук.
- Не и без теб, Анди - прегърна я Томи, а Рико се притисна към Деймиън, който нито за миг не го изпускаше от ръцете си.
В пещерата, която за момента се бе превърнала в техен дом, Анди и Деймиън запалиха огън и старателно превързаха крака на Рико, след което приготвиха вечеря и нахраниха децата. Рико и Томи се хранеха с невиждан досега апетит, а това предизвика усмивката на Алфред.
- Ей, братлета, как успяхте да издържите толкова дни без храна и вода?
- Използвахме уроците, които ни даваше Анди преди време - отговори усмихнато Рико - В пещерата има много и най - различни храсталаци, ако си забелязал. Корените на тези храсти ни засищаха, а от цепнатините на скалите струеше вода, и така утолявахме жаждата си.
- Браво! - възкликна Анди - Добре сте се сетили.
- Томи се досети - каза тихо Рико и наведе глава.
- А ти, младежо - обърна се тя към него - няма да излизаш без позволение навън и ще ми казваш къде отиваш. Справедливо ли е това?
- Напълно, Анди! - каза момчето.
- А сега, ако сте свършили с вечерята, всички по леглата, нуждаете се от здрав сън.
Децата изпълниха това почти веднага, толкова бяха изтощени, че заспаха начаса.
Анди излезе навън да подиша чист въздух, не усети как младежът се приближи до нея.
- Какво е станало със сестра ми и откъде я познаваш? - попита той направо, не можеше да чака повече.
Тя го погледна и въздъхна тежко.
- Аз съм племенница на Ендрю Томпсън, Деймиън. Казвам се Аманда, но всички ми викат Анди. Мери почина при раждането на Томи ... въпреки, че знаеше какъв риск поема, ако го роди, тя все пак реши да му даде живот. Тя беше страхотна.
Когато почина, аз пратих вест за смъртта и до поделението, в което беше чичо и се заех с почти непосилната за мен задача да се грижа за децата. По това време чичо Ендрю беше на фронта. Няколко дни по - късно пристигна вест, че е загинал преди месец ... той никога не видя Томи.
Децата останаха кръгли сирачета. Мери ми беше казала, че има брат в Лондон, и, че е бос на фирмата " Уайли Ентърпрайсиз ". Каза ми още да го намеря, ако с нея се случи нещо. Бях се приготвила за път, но от фронта пратиха вест, че чичо ми е загинал, и реших да отложа пътуването за известно време... неусетно децата пораснаха и аз пак реших да тръгна на път, но тогава стана земетресението, което разруши града, и ние се озовахме в тази пещера, без дом, без планове, сега нямаме нищо. Дори децата не знаеха, че имат роднини. Повечето от хората в Блякпул сигурно са мъртви, утре може би ще отидем да огледаме за оцелели...
Анди говореше с наведена глава, а от очите и се стичаха сълзи.
Изведнъж тя усети леко докосване по ръката, вдигна глава и срещна очите на Деймиън, които сияеха с особен блясък.
- Доколкото си спомням, Мери имаше момиче.
- Точно така - каза Анди - Дадох ново име на Шийла. Сега се казва Алфред, никой не трябва да знае, че е момиче ... поне докато не бъдем в безопасност.
- Може ли да говоря с тях?
- Разбира се! Това е твое право, но сега трябва да си починем. Утрото ще ни покаже какво да правим.
Тя погледна надолу към града, който бе изцяло разрушен.
Дали изобщо имаше оцелели?
Трябваше да разбере това на всяка цена. Но не можеше да остави Деймиън сам с децата и реши да почака до сутринта.
Мислите и се върнаха към него!
Той събуди у нея нови, непознати чувства. Тя въздъхна дълбоко и не без усилие го прогони от мислите си. Легна си с надеждата, че утрешният разговор с децата ще мине добре.
На сутринта се събуди много рано и излезе да събере малко дърва. Когато се върна, Деймиън я чакаше на входа, Анди веднага забеляза, че в очите му блестят сълзи.
- Благодаря ти - каза той - Поела си голяма отговорност с възпитанието на децата.
- Няма нищо, Деймиън. Аз обичам тези деца, но Мери много ми липсва, все още не мога да си обясня защо не е казала на никого за роднините си.
- Като малки не се разбирахме много. Бяхме отделени един от друг, аз се учех да ръководя фирмата, а тя остана при родителите ни. Когато завърших университета и се завърнах в Лондон, разбрах, че е избягала с Ендрю, а никой не бе сметнал за нужно да ме уведоми. Майка ни я обвиняваше за всичко лошо, което се случваше в имението ... но аз я обичах ... Обичах я ...! - повтори той с треперещ глас. Не можеш да си представиш колко много я обичах, тя бе всичко в живота ми. Сега си нямам никого, освен децата ...
- Децата са всичко за мен! - прекъсна го рязко Анди - И няма да ти позволя да ги отведеш.
- Никъде няма да ги водя! Ще остана с вас, ако ми разрешиш!
- Шегуваш се, нали? А фирмата ти в Лондон ... родителите ти?
- Фирмените документи са при татко, той знае какво да прави с тях, ако не се върна, но това най - малко ме тревожи в момента. За мен най - важното бе да открия сестра си, въпреки недоволството на майка ми, и когато открих теб и децата и, реших да остана с вас.
- Ще си помисля и ще ти отговоря утре сутринта! - каза тя - Сега съм много уморена.
- Както искаш! - вдигна той рамене и се отдалечи.
На другата сутрин щеше да се реши съдбата му.

РАЗРУШЕНИЯТ ГРАД
РЕШЕНИЕТО

На другия ден всички потеглиха към града. По пътя никой не проговори, всеки беше задълбочен в мислите си.
Когато пристигнаха, вместо град пред очите им се разкри огромна пустош.
Намираха се сред пустиня! Тук там се виждаха останки от къщите, и да имаше оцелели хора, едва ли биха останали тук.
- Какъв Ад! - промълви Анди - Сърцето ми се къса като си помисля за годините, които съм прекарала тук.
Тя слезе от коня и продължи нататък.
Не видя, когато Деймиън я последва! Не видя и това, което се изпречи пред нея!
Спъна се в нещо и това я върна към действителността. Чу силно съскане, след това гласът на Деймиън, който и казваше да не мърда. Усети леко ужилване по ръката, обърна се рязко, но политна.
Последното, което видя преди да падне, бе Деймиън, който с все сили тичаше към нея и три силуета.
Повече нищо не помнеше.
Като в просъница чуваше, че някой и шепне гальовно. Когато се събуди, отвори очи и видя Деймиън, който се бе надвесил над нея и мажеше с нещо ръката и. Усети нежните му и леки движения и потръпна.
Досега никой не я беше докосвал по този начин!
Изглежда, лекарството бе сънотворно, защото почувства, че сънят отново я надвива. Чуваше нежен, меден глас, който и шептеше думи, които не беше чувала от никой друг.
Някой и говореше! Кой беше той и какво правеше при нея? Тя изгаряше в треска, беше неспокойна, и се мяташе в леглото си.
Бе вдигнала висока температура, и няколко дни се опитваха да я свалят, но тя не знаеше това.
Най - после се унесе и заспа, макар и неспокойно.
Но Анди не знаеше много неща!
Не знаеше, че Деймиън я бе уловил, когато падна, не знаеше, че бе седял до нея през цялото време, не знаеше, че децата го харесваха и го бяха помолили да не ги взима със себе си, а да остане с тях, пък един ден пак ще отидат в Англия. Той от своя страна им бе обещал да се ожени за Анди, въпреки семейството си, и ще отидат заедно в Лондон, за да я представи на роднините си.
Толкова много разговори бе изпуснала през тези два дни, в които лежеше болна и не знаеше жива ли е, или мъртва.
На третата сутрин се почувства много по - добре.
Учуди се, че беше с нощница - не помнеше да я е обличала!
И още нещо - наоколо беше пусто и тихо. От децата и Деймиън нямаше и следа!
" Значи затова е намазал ръката ми - помисли си тя - за да може да вземе децата "
Гняв и мъка се изписаха на лицето и.
- Рико, Шийла, Томи, къде сте? - шепнеше тя с огромна болка.
Силите и отново я напуснаха! Тя седна на земята и заплака!
Толкова силно плачеше, че не чуваше и не виждаше нищо!
Сепна я гласът на Деймиън :
- Анди!
Тя скочи и се хвърли към него, готова да го убие, но внезапно спря. Децата я гледаха изненадано.
- Къде бяхте, по - дяволите? - обърна се тя към Деймиън, все още изпълнена със гняв.
- На разходка! - той беше объркан - Но ... какво ти е ... случило ли се е нещо?
Шийла се приближи до нея и я прегърна.
- Радвам се, че си добре, Анди! - каза тя - Виж какво ми подари чичо Деймиън - отвори ръката си и показа малък медальон със снимка - Било е на мама - уточни тя.
- Той се грижеше за нас и за теб два дни, Анди - каза Рико - Вместо да го нападаш без причина, би трябвало да се радваш, че беше с нас, когато змията те ухапа. Ние нямаше да се справим сами.
Той изглеждаше сърдит, Томи също.
- Благодаря ти за всичко, Деймиън - каза Анди и отново заплака - Прости ми, че се отнесох така с теб, но откъде можех да зная, че си ги извел на разходка? Помислих, че си ги отвел.
- Отникъде! - отвърна той - Сега по - добре ли си?
- О, много по - добре. Но какво се случи? За каква змия говори Рико? Не си спомням почти нищо!
- Не се и съмнявам! - засмя се той весело - След като змията те ухапа, ти падна, и аз те улових. След това те излекувах и сега наистина си много по - добре.
- Но как така? - попита тя объркано.
- Остави този разговор за друг път. Сега искам да знам готова ли си с отговора?
- Какъв отговор?
- Спомняш ли си, когато ми каза, че ще си помислиш дали да остана при вас, или не? Е, какво реши?
- Може ли да се посъветвам с децата? - попита тя колебливо.
- Разбира се!
Беше сигурен, че децата ще настояват да остане. И не сгреши!
Анди се върна заедно с децата, и той ги погледна изпитателно.
Те просто сияеха от щастие! После изтичаха обратно като ги оставиха насаме.
- Добре, Деймиън! Ще ти позволя да останеш, но при едно условие ...
- Какво е то? - попита той, решен на всичко.
- Да не се докосваш до яденето.
- Каквооо? - извика той, вън от себе си.
- Шегувам се! - каза през смях Анди - Добре дошъл при нас! - тя му подаде ръка и той я пое с удоволствие.
Деймиън се обърна и понечи да влезе в пещерата, но се разколеба и се спря.
- Между другото, Аманда Томпсън - каза той решително - Би ли приела да се омъжиш за мен?
- Но ... какво говориш ...
- Не държа да ми отговаряш веднага - прекъсна я той - Ще ти дам три седмици да помислиш. Сега отивам при децата.
Анди го изгледа продължително.
" Този младеж се настани в сърцето ми още щом го видях - помисли си тя - Без съмнение децата го познават по - добре от мен, затова ще трябва да се опитам и аз да го опозная. Добре, Деймиън, след три седмици ще имаш моят отговор, но не мисли, че ще е лесно да спечелиш сърцето на Аманда Томпсън. "
Вътрешно се усмихна!
Съдбата и прати този младеж, за да бъде до нея и децата.
Тя щеше да направи всичко възможно, за да го задържи!

КАК СЕ СТАВА КАУБОЙ?

" Накъде отива светът? - помисли си Деймиън - Как ще представя Аманда на родителите си, какво ще им обясня : вижте, мамо, татко, това е моята годеница, о, не се учудвайте на вида и, тя е каубой, тук, в сърцето на Англия, да, не вярвате ли, че не само в Америка се намират каубои, моята бъдеща съпруга е много смела и силна жена ... Как ли ще го приеме мама - той се усмихна - всъщност това не ме засяга особено ... "
- На кого се усмихваш, чичо? - сепна го детски глас.
- О, здравей, Шийла ... исках да кажа Алфред. Бях се замислил.
- За Анди ли мислеше?
- Много сте проницателен, млади господине - пошегува се той - да, мислих за нея и за родителите си.
- Знаеш ли, чичо, мисля, че Анди те харесва, но се бои от това, че може да ни загуби, освен това не те познава добре, дай и малко време да свикне с мисълта, че има някой, който иска да е близо до нея, освен нас, разбира се. Ние ти вярваме и те подкрепяме напълно, можеш да разчиташ на нас, но Анди не е свикнала с други хора около нея.
- Не се тревожи, всичко ще бъде наред.
- Надявам се!
Последва кратко мълчание!
- Кажи ми, Алфред - каза Деймиън - как е възможно в този малък английски град да са живели каубои? Това е типично за страна като Америка, но тук ... не мога да си обясня стремежа на Аманда, това да бъде жена каубой, не е ли малко странно?
- Съвсем не, чичо - усмихна се Алфред - Анди винаги е подражавала на баща си, и се е учила от него. Той е бил един от първите ловци и чудесно се е справял с ласото и конете, обучил е другите хора от градчето и ненапразно Анди следва примера му, и ни учи на същото.
- Това наистина е чудесно, но не трябва ли дамите да се учат на друго, различно от това, на което учат младежите?
- Може би - погледна го замислено Алфред - но в Блякпул животът наподобяваше саваната на Дивият запад, нещо, което вероятно си забелязал, и хората бяха принудени да защитават домовете и семействата си. Земетресението, което отнесе градчето, ни донесе и нещо добро - хищниците, които крадяха животните и ограбваха нивите ни, вече ги няма, но заедно с тях намаляха и запасите ни. Не е толкова лошо да си каубой, чичо - усмихна се Алфред - ще се научиш, и ще разбереш думите ми.
- Да се науча ли! - възкликна Деймиън - Но ... аз ...
- Не се бой, чичо - прекъсна го Алфред - Просто гледай какво правим ние, а сега те оставям.
Той се отдалечи към братята си, които бяха недалеч от пещерата.
Отново остана сам с мислите си!
Анди сякаш бе надалеч, а всъщност я чувстваше толкова близо.
Дните минаваха бързо!
Децата се стараеха да покажат на чичо си, че е добре дошъл при тях, а той с удоволствие наблюдаваше игрите им. В неговия свят тези игри биха били странни, но в тази пустош той се чувстваше съвсем на мястото си, и донякъде ги разбираше.
В началото на втората седмица той вече бе доста осведомен за живота на Аманда, децата бяха все около него и разказите им сякаш нямаха край. Така той я опозна по - добре и вече разбираше страховете и тревогите и.
Един ден бе приседнал на една скала и мълчаливо гледаше далечината, в мислите си бе вече в родния Лондон, и подаваше оставката си, когато нежен глас го върна към действителността.
- За какво мислиш, Деймиън?
Той се обърна!
- Аманда! - като че ли бе изненадан от появата и - Какво правиш тук?
- Търсих те! - гласеше отговорът - Но ти не отговори на въпроса ми.
- Просто си седях! - промърмори той, а Анди се разсмя.
- Не те бива да лъжеш, Деймиън - каза тя - мисля, че бе доста далеч.
Той я погледна втренчено.
- Много си наблюдателна, г - це Томпсън, наистина бях далеч, бях в Лондон, ако това отговаря на въпроса ти, просто се бях отнесъл, това е. А ти защо ме търсиш?
- Извинявай, Деймиън, не исках да те засегна! - тя се бе смутила от твърдия поглед на младежа, не бе го виждала такъв досега. - Исках да ти кажа, че обядът е готов, затова, ако си гладен, може да поискаш да се присъединиш към нас.
Сърцето и отново се бе изпълнило с подозрения, и тя обърна гръб на младия мъж.
В този момент той осъзна грешката си. Дотолкова се бе унесъл в мисли за срещата с родителите, и най - вече с майка си, че дори забрави да смени изражението на лицето си, кой знае какво си е помислила Аманда.
- Аманда, почакай! - той изтича след нея и я погледна в очите - Мисля, че ти дължа обяснение за държанието си преди малко.
Тя не продума!
- Ела! - подкани я той - Да поседнем за момент, ще ти разкажа нещо.
Тя изпълни молбата му без желание.
- Знаеш ли - започна той - при все, че майка ми не бе съгласна с намерението ми да замина при Мери, аз все пак реших да потегля на път. Скарахме се жестоко и се наложи да бъда по - твърд, но и това не помогна. Когато се бях усамотил на онази скала, мислех за майка си, за това как ще приеме теб и внуците си, дали ще се смекчи сърцето и, когато научи за смъртта на Мери, или пак ще трябва да се караме заради различията си. Затова бях сменил изражението си, не зная как съм изглеждал, но мисля, че неволно съм те уплашил. Прости ми, ако е така, моля те.
- Иска ми се да ти вярвам, Деймиън! - въздъхна тя - Но понякога си толкова странен, че чак се плаша, разбираш ли?
- Извини ме още веднъж Аманда. Няма да се повтори, обещавам ти. Ще мисля само за това, че съм тук с теб и децата. Така няма опасност да се усъмниш в мен.
- Добре, Деймиън! Добре!
Сърцето и сега биеше по - спокойно!
- Може ли да ти кажа нещо? - попита тя плахо. Никога досега не беше говорила по този начин, но бързо се овладя.
- Слушай, Деймиън! - заговори твърдо Анди - Посредством женитбата ни, бих искала да знаеш някои неща.
Първо - ще трябва да станеш каубой, след това ни предстои дълъг път до Лондон. Искам да се запозная с родителите ти, а и те сигурно ще искат да видят внуците си. И трето - трябва да кажем на децата, не можем да крием това от тях. Съгласен ли си? - погледна го тя изпитателно.
- Разбира се, че съм съгласен! - извика той радостно, но изведнъж се смути - А ... как се става каубой?
На Анди и се прииска да се разсмее от сърце, но като видя отчаяният му поглед, се въздържа.
- Засега ще започнем с ласото! - тя се изправи - Когато си достатъчно добър, ще разбереш какви са останалите предизвикателства, ясно ли е ...?
- Звучи примамливо - прекъсна я Деймиън - С ласото ще мога да те хвана и няма да можеш да избягаш от мен.
- Не се шегувам, Деймиън! - каза тя напълно сериозно.
- Зная! И ще стана каубой! - той не можеше да откъсне очи от нея.
- Добре, тогава да започваме!
Тя отиде за въжето, и след като се върна, започнаха обучението.
Отдалечи се на няколко крачки, завъртя въжето във въздуха, хвърли го ловко, и плячката бе уловена.
Деймиън бе в клопката, а Анди се заливаше от смях.
- Колко си смешен - каза тя, докато безпомощният младеж се опитваше да се измъкне.
- Изобщо не е смешно!
- Сега ти се опитай да ме хванеш. Не е толкова сложно.
Той хвърли ласото, но не успя. Леко раздразнен, опита отново. Анди му показа още веднъж, като този път целта бе дърво - тя явно бе усетила, че го е поставила в неловко положение, когато го улови с ласото. Упражняваха се цял ден, след което ученикът вече бе доста добър, но не по - добър от учителя си. Когато се върнаха при децата, Шийла вече бе приготвила вечеря и всички нетърпеливо ги очакваха. Вечеряха почти без разговори, но после ги наобиколиха и един през друг задаваха бързи въпроси.
- Хайде, чичо, разказвай, научи ли се да хвърляш ласо? Анди е добър учител, не вярвам да си се провалил. А ще ни покажеш ли новите си умения? Кажи нещо, защо мълчиш?
Горкият Деймиън бе толкова изтощен от тичането и хвърлянето на въжето, имаше чувството, че всяко кокалче по тялото му с е е разместило, сякаш всеки момент щеше да се разпадне.
- Деца, мисля, че чичо ви е прекалено уморен, за да говори, защо не почакате до утре, тогава ще ви разкаже всичко.
Те неохотно се съгласиха и отидоха да спят, като ги оставиха сами.
Анди загрижено погледна младежа.
- Добре ли си, Деймиън? - попита тя .
- Да! - проговори най - после той - Трябва да си почина, отивам да спя.
Изправи се доста бавно и, залитайки, почти се хвърли в постелята, и заспа, преди Анди да успее да му каже " лека нощ "
На сутринта се чувстваше много по - добре. При все, че Анди го събуди много рано, той бе успял да възстанови силите си и дори беше весел. Когато излязоха, децата още спяха. Отправиха се към горите, където имаше река, там Анди бе вързала коня, който Деймиън трябваше да обязди. Показа му какво да прави и се отдръпна.
Деймиън възседна коня, който го хвърли почти веднага. Опитваше отново и отново, но все не успяваше. Накрая - потънал в пот - се обърна към Анди :
- Не можем ли ... да ... продължим утре? - попита той на пресекулки .
- Разбира се! - каза тя простичко. Изглеждаше доволна!
Прибраха се в пещерата, но този път децата бяха упорити и не поискаха да си легнат, преди чичо им да им разкаже за обучението си.
- Анди не те е изтощила, нали, чичо? - попита Рико.
- Не! - усмихна се той - Всъщност ми беше приятно с ласото, но конят не се дава лесно - той се усмихна.
- Ще успееш ли да го обяздиш? - попита тревожно Томи - На мен ми трябваха няколко дни, но тогава бях малък, сега би ми било лесно, а ти си неопитен и ...
- Не се бой, хлапе - прекъсна го Деймиън - Не се дадох на баба ти, мислиш ли, че ще се дам на един кон? - пошегува се той.
- Тревожим се за теб, чичо - намеси се Шийла - Обяздването на кон може да бъде много опасно, а ти вместо да се шегуваш, защо не си починеш и обмислиш стратегията си? - тя изглеждаше засегната, момчетата също.
- Извинявай, скъпа - каза той - Зная, че се тревожите, деца, и ви благодаря, но не бива да се отчайвам, нали? Предпочитам да вярвам, че ще обяздя този кон, отколкото да се предам и да се върна у дома без вас и Аманда - жената, която обичам и за която се боря. Не съм ли прав?
Никой не му отговори, но мълчанието им бе достатъчно красноречиво.
- А сега отивам да си легна, утре ме чака работа. Лека нощ, деца!
- Лека нощ, чичо, и приятни сънища.
Остави ги, с надеждата, че са разбрали думите му. Легна си, но сънят не идваше. Аманда не бе присъствала на разговора и Деймиън се зачуди къде ли е отишла след вечерята, може би е излязла да се разходи. Късно през ноща мислите се разбягаха и той най - после заспа.
Събуди се много рано и предпазливо се ослуша. Всички спяха непробудно.
Той стана, взе ласото и тръгна към гората. Беше решен на всяка цена да опитоми животното.
И този път успя!
След наколко неуспешни опита Деймиън най - после успя да се задържи върху разяреният кон. Толкова се бе задълбочил в работата си, че не забеляза кога слънцето се издигна високо в небето, не забеляза и Анди, която се бе промъкнала безшумно до него и го наблюдаваше с истинско възхищение, но не успя да остане безмълвен наблюдател.
- Браво! - извика тя и го възнагради с аплодисменти.
Едва сега Деймиън я забеляза и съвсем забрави за коня, който се възползва ит случая и го хвърли на земята.
Анди се разсмя от сърце.
- Поупражнявай се още малко, след обяда отиваме на лов.
- Почакай Аманда! - тя се обърна - Къде беше снощи? Разтревожихме се за теб.
- По - късно ще поговорим. Сега трябва да приготвя нещо за хапване. Сигурно си прегладнял.
Преди Деймиън да успее да каже нещо, тя изчезна.
За миг се поколеба - струва ли си да се жертва само за да я спечели?
Струва си - каза си той - щом става дума за жена като Аманда Томпсън!
Отново се метна на седлото и бе доста сръчен, уменията му надхвърлиха очакванията му, когато след по - малко от час конят спокойно ядеше сено от ръката му.
Така го завари Анди - с нахлупена над очите шапка, изтегнат до едно дърво, а конят дори не беше вързан.
- Виж ти - промърмори тя - Бързо се учиш, а?
Той повдигна шапката и я погледна с нескрито задоволство.
- Чух те! Нали не помисли, че съм заспал?
- Не, разбира се! Но е време да ставаш. Отиваме на лов, ще започнем с по - дребни животни - тя дори не го поглеждаше.
- Нямам нищо против! - за разлика от нея, той я гледаше непрекъснато.
Когато навлязоха дълбоко в гората, Анди слезе от коня и завърза юздата за едно дърво. Едва сега Деймиън забеляза, че освен торбата с храната, на седлото висят и две пушки. Вървяха много бавно като се ослушваха при най - малкия шум.
Внезапно Анди вдигна ръка - знак да спрат. Деймиън притихна до нея, а тя сякаш бе забравила за него.
Прицелваше се известно време, след което стреля към нещо, а Деймиън гледаше към нея. Тя го погледна и се усмихна.
- Какво има, Деймиън? Изглеждаш странно!
- Улучи ли нещо? - попита той.
- Разбира се! - възкликна тя - От десет стрелби улучвам девет, не се хваля, но е така.
- Да бе - промърмори той повече на себе си, отколкото на нея. Но тя все пак го чу, ала не продума.
Придвижваха се към мястото, където щяха да открият животното, което бе застреляла. Когато доближиха, Деймиън не се сдържа и се разсмя.
- Заек! - той бе развеселен - Г - це Томпсън, мислех, че си по - добра. И аз мога да улуча заек от такова разстояние.
- Така ли? - тя го гледаше разярено - Е, г - н Уайли, да видим какво можеш. Щом си решил да се заяждаш с мен, добре, на теб се пада честта да застреляш първото си голямо животно.
Тя му обърна гръб, нарами улова си и потегли напред, като остави Деймиън да мисли за какво голямо животно говореше Анди.
Изведнъж зад него се чу силен рев, той се обърна и почти се смрази от ужас.
Огромна, изправена на двете си лапи мечка, приближаваше бързо към тях!
Младият мъж никога не бе изпадал в подобно състояние, и бе естествено да се уплаши.
Точно първоначалното му вцепенение стана причина огромното животно да го удари с тежката си лапа.
Падайки, стреля два пъти, като куршумите попаднаха точно в главата и. Но това не я спря!
Анди неведнъж се бе срещала с могъщия звяр на гората и знаеше какво да прави. Застана пред тялото на изпадналия в безсъзнание младеж, сякаш искаше да го предпази и започна да стреля в силното тяло на гризлито. Куршумите падаха като дъжд, докато най - после изгубила силите си, мечката се свлече на земята и повече не помръдна.
Беше мъртва!
Анди се приближи до Деймиън и го обърна. Не беше ударен лошо, но на дясната страна на лицето му имаше огромна рана. Извади шишенце с амоняк и го поднесе към носа му. Младежът бавно идваше в съзнание. Когато овори очи, видя разтревоженото лице на Аманда, която се бе надвесила над него и преглеждаше раната му. Опита се да се изправи, но жестока болка в рамото го накара да се свлече на земята със сподавен вик. И отново изгуби съзнание.
Аманда въздъхна тежко - не можеха да се върнат в пещерата при тежкото състояние на Деймиън, това означаваше, че трябва да останат тук, докато младежът възвърне силите си, а знаеше, че децата ще се тревожат за тях.
Тя се двоумеше - да го качи на коня си, и да тръгне възможно най - скоро, или да останат тук, сред гората, да почисти раната и да му помогне да се съвземе. Не разполагаха с топли дрехи и храна, но поне бе взела две наметала, едното от които щеше да стопли тялото на Деймиън, а другото - нея .
И двете възможности изглеждаха опасни, но Анди избра втората.
Макар и на открито, закриляни от тъмнината на ноща, и огънят, който щеше и да ги стопли, освен да ги предпазва от зверове, тук щяха да бъдат по - добре, отколкото да тръгнат на път и да бъдат застигнати от друга беда.
Тя остави младежа така, както беше паднал , взе чула на коня и тръгна да събира листа и шума, за да му приготви постеля. След като се върна, изсипа това, което бе събрала, до голямо дърво, под което щяха да пренощуват. Намести шумата, поопипа я, натисна я леко и поклати глава. Стори и се малко и отиде за още. Едва тогава се зае да премести Деймиън на мекото легло. Това не беше лека работа, но Анди се справи успешно, и след като го зави с едното наметало, отново тръгна към гората - трябваше да приготви легло и за себе си.
Времето напредваше бързо! В гората се стъмваше по - рано, а започваше и да се застудява.
Анди приготви и своята постеля, и едва тогава се зае с огъня. Не мина много време и весели пламъчета озариха лагера им. Наоколо имаше сухи клони и съчки, и Анди с радост си помисли, че поне няма да умрат от студ.
Извади аптечката и зави коня с чула, след което се доближи до Деймиън. Почисти внимателно раната му, изсипа някаква течност в нея, от което младежът изохка, но това не я спря. Наложи я с мехлем, след което извади някакви листа и, като ги намести внимателно върху маста, ги закрепи с лейкопласт. Щеше да му остане белег, може би за цял живот!
Тя въздъхна и се замисли. Чувстваше се виновна за това, че го доведе тук. Ако не бе замислила този тест, това може би нямаше да се случи.
Но случилото се и даде възможност да опознае Деймиън!
Макар и силно да съжаляваше за нещастната случайност, която ги доведе до тук, тя вътрешно се радваше, че сега има възможност да му помогне и да му бъде опора, така, както той и бе помогнал в момент на нужда. Споменът я върна към змията и недовършения тогава разговор.
Докато Анди се грижеше за Деймиън навътре в гората, и мислите изплуваха една след друга, нито веднъж не помисли за децата.
А те тревожно тръпнеха в очакване, дори не бяха докоснали вечерята си, мълчаха, с надеждата да чуят тропотът на конете.
Най - после Рико наруши това тягостно мълчание.
- Не можем да чакаме повече, трябваше да се върнат преди часове. Случило им се е нещо лошо. Анди никога не ни е оставяла за повече от час. И тъй, ако всички сте съгласни, моето предложение е да се организираме, да вземем храната и топли дрехи, и да тръгнем по следите им. Няма полза да стоим тук и да будуваме цяла нощ, докато те, както предполагам са в опасност.
- Сърцето ми подсказва, че си прав, Рико - въздъхна Шийла - но как да тръгнем без надежда, не знаем накъде са тръгнали, как можем да сме сигурни, че ще ги открием?
- Както казах, ще следваме следите им, но ако имате други идеи, ще си радвам да ги обсъдим, ти какво мислиш, Томи?
- Мисля, че и двамата сте прави, но Шийла, ако не тръгнем веднага, утре може би ще е твърде късно да ги открием - каза той, внезапно вземайки страната на Рико - Да приемем възможността, че са в опасност и да тръгнем веднага.
- А ако се върнат, докато ни няма? - Шийла все още се колебаеше.
- Да им напишем бележка, че сме след тях - предложи Томи - така ще бъдат спокойни за нас и лесно могат да ни открият.
- Добра идея, умнико - усмихна се сестра му - е, момчета, изглежда, че помислихме за всичко. Събирайте нещата и да тръгваме. И не забравяйте пушките, може да ни потрябват.
И така, те поеха на този поход, с надеждата да открият Анди и Деймиън.
Ноща ги прегърна с тъмнината си, но те не се бояха от нея. Анди ги бе възпитала наистина добре, така, както бяха възпитавали и нея. Придвижваха се много бавно, тък като трябваше да следват копитата на техните коне, които водеха навътре в гората.
- Можем само да се радваме, че не е валяло отдавна - каза Рико, който бе влязъл в ролята на техен водач - Вървим в правилната посока, ето - виждате ли тази следа? - посочи той земята - Тук са спирали, може би за малко, колкото да пият вода. Предполагам, че са се движели към реката, където е трябвало да напоят конете си, затова продължаваме да вървим напред, докато не ги открием.
- Дали ще ги намерим там?
- Не зная, Томи, но трябва да побързаме, ноща напредва и скоро ще настъпи зората.
Отново поеха на път!
Неизвестното ги измъчваше, а следите ги водеха в правилната посока.
Някъде напред пред тях Анди не спеше. Наблюдаваше Деймиън през цялата нощ, като нито веднъж не пропусна да му даде вода. Дори и в безсъзнание, той усещаше леките движения на ръката и, искаше да и каже нещо, но не можеше. Знаеше, че тя е до него, но не разбираше защо не може да се движи, и се намираше като в сън.
Всъщност, донякъде беше точно така - той ту сънуваше, ту заспиваше отново, затоплен от огъня, който Аманда упорито поддържаше през цялата нощ. Когато пробляснаха първите лъчи на слънцето, Анди отново извади амоняка - време беше да събуди Деймиън.
Той се размърда, леко намръщен като дете, което будят за училище, но отвори очи и се огледа.
- Къде съм? - попита едва чуто.
- Все още сме в гората! - гласеше отговорът - Как се чувстваш, Деймиън? Можеш ли да се изправиш?
- Да, струва ми се! - той предпазливо обърна глава към Анди - Мисля, че съм се схванал, но това не е страшно. Имам чувството, че танк е минал през мен. Би ли ми помогнала да се изправя?
Тя му подаде ръка и Деймиън бавно се надигна от постелята. След като се настани удобно до нея, той я погледна.
- Какво се случи? Къде е мечката?
- Мъртва е! И да знаеш, уловът се оказа много по - добър, отколкото очаквах. Благодарение на теб се уредихме с храна за дълго.
- Но ... как така? - той не разбираше.
- Деймиън, ти стреля точно два пъти и улучи мечката в главата. Аз трябваше само да я довърша. Поздравления за това, друг на твое място би получил удар само от срещата с нея.
- Значи преминах изпитанието? - попита той внимателно.
- Да, и то успешно, ти доказа, че си достоен брат на Меридит Томпсън.
- Значи ли това, че си готова да се омъжиш за мен?
Тя не отговори веднага!
- Да, струва ми се. Ти се справи чудесно като каубой. Децата ще се гордеят с теб, защото много те обикнаха. Но ние с теб имаме недовършен разговор, Деймиън, все още не си ми разказал какво се случи в града, за каква змия говорехте с Рико?
- О, това ли било? - той се усмихна - Добре, ще ти разкажа. Ти вървеше напред и не виждаше нищо и никой, дори нас. Дотолкова се бе задълбочила в крачките си, че не видя дори змията. Извиках ти да не мърдаш, но беше късно - змията се стрелна към ръката ти и те ухапа, ти политна и аз те улових. Занесохме те в пещерата, децата бяха съкрушени, тогава проведохме дълъг разговор, те искаха да знаят какво съм намислил, също се съмняваха, че искам да ги отведа от теб. Обещах им, че ще остана с тях и теб, каквото и да се случи, когато им казах, че възнамерявам да ти предложа брак, те просто ми се изсмяха. Рико каза, че не зная в какво се забърквам. Попитах го какво има предвид, а той каза : " Да спечелиш сърцата на Томпсънови, е като да обяздваш диви коне, с тази разлика, че жена като Аманда ще направи всичко възможно да те прогони от живота си, на каквато и да е цена. Тя не допуска мъже до себе си, камо ли до нас. Ако ти успееш да превземеш сърцето и, чичо - каза той - значи си превзел света. "
Такива бяха думите му, а аз им се заклех, че няма да допусна да се проваля като техен и твой покровител.
Но в онази нощ, докато те спяха, а аз се грижех за теб след ухапването, почувствах страх, страхът, че няма да мога да изкарам отровата на влечугото, че мога да те загубя ме накара да събера мислите си и да се върна към старите книги, които съм прочел.
Досетих за амоняка, който винаги носиш със себе си, а след това потърсих листа от Arctium lappa или другояче казано
" репей " .Смесих го с амоняка и го варих на огъня докато се получи нещо като мехлем, намазах ръката ти и я превързах.
На следващия ден, когато помисли, че съм отвел децата, за което ти простих веднага, ти наистина бе много по - добре. Това е, няма друго. А ти къде изчезна онази вечер?
- Отидох да се поразходя до града.
- Сама! - възкликна Деймиън - Но това е твърде опасно.
- Не толкова, колкото си мислиш. Исках да видя още веднъж дома си, или поне това, което е останало от него.
- Не мисли, че те упреквам, Аманда! Просто се тревожа за теб, това е.
Те замълчаха!
Междувременно децата бяха достигнали мястото, където бяха убили мечката.
- Вижте! - извика Рико - Колко много кръв ... Мислите ли, че те ...
- Рико - продума Томи - Нали не мислиш, че са ...
- Стига, момчета - скастри ги Шийла - Може би са имали добър улов и са се настанили някъде да си починат.
- Но следите тук са объркани - настоя Рико - Вижте, тук като че ли е лежал човек, а там където е била главата, има немалко засъхнала, но прясна кръв ...
- Чичо Деймиън, Анди ... Томи не издържа и започна да вика ...
- Престани, Томи, ще ги намерим ...
- Но те ...
- Томи, трябва да продължим. Каквото и да се е случило, ще го разберем скоро, само трябва да следваме стъпките им.
- Защо да те слушаме, Рико? - хлипаше Томи - Не ги намерихме досега, можеш ли да ни гарантираш, че са живи? Кажи ми!
Изнервени от пътуването, безсънната нощ и безсилието, което ги измъчваше, децата се скараха ужасно.
Но виковете им бяха чути от двамата младежи, които се бяха изтегнали до реката и се наслаждаваха на песните на птичките, които изпълваха сърцата им с нежност.
- Чуваш ли това, Аманда? - Деймиън се надигна и я погледна.
- Да - тя се ослушваше - Това са деца ...
- Нали не мислиш, че са ...
- Да проверим - тя взе пушката и двамата тръгнаха към мястото, откъдето се чуваха гласовете. Когато наближиха, вече бяха сигурни кои са тези деца. Спокойно можеха да чуят разговорът им - очевидно спорът доста се бе разгорещил.
- Няма да ги открием, Рико - продължаваше да хленчи Томи - Да приемем , че сме ги загубили и да се връщаме в пещерата.
- Слушай, Томи - този път той бе категоричен - Аз и Шийла тръгваме, със или без теб, сигурен съм, че те са живи и здрави и ще ги намерим. Ако не искаш да ни помогнеш, поне недей да пречиш. Идваш с нас, или оставаш, избирай сам, но по - бързо, нямаме много време.
- Добре, Рико, този път ще ти се доверя, но ако не ги намерим до залез слънце, се прибираме, става ли?
- Да, ще ги намерим, ще видиш ...
- Благодарим за доверието, деца - Анди и Деймиън не се стърпяха и изскочиха от гората - Но какво правите тук, толкова далеч от пещерата?
Децата радостно се хвърлиха към тях. Сълзи на радост бликнаха от очите им.
- Казах ли ти, Томи ... ето, виждаш ли ... бях прав, те са добре ... Рико говореше на пресекулки, вълнението бе прекалено голямо.
- Чичо, но какво ти се е случило? - Шийла ужасено гледаше превръзката на лицето му.
- Мисля, че Аманда трябва да разкаже това.
- Нека ви заведа до мястото, където пренощувахме с Деймиън - предложи тя - Там ще можем да ви стоплим и нахраним, предполагам, че сте пътували цяла нощ.
- Да, Анди - отговори Рико - но мисля, че ти дължа извинение. Оставихме ти бележка, в случай, че се върнете преди да сме ви открили - той хвърли бърз поглед към Томи, който вървеше до Аманда с наведена глава - на теб също Томи. Не трябваше да се държа така с теб, всички сме изтощени.
Вече бяха стигнали реката. Като видяха лагерът им и трупът на гризлито, те бързо наредиха пъзела с изчезването на Анди и чичо им, затова не беше нужно да се разказва дълго за ловуването.
- Казах ти, чичо - каза Рико усмихнат, след като Анди спря да говори - Анди не може да бъде превзета, но ти или си прекалено упорит, или си много глупав и не искаш да слушаш, но животът си е твой, нали?
- Не говори така на чичо си, младежо - намеси се Аманда. Намръщеното и лице показваше колко му е сърдита.
- Извинявай, Анди - все още развеселен, Рико захапа парче месо и го задъвка с удоволствие.
- Може и да е така, племеннико - отвърна му Деймиън, но аз превзех не само света, но и Аманда, и се надявам вие всички да присъствате на сватбата ни.
Горкият Рико едва не се задави с това, което ядеше, погледна чичо си, погледна и Аманда, все още невярващ на думите които току що чу.
Смаяното му лице развесели всички, а Шийла го потупа лекичко по гърба, това го накара да преглътне залъка си, пое дълбоко въздух и прошепна :
- Да присъстваме на ... сватбата ви? ... Значи ли това, че тя се е съгласила да се омъжи за теб?
- Май забравяш, че съм тук, Рико - усмихна се Аманда.
- Извинявай, Анди, аз ... просто съм изненадан, това е.
- Е, това май беше последната изненада за днес - каза Деймиън - Да поемем ли обратният път, или искате да нощуваме на открито? Като ви гледам, доста сте се запасили, е какво ще кажете?
В крайна сметка решиха да нощуват край реката, децата бяха твърде уморени, за да яздят отново.
На сутринта тръгнаха към пещерата където по искане на Аманда трябваше да подготвят предстоящото пътуване до Лондон.


ЧАЛДЪРСТОУН
БАНДАТА НА БРАС




След всички премеждия решиха да поспят, преди да решат как ще се пътува.
Не всички спяха - Деймиън и Анди не можаха да затворят очи, заети с мислите си. Най - после Анди не издържа и се измъкна тихичко от постелята си, а Деймиън я последва. Седнаха пред пещерата, където слънцето все още припичаше.
- За какво мислиш, Аманда? - попита Деймиън - Не си размислила за пътуването, нали?
- Не, Деймиън, не съм!
- Тогава защо не можеш да спиш?
- Деймиън, за да стигнем до Лондон, ни трябва влак, не можем да изминем целия този път с конете. Ти как стигна до тук?
- Ами, до Абингдън пътувах с влак, оттам с автобус до Бристол, а до Блякпул - с кон, който изгубих докато спях. Забравих да го завържа и сигурно се е върнал при стопанина си.
- В такъв случай трябва да открием линията, минаваща през Блякпул, ще тръгнем с конете, така няма да се бавим много по пътя, но след като се качим на влака, трябва да ги зарежем, а това ще е жестоко ...
- Не, Аманда - прекъсна я Деймиън - Във всеки влак има товарен вагон, конете ще дойдат с нас в Лондон.
- Ти си луд - присмя му се Анди - Мислиш ли, че родителите ти ще приемат коне у дома си?
- Не ме интересува - той бе категоричен - Ако трябва ще наема имот за тях, но няма да ги оставя тук без нас.
- Добре, но като стана дума за родителите ти, как ще им обясниш белега на лицето си? Те ще бъдат ужасени когато те видят.
- Ще им кажа истината, бяхме на лов и мечката ме нападна, после с общи усилия успяхме да я умъртвим.
- Значи няма да им кажеш, че аз съм виновна?
- Не беше виновна ти, Аманда, аз просто не реагирах навреме и заплатих за това.
- Разбира се, че съм виновна, Деймиън! Аз те подложих на този тест и заради мен се сдоби с този белег ... завинаги.
- Аз не приемам нещата така - отсече младежът - Обвинявай се щом искаш, но белегът си е мой. Защо не прекратим този спор? Да помислим за пътуването. Всъщност мисля, че ще е добре и да поспим, трябва да сме бодри, ако мислим да тръгнем рано утре.
- Значи искаш да вземем конете? - тя го погледна - А как ще се появим в дома ти с тези дрехи?
- Ние живеем в пещера, няма откъде да си купим дрехи, затова ще трябва да се задоволим с тези. Но ако не ти е приятно, ще посетим някой магазин веднага щом стъпим в Лондон.
- Не ... тя се колебаеше ... не, Деймиън, прав си, добре, да не мислим за това и да вървим да си починем.
Легнаха си отново, но този път и двамата бяха изтощени, та заспаха почти веднага, а децата не се пробудиха чак до другия ден.
Още в ранни зори започнаха да опаковат нещата си. Когато вече бяха готови за път, те дълго стояха мълчаливо пред пещерата, сякаш се сбогуваха завинаги с този втори за тях дом.
Потеглиха безмълвно, но с надежда за благоприятен път. Конете препускаха по каменистия склон, като често се налагаше да забавят ход, за да избегнат скалистите образувания. Имаше огромен риск да изхвърлят ездачите, ако се натъкнеха на опасност. В тази област зелените площи бяха малко, след земетресението не бяха останали много дървета, част от тях лежаха на земята, като с това още повече забавяха пътниците, тъй като се налагаше да ги заобикалят. Но те продължаваха напред!
Стигнаха до града, и свивайки надясно се озоваха пред стръмна падина, където слънцето огряваше железопътната линия. При все, че бяха затрупани, проблясъкът на релсите им показваше пътят на влака. Наложи се да заобиколят стръмнината и се озоваха от другата страна на линията. Продължиха напред, където трябваше да открият или селце, или по - голям град, но при всички положения щяха да се отправят към желаната посока. Наложи се да слязат от конете и да продължат пеша. Това ги изтощаваше, но не можеха да оставят конете на съдбата. Деймиън бе решил да ги вземат със себе си, и упорито стискаше поводите на своя любимец, като от време на време изтриваше потта от челото си. Всички бяха уморени, но не спираха нито за миг, вървяха приведени под парещите лъчи на сънцето, което вече клонеше към залез. Аманда се оглеждаше наоколо като не изпускаше линията от очи. Внезапно се закова на място. Линията се разделяше, трябваше да определят посоката сами. След кратко съвещание решиха да тръгнат по лявото разклонение, накъдето и да тръгнеха, все пак щяха да се доберат до място, където да си починат. Наложи се да извадят фенерчетата - вече се свечеряваше. Макар, че светлината не бе много силна и стигаше само да виждат очертанията на линията, те бавно напредваха. За разлика от тях конете виждаха и в тъмното и за това всички ахнаха, когато се спряха и не искаха да вървят повече. Угасиха фенерчетата си и оглеждайки се на всички страни, забелязаха многобройни мигащи светлинки далеч напред. Едва тогава седнаха да си починат, въпреки, че нямаха търпение да стигнат до тези светлинки, които ги привличаха неудържимо.
- Е, стигнахме дотук! - Деймиън се бе изтегнал на една скала и гризеше къс месо - Сега какво?
- Трябва да разберем къде сме - каза Аманда - Затова предлагам да не се мотаем тук дълго, а да потърсим табела.
- Не се мотаем, Анди - отвърна Рико сърдито - Имаме нужда от почивка. Освен това не бива да ходим всички. Моето предложение е един от нас да слезе там долу и да се опита да намери подслон. Не знаем дали това място е безопасно.
- Колкото и да е странно, Рико, ти си прав - тя се изправи - аз ще отида.
- Ти полудя ли? - скочи Деймиън - Сама жена посред нощ на непознато място ...
- Но, Деймиън ...
- Ако някой ще ходи там, това ще съм аз. Вие всички ще стоите тук и ще ме чакате. Ако се забавя малко, не се тревожете, ще се върна веднага, щом намеря безопасно място за сън, и не искам възражения, няма да позволя на никой от вас да тръгне.
Тонът му бе по - красноречив от всякакви думи. Той бе решен на всичко.
- Добре, Деймиън - въздъхна Анди - Не можем да те спрем, така, че върви. Но ако не се върнеш до час - два, тръгваме да те търсим, ясно?
- Добре! - каза той развеселен, докато оседлаваше коня - Сега ви оставям. Скоро ще се върна.
Наблюдаваха го, докато се спускаше по стръмния склон, после тъмнината го обгърна и те не виждаха нищо, само конските копита отекваха в ноща.
- Как мислиш, Анди? Дали там е безопасно? - попита Томи.
- Не зная. но при всички положения трябва да разберем. Надявам се чичо ти да се върне с добри новини.
Междувременно Деймиън се приближаваше до целта. Осветяваше си пътя с помоща на фенерчето и не след дълго забеляза табела с надпис : ЧАЛДЪРСТОУН.
Той се зачуди - не бе чувал това име преди. Над него отекна пронизителен писък, който се чу надалеч. Насочи фенерчето към небето и за момент му се стори, че вижда крилато създание.
Дали това бе лешояд? Ако предположението му се окажеше вярно, значи наблизо имаше труп, но дали на човек?
От друга страна, ако птицата бе лешояд, а там долу имаше мъртвец, тя вече щеше да го е изяла, не би летяла над него, а може би просто чакаше да умре тогава да прибере плячката си?
Трябваше да провери! ...
Анди и децата също чуха писъка и скочиха уплашени.
- Какво беше това? - попита Шийла, треперейки.
- Лешояд - промълви Анди - Трябва да намерим Деймиън.
- Нали не мислиш, че е той? - каза Рико - Едва ли се е отдалечил много.
- Каквото и да е, там някъде някой е в опасност. Длъжни сме да проверим.
- А ако чичо Деймиън се върне?
- Не мисля ... всъщност съм сигурна, че той също е чул писъка и вече е предприел издирване. Да тръгваме, няма смисъл да стоим тук.
Оседлаха конете, натовариха отново нещата си и тръгнаха след Деймиън, като внимаваха със стръмнините по пътя си. Като следваха пресните следи, те скоро настигнаха младежа, който едва не се блъсна в тялото, което бе пред него. Внезапно чу копита зад себе си и се обърна преди да разбере човек ли е или някакво животно.
- Деймиън - извика Анди предпазливо - Добре ли си?
- Аманда - възкликна той - Но какво правите тук? Казах ви да чакате докато се върна.
- Съжалявам, но трябваше да те последваме. Откри ли тялото, което е привлякло лешояда?
- Да, но не съм го погледнал, тъй като ме изненадахте с присъствието си.
Той освети мястото и ахна. Пред него лежеше момче, не по - голямо от Рико. Не изглеждаше ранено, но явно бе в безсъзнание.
Анди извади амоняка и в мига, в който го поднесе към носа му, момчето отвори очи.
- Вода - промълви то едва чуто.
Деймиън веднага извади манерката.
Когато отпи няколко глътки, момчето сякаш се оживи и учудено огледа групичката, която го бе наобиколила.
- Кои сте вие? Не сте тукашни. Благодаря, че ме спасихте, изглежда съм паднал от коня и съм си ударил главата. Как мога да ви помогна?
- Ние ... ами ... пътуваме за Лондон и ни чака още много път. Трябва да те заведем у вас, не е нужно да ни помагаш - удивлението на Аманда бе твърде голямо, за да продължи.
- Не, аз съм ви длъжник, спасихте живота ми ...
- Слушай, младежо - намеси се Деймиън - нищо не ни дължиш, но може да ни помогнеш, имаме нужда от подслон тази вечер, а не знаем дали това място е безопасно. Можеш ли да ни насочиш към някой?
- Разбира се! - весело отвърна момчето - Ще ви взема у нас, поне ще имам компания известно време.
- А родителите ти ...
- Нямам родители! Загинали са, когато съм бил малък, сега живея с един от чичовците ми, нехранимайко, който би направил всичко, за да ме няма. За това ме остави плячка на лешоядите.
- Какво се случи? - попита Аманда.
- Бяхме тръгнали на лов, когато конете ни попаднаха в собственият му капан. Докато се усетя, вече бях на земята и смътно видях как се отдалечава на бегом, но трябва да се е върнал да си прибере капана и коня, а мен ме е зарязал тук, с надеждата, че няма да ме види повече. А какво е станало с лицето ти? - обърна се той към Деймиън.
- Една мечка го рани, когато бяха на лов - отговори вместо него Рико - Чичо Деймиън много се гордее с белега.
- Бреййй - каза момчето удивено - И на всички ли ви е чичо?
- Да, и годеник на тази красива млада дама. А ти как се казваш, младежо? - попита Деймиън, хвърляйки поглед на Рико.
- Аз съм Скот Брадли, син на Матю и Кели Брадли. Родил съм се в Блякпул, но чичо ми ме е домъкнал тук, за да му бъда слуга.
- Кой е чичо ти, Скот? - попита Аманда. В сърцето и сякаш бушуваше буря.
- Томас Брас, всички престъпници на север го знаят.
- Какво има? - попита Деймиън - Изглеждаш някак странно. Защо разпитваш момчето за роднините му?
Анди го дръпна настрана, за да не ги слушат другите.
- От всички хора на този свят имам нещастието да попадна на най - коварния и зъл престъпник в Блякпул. Момчето е син на близък приятел на чичо ми и бе отвлечен от група разбойници. Така и не го открихме, но заподозряхме Брас, тъй като изчезна веднага след отвличането му. Скот живееше при чичо Ендрю, когато това се случи. Той така и не можа да преживее загубата му.
- Налага се да му кажеш коя си.
- Не мога, Деймиън ...
- О, можеш, и трябва да го направиш. Този Брас трябва да си плати за стореното.
Не и трябваше много време да мисли.
Тя кимна! Деймиън беше прав.
Децата оживено разговаряха, но гласовете им бързо затихнаха, когато се приближиха към тях.
- Помниш ли Ендрю Томпсън, Скот?
Той потрепна - не очакваше този въпрос.
- Защо питаш? - бе подозрителен и без да съзнава, се дърпаше все по - назад - Коя си ти, какво искаш от мен?
- Нищо не мога да искам от теб, Скот - въздъхна Аманда - но трябва да ми помогнеш да заловя Брас, и да го предам на властите в Лондон.
- Но защо? Какво целиш с това и откъде познаваш чичо Ендрю?
- Очевидно съм се променила доста, Скот, щом не можеш да познаеш Томпсънови - тя го гледаше намръщено и престорено сърдито - Това са децата на чичо Ендрю, а ако знаех, че един ден ще ме забравиш, нямаше да настоявам да те вземе при себе си. Ти беше едно сладко момченце Скоти Джуниър, а се погледни сега - пораснал, нечист и неучтив. При нас не беше такъв, Скот ...
- Стига - извика Скот - не мога да слушам повече. Анди Томпсън, какво правиш тук по - дяволите? - той се хвърли към нея и силно я прегърна - Не съм те забравил, Анди, и как бих могъл - единствено на вас дължа живота си, единствено ти ме наричаше Скоти Джуниър, а този проклетник Брас те замеряше с камъни, щом те видеше на улицата. Но като се мернеше чичо Ендрю, бързаше да се скрие в миша дупка, нищо не съм забравил, Аманда, но какво все пак правиш тук, толкова далеч от Блякпул?
- Скот - погледна го тъжно Аманда - градът го няма вече. Блякпул не съществува.
- Какво говориш, Анди? - извика той.
- Имаше земетресение, нищо не остана, аз и децата живеехме в пещера, после се появи чичо им Деймиън от Лондон и сега сме на път за там. Децата трябва да се запознаят с останалата част от семейството си.
- Слушай, Скоти - намеси се Деймиън - Ако се чувстваш по - добре, трябва да побързаме. Ще ни помогнеш ли да хванем този Брас?
- Разбира се! Както казах, дължа ви живота си. Хайде, Анди, аз ще ви водя.
Наложи се да оставят конете на това място, но тук те щяха да бъдат в безопасност, не можеха да ги вземат със себе си - тропотът на копитата им щеше да ги издаде.
Скот ги поведе към града, като се озърташе на всяка крачка. Бяха съвсем близо до къщите, тук хората не спяха, почти от всеки двор се чуваха всякакви животни, и гласовете на стопаните, които се грижеха за тях. Като внимаваше да не ги забележат, Скот ги поведе по една тъмна уличка, за спътниците му бе доста зловещо, но доверчиво следваха младия си водач.
А той сякаш познаваше всяка част на този град, стъпваше леко и не говореше, което озадачи Деймиън и го изпълни с подозрения, но Анди разбираше какво става в сърцето на Скот и не продумваше, само неотлъчно го следваше. Колкото до децата, те биха я последвали навсякъде и биха и помогнали в случай на опасност.
Бяха достигнали крайните райони на градчето, когато Скот спря. Озоваха се срещу неголяма сграда, изпълнена със бледа светлина, а отвътре се раздаваха гласове, смях и тиха музика. Като им направи знак да не мърдат, той тихо се приближи до единствения прозорец и предпазливо погледна през него.
Въздъхна облекчен и отново поведе групичката, този път към съседната сграда. С лек подскок побутна нещо от горната греда, и оттам изпадна ключ.
Скот бавно и внимателно отключи вратата, която изскърца издайнически, когато я отвори.
- Подайте ми фенерче - прошепна той.
- Защо не запалиш лампата? - по същия начин попита Аманда.
- Ще ни издаде, Брас е в кръчмата, а сега ми подай фенерчето. Трябва да му скроим капан.
Тонът издаваше раздразнението му ... или може би бе уплашен ...
Когато бледата светлина проникна в стаята, сърцето на Аманда болезнено се сви.
Това бе бърлога на престъпници!
Навсякъде бяха разхвърляни оръжия и бижута, които със сигурност са били собственост на добри хора, пресрещнати от бандата на Брас и ограбени безмилостно. Тук бе живял Скоти Джуниър, сред разбойници и убийци, но дали не бе такъв и неговият живот? Очите и се напълниха със сълзи! Уви! Не бе нейна вината, ако Скот се бе превърнал в престъпник, но не можеше да го вини, ако бе права. Той бе отвлечен от престъпник и бе логично да забрави предишният си живот.
- Не съм като тях, Анди - прошепна момчето, забелязало променящото се изражение на Аманда - Не бих забравил кой съм, и какъв съм бил, но не можех да ги спра ... не можех ... със задавен глас продължи той ... сега заедно имаме шанс да заловим главатаря им, но трябва да побързаме, той скоро ще се прибере.
Като обходи стаята, стъпвайки предпазливо по неравния каменен под, Скоти намери това, което търсеше, а именно - въже, кофа, и няколко тухли. Покатери се на един стол, завърза единия край на въжето на най - горната греда, другият провеси над вратата и като опъна здраво прикрепи кофата с една от тухлите, а останалите внимателно сложи в кофата.
Едва сега Деймиън и Аманда разбраха намерението му, и се смразиха.
- Какво правиш, по - дяволите? - процеди Деймиън - Искаш да го убиеш ли?
- Не се тревожи, той не умира толкова лесно, просто ще го зашеметя.
Скот се огледа още веднъж и откри бухалка. Взе я и застана зад вратата, Аманда и Деймиън прегледаха оръжията и се въоръжиха с пушки от арсенала на Брас - техните бяха останали при конете.
Отвън изскърца врата и Скоти бързо угаси фенерчето. Децата се бяха скрили вече.
Многобройни гласове, идващи от кръчмата накараха Аманда да изтръпне. Ами ако цялата банда реши да нощува в къщата? Биха се справили с Брас, но другите ... тя дори не знаеше колко са на брой. Тук те бяха в капан, но вече бе късно за спасение.
Гласовете се отдалечиха и тя въздъхна облекчена. Все пак долови тихи стъпки, които бавно се приближаваха към къщата.
Отвън имаше някой!
Този някой си отключи и в мига, щом отвори вратата, тухлите се изсипаха върху му, и той падна.
Капанът на Скоти бе проработил!
Той трябваше само да довърши започнатото!
Бухалката се стовари върху падналия мъж, и едва тогава Скот си позволи да извади фенерчето. Освети лицето на ранения, който се гърчеше от болка, и процеди през зъби :
- Здравей, чичо! Прибрах се!
В това време Анди завърза ръцете и краката на Брас. Макар и ранен, той можеше да бъде опасен, затова предпочете да не рискува.
- Скот - промълви той - Какво правиш, по - дяволите? Кои са тези нехранимайковци? Веднага им кажи да ме освободят,
иначе ...
- Иначе какво, Брас? - прекъсна го момчето - Ще убиеш и мен ли? Или си мислеше, че вече съм мъртъв? Сега аз ще задавам въпроси, а ти ще отговаряш - Скот внезапно избухна, явно дълго време бе задържал този гняв у себе си, който сега сякаш го бе обладал.
- Скот ... мъжът се опитваше да се освободи, но напразно, възлите бяха прекалено затегнати ... заповядвам ти да ме развържеш, чуваш ли? Развържи ме, и то веднага ...
- Заповядваш? - възкликна Анди - Кой си ти, че да му заповядваш, убиецо. Отиваш в затвора, ясно? Скот не ти е слуга, а племенник ...
- Ти пък коя си и какво ти влиза в работата? - той отчаяно опитваше да се освободи - Ще те убия веднага, щом се измъкна от това проклето въже ...
- Стига, Брас, не те бива вече за това. Защо ти трябваше да отвличаш момчето? Добре си живееше при нас, а ти си го довел в тази дупка, и си опитал да изцапаш ръцете му с кръв ... да го превърнеш в убиец, какъвто си и ти ...
- Ще съжаляваш за това, че си дошла чак до тук - Брас внезапно се изправи, макар и здраво вързан, той бе доста силен - Само една жена е способна на такова нещо, Аманда Томпсън ... или греша, но не ... едва ли ... само Томпсънови са способни да ме търсят, Ендрю е вече в гроба, приготви се и ти да отидеш при него ...
Силен удар отзад прекъсна тирадата му!
Той се олюля, нямаше на какво да се опре и се строполи на земята.
- Никой не заплашва приятелите ми, Брас! - Скот стискаше бухалката, от която капеше кръв, той сякаш не осъзнаваше колко силно го бе ударил - Време е за разплата - след което изпусна бухалката, падна на колене и се разплака.
Аманда се приближи до него и го прегърна.
- Стига, Скот, да го махнем оттук, преди някой от бандата му да го е потърсил, къде другаде можем да отидем?
- Права си, Анди - той се изправи и избърса лицето си - Той е по - силен, отколкото си мислиш. Ще ви заведа на сигурно място, а утре можете да тръгнете към Лондон с първият влак. Близо до гарата има мотел, собственост на моя добра позната, бандата на Брас не смее да припари там, така, че, ще бъдете в безопасност. Аз трябва да бягам, затова щом ви настаня, ще трябва да се разделим ... завинаги ...
- Не, Скот - заяви Деймиън - никъде няма да ходиш, оставаш с нас ...
- Но те ще ме търсят ...
- Правилно! И ще те открият навреме ... за да влязат в капана на Лондонските власти.
- Какво си намислил, Деймиън? - попита Аманда.
- Само стой и гледай, скъпа! - усмихна се той самодоволно - След два дни ще заловим цялата банда на Брас и ще влезем в историята на този град. Скот, кажи ми, има ли поща в този пущинак?
- Разбира се, че има, близо е до имота на Сара, където отиваме.
- Това е чудесно, значи още утре ще си поканим гости.
Аманда го погледна, но не продума. Само лицето и издаваше тревогата, изпълнила сърцето и.
Веднага, щом се върнаха при конете, Брас бе здраво завързан за седлото, и Скот поведе отряда си към мотела. Там щяха да пренощуват и да съберат сили, а когато полицията прибереше престъпниците, Скот щеше да е свободен и името му щеше да бъде изчистено. Хората нямаше да го гледат с насмешка, нямаше да го сочат с пръст, децата нямаше да се боят и да бягат от него, а щяха да му бъдат приятели и другари в игрите.
Анди бе потънала в мисли и надежди за бъдещето на момчето!
Тя не усети как изминаха разстоянието от бърлогата на Брас до мотела. Едва когато доближиха масивната сграда с надпис
" При Сара " , Аманда се огледа любопитно и закачливо подхвърли на Скот :
- Хей, Джуниър, да не би да си си намерил годеница?
- Не ставай глупава, Аманда - отвърна той на закачката и - Сара ми е като майка, не е спирала да се грижи за мен, откакто Брас ме доведе тук. Става дума за Сара Флетчър, майката на Мик и Дона, надявам се, че ги помниш. Чичо Фреди бе приятел на чичо Ендрю, участваха заедно в битката при Гроувър, странно как още пазя спомени за тези години - носталгия бе обзела момчето и то се взираше в далечината към родния си град, който вече нямаше да види.
- Много хора от Блякпул ли има тук? - попита Анди с натежало сърце. Колко ли срещи я очакваха още?
- Сара и аз сме единствените, но не бих се учудил, ако има и други, все пак бях много малък, когато този нещастник ме отвлече, и помня единствено приятелите. Как ли ще приемат новината, че никога вече няма да видят родния си град?
Носталгията на Скот не си отиваше - напротив - ставаше все по - силна.
- А на вас какво ви става, по - дяволите? - обърна се тя към децата. Не сте продумали и думичка, откакто намерихме Скот, има ли нещо, което искате да ми кажете?
- Виж, Анди - започна Рико - помня времето, което Скот прекара с нас, слушаме с интерес разговора ви, интересно ни е да разберем как е живял, друго няма, това е.
- Освен това - допълни Шийла - ние си поговорихме още когато го открихме, сега е ваш ред.
- О, явно съм пропуснала този момент - каза Аманда засрамено - Може да прозвучи грубо, но помислих, че ревнувате.
- Да ревнуваме! - възкликна Томи - Та ти помагаш на всеки, който е изпаднал в беда, Анди, не забравяй, че така се появи и чичо Деймиън.
Анди понечи да каже нещо, но така си и остана - с отворена уста, предизвиквайки всеобщ бурен смях.
- Е, госпожице Томпсън - засмя се Скот - върнаха ти го, а? Следващия път внимавай с думите. А сега да влизаме при Сара. Първо ще смъкнем този товар от горкия кон - той дръпна грубо Брас и го остави да падне, без дори да му помогне да се изправи.
- Ставай, Брас - процеди Скот през зъби - Време е да плащаш за престъпленията си, и не се прави на жертва, номерът няма да мине - добави, щом видя изражението му.
- Ще съжаляваш за това, глупако - изпъшка разбойникът - Ще проклинаш деня, в който си застанал срещу мен ... щях да те направя мъж, а не женчо, какъвто ще бъдеш, ако тръгнеш с тези ... чуваш ли, Скот ... на теб говоря ...
- Чувам, Брас, чувам ... искаше да ме направиш престъпник, но като видя, че не ставам, реши да ме изоставиш, та лешоядите да се облажат, нали? Не ми минават тия, престъпнико, разправяй ги на друг, а сега върви ... и не се дърпай, няма да избягаш от съдбата си ...
В този момент вратата на мотела се отвори и една жена застана на прага. Като видя овързания мъж тя внезапно избухна в истеричен смях :
- Я виж ти! И това ако не е най - върлият престъпник на севера, кой те овърза така, Брас, Скоти ли? Ама, че си и ти, какво си мислиш, че правиш? Не знаеш ли, че луната със стрела не се улучва, момче? Ще си навлечеш куп неприятности.
Тя внезапно млъкна и се загледа в групичката.
- Гости ли ми водиш, Брадли? Хубава компанийка си имаш, тук от години не е стъпвал друг, освен теб. Това място запада, драги мой и не можем да го съживим.
Сара се взираше в отряда, докато умът и се проясни, и изведнъж разбра :
- Мътните ме взели! - извика тя - И това ако не е Аманда Томпсън! Какво правиш тук момиче? За Скот ли си дошла? Ех, че времена бяха, за жалост не успяхте да го опазите при себе си, и този злодей го отведе с гнусните си ръце. Не съм те виждала от години, откакто Ендрю си отиде, клетият грешник, но ние всички сме грешници, и ще си отидем като него - къде във бой, къде във скръб ...
- Сара - прекъсна тирадата и Скот - Да влезем вътре, имаме да си говорим, нали ще ни позволиш да останем?
Тя не отговори веднага.
- И него ли ще вкарате? - попита колебливо, без да сваля очи от Брас.
- Стига, Сара - скастри я Анди - Не ми казвай, че те е страх, той ще е тук само една вечер, утре го чака път до Лондон, а оттам властите ще се заемат с него, няма да те безпокоим задълго, но наистина имаме да си говорим. Е, какво ще кажеш? - погледна я тя с надежда.
- Да ... добре - въпреки, че изглеждаше шокирана от новината, че Брас отива в затвора, Сара се възхити на смелостта на Аманда и Скоти - личеше си, че във вените им тече Томпсъновата кръв. И макар, че не бяха роднини, те се бореха рамо до рамо, и възпитателят им можеше само да се гордее с тях.
Щом влязоха вътре и се настаниха удобно, Сара помоли Анди да и разкаже всичко от самото начало. Историята бе дълга, но те не възнамеряваха да спят - трябваше да опазят престъпника и да внимават за бандата. През цялата нощ обаче никакъв подозрителен шум не наруши спокойствието им. Когато свършиха с разказите и спомените от миналото, вече се зазоряваше, и бе време Деймиън да изпълни плана си.
Написа кратко писмо на Лондонските власти, като посочваше името, фирмата и адреса си в Лондон, като доказателство за това, че писмото е написано собственоръчно. Знаеше, че майка му нямаше да го понесе, но това не го интересуваше особено. Вътрешно дори се забавляваше - той, лицето на Уайли Ентърпрайсиз, да се занимава с престъпници, да спи в мотел и да обикаля пущинака на север - да, това го забавляваше. Бе сигурен, че властите ще направят всичко възможно за да организират залавянето на цялата банда. При това началникът на полицията му бе приятел, както и останалите от екипа му.
Още същият ден пристигна телеграма - нещо, което озадачи Деймиън - не само, че в пущинака имаше поща, но дори и телеграф, а той си мислеше, че са прекалено изостанали.
Без да губи време, се върна в мотела и там прочетоха новините. Властите им посочваха часа на нападението, а на тях оставяха задачата да привлекат вниманието на бандата и да ги насочат към мотела, където бе и Брас. Благодаряха им за съдействието и умоляваха Деймиън да се върне в Лондон. На това място той се усмихна - знаеше, че майка му стои зад тази молба.
Но той не бързаше за Лондон. Единственото, което го интересуваше в момента, бе да помогне за залавянето на престъпниците, това го правеше щастлив, и се гордееше със себе си.
Когато се запознаха с плана на властите, Скот тръгна към кръчмата, където бе бандата на Брас. Очите на всички се обърнаха към него, когато, запъхтян от тичане, се появи на прага.
- Гледай ти - изръмжа един от мъжете - И това ако не е Скот. Къде е чичо ти, момче? Не сме го виждали от два дни, да не си му направил нещо - погледна го със замъглени от питието очи.
- Говориш глупости, Оуен - присмя му се Скот - Мислиш ли, че ако му бях навредил, щях да съм тук сега? Но донякъде си прав. Той се крие в мотела на Сара, някакви непознати го подгонили, а това било най - безопасното място. Знам, че трудно ще повярвате на това, но Брас иска да се съберете всички, и довечера в 22 часа ще имаме събрание. Не ми пука дали ми вярвате! Брас каза, че ако не дойдете, ще се погрижи да изчезнете завинаги.
Скот говореше убедително, и макар очите на бандитите да проблясваха с подозрение, питиетата бяха замъглили не само погледите, но и съзнанието им. Ето защо се съгласиха да отидат на събранието.
Скот ги остави и се върна в мотела, където другите се подготвяха за срещата с властите. Бяха почти готови, когато се почука на вратата.
Сара погледна часовникът на стената - показваше 21:30 часа - после с питащи очи отправи погледа си към останалите, но преди някой да проговори, отвън се чу тих глас :
- Лондонска полиция, отворете! Аз съм капитан Джейсън Купър!
Деймиън побърза да отвори и да пусне полицаят вътре.
- Подранили сте, приятелю - каза той весело - Запознай се с нашия малък отряд. Първо ти представям Аманда Томпсън - моята годеница, а децата с нея са нашите племенници, това тук е Сара - съдържателката на хотела, а онзи завързан мъж там е всеизвестният престъпник Томас Брас. Е, това сме всички, а ти защо си сам?
- Кой ти каза, че съм сам? - намръщи се престорено Купър - Момчетата ми са навсякъде, чакат останалата част от бандата, но дали те ще дойдат?
- Ще дойдат, Джей, ще видиш, не вярвам да изоставят началника си точно когато им е организирал събрание - усмихна се самодоволно Деймиън.
- Събрание! - възкликна Купър - Добре сте го измислили.
- Скоти го измисли, не аз. Малкият има потенциал, знаеш ли? - той намигна на Скоти - Мислиш ли, че ще го вземат в академията?
- Академия ... но ... Скот не знаеше какво да каже, а другите просто онемяха.
- С твоите познати ще го вземат навсякъде, Деймиън - усмихна се Купър - Но защо имам чувството, че не искаш да се връщаш в Лондон?
- Не, Джей, не искам, но ще се наложи. Ако успеете да заловите бандата, още утре заминаваме за Лондон.
- Ако ... как така ако, Деймиън, разбира се, че ще ги хванем. Най - добрите агенти са навън, момче. Да сменим тази тема. Какво ще правиш с майка си? Тя няма да ти позволи да заминеш отново. И какъв е този белег на лицето ти?
- Животът си е мой - каза упорито Деймиън - Ще правя каквото си искам. Питаш за белега - той се усмихна - Бяхме на лов с Аманда и една огромна мечка ме нападна, но успяхме да се преборим с нея. А сега мисля, че е време да запазим тишина. Наближава 22 ч, и не искам да подплашим отрепките.
Купър остана в къщата и се притаи зад вратата. Екипът му се бе скрил наблизо, и само пристигащите и заминаващи влакове нарушаваха спокойствието на всички в мотела.
Навън се чу конски тропот, последван от немалко гласове, сякаш бандата спореше за нещо.
Вторият капитан на отряда на Купър се надигна от мястото си внимателно и го напуши смях, като видя какви бандити трябва да заловят!
Отрядът на Брас изглеждаше доста безопасен, оръжията им си висяха спокойно по седлата, да имаха най - много по един револвер на коланите си. Все пак реши да действа предпазливо. Даде знак на момчетата да ги обградят, и подвикна от близкия храст :
- Полиция на Лондон! Предайте се без съпротива и ще ви пощадим живота! Ако някой от вас извади оръжие, ще бъде застрелян мигновено!
Отрядът бе толкова слисан от появата на непознатите, че за момент не можаха да реагират.
- Какво става, по - дяволите? - пошушна Оуен на съседа си.
- Не знам - тихо отговори другия - но мисля, че Брас ни е натопил и си е плюл на петите.
- И онзи малък непрокопсаник - изсъска Оуен - сигурно са заедно, само да ги пипна ...
В този момент Купър и останалите излязоха от мотела и ги обградиха.
Като видяха безпомощния си, здраво завързан главатар, те облещиха очи към него, като че ли не можеха да повярват на това, което ставаше.
- Предайте се, момчета - каза Купър - нямате избор.
- Да имаш да вземаш, гражданино - изръмжа Оуен - Живи няма да ни хванете, стреляйте, по - дяволите, какво сте ги зяпнали - изкрещя той към другите.
Но никой не помръдна, никой не посегна да извади оръжие и не оказаха никаква съпротива, когато полицаите извадиха белезниците. Изненадан от ситуацията Оуен също предаде оръжието си.
Докато чакаха следващият влак, Деймиън подхвърли на Купър :
- Джей, ще вземете ли Скоти със себе си?
- Не, Деймиън! - отсече той - Ти ще го доведеш при нас, но само ако той поиска, нали?
- Разбира се, не бих го насилвал да прави нещо, което не иска.
- Тогава - подаде му ръка Купър - ще се видим в Лондон, приятелю, макар и за малко. Вие се качвате в първия вагон, а ние с бандата на Брас - в последния. Конете ще бъдат в товарния вагон. Така всички цивилни пътници ще бъдат в безопасност. Чуваш ли? Влакът идва! До нови срещи, Деймиън!
- Да, Джей! Пак ще се видим!
Така, помагайки на полицията при залавянето на престъпниците, Деймиън и Аманда бяха свързани завинаги. Тя бе очарована от действията и намеренията му.
Влакът весело подскачаше по релсите и бавно се отдалечаваше от родния и край.
А децата?
Те просто бяха очаровани от гледката и не откъсваха очи от прозорците!
Това пътуване щяха да запомнят завинаги!

СЕМЕЙСТВОТО НА ДЕЙМИЪН

СВАТБАТА

Така, пътувайки през необятни равнини и многобройни кратки завойчета, слушайки звънкият глас на колелетата върху релсите, децата и Аманда започнаха да разбират света навън - те никога не бяха напускали дома си и не познаваха други светове. Живеейки като отшелници, тези добри хора не знаеха какъв е истинският живот.
Колкото повече се доближаваха до целта, толкова повече разбираха, че никога няма да се смесят с тази тълпа, която бе колкото изискана, толкова и измамна. Те бяха научени да изкарват прехраната си с труд и много усилия, а тези англичани бяха постигали успехите си с не много усилия.
Аманда неволно въздъхна!
За миг се запита дали известността на Деймиън е основана на лъжи и дали той самият е една голяма лъжа? Дали Мери не бе избягала именно от тази снобска среда, като е търсела нещо различно?
Ако не бе срещнала Ендрю в онези години дали щеше да преуспее в родния си град, или упреците на майка и щяха да я погубят още тогава?
От разказите на Деймиън Аманда бе разбрала едно - в Лондон хората са освободени от всякакви скрупули, прекалено снобски и недостоен живот имат, а тези, които са заминали от града не са завърнали никога вече.
Аманда погледна отново през прозореца - под тях течеше Темза, следователно се намираха на моста Тауър Бридж, недалеко се виждаше и Лондонската кула. Бе прочела доста книги в детството си, и знаеше почти цялата история наизуст. Мечтала бе да отпътува натам някой ден, но след появата на Мери бързо се отказа от това си желание.
За разлика от нея децата бяха възхитени от всичко наоколо, различно облечените хора ги караха да се срамуват от обикновените си сетрета и панталони от домашен плат, влакът бе пълен с разкошно облечени деца и те завистливо ги споглеждаха. Шийла почти се влюби в една от роклите, която принадлежеше на малко момиченце, със красиво сплетени плитчици, което ги наблюдаваше любопитно.
- Мамо, мамо, виж, във влака има пътуващ цирк!
Майката придърпа нежно детето като не забрави да го порицае за изказването, но и тя погледна пътуващите чужденци с учудване.
Шийла засрамено наведе глава - хората ги мислеха за клоуни. Очите и се навлажниха, но не продума.
Само Деймиън разбираше какво става в детските сърца и нежно придърпа Шийла към себе си - не искаше Аманда да види сълзите и. Тихичко излязоха в коридора и едва тогава Деймиън проговори :
- Знам какво е да си чужд сред своите, миличка, но ти обещавам, че когато стигнем в Лондон, ще имаш най - хубавите дрехи на света. Ще направя всичко, за да се чувствате удобно и уютно в моя дом.
- Не е това, чичо - въздъхна тя - чух едно момиченце да казва на майка си, че сме клоуни, хората ни гледат с насмешка, подиграват ни се ...
- Не забравяй, че и аз съм облечен като вас - усмихна се Деймиън - това ще се промени, повярвай ми.
- Но ти си известен и уважаван в твоя свят, тук всички те познават.
- Хората познават Деймиън Уайли по спретнатия вид и вратовръзката, сега дори и собствената ми майка не би ме познала. Вече виждам лицето и, и чувам сърдитият и глас : " Погледни се на какво приличаш, Деймиън, в какво си се облякъл? Веднага махни тези животни от имота ми, превърнал си се в просяк ..."
Зад него някой се засмя и те се обърнаха. Аманда бе излязла да подиша чист въздух и неволно бе чула последните му думи.
- Не е хубаво да се подиграваш, Деймиън - каза тя - но си добър имитатор. Знаеш ли къде сме в момента? Мисля, че скоро трябва да пристигнем, а после?
- После ще трябва да хванем метрото, а оттам отиваме право в търговския център. Трябва да си купим дрехи, не бива да бием на очи.
- Но ние нямаме пари - каза уплашено Шийла.
- Спокойно, тук това не е проблем, имам грижата. Какво мислиш, Аманда?
- Идеята е добра - тя го погледна замислено - Шийла, чух какво каза онова момиченце, трябваше да отреагирам, но хората тук са прекалено кокетни, а ние не умеем да бъдем като тях.
- Не се и налага - каза Деймиън - Веднага, щом си свърша задълженията с фирмата, се връщаме там, където е най - спокойно за вас. Имам идея, която се надявам да изпълня успешно. А сега трябва да се приготвим, скоро слизаме.
Да, наистина трябваше да се приготвят, влакът вече забавяше ход.
Щом слязоха се натъкнаха на Лондонските власти, които чакаха Купър с бандата на Брас, но щом ги видяха незабавно се насочиха към тях. Анди уплашено се притисна до Деймиън.
- Кои сте вие? - попита единият от полицаите намръщено, като насочи оръжието си към тях.
- Не ме ли позна, Едуард? Махни това нещо, не виждаш ли, че плашиш децата?
Изненадан от отговора, който така и не получи, полицият бавно свали оръжието си и се вгледа в лицето на младежа.
- Дявол го взел - промърмори той - Това ти ли си, Деймиън? Защо си облечен така? И този белег ... какво ти се е случило?Помислих те за престъпник.
Деймиън прихна да се смее.
- Аз ... престъпник? Какво ги говориш, Едуард ... престъпниците са в последния вагон със Купър, надявам се да се видя с момчетата, преди да замина отново. Белегът е от мечка, сбих се с нея ... А на теб лично ти възлагам задачата да ме свържеш с генерал Мейсън, ще го направиш ли?
- Но ... веднага ли?
- Не, не веднага, имам други ангажименти, може би след три дни, надявам се дотогава да си уредя нещата ...
- Добре, Деймиън, няма проблем ... ей, Купър - подвикна той - какви са тези коне? Мислих, че водиш престъпници ...
- Спокойно, приятел, конете са на Деймиън, не мои.
- Да, Еди - потвърди Деймиън - мои са, е, трябва да тръгваме сега, ще се чуем.
- Да ... добре ...
Горкият полицай бе толкова слисан, че не можа да каже нищо повече.
Отправиха се към метрото, но се сетиха, че там няма товарен вагон и Деймиън нае едно от помещенията на гарата, там те щяха да бъдат в безопасност, докато се наложи да си ги приберат отново.
Когато пристигнаха в търговския център, всички бяха изумени от големината и разкоша му. Тук не биваше да се разделят - можеха да се загубят сред тълпата.
Отне им доста време, докато се снабдят с необходимите неща, посетиха и фризьорските салони, откъдето излязоха съвсем променени. Дори на Скоти му стана весело и приятно.
- Е - каза Деймиън - мисля, че сме готови за неуговорената среща.
Повика такси и всички се качиха в колата. Шофьорът ги изгледа малко накриво, но щом Деймиън му каза адреса, побърза да им отвори вратите, дори им пусна музика. Аманда се усмихна, едва сега разбра какво влияние имаше Деймиън в този голям град.
Бързо пристигнаха до дома на Деймиън, който даде на човека добър бакшиш, бе изтеглил голяма сума от банката, когато Аманда и децата бяха при фризьора.
Намираха се пред голяма, красива къща, обкована с железа и прозорци с решетки.
Деймиън ги поведе по пътечка, встрани от която се виждаха забележителни градинки с красиви, ароматни цветя. Недалеч напред се виждаше и градинаря - старият Мърфи, който, щом видя младежа, изостави работата си и побърза да го посрещне.
Спря на няколко крачки от него и извика :
- Господин Деймиън, радвам се да ви видя, но ... какво е станало с лицето ви?
- Нищо, Мърфи, успокой се, бях на лов и една мечка реши да си поиграем - пошегува се той.
Младият мъж скъса две червени рози. Едната подари на Аманда, а другата подаде на Шийла, като и прошепна нещо в ухото.
След това изпрати Мърфи да повика родителите му.
Те излязоха почти веднага! С тях имаше още една двойка.
- Мамо, татко - каза той направо - Запознайте се с госпожица Аманда Томпсън!
- И аз се радвам да те видя, Деймиън - каза майка му саркастично - Но какъв е този ужасен белег на лицето ти? - тя бе ужасена, дори повече от стария градинар.
- Извинявай, мамо, радвам се да те видя. Както казах на Мърфи, ловувах и понеже бях непредпазлив, една мечка ме удари с лапата си.
- Госпожице Томпсън - обърна се тя към Анди - Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Сюзън, а това е съпругът ми Джеф.
Тази млада дама е снаха ми Линда, а господинът до нея е синът ми Джоузеф. Това е цялото ни семейство с изключение на дъщеря ни Меридит.
Тя се обърна към сина си :
- Защо Мери не е с вас, Деймиън? И кои са тези деца?
- По - добре да влезем вътре - каза той колебливо - Това са децата на Мери, мамо - Рико, Шийла и Томи, а този младеж тук е Скот Брадли.
Всички влязоха в къщата. Едно от момичетата, които се грижеха за къщата се разтича да настани Анди и децата, докато Деймиън обясняваше на родителите си за случилото се със сестра му и градчето.
Скоро всички се събраха на вечеря в голямата трапезария.
- Госпожице Томпсън, много се радвам, че сте наш почетен гост. Дъщеря ни предпочете да замине и да се омъжи за прост селянин, но децата все пак са наши внуци и бихме искали те да останат тук.
- Този прост селянин беше мой чичо, госпожо - каза Анди малко студено - Освен това децата са свикнали с мен и не мисля, че ще им е удобно да живеят в такава огромна къща.
- Но, те са ...
- Мамо, престани - прекъсна я Деймиън сърдито - Какво се опитваш да направиш? Децата не ти принадлежат.
- Но, Деймиън ...
- Достатъчно! - изправи се Деймиън - Няма да ти позволя да обиждаш Аманда. Чуйте ме всички - повиши глас той - Ще направя важно съобщение.
Родителите му впериха учудващи погледи в него. Той никога не им бе говорил по този начин.
- Дами и господа! - каза тържествено Деймиън - Аз и тази млада дама тук възнамеряваме да се оженим. И без възражения, моля - добави, като видя изражението на майка си.
- Не можеш да се ожениш за нея - каза тя - Няма да ти го позволя!
- Така ли? И защо?
- Няма да допусна тази селянка да влезе в семейството ни!
Анди не издържа, стана от масата и избяга в стаята. Децата мигновено я последваха.
- Ще съжаляваш за това! - извика Деймиън и се втурна след тях.
В трапезарията настъпи мълчание! Отдавна бяха престанали да се хранят.
- Ти прекали, Сюзън - проговори най - после Джеф - Това момиче се е грижило за децата на Меридит, и продължава да го прави. Не забравяй, че е племенница на съпруга и ...
- Който е също селянин като нея - прекъсна го тя.
- Стига, мамо - намеси се Джоузеф - Забравяш, че Линда е също с ниско потекло, но все пак се ожених за нея. Деймиън ще направи същото, дори да го заплашиш, че ще загуби фирмата.
- Няма да позволя това да се случи!
- И какво ще направиш? - засмя се Джеф - Ще му отнемеш наследството ли?
- Точно това ще направя! - засмя се тя самодоволно.
Всички онемяха!
Междувременно Деймиън се опитваше да успокои Анди. Тя беше разстроена и плачеше неудържимо.
- Не унивай, скъпа - галеше я той - Ние ще се оженим, въпреки реакцията на майка ми.
- Но ако ти отнеме наследството? - ридаеше тя в прегръдките му - То е много важно за теб.
- Единственото важно нещо в живота ми си ти - отсече той - Никога не съм се интересувал от проклетото наследство. Сега се опитай да поспиш.
Той я остави и слезе в трапезарията, където се сблъска с майка си.
Тя го погледна и се уплаши от вида му - никога не беше го виждала толкова разярен.
- Чуй ме добре, мамо! Можеш да ми отнемеш наследството, фирмата, каквото поискаш, но не можеш да ми отнемеш щастието да обичам тази жена. Още утре се махаме оттук, заедно с децата и ще се оженим веднага, шом намерим църква.
Той замълча! Каквото и да бе решението на майка му, той нямаше да се откаже от Анди.
- Не е ли малко рано? - попита тя колебливо - Защо не почакаш да се опознаете?
- Аз уреждам живота си и няма да позволя да ми противоречат - каза той тихо, но с твърд, нетърпящ възражения тон.
Въпреки недоволството на Сюзън, приготовленията за сватбата започнаха веднага. И макар, че се чувстваха некомфортно в къщата, Анди и децата се стараеха да не показват това. Веднага след сватбата трябваше да потеглят обратно.
Денят скоро настъпи!
Залата бе пълна с гости. Всички поканени присъстваха на сватбеното тържество. Децата бяха шафери, а Линда и Джоузеф бяха кумовете.
Докато слушаше традиционните думи на брачната клетва, Деймиън си обеща, че никой никога няма да нарани семейството му.
Той погледна Аманда!
Бе толкова пленителна в красивата си рокля!
Церемонията приключи и свещеникът обяви, че младоженецът може да целуне булката. Деймиън повдигна воала, за да открие лицето и. След това сведе глава и нежно я целуна - топло и продължително.
Развълнуван, той вдигна глава и прошепна :
- Щастлива ли си?
- Да, много. Благодаря ти, Деймиън - тя се усмихна, когато срещна погледа му.
Щом се оттеглиха в спалнята си, Анди се почувства неловко. За пръв път изпадаше в подобно положение. Деймиън влезе и я завари пред огледалото. Веднага забеляза тревожното и лице.
- Добре ли си? - попита той загрижено - Изглеждаш малко ... притеснена.
- Аз ... промълви тя ... струва ми се, че още не съм готова за това.
В очите му пробягаха весели пламъчета.
- Не се налага да бързаме, скъпа!
Тя бе по - щастлива от всякога!
Скоро сънят я надви и тя заспа в прегръдките на Деймиън съвсем спокойна.
Чувстваше се сигурна с него и беше сигурна, че няма да я разочарова.
Съвсем скоро щеше да се увери в това!


ОТНОВО В ЧАЛДЪРСТОУН

НОВИЯТ БЛЯКПУЛ


Аманда се събуди рано и откри, че съпругът и не е до нея. Побърза да се облече и излезе навън. Децата бяха в градината и с радост помагаха на градинаря за цветята, но Скот не беше сред тях. Тя им се полюбува отстрани, но после отиде при тях.
- Здравей, Анди - каза Томи весело - Радвам се, че вече си будна, решихме да помогнем на Мърфи за градината, докато другите спят.
- Много добре, Томи - усмихна се тя - А щом сте станали в ранни зори, случайно да знаете къде са Скот и Деймиън?
- О - отговори Мърфи - Господин Деймиън отведе момчето в града, за да даде показания за онзи Брас. Научих, че вие и Скот имате най - голям принос за залавянето му Госпожо! - добави той почтително.
- Ти си добър човек, Мърфи, но мисля, че Деймиън си заслужи правото да бъде герой на Чалдърстоун. Все пак той беше този, който настояваше да съобщим на властите за Брас. Ние просто му помогнахме, това е.
- Вие двамата сте прекрасна двойка, Госпожо Уайли - промълви старецът - но не биваше да идвате тук. Мис Сюзън е най - ужасната жена, която познавам, страшно се зарадвах, когато чух, че младият господин и се е опълчил. Още не проумявам защо се завърна и защо доведе децата на госпожица Меридит тук.
Аманда въздъхна тежко.
- Мери пожела така - промълви тя - искаше децата да познават баба си и дядо си, но не предполагах, че ще искат да ги отнемат от мен, ако знаех, може би никога нямаше да ги взема със себе си, просто изпълнявах последното желание на Мери.
- Може би е мислила, че дотогава майка и няма да е сред живите, за да им навреди.
Всички се обърнаха!
Зад тях стоеше Джеф със сълзи на очи, бе чул целият им разговор.
- Господин Уайли ... извинете ме, моля ви. Нямам нищо против вас, вие сте родители на Деймиън и като такива аз ви уважавам.
- Не се тревожи - той се усмихна - Мери замина заради Сюзън, не заради мен. Аз я изпратих до мястото, където бе срещата и с Ендрю. Тогава я видях за последен път. Добро утро, деца, за малко да забравя да ви поздравя. Добре ли спахте? Рано сте се събудили!
- Добро утро, дядо - отговори за всички Рико - Свикнали сме да ставаме рано, в нашият малък град винаги има какво да се прави, бедните трябва да вадят хляба си с труд, само богатите спят до късно.
- Рико ... Аманда не очакваше този отговор.
- Няма нищо - каза Джеф - Децата не са виновни, когато се събудих и не ви открих, помислих, че сте заминали и ми стана тежко, че не съм се сбогувал с вас.
- Тя не трябваше да обижда Аманда - упорито продължи Рико - Когато мама почина Анди се закле, че ще ни пази и никога няма да ни изостави, дори чичо Деймиън да не беше се появил така неочаквано, ние пак щяхме да дойдем тук, но никога не бихме останали, дори и заради теб. Тук мама е била нещастна и сама, затова е заминала с татко, а вие дори не сте се обадили на чичо. Никога няма да ви разбера, но сега вече знам защо е решил да замине.
Той обърна гръб на Джеф, но всички видяха как се напълниха очите му.
Джеф сложи ръка на рамото му и бавно го обърна към себе си. Сега вече никой от тях не криеше сълзите си.
- Синко - каза той меко - майка ти беше много смела и умна жена. Не съди, преди да си сигурен, че съдиш правилния човек. Но аз ти прощавам силните думи. Виждам, че си гневен на баба си и има защо, но ако това ще те успокои, аз винаги съм знаел, че там някъде Мери е щастлива, с човека, който открадна сърцето и. Много приличаш на баща си, Рико - той въздъхна - нетърпелив си като него, научи се да слушаш по - възрастните от теб, и ще стигнеш далеч.
- Винаги слушам възрастните - сопна се Рико - но тук става въпрос за гордост и егоизъм. Вие не искате да признаете, че грешката е ваша, за да не пострада гордостта ви, Вие, богатите винаги намирате извинение за случващото се около вас и не искате да приемете истината, че любимите ви хора са нещастни. Аз лично не искам да съм тук, но не мога да замина сам и да оставя хората, които обичам сами в тази къща. Знам, че ти не си виновен за нашето нещастие, но защо, по - дяволите си оставил баба ми да командва тук? Можел си да я спреш, но не си го направил. Ето това не мога да ти простя.
В това време Деймиън и Скот се бяха завърнали от полицията и с интерес слушаха разговора им, докато най - после Деймиън реши, че е време да се намеси.
- Той не можеше да я спре сам, Рико - Анди се обърна светкавично - За това му трябвахме аз и майка ти, а нас ни нямаше.
- Трябвало е да ти се обади - продължи да упорства Рико.
- Да, трябваше - отсече Деймиън - но не го направи. И сега какво, да го убия за това, че ни е пренебрегнал? Че остави Мери да замине, вместо да изгони баба ти? Така е било писано, приятелю, никой не може да избяга от съдбата си, както на мен ми бе писано да се боря с мечка. Трябваше ли да намразя Аманда заради белега, или да я убия за това, а на вас да кажа, че е станал инцидент? Отговори ми Рико, какво трябваше да направя в онзи момент?
Мълчание! Дори Мърфи бе спрял работата си!
- Мисля, че този спор приключи, Рико! Ако имаше начин да върна миналото назад, щях да го направя, повярвай ми, и аз не мога да простя на баба ти, че ми отне щастието да видя майка ти още веднъж, но ми даде възможност да срещна вас, деца, и теб, Аманда - обърна се той към нея - Вие сте най - големият подарък изпратен ми от съдбата. Не го ли разбираш, Рико?
- Извинявай, чичо - Рико изглеждаше по - спокоен сега - И ти извинявай, дядо, не трябваше да те нападам така.
- Да беше водил този разговор със баба си - намръщеното лице на Деймиън показваше колко му е сърдит - Вместо да обвиняваш невинен човек, можеш да насочиш гнева си към истинския виновник.
- Стига, Деймиън - намеси се Джеф - той има право да ми говори така. Вече казах, че му прощавам.
- Е, щом смяташ така, добре. Но не искам повече скандали, докато съм тук. Ние сме младоженци и имаме нужда от спокойствие - прегърна той съпругата си.
- Кога заминаваме, чичо? - попита Шийла.
- Скоро, скъпа - усмихна се той. Много скоро!
- Какво си намислил, Деймиън? - запита Аманда учудено.
- След няколко дни ще разбереш. Между другото Скоти трябва да ви каже нещо, хайде, Скоти, разправяй.
Момчето помълча за момент, после се засмя и каза на един дъх :
- Приеха ме във военната академия.
Аманда погледна учудено Деймиън.
- Мърфи ми каза, че си в полицията, скъпи.
- Да, бях там.
- Тогава можеш ли да ми обясниш как така Скоти е приет в академията, след като няма никакви познания за това?
- Аз мога! - заяви Скоти - Докато Деймиън даваше показания, аз чаках отвън и тогава забелязах, че съседната сграда е именно сградата за записване в академията. Тогава ми хрумна идеята да отскоча и да поразпитам. Докато се усетя вече бях при главнокомандващия. Попълних няколко документа и след като приключихме с формалностите, началникът обяви, че съм приет. Тогава в стаята влетя Деймиън и започна да ми се кара, задето съм изчезнал така, а началникът заяви : " Не така младежо, не се говори така с млад войник. "
Стана ми смешно, а Деймиън се изчерви като домат.
- И всичко това без да използваш връзките си? - Аманда бе удивена от това, което чу.
- Не беше нужно - усмихна се той - Така се уплаших, когато не го намерих навън, че се разтичх да питам хората дали не са го видели. Така разбрах, че е влязъл в сградата и аз направих същото. Скот постигна всичко това сам, без ничия помощ.
- Дали ще приемат и мен? - попита Рико с надежда.
- Искаш да постъпиш в академията ли? - Аманда не вярваше на ушите си.
- Да, Анди, искам. Знам, че няма да ти е лесно, но така ще бъда полезен там, където има нужда.
- Рико, не мисли, че съм егоистка, но никога не съм мислила, че един ден ще тръгнеш по стъпките на баща си.
- Не е заради него, Анди, а заради мен самия. Там ще се науча на много неща, моля те, позволи ми да постъпя в академията, моля те.
- Какво да правя, Деймиън? - попита тя отчаяно.
- Решението е твое, Аманда. Лично аз мисля, че там момчетата ще са добре и ги очаква блестящо бъдеще.
- Добре, Рико - каза тя решително - може да се запишеш, но искам да ми обещаеш, че няма да вършиш глупости и ще слушаш преподавателите. Това не е игра, там децата стават мъже.
- Знам, Анди и съм готов за това.
След като всичко бе казано, Деймиън и Аманда решиха да се поразходят. Децата останаха в къщата и Джеф бе поел грижата за тях. Сюзън на няколко пъти се опита да ги заговори, но след като никой не и обърна внимание, се примири и се оттегли в стаята си. Бе разбрала, че никога няма да и простят.
Деймиън заведе Аманда при Джей Купър, имаше за какво да си говорят, освен това трябваше да разбере дали е изпълнил задачата си.
Когато влязоха у тях, няколко от момчетата на Купър бяха разгънали огромна карта на пода и усилено чертаеха по нея.
- Здравейте, момчета - каза Деймиън - Как върви чертежът?
- Вече сме към края, приятелю. Между другото, Еди се свърза с нас. Вече е в Чалдърстоун и екипът му е в мотела на Сара. Когато са и казали за плановете ни, тя им отвърнала, че са луди, но все пак всичко е минало нормално и разчистването е започнало. И ...
Той млъкна, забелязал сконфузеното лице на приятеля си и неразбирането на Аманда. Едва тогава разбра.
- Не си казал на съпругата си? Деймиън ...
- Какво да ми каже?
- Скъпа, това трябваше да бъде изненада. Но, от друга страна, щом сме вече разкрити, погледни картата и ми кажи какво виждаш.
Тя го изгледа подозрително, но все пак се наведе над картата. Отначало не видя нищо, което да и привлече вниманието, но после трепна и се загледа в една от точките.
- Но ... това е ... това е Блякпул ... а защо е оградено със сини цветове? Какво трябва да значат?
- Синият цвят е реката, която ще пуснем през града. Така няма да се налага на стопаните да копаят кладенци - поясни Купър - Кафевият цвят ни показва почистените участъци и местата, където ще бъдат построени новите къщи. Жълтото ни насочва към полетата, където отглежданите зърнени култури ще бъдат напоявани от самата природа в зависимост от климатичните условия, а това очертание с червеният цвят точно в центъра е мястото, където ще бъде построена новата болница на града ...
- Чакай малко, капитане - прекъсна го тя - нали не мислите, че това е възможно? Градът го няма, по - дяволите, не можете да направите нищо ...
- Грешиш, скъпа - каза самодоволно Деймиън - Ние вече започнахме. Половината град е почистен и са вдигнати няколко къщи. Една от тях е нашата, все още не е готова, но засега ще живеем в Чалдърстоун.
- Искаш да кажеш, че Блякпул ще съществува отново? - Аманда бе удивена - Възможно ли е да е истина?
- Възможно е, скъпа, повярвай ми. Купър, колко време им трябва на момчетата да построят пречиствателната станция?
- Най - малко два месеца, но след година може би градчето ще бъде прекрасно място за живеене.
Макар и слисана от това, което видя и чу, Анди разбра, че това не е просто идея, че съпругът и е искал да и върне всичко онова, което изгубиха с децата. Жалко, че с възобновяването на града, не можеше да им върне и родителите.
Когато го попита защо се е заел с такава сериозна отговорност, той отговори така :
- Дължа това на Мери!
А скоро след посещението при Купър дойде вест, че Скоти и Рико трябва да заминат. Тежка бе раздялата им с двете момчета, но вече бе време да тръгват. Последни прегръдки, последни напътствия и колата потегли. Странното бе, че Сюзън не бе с тях, бе си останала у дома, Джеф беше споменал, че е болна , но никой не знаеше какво и е, дори лекарите.
Когато Деймиън се приближи до леглото и, разбра, че майка му вече си е отишла. Мълчанието им издаваше вината и угризенията, събрала толкова злоба приживе Сюзън все пак бе майка на Деймиън, но в този момент той не чувстваше угризения.
Само тъпа болка пробождаше сърцето му, но тя не бе заради нея. Тази болка беше за всички онези наранени от майка му хора, които отдавна си бяха отишли от този свят.
Тогава Деймиън се помоли за пръв път в живота си! Помоли Бог за прошка, за това, че не можа да и прости!
Когато и това отмина, бе време да се връщат обратно. Изминали бяха месеци, откакто бяха в Лондон, а вече нищо не ги задържаше тук.
Имаха си и нов спътник - старият Мърфи бе помолил Джеф да го освободи от работа, за да замине с господин Деймиън, и той с радост се съгласи.
Прибраха си конете от гарата и ги качиха в товарния вагон. Джеф, Линда и Джоузеф им помахаха за сбогом, като си обещаха, че никога няма да ги забравят. Докато пътуваха, не спираха да говорят за Блякпул и Чалдърстоун. Мърфи копнееше да види тези места отново, самият той бе живял в провинцията, преди съдбата да го прати в големият град.
Когато слязоха от влака и възседнаха конете, Деймиън отново се почувства свободен. Минаха през Блякпул и спряха да се насладят на новия вид на града, Деймиън не пропусна да покаже къщата на Аманда, бяха се захласнали по гледката, когато пронизителният звук на сирената, известяваща на работниците, че почивката е свършила, им напомни, че е време да потеглят.
Спряха едва в Чалдърстоун и с изненада установиха, че мотелът на Сара никола не е бил по - пълен.
Оказа се, че всички са се събрали да посрещнат героите на тези места, а именно Аманда и Деймиън! А когато разбраха за женитбата им, Сара просто пощуря от радост и им организира най - пищното тържество. Тук двамата младежи и децата отново се почувстваха щастливи, хората ги обичаха и им се радваха. Страшните разбойници, върлували с години по тези земи, вече бяха прогонени, но не и забравени!
Да, имаха защо да се радват!
Скоти Джуниър и Рико бяха далеч, но бъдещето им бе осигурено и след време имената им щяха да бъдат произнасяни с гордост и чест.
Блякпул щеше да се разрасне и да се слее с Чалдърстоун, хората щяха да му дадат ново име : Блекстоун, а за следващите поколения оставаше градския архив.
В него бяха записани имената на всички, участвали в голямото въстание, както и имената на всички онези, участвали при залавянето на Бандата на Брас, и не на последно място имената на героите, върнали спокойствието по тези земи. Това бе отплатата за загиналите при земетресението, което бе отнело живота на мнозина.
Две години след създаването на Блекстоун, пред входа на новооткритата болница Деймиън нетърпеливо очакваше да донесат сина му, нямаше търпение да види и Анди. Редом до него бяха Томи и Шийла! Лицата им просто грееха от щастие!
Най - после те се появиха!
Когато му подадоха малкото бяло вързопче, той онемя. За пръв път държеше в ръцете си толкова малко нещо.
- Моят малък син! - промълви Деймиън - Томас Джеферсън Уайли! Бих искал да прилича повече на мен, но е наследил всички черти на майка си.
- Струва ми се, че малко прекаляваш! - засмя се Анди - Не съм и предполагала, че синът ни ще прилича на мен, освен това ми се струва, че ще е пълно копие на баща си, когато порасне.
- Изглежда и двамата сме грешали в преценката си! - каза той и нежно я целуна - Обичам те, скъпа!
- И аз те обичам, Деймиън! - каза тя и се притисна към него.
После погледна детето и промълви:
- Бих казала, че най-хубавият подарък за нас е нашият син! Какво ще кажеш, Шийла, права ли съм?
- Да, Анди, напълно! Ние ще се грижим за него, докато ти и чичо сте заети с по - важни неща, нали, Томи?
- Разбира се! Винаги можете да разчитате на нас!
Те бяха щастливи!
Нищо и никой не бе в състояние да ги раздели!
Години по - късно бе създаден фонд за събиране на средства за децата на загиналите на фронта войници.
Главните лица бяха Скоти Джуниър и Рико Томпсън - младите надежди на града.
Фондът носеше името " Уайли Ентърпрайсиз и СИЕ " . Негов създател бе самият Деймиън Уайли!
Имената на Аманда и Деймиън бяха записани в почетната книга на града!
Така, с времето се разраснаха и многобройните фондове и акциите на младежите от военната академия!
Благодарение на усилията на тези младежи в града нямаше престъпност, грабежи, и дори убийства.
Те бяха навсякъде, където имаше нужда от помощ!
А когато се случеше да се натъкнат на опасност, в главите им прозвучаваше клетвата, която бяха положили при откриването на града, клетвата, която ги поддържаше живи, клетвата, която бе свещена за тях и която предаваха на следващите и по-следващите поколения :
"ДОРИ ЗЕМЯТА НА ДВЕ ДА СЕ РАЗЦЕПИ
РАЙОНИТЕ СИ НЯМА ДА ОТЦЕПИМ!
ЩЕ СЕ ВЛАЧИМ, ЩЕ СЕ ТРУДИМ, ЩЕ СТРОИМ,
ГРАДЪТ НА ДЕЙМИЪН И АНДИ ЩЕ СПАСИМ!"
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2011-06-27
прочитания: 339
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход