StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 160,731
   Потребители: 12,310
   Автори: 3,978
   Коментари: 303,054
   Точки: 2,625,228
   Съобщения: 126,410
   Лексикони: 4,471
   Снимки: 10,766

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Помогнете ми – моля Ви се! (Част 5) Край


Така препирайки се за глупости и дреболии не разбрах кога сме стигнали до колата.

Качваме се и потегляме!

Тя шофира!

Движим се към града на Я. Пуснали сме на моя смартфон приложението което чете на глас подбраните от мен писмени текстове – извадки от Ная в лоното на Афала. В тонколоните звучи нещо като радиодраматизация, с тази разлика, че гласът в малко синтетичен. А и е само един. И той ни разказва: 

„ -  Ааа… аз внимавам, внимавам и нищо лошо не съм казал. Що да не направим барбекю, то това да не е храм!? Поляна е все пак. Е с малко повече каманааа… ааа… ациии… – не можах да си довърша думата и сякаш стъпих на нещо лигаво
И като започнах някакъв незнаен танц комбинация между хип-хоп, кан-кан и брейк. Поне половин минута мятах крака и ръце във всички посоки, за да запазя равновесие. Едвам се задържах да не падна. После пет минути си събирах ключовете за колата, за в къщи, телефона… чантичката. Всичко се беше разлетяло наоколо от вихреното ми ръкомахане, из току що наболата трева. Ная се превиваше от смях, а Надка клатеше усмихнато глава, махаше заканително показалец и сочеше нагоре към небето. И после кака Надка както вече стана традиция ме закова на стената на учуденото ми размишление с думите:

-       Аз може и да съм сладко бабче, но ако тука не се държиш подобаващо има други сили, които ще ти вгорчат настроението и то достатъчно. Мишо това не е проста каменна поляна, а е древен храм на траките. Съществувал е и е бил деен поне шестстотин години. Даваш ли си сметка колко енергия и информация е протекла през него. Така че наистина внимавай как се държиш. А колкото за километрите, които си изминал… почакай малко да навлезем в зоната на равноденствието. А после ще си говорим и защо съм те довела тук.“

Я ме поглежда и клати околничево глава:

-       Може и случилото се в кромлеха с мен и Камъка Беглец да има някаква прилика с това, което си написал. Но честно казано е доста далече от точните предсказанията които четох за Титан и Титаник.

-       Така си е! Нямам претенциите да съм феномен в това направление, но си има и допирни точки.

-       Допирност да! Но само в точки – усмихва ми се почти съжалително Я.

Така пътувайки продължаваме да празнословим около проблемите на хората. Неволите и радостите в нейната работа. И туй онуй от моя живот. След около час влизаме в Хасково. Спираме до някакво кафене. Поръчваме безалкохолни неща. Започваме да умуваме, как да постъпим около рождения ден на нашия човек. Накрая решаваме и аз да дойда с Я в големия град. Да пренощувам някъде. А на другия ден тя да вземе детето си. Още и детето на сестра си. И четиримата да изненадаме Голямото Момче…   

Планът е готов. Остава обаче едно неизвестно. Къде последно се намира утрешния рожденик. Звъним му контролно, но той не ни отговаря. Продължаваме си по пътя. Аз решавам че ще подремна. И така отпочинал след час да я сменя на волана. Не знам колко съм спал, но в един момент разбирам, че тя ме буди:

-       Виж, виж, виж… За вълка говорим, а той в телефона ми.

-       Какво, какво? – питам сънено аз.

-       Голямото Момче ни Връща обаждането – посочва ми Я към дисплея си и пита – Да му изказвам ли, че ще му ходим на рождения ден…? Илиии...

-       По-добре да е изненада. Ако питаш мен не му казвай.

-       Добре. Значи ще си трайкаме! Пускам го през колоните на уредбата – казва тя и натиска две копчета:

-       Здравей Момиченце! - отеква гласът му в колата - Търсила си ме?  

-       Здравей Голямо Момче? – поздравява го Я - Звъняхме ти…

-       Звъняхте ли? – прекъсва я почти на момента той – Че колко сте вие многото там?

-       Ааа…! Да! Още сме двамата с Мърморко! И ни се прииска да те чуем.

-       Аха! Как са моите скитащи приятели? Радвам се че сте се сетили за мен. Достигнахте ли си набелязаните цели?

-       О да! – отговаря му Я – Вече даже се връщаме. Ще закарам Мърморко до някоя по-оживена автогара. И после всеки към дома си – обръща се към мен Я, намига ми и пита - А ти къде си?

-       Аз съм си на село. Нещо се скапах. И реших да поспя няколко нощи в родната си къща. Това много ме зарежда.

-       Супер! Връщане към енергията на корена – а?

-       Да!

-       Зареждай си се! – отново се обръща към мен, прави хитра гримаса и усмихвайки ми се клати глава - Значи ще се видим след два три дена. Да си продължим работата по задачките!

-       Така се очертава – да! – отговаря и той.

-       Добре! – отново ме поглежда моята спътница и пита – Нещо друго имаш ли за казване Голямо момче - че шофирам?

-       Имам! И още как!

-       Баси! Как само звучиш! Казвай!

-       Имам основание за радост. И то огромна!

-       Огромна!? Баси ?! Да не си спечелил от лотарията?

-       Не! Инвеститора, с който разговарях онази вечер в Пиано бара… Помниш ли го?

-       Да – разбира се!

-       Иска да вложи не малка сума в един мой проект. И с това се надявам да мога да си поема финансова глътка въздух…

-       Супер! Радвам се много за теб. Кога ти се обади?

-       Буквално преди десет минути затворих телефона. Ако трябва да съм откровен доста ме изненада.

-       И защо? Нали ти това искаше? Дори ме помоли да помагам както с каквото и когато мога…

-       Е! Ти пък! Нали знаеш! По принцип нямаше каквито и да е индикации да приеме. Но ето решението му вече е факт. Вярно - ще има още много уточнения. И нищо не е напълно сигурно. Но за днес дори само тази вест ми е достатъчна.

-       Баси! Направо си е жив подарък за утрешния ти рожден ден.

-       Да! Така май ми дойде новината.

-       И аз също много се радвам за теб друже – обаждам се на свой ред.

-       Благодаря тиии…! – замълчава за малко той, сякаш търсейки най-вероятно подходящата дума, за име, с която да се обърне към мен, но после през смях довършва – Благодаря ти Мърморко!

-       Значи казваш утре ще ни лишиш от присъствието си? – подпитва го за последно Я.

-       Да! Много съм уморен от всичко случило се до момента. Оставам си на село. Сега на първо време ще се самопочерпя за добрата вест! Пък след няколко дни като се видим, ще те почерпя и за вестта и за мое здраве! И да внимаваш как шофираш! Че нали си се знаеш, колко ти тежи крачето по магистралите! Чао за сега приятели!

-        Чао и от нас! И не се притеснявай! Тук из Родопата магистралите са в дефицит  – отвръща му Я, затваря и почти веднага започва да се чуди на глас – Странно наистина. Никак не съм очаквала точно тези да му се обадят. Звучи ми почти като в приказка от… От детството ми…! От ония приказки в които…! - стига по средата на изречението си Я, след което се обръща малко по-рязко към мен и ме поглежда някак си учудено.

-       Какво! – питам аз след като погледите ни се срещат.

-       Нищо! – махва с ръка тя и се заглежда в предното стъкло.   

Продължаваме си пътя.

Я пропада някъде из дълбокото на мислите си. И сякаш буквално изчезва от седалката. Все едно е обвита в скафандър от единение. Аз обаче не спирам да я държа под око. Защото вече за трети път установявам, как стои с широко отворени очи. Почти без да мига. Тази ситуация никак не ми харесва. От опит знам, че волевото ограничаване на мигането е явен признак за преумора. Но за сега си мълча. Може пък при нея това да е нормално когато е вглъбена в нещо си.

Секунда лед като си го помислям обаче моята спътница със замах на гневен самурай включва десния мигач. Ядно набива спирачките. Намалява скоростта до такава на конска каруца и заканително се обръща към мен:       

-       Я чакай малко! –  присвива очи тя, впивайки косо чаровния си поглед в лицето ми.

-       Какво става?! – питам притеснено - Нещо с колата ли? Или да не би да задряма…?

-       Не! Не! Ама… Се сетих аз нещо…

-       Ама не, не… Ама май да, да! – прекъсвам я строго - Защото аз те наблюдавам. От известно време спря да ми говориш. А най-лошото е че спря и да премигваш. Пък тооо...

-       И какво тоо…?! Какво от туй? – връща си вербалната инициатива тя – Спряла съм била да мигам! И кво? Пак ли с нещо ще ме баламосваш?

-       Не! Не става дума за баламосване?! Човек прави така от страх да не заспи. Искаш ли да се сменим. И аз да шофирам?

-       Не е то от умората. Друго ми е!

-       Друго? Какво ти е това другото?

-       Мърморко я ми кажи - може ли случилото се с инвеститорите на Голямото Момче да е следствие на това, че ние с теб през деня заредихме Камъка Подарък с пожеланията си?

-       Яяя! Едва ли! – усмихвам и се малко поуспокоен аз.

-       Знаех си че така ще ми отговориш! – тръсва важнически глава Я и започва да си разсъждава на глас - Сега може би ще ми издърдориш още, как първо е трябвало да му го подарим. А в последствие той да се излъчва бъднината! Още и добрината! И траля ля! Но понеже не е станало точно така… Дрън дрън дрън! Това значи че е станало онка. Поради което бля бля бля! И още разни други дрън дрън дрън… Траля ля, ля и бля, бля, бля! И тям подобни мърморковщини на търкала. Нали така?!

-       Така си е това с подаряването! Но може да има и друго едно интересно траля ля обяснение…

-       Какво?

-       Не е изключено на Камъкът Беглец да му е хрумнало да ни прави гадни парчета…

-       На кого? На нас ли?

-       Не! На брат си.

-       На брат си ли? А кой е брат му?

-       Тоз от зад - Камъкът Подарък.

-       И защо! – усмихва ми се саркастично Я.

-       Ами не само заради това че му завижда. Ако това първо ти е дошло наум!

-       Ахаа имал е и друг мотив! Нищо не ми е идвало на ум ама я да чуя!

-       С цел да го раздразни.

-       Кой кого! Че нещо му оплетох конците!

-       Беглецът е искал да дразни Подаръка!

-       Ахаа схванах! И какво?!

-       Е как какво! Точно поради това гадния му Беглец с Беглец, тайничко от вътре на кромлеха да ни е подслушвал…

-       За какво да ни е подслушвал… - пита с широко отворени очи Я.

-       Как за какво?!           За това което ние с теб си мислихме там. За пожеланията!

-       И какво ако ни е подслушвал?

-       Е как! После своеволно предварително и непредупредително да е ретранслирал нашите пожелания по каменния Месинджър или по горския Туитър на Добрите Феи. А те пък от своя страна да са се задействали… И така още преди да сме подарили Камъкът Подарък, добрите мои познати да са променили от негативно към позитивно решението на инвеститорите… Онези за които ти говори Голямото Момче…

-       Баси човека си! – почти извиква Я и спира колата в един плитък продълговат джоб на пътя и се обръща почти с цяло тяло към мен - Пак ли започваш с твоите измишльотини! Нали вече се разбрахме да не фантасамгорничиш на килограм.

-       Добре няма повече на килограм…

-       Хубаво!

-       А на сантиметър или на минута може ли да си фантазирам?

-       Не, не, не! Престани с тези детинщини! Питам те сериозно има ли връзка или не?! Или казваш може би правилно съм си го помислила! – прекъсва ме тя, клатейки отрицателно глава секунда  след което  поглежда към тавана на колата и произнася прословуто си – Басиии! – после ме поглеждаме от високо и продължава - Или аз започвам да се докосвам до това онова като същественост на нещата… Или ти се изхаби идейно и премина в някаква си перманентна предсказуемост около шантавите си измишльотини.

-       Май май! – вдигам рамене тип Иванчо глупака.

-       Май и двете - а? – продължава да важничи тя, допълвайки в имеративен тон – А я ми кажи - ама този път сериозно! Изобщо възможно ли е така да стават нещата?

-       Как? И кое? За кои неща питаш?

-       Как кое! Това с излъчването. Дето от някакъв си камък като този дето е на задната ми седалка може да се въздейства за промяната на действията на някой или на ред събития. Или може би пак ще ми кажеш, че е поредна микроскопична случайност от глъбините на бездънната природата?

-       Щом иде реч за изключения всякакви случайности в Природата са възможни. Което си е Вселенски закон по подразбиране.

-       Шегуваш ли се? Или отново се опитваш да размазваш отговора си до степен на неразбираемост – не спира да ме гледа в очите Я, но като вижда, че въртя отрицателно глава отново възкликва - Басиии! Нали за феите и дъжда друго твърдеше. И то само преди съвсем малко. Че били нещо си друго там… Че ако ги помолиш можели да правят нам какво си с дъжда с облаците и едва ли не с луната….

-       Е нали се разбрахме вече, че съм те будалкал за това! Пък и нали ми забрани да си фантазирам! [Р1] 

-       Забраних ти! Но въпреки това си мисля, че има нещо доста загадъчно във фантасмагориите ти! Но ако съм честна не мога да открия къде е скрита границата между възможната реалност и невъзможното във фантазирането ти! Както за това с Камъкът Подарък така и с Дъжда!

-       Няма лошо! Мисли си го. Но ако трябва да съм откровен относно случилото се с оправяне на времето… По-скоро едното е съвсем обратно на „другото”

-       Как как!?

-       Искам да кажа че това за което ти си мислиш е по-вярно.

-       Пак не те разбирам! Кое е то това обратно?

-       Че всъщност ти почти сама оправи времето…

-       Мърморко бъзикаш ме отново - нали? – лекичко повишава тон тя.

-       Неее! Няма такова нещо! – отговарям с привидна сериозност – Ти си тази която е в дъното на всичко!

-       Аз ли?! Я беее! Баси! И как пък точно аз го оправих това дъждовното време?

-       С липсата на каквато и да е корист в желанието ти да ме доведеш по тези места. Пък и другото… - поглеждам я усмихвайки й се, но не успявам да завърша, защото Я отново ме прекъсва:

-       Баси! Моето желание и „другото“ спрели кранчето на дъжда?! Как ли пък не! Изобщо не се и опитвай да ми го втълпяваш. И какво е то това „Другото”? Пак някоя Мърморкова измишльотина?! Нали!

-       Не е измишльотина. Другото е това, че ти ме помоли по правилния начин.

-       Правилния ли!? Баси! Какъв е той!?

-       Силните положителни желания изразени в подходяща форма започващи с: „Моля ти се!“  или: „Ако обичаш!“, винаги успяват да изгонят сивите лоши облаци от битието ни – започвам отново да философствам аз, но Я ме прекъсва.

-       Помолих те да престанеш – нали!

-       За кое?

-       Беее как за кое! Да ми поливаш главицата с перхидрол. Мърморко наистина престани с тази твоя иронична натрапчивост да ме блондиносваш .

-       Добре – преставам! Ето затварям капачката на изрусителя. И го прибирам в шкафа – казвам съвсем сериозно и имитирам казаното с ръце, след което питам -  А няма ли да тръгваме вече?

-       Ще! - отговаря ми тя, отново включва левия мигач, потегля с някаква крейсерска мудност от порядъка 0,05 километра в час и провлачва глас - Да! Даа! Дааа…! –  след това се вторачва напред и започва нервно да барабани с пръсти по волана – Амааа мен все така нещо още си ме глождиии!

-       Какво има още? И ха спри се с това трополене! Ще му направиш цицини на тоз хубавия геврек.

-       Не се притеснявай – отговаря ми троснато Я -  Колата е гаранционна – после забавя още с две идеи пъпленето на возилото, пуска аварийките, източва устни напред и леко поклащайки бритона си казва -  Знаеш ли Мърморко?! Истината е че няма, как да съм на сто процента сигурна… Нооо… -  обръща се към мен, сочи ме назидателно с пръст и уверено продължава – Нооо аз определено все още храня едни огромни съмнения спрямо теб!

-                Ха така! Пак ли? И в какво съм обвинен пък сега? – опитвам да се усмихвам помирително аз - И все пак и въпреки всичко искаш ли да тръгваме?

Тя посяга пак към лостчето, но в секундата, в която поглежда в лявото странично огледало, вместо мигача включва отново аварийните светлини. Окончателно спира колата на място. Дърпа ръчната спирачка. Пуска волана. Обляга глава назад. Впива поглед в прозрачния шибидак на тавана. И остава така с лице осветено от звездите.

-       Хубава работа. Какво сега? Тук ли ще си стоим? – опитвам се да бъда диалогичен аз и продължавам с въпросите и предложенията – Все пак ако искаш да се сменим? Аз ще карам. А ти ще си бройкаш звездите, мислейки си на воля за днешните неяснотиийки?

-       Басиии! Стига и ти с тази смяна! – отвръща ми нервно Я сочи отново към лицето ми с показалец и пуска дебелото на алта си - Знаеш ли Мърморко една много притеснителна мисъл ми се завъртя току що в мозъчето…

-       Така ли? От звездния шибидах ли ти падна тази мисъл.

-       Не е от него! Сетих се, че може би ти и снощи пак както и сега здравата си ме поднасял с всичките онези трикове за дишания и пипания на пръстите. Също както и днеска с Феите. И както и ей сега с шибидаха си го продължаваш това несериозното си бръщолевене …

-       Е сега пък с какво те поднасям? Просто споделих, че ако искаш да си говорите със звездите аз в това време мога да карам.

-       Не в звездите работата! Будалкаш ме как силата на моите желания били оправили нещата около дъжда…

-       Еее не, не, не! За това вече наистина не те баламосвам. Има ги в нета. И за пръстите и за силата на човешките желания също. Аз от там съм ги чел. Можеш да провериш лично…

-       Нищо подобно Мърморко – прекъсва ме на свой ред Я - Тях може и да ги има в нета, но това никак не ти пречи да ме поднасящ за много неща.

-       За кои много?

-       Баси! Например нямам ни грам, ни милиметър представа… Защо направи снощи всичкото онова за мен…

-       Кое!

-       Онова че се намеси и ми помогна!

-       Е как?! Нали ти ми се обади по телефона! И ме помоли! Забрави ли?!

-       И какво от това като съм те молила?! Можеше да се оправдаеш с нещо! И да ме отсвириш! Както примерно сега въртиш, мажеш и се изсуфляш като мокра връв от същината на въпросите ми. Както се отметна между впрочем и за дъжда. И после дето извъртя нещата за случилото се с онези хора на Голямото Момче…

-       Ама как така защо съм ти помогнал? Познаваме се! И най-важното от важното! Почерпи ме обилно преди дни. А то аз съм бедно момче… Заради едната му почерпка съм готов на какво ли не! Дори на среднощни помощи за неща, от които не разбирам! Пък то и нали ти казах. Че за да не скучая помагам на закъсали хора…

-       Баси! Само и само да се измъкнеш дори и почерпокоядец се изкара сега! Вече определено виждам как понякога си невъзможен…. Държиш се отвратително и неглижиращо в някой от най-сериозните ситуации. И как до сега не се е намерил някой или някоя, да те вкара в пътя? Или поне да ти го каже! – изглежда ме тя кръвнишки.

-       Е! Или това твоето почерпокоядец за пръв път го чувам като понятие… Или страдам от деменционно късоумие около такъв род възпитателни новодумички по мой адрес!

-       Със сигурност е второто! – не спира да ме гледа ядно тя и почти просъсква – Само че твоето късоумие не е породено от деменция, а от потайна себичност!

-       Ама защо се нервиш толкова? То си е съвсем нормално да помогнеш на човек в нужда! Особено ако те помолят! Какво толкова? Тя душата ти така стенещо зовеше. Е макар и не с викове а с шепот… Но зовеше: „Спаси ме от тези мои пороци! Помогни и на сърчицето което ми дава силица!” Че как да й откаже човек на таз чаровната грешна душица!?

-       Ето пак започваш с поднасянето! Добре че ти попосвикнах! Но пък замисляйки се, че си хлъзгаво, несериозен… Че дори не се свениш само и само да се измъкнеш от въпросите и започваш да се правиш на плиткоумен невежа… Ама то това – да! Това вече го разбрах! Но може би има и нещо друго. А там вече - не знам!

-       Какво има? И кое то „друго”?

-       Това до колко изобщо е нормално да бъде чут или не само чут, а да му бъде обърнато внимание на един такъв шепотен стон в днешни дни. Точно за това „Другото” ти говоря!

-       Аха – ясно! Ама защо пък не? Защо никой да не те чуе?

-       Не знам защо не! Но се питам колко ли човека с подобна чуваемост към стенещи души бих могла да срещна в един ден. Или в една нощ.

-       Еее… как де! Има такива хора! И други чуват болката, когато звучи в ментала.

-       Може и да има. Но със сигурност аз не съм ги срещала! Ама да де! То до ден днешен не бях виждала и човек, който да твърди, че е в състояние да разбутва облаците с помощта на пърхащи Добри феи…

-       Ааа… Щом е с Добри Феи тогава по-може…

-       Какво е това по-може пак? – пита нервно тя.

-       Да стане това с разбутването на облаците – усмихвам се аз.

-       По-може казваш!? Пак ли почваш!?

-       Аз не! Ти пак подхвана темата за феите…

-       Да беее аз! И какво?! Баси! Феите са доста по-близко до Природата от колкото физичните закони касаещи въздушните течения, циклоните и антициклоните. Така ли?!

-       Е! Понякога е така. Нали вече казах. Всеки случай си е сам за себе си.

-       Добре! Нека да е! - клати глава тя без да откъсва поглед от тавана на колата и продължава – Знаеш ли Мърморко! Сега като се замислям се сещам, че във всичко може и да се съмнявам. Но в две неща вече съм напълно сигурна.

-       В кои?!

-       Първо че можеш да измъдриш майтапчийско измъкване от почти всеки въпрос или тема. А второ…

-       Еее! – прекъсвам я, твърде  нетактично аз - Ама то при твоя екстремално еманципиран подход към мъжете… Тооо… Ти като не им оставяш много възможности за маневра. Мъжагите или трябва да намерят начин да отклонят устремните ти набези към границите на егото им… Или да отвърнат на агресията с агресия… Което си означава кавга… Или по някакъв невойствен начин да го обърнат на шега… Аз май предпочитам последното. Извинявай прекъснах те… Май имаше да казваш нещо за под втори номер…

-       Благодаря ти за подробния анализ на профила ми… И да! Имам и друго! Второто в което съм сигурна е че едно от нещата, което се случи е точно и единствено само с твое участие. И то без никакви намеси на там измислените от теб крилати хвъркатости или камъни Бегълци и Подаръци.

-       Кое то?

-       Определено ти бе този, който с присъствието си ми стегна гърлото. И някак си ми попречи да пия и пуша без мяра… Сещаш ли се!? Там онези двете вечери – пак се спира Я, поглежда ме отново, но някак по-друг начин от досега и продължава - Как го постигаш - не знам. Но вече съм убедена и разбирам, че ти се получава. А сега като се сетя за тогава… Започвам да си скубя косите…

-        Е то ако ме помолиш аз пак мога да го стисна… Но те предупреждавам че има хора дето след такова стягане като кусат алкохол драйфат - дори от двадесет грама – после я галя по главата, хващам в шепата си голям кичур и добавям – А косата не я скуби. Не си струва за един такъв Себичен Почерпкоядец като мен да си разваляш готината прическата!

-       Майната и на прическата ми… Басиии! Не ме бъзикай пак, че съм си бясна!

-       Чак бясна?! И защо?

-       Защото ако онзи път ти бях наела стая не за една, а за три вечери… Може би нямаше да я има и гадната криза… И страховете ми от снощи също… А за треперенето че ще умра да не говорим…

-       Ха сега… Чак пък на умиралка ли бяха нещата?! Ама то аз не съм казал и дума, че ще е чак пък толкова скоропостижно… Казах само, че има вероятност по-рано да се възнесеш, ако продължиш с това темпо да пиеш и пушиш…

-       Аха само „малко по-рано”! И това ли е твоята точната прогноза! – прекъсваме отривисто тя - Не било казваш толкова скоростна опасността за умирането ми?

-       Ми да! Поне година… Година и половина имаш. Даже при добро стечение на обстоятелствата може и дори цели две да изкараш…

-       Даже две! – изглежда ме кръвнишки Я -  Басиии! Колко успокояващо! Мърморко утре или след две години на тази моята възраст е нищо като срок… Аз да не съм на деветдесет и пет, че да благодаря за всяко едно посрещнато утро…

-       Ама чакай сега! Никога не е ставало на въпрос на колко лазарника си! И изобщо защо така изведнъж ти хрумна пък всичкото това? Че сърца! Че смърт! Че житейски времена... Я как кротко си караше досега…

-       Защото след като Голямото Момче ни каза, че са му се обадили изведнъж се светнах, как ти няколко пъти спомена, че помагаш на хората само в крайна нужда. А аз точно преди да направим с теб онова зареждане на камък в кромлеха… Аз ти споделих, как той има крайна нужда от пари. И сега като си помисля това което се случи снощи с мен… Баси! Направо ме облива студена пот.

-       Пот?! Студена?! Че защо?

-       Заради крайната нужда – разбира се!

-       Че какво и е на крайната нужда?

-       Защото се светнах, как най-вероятно ти се намеси онази вечер не от самарянски подбуди… А само защото видя по твоя си начин, че положението ми беше повече от критично! Нали така?

-       Как?

-       Нещо като в крайна нужда съм била…? Или по-просто казано в прединкфарктно състояние!? Признай си Мърморко!

-       Не! Не си признавам! – усмихвам и се отново аз.

-       Мърморко моля те поне веднъж бъди честен и сериозен. Нали снощи нямаше опасност да умра? Нали то беше само едно леко смущение? Нали Мърморко?

-       Не знам! Не съм лекар. Не разбирам и грам от болести. От сърдечни арести също!

-       Баси! Ти не си ни Минчо Празников, нито пък си Емо Чолаков. Ама си говориш с облаците… Нали?! И с дъжда си бъбрите, като със стари приятели… Нали? За това и знаеш кога и къде вали. Знаеш как и какво да направиш, за да не вали тук над главите ни… За това си мисля, че пак така е било и снощи със сърцето ми!  

-       Как? – прекъсвам я аз с идеята, че ще успея да сменя темата.

-       Нали ти казах вече как! В крайност някаква съм била! Иначе ти щеше ли изобщо да се ровиш и да разбереш, че проблема не е в сърцето, а в неговото чувалче… Нищо не бил разбирал от медицина... Баси! А от къде знаеш какво е сърдечен арест – а!? А перикард от къде знаеш какво е? Айде беее! Нищо не знаел! Баси! Не на кака ти тия!

-       Така си е! Знам две три медицински думички… Но иначе нищо не разбирам! Мога само да ти потвърдя, че ако беше изпила още една чаша водка и изпушила още само три цигариии… - и говорейки и спокойно, откопчавам колана, отварям вратата, с идеята да се поразтъпча преди да я отменя в шофирането но чувам как тя вие като на умряло:

-       Басиии…! Ти не си Мърморкоооо! Ти си едно безпределно, диво, арогантно и безчувствено Мърморищеее… - и на финала почти извиква - Тъй да знаеш!

Пресяга се през мен. Дръпва вратата ми. После хваща ядно волана и потегля с мръсна газ, при което нещо тупва отзад между седалките.

-       Ама няма ли да се сменяме? – питам притеснен.

-       Няма!

-       Е защо?

-       Яд ме е на теб, че първо твориш разни непонятно мистификационни неща… А после всичкото го извърташ на майтап, правейки ме на блондинка в блузка бродирана с калинка.

-       Да бе! Блондинка! Хайде сега! Чак пък и с калинка ли!?

-       Правиш да! Правиш! Усещам го някак си с кожата си го усещам! И да! Правиш! А сетне ме гледаш право в очите и по най-дебелашко подигравателния начин не си признаваш! Точно за това искам да покарам, за да ми мине. Баси! Иначе ще се побъркам, стоейки бездейно на пътническата седалка… Баси! През главата ми минават какви ли страхотии за магии, извънземни влияния, инсулти и инфаркти.

-       И какво пък толкова правя, че чак те разсърдих - така и не разбрах?

-       Беее…! Какво ли не! – отвръща ми троснато тя, след това си преправя гласът на бебешки фалцет и започва да гримасничи - Камъкът не бил подарък – опаковка бил! Камъкът не бил бездушен, а Беглец. Камъкът имал сърце! Дъждът в Долни Главанак силен не е бил! Само слаб дъждец. Може! Но я Мърморко си признай! Не си ли ти един тихо потаен вражалец – завършва в рими монолога си Я, а после превключва от детски тон на плътен императивен алт и сочейки с палец към задните седалки почти ми заповядва -  Виж моля ти се какво беше това дето издумка от зад?

-       Няма нужда да гледам - отговарям аз и си закопчавам колана, защото системата за безопасност започва да писука.

-       Какво е?

-       Камъкът Подарък е.   

-       Аааа…! - почти извиква Я – Да беее…! Ама съм и аз – пляска се по челото и прихва с плътния си алтов смях тя - Нищо не бил правил. Да беее - ама как! Ама моля ви се! Той този тук ни е ял ни е лук мирисал – после спира за миг с емоционалните излияния и започва да говори сериозно - Ами Камъкът Подарък? Още не сме му го поднесли на рожденика, а това с което го заредихме започна да действа! Мога да си представя какво ще е след като му го подарим. Ами Камъкът Беглец? И него ли съм те молила да ми го бутнеш от ръката - а? А там какво стана - а? Я кажи!  

-       Да! Виж за Камъка Беглец ти не си ме молила. Но и аз не съм ти го бутал от ръката.

-       Така ли?! Пък аз защо пак някак си вече не ти вярвам - а! – хили ми се мръснишики Я.

-       Вярваш не вярваш -  истината е че помолих Кромлехът да не ти позволява да го скверниш. Вземайки частичка от и без това обезкостената му от иманяри снага. Защото после щяхте да страдате. Както ти така и рожденика…

-       Видя ли! Видя ли! Басиии! – прекъсва ме Я, възкликвайки емоционално все едно е открила формула за Перпетум Мобиле - Нямал нищо общо! Да беее! Помолил се бил на кромлеха, пък нямал нищо общо! С дъжда не можел да си говори, но с Кромлеха не му е проблем да си споделят това онова! Да беее…

-       Ама чакай сега… - опитвам се по някакъв начин да я упокоя аз, но тя ме прекъсва:

-       Ти ги правиш тези неща тиии! Нали така?

-       Кои?

-       Същите онези завъртяните, за които няма елементарни човешки обяснения. Сега остава след като преминахме през дъжд, който незнайно как дори не ми измокри бельото и някоя дъга да ми пуснеш…

-       Няма!

-       Няма – нали! Щото аз го искам! А не е ли по-добре да ми кажеш още нещо. Нещо да речем по-човешко. Или поне да е казано по по-човешки. Че да разбера поне част от истината за нещата.

-       Няма! – отсичам уверено аз.

-       Защо? А?

-       Защото може би в противовес на високия ти организационен талант и ярката ти поетична дарба като шофьор хич та няма. И точно поради това, ако ти го кажа има голяма вероятност да се разсееш докато караш.

-       Баси! Пак ли почваш!?

-       Не аз започвам, а ти! Защото знам ли та!? Вече всичко очаквам от теб, когато си зад волана…

-       Какво?[13]  – прекъсва ме тя троснато

-       Как какво? Я си погледни таблото!

-       Какво му е? Всичко си му е наред! – вдига неангажиращото рамене Я - Даже си свети около циферблатите! 

-       Светило си! На таблото нищо му няма! - соча аз към мигащите сигнални лампички - Но от както тръгна от оная отбивка, караш на аварийки. И това бял кахър. Ама ни чуваш, ни виждаш сигнализацията за ръчната спирачка.

-       Басиии… - пак се провиква Я - Сега пък слаба шофьорка съм била… – изключва всичко нередно около движението на колата и добавя - Басиии! Мърморко ти наистина си един непоправим Егогризач! Голяма работа! Едни аварийки…

-       Да бе и една ръчна спирачка…

-       Стига де! Само на най-горното зъбче беше… - стрелка ме с нервен поглед тя и казва строснато – Не ме дразни сега. Защото пак ще спра за да си мисля под звездите!

-       Хубаво! Ама какво толкова пък ако е истина това, че не те бива на волана?! Защо се нервиш!? Всеки от нас си има…

-       Да! Да! Да! Тази част от урока вече я научих. Всеки си има своите пороци. И всеки си има своите слабини. Пак почваш да мърмориш. Не ти ща дъгата. Дай да оставим небесните многоцветни красотии… Я по - добре ми кажи като отвори приказката друг някакъв урок ще имам ли?

-       Може и да има! Но то от теб зависи…

-       И какво е това от което зависи?

-       Когато си готова….То желанието само ще ти дойде от вътре да ме помолиш…

-       Пак ли да те моля. Басиии!  Стига ти толкова. Ти знаеш ли колко компромиса направих заради теб!

-       Не! От къде да знам! Познавам те от има няма два месеца!

-       Така е! И точно и за това не знаеш колко трудно се моля на мъже. Да има няма на един двама да съм се молила за нещо!

-       Е това да! Досещам се че може би е така. Но то когато ще помагаш само от към човещина, принадлежността към определен пол е без значение.

-       Амиии…. Ако така се погледне на нещата… - малко притеснено започна на поправя бритона си тя, поглежда ме сконфузено и продължава - По този въпрос… Може и да се съглася с теб…

-       Добре! Значи топката е в твоето поле. И когато съзрееш за втория учебен час - аз съм на среща…

-       А как да разбера че е ударил звънеца за втория час?

-       Предполагам няма да ти е трудно! Ако в някоя критична за живота ти ситуация видиш странен знак…. И спонтанно се сетиш за това, което си говорим сега може именно това да ти е втория звънец за влизане в час. Дали ще го направиш си е твой избор.

-       Критична за живота ми точка и странен знак. Баси инструкцията. Добре де! Ще си го знам това - Мамо!

-       Добре! Ха да видим!

-       Не беше ли друга репликата? Да бъде – не трябваше ли да се каже?

-       В този случай не! Не държа така да бъде. Нито пък ще ми е приятно да ми се обаждаш за ситуации като снощната. Но ако продължаваш да си толкова непослушна може и да го бъде! Защото всичкото това издевателство над тялото си ти сама си го правиш.

-       И това ще го запомня - Мамо! – утвърдително ми кима тя усмихвайки ми се иносказателно както само тя си може!

После продължаваме да си говорим общи неща. За детето й. За детето на сестра й. За работата й. За новите й планове. Вече като се поуспокоява ме помолва да и помогна да пие и да пуши по-малко. Но ако може без да присъствам около нея. Обещавам и че ще се обърна към Добрите феи за помощ.

Тя се смее от сърце.

Отново я предупреждавам, че понякога този род процеси на изкореняване от каквито и да е пристрастия са свързани с повръщане и прилошаване. Дори при прием на малки дози алкохол или никотин. Което си е нормално при борба с каквато и да е абстинетност. Тя приема факта, но отново при изричното условие Добрите Феи при сторнирането на пороците й, че  няма да пипат либидото й.

Този път аз се смея от сърце!

Междувременно се сменяме на една отбивка. И така късно през нощта стигаме до големия град. Аз спах при мои познати - тя в тях си. Колкото до другото - всичко си го осъществихме по плана. Тръгнахме аз Я и двамата тинейджъри.

Пътуваме.

Ааа… Излъгах – малко. Имаше нещо и извън плана. На една от почивките тинита ми изядоха всичките банани, които си бях купил за из път!

И да Голямото Момче е прав. Много и тежи крачето на Я. По магистралата кара с около сто и шестдесет сто и седемдесет. Пък то не е никак трудно за дългогодишен водач на автомобил като мен да определи кой си го бива в шфьорлука и кой не. Ами не я бива! Няма какво да си кривя душата. И мисля че проблема й идва от това, че е много емоционална като натура. И при някой по-особени ситуации на платното реакциите й са като на поетеса, а не като пилот в булид. А то при возило над тон и при скорост над сто и двадесет километра в час нямаш възможност да си с други настройки на рефлексиите - освен като на пилот. Сто и седемдесет си е горе долу скорост за излитане и кацане на един средностатистически лайнер. Че така де! След като на магистралата станах свидетел на няколко трудно приемливи ситуации стигнах до извода, как при занимания изцяло подвластни на законите на динамиката нейната поетичността по един или друг начин си имат своя цена. А в конкретния случай лептата, която плащаше Я за вискоскоростното си шофиране бе емоционалното й претоварване.  Тогава не знам защо, но нещо сглобяващо като пъзел ми мина през ум. Първото парченце от което бе факта, че предния ден преди онази нощната криза тя бе шофирала по целия този път и то съвсем сама. Другото парченце от пъзела бе, че физическия стрес от двата токсина – цигари и алкохол се акумулират с двата типа психическо напрежение  - от работата й и екстремното шофиране. Но тъй като опасността към тогавашния момент бе отминала и аз не се задълбочих повече в тази посока.

Другото вече си беше в проектоколовоза! Пристигаме в един град. Отидохме в МОЛ някакъв! Опаковахме Камъкът Подарък. Торта му купихме на Голямото Момче пак от там. И то с пирамидки. Че той нали е историк.

Най-накрая попадаме в точката на все още неизригналия купон.

Както се и очакваше беше сам.

Не! За втори път лъжа на тази страница!

Имаше някакъв негов съселянин. Голямото Момче поне видимо бе приятно изненадан от появата ни. Както си му е реда по най-възможния тържествен начин му поднасяме Камъка Подарък. Определено си му пролича, че е доволен от нестандартния ни избор. И за да ни е весело и на нас с Я, малко след като духна свещичките ние му спретнахме една завера. Подкукоросахме тинейджърите да врънкат Голямото Момче да им показва коя пирамида на кой фараон е! Както е положено за такъв ден … Пардон за такава вечер имаше и много други шеги, усмивки, спомени, закачки. Всеки от нас разказа по нещо интересно от живота си. Кой с поука кой с без. Кой като незабравим спомен от детството. Кой като весело оптимистични пожелание за бъднина.

Легнахме си късно.

На другия ден  Голямото Момче ме откара на моето село. А те с Я останаха в един близък град до неговото село да си вършат техните си там служебни неща.

…….

Ами май това е което имах да разкажа по повод житейското си кътче с Я и Голямото Момче… Еее… разбира се написаното е отместено тук таме от точностите в реалната ситуация… Има и прибавена не малко художествена украса под формата на измислици. Но то е колкото за забулване истинските самоличности на участниците в него.

…….  

Айде пак излъгах за има няма две страници разстояние… Историята с кризите на Я не свършиха до тук. Имаше още два. И така общо станаха три. Може би обецата от описаната по-горе случка не е била достатъчно тежка. А тя е продължила да развява байраците в компанията на пороците си. Дори третия път малко ми се наложи да я понахокам. Опитах се да й обясня, как всеки човек си има делегирано ограничен енергиен бюджет. При това енергията си конкретно определена за всеки Божи ден, в който сме тук на земята. При всяко наше претоварване ние всъщност вземаме кредит  от следващите си дни на живот. Но ако не правим необходимото да си връщаме тези енергийни заеми под формата на почивки идва момент, в който трябва да ги връщаме с много тежки лихви. И вече не знам. Дали по на високичко съм я мъмрал. Или по-продължително сме си говорили по телефона. Ма то пък от диалозите в разказа си личи по колко време тече един разговор с нея. Но това което ми бе интересно е че при следващата ни връзка Я ми се оплака, как куснела ли водка и после веднага връщала ресто всичката изядена храна в едно с питието. Та за туй го и споделям всичкото това. Щото ако съм честен не помня молих ли се на Добрите Феи да и помагат да се отървава тя от онез двата порока или не се молих… Ама те Феите са малко като прокуратурата. Понякога нямат нужда аз да се обръщам лично към тях. След като веднъж има прозвучала мисловна молба в ефир… Знам ли ги? Може пък само като са ни слушали какво си говорим с Я и да са се самосезирали… Но има и друго. Не изключвам възможността и Камъкът Беглец да има пръст във всичкото това, както тогава дето Камъкът Подарък започна да излъчва бъднина към Голямо Момче преди да му го поднесем…  

От друга страна наложи ми се да си говоря с Голямото Момче. Той пък ми каза друго! Че нямало кой знае каква промяна. И Я възобновила гъврътковите си гимнастики с чашките. Сега кое е вярно и кое не… И ако наистина е имала някакво подобрение в каква степен е било и това не знам. Пък ако го имало това с намаляването на пийването до кога ще е така – това също ми е неизвестно.

………. 

Та както си му е редът времето си тече. Дъжд ни вали, вятър ни вее, слънце не пече… Ма то пък не може все интересни неща да ми се случват я! След онези готините дни минаха няколко по-така обикновени месеца. И ей ви го на! Сегашното скучно есенно днес е с мен тук в утринта.

 Седя си там някъде на чардака по модерно му казано вернадата… И както и сами виждате добре или зле, но вече съм написал всичко по-горе изложено. Е да! Аз го бях подхвърлил като идейно обещание на Я. Но понеже ми стана неудобно че на Голямото Момче му подарихме онази каменната хубостия за неговия рожден ден… Просто ми се прииска и на Я да и подаря нещичко за нейния. За това и си реших труда по писането на този разказ да и е подарък. Не че към момента се сещам кога е, родена! И дори не знам дали изобщо е ставало на въпрос за рождената и дата. Ама както и да е!

…..

Между временно само да споделя, че прескачайки сюжетно от разказа за Я към онези Веселите Пуканки прословутата единадесета част я свърших. Даже започнах и дванадесетата и тринадесета. Най-главното, което си бях наумил там съм го нахвърлил чак до финала който се очертава да е в четиринадесета. Ама пък то от това прескачане от сюжет в сюжета - главата ми в момента малко е замотана. И за да се разсея. Започвам отново да си блуждая наоколо.

 И мислейки си подобни неща около блуждаенето  се опитвам да изпукам някой друг схванат прешлен на врата си… А! И какво да видя! Комшийката отсреща нещо пак се е разшетала. Ама този път есенно! Дали пък и тя не прескача от сюжет в сюжета. И за това да и е толкова дейно и неспокойно? Знае ли човек?! Почвам вече дори да храня съмнения, как всичкото това чистене може и послание към мен да е. Да речем и аз да си изчистя моите прозорци. Или пък да прибера боклуците, който са по-големи от кенче за бира. Или да не би пък посланието да е в някаква друга посока… Но – не, не, не! Сега не ми се мисли точно за такива сложни неща. За това и си правя това което правя всеки път когато за по-дълго стоя тук.

Пиша си ги онез неща дето само аз си ги чета. А в конкретния случай редактирам този разказ.

По едно време мобилния отново заподскачва.

Вдигам!

Голямото Момче е!

Звучи притеснено. И то много:

-                     Здравей! Удобно ли е!

-                     Не знам! Зависи Голямо Момче! Зависи за какво ме търсиш. Ако е за нещо от което както съм облечен и ще се изпотявам докато го правя - не е удобно! Мотиките съм ги пуснал в отпуска!

-                     Не се занасяй! Питам те защото положението наистина е много сериозно!

-                     Казвай! За кое положение говориш?

-                     За нашата обща позната!

-                     Ахааа… Оправната поетеса с двете висши ли?

-                     Да!

-                     Какво? Да не сте в някоя токсикология, а тя да е с делириум водкаво тремененс? Или пък не! Може би се е изплющяла в някой билборд по магистралата, рекламиращ цигари.

-                     Стига и ти! Пепел ти на устата. Въпреки, че малко остана и това да се случи.

-                     Кое това?

-                     Да се размаже като ваденка на мантинелата…

-                     Добре! И аз какво сега?

-                     Ами тя те моли за помощ. Но едва говори от уплаха и болка. За това се обаждам аз!

-                     Хубаво! Казвай къде сте и какво стана!?

-                     Карахме с двете коли по магистрала Тракия!

-                     Със сто и седемдесет  – нали?

-                     Даже и с малко повече!

-                     Ха така!

-                     Аз с бях в моята кола - тя с още един човек в нейната. И не знам как, но тя пак получи нещо на сърцето. А сме на около 70 километра от Стара Загора. Пък докато дойде линейка… Не знам не ми се мисли. Казва че нещо в гърдите я стяга като менгеме. Цялата е пребледняла. Не може да диша! Задушава се! Под голям стрес е. Говори несвързано. И непрекъснато бръщолеви за някакъв твой спасителен знак. За звънец. За втори учебен час. Ама не иска бърза помощ. Държи само на теб да се обадя. Ще помогнеш ли?

-                     Казвай и да ляга на задната седалка. И да не мърда. Отворете прозорците! Да има чист въздух. И изхвърлете онези тъпите препълнени пепелници. Да диша през носа и да издиша през устата.

-                     А ние нещо трябва ли да правим. Предния път си я карал за някъде да се държи. Ние за къде да я хващаме сега. Двама мъжаги сме щото тука…

-                     Сега я оставете сама. Да има въздух и пространство около нея. Пък довечера ако сте и толкова мераклии си я хващайте за където си искате. Или доколкото вече я познавам за там за където тя ви позволи.

-                     Глей го моля ти се! Недей сега да се кодошиш…

-                     Добре Голямо Момче! Затваряй! Аз ще направя каквото трябва. А тя като дойде на себе си да ми се обади лично – казвам строго и затварям.

После се концентрирам. Правя си каквото си правя. Гледам импулса на напрежение да го изведа далеч от сърцето и главата и го спускам на долу по тялото. Минава малко време. Усещам че нещата се успокояват. И си чакам обаждането. След десет минути ми звънят. Номера е от телефона на Голямо момче, но се обажда Я:

-                     Мърморко много ти благодаря! Олекна ми! Баси сърцето! Точно предния ден се бях зарадвала, че от последния път от като ти се обаждах нищо не ме беше шишкало в него…  

-                     Ахаа! Ама сега те шишна – нали! Най-вероятно защото пак си се правила на Мишел Мутон?

-                     Не я знам коя е тази, но си мисля че точно преди да ме пререже видях звънеца за втория ти час!

-                     Така ли?

-                     Да!

-                     И как пък го видя? То звънец бе моме! Не трябваше ли да го чуеш?

-                     Беее…! Стига и ти сега пак да се заяждаш! Карах си със сто и осемдесет. И ми изхвърча чистачката. Та точно се питах това какво е...

-                     В смисъл как какво е?!

-                     Дали е обикновена авария или поличба… И някакъв глупак излезе рязко пред мен от онази бавната лента де е за поплювкоците. Едва успях да реагирам. Разминахме се почти на четвърт косъм. И има няма след пет минути ми стана пак така като оня първия път.

-                     И? Извода какъв е? Може би да караш с двеста и десет за да подминаваш своевременно глупаците, които излизат без мигач ли?

-                     Не беее! Басиии! Стига и ти ! Мърморко никак не ми е до шеги! Но си знам! Някак си чистачката наистина ме предупреди! Беше нещо като знак да внимавам! Сигурна съм в това!

-                     Яяя чак пък сигурна? И от къде пък чак? – съвсем умишлено се опитвам да я раязсейвам аз - Нали сме говорили по темата. Магистрала. Коли. Стъкла. Чистачки. Високи скорости. Случват се такива неща!

-                     Казах ти да не се майтапиш. Друго си беше то това! Басии! Като знак срещу прокоба си беше!

-                     Тъй ли!? И как позна!

-                     По пътя на логиката!

-                     Я бе! Ти пък! Поетеса и логика! – но като я чувам да ръмжи от другата страна на линията отстъпвам - Добре! Дай да я чуя тази поетична аргументация!

-                     Когато това чудо изхвърча се стреснах. Вдигнах крак от газта! После се замислих какво и става на тази чистачка. И в мига преди отново да настъпя педала оня ми изскочи. Буквално пред предната броня. Без мигач. Без каквито и да е подготвителни действия. На практика чистачката ни спаси живота. На мен и на човек с който пътувам!

-                     Това с животите хубаво! Ама сега какво? Ще продължиш да караш до Стара Загора ли?

-                     Ми не знам! Мисля да помоля…

-                     Няма какво да мислиш – прекъсвам я грубовато аз - Кажи на Голямото Момче другия дето се вози до теб, ако има книжка да сяда и да кара. А ти лягай на задната седалка! И никакви цигари! И никакви водки до утре сутринта.

-                     Де беее Мърморко не ме стряскай така. Ще го видя как ще стане това с водката. Иии… Да си знаеш, че съм видяла звънеца за втория ти час.

-                     Добре! Лягай сега на задната седалка и кротувай! И се обади когато ти е възможно да знам че си добре.

-                     Обезателно! – казва тя и ми затваря.

Аха! От красива и умна жена като чуеш думата обезателно го разбирай като безкрайно отлагателно. Да не мислите, че някой ми се е обадил до ден днешен. Ми! Ма то и да не мислите че аз това не си го знам. Ето ме днес! Пак тук на верандата. Пия си кафето и изцяло и безусловно се отдавам на мъглата от безвремие. Та така понесъл се в тези ми ти скептично разсъдителни умувания, почесвам застиналото си в мързеливост Его, и от немай къде подпитвам неговата отдавнашна приятелка:   

„Госпожо Ленност помогнете ми моля Ви се! Кое по-точно от всичките мои тридесет и три дела… да отложа за по-после… Да речем къде за ден два?!“

И точно съм в триангулачния център на тази тридесет и трилема, когато някакви тънки като иглички неща се впиват в глезена ми, буквално изтръгвайки ме от блудкавия унес на следобедното ми нищоправене.

Не! Не! Не!

Не е кучоподобната абстракция на комшиите. Някаква котка е родила късно есенна реколта под оня стар леген, който при поредното почистване… Сиреч миналия Септември го подпрях отстрани до къщата. Та тази маца от време на време води котилото си на моя чардак. Има четири пухени създания, които дават мило и драго да си играят с нещата които забравям неприбрани по верандата.

Но това с перманентното хапане и драскане на краката вече ми е бял кахър. Друго ме тормози повече. Не мога да измисля какво заглавие да сложа на разказа си. 

 Мислех си да е:

„Я, Камъкът Подарък и Камъкът Беглец“

Но вътрешно пък и външно не съм изцяло убеден дали е подходящо! Дълго и сложно ми се вижда. Ама то не пречи и да бъде разделено.

Или само на:  

„Камъкът Подарък“

Или само на:

„Камъкът Беглец“

Защото само:

„Я“

… не ми се струва да е много благозвучно. Понеже споделих, че всъщност главната героиня е достатъчно ерудирана, социално активна и дейно напредничева. А пък Я като буква се явява последния семиотичен знак в българската азбука… И тук и аз самия малко съм объркан. Притесненията са ми, да не би читателите интуитивно сигнофицирайки в това направление да получат някакви погрешни асоциации.  

Та да си додем на думата! Точно за заглавието на разказа беше онова дето в началото ви казах, че ще ви моля за помощ!

Та така! Вие които сте прочели този текста - какво ще кажете?

Ако имате идеи за заглавие…

Помогнете ми!

Моля Ви се!

За което благодаря предварително!


 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2018-02-20
прочитания: 105
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 7 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход