StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,388
   Потребители: 12,329
   Автори: 3,982
   Коментари: 305,330
   Точки: 2,631,650
   Съобщения: 127,845
   Лексикони: 4,477
   Снимки: 10,745

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Помогнете ми – моля Ви се! (Част 3)


- Мърморко в такива случаи особени случаи, как определяш, кога може и кога не може да се намесиш? 
- Има някакви правила кога, но всеки случай си е крайно индивидуален.  
- Ахаа… А това ти занимание да помагаш има ли си някакво точно определение?
- Чак за определение - не зная! Но нещо като дълбоко необяснимо ежедневие би могло да се нарече.
- Баси че готино си го измислил и това!
- Кое?
- Ежедневието ти да е необяснимо. И то надълбоко! Подобно е на онова ти синтактичното животоубежище в междуредието. Беее… ясна ми е работата! Хитрец си си ти, хитрееец!
- Защо хитрец?
- С този си отговор пак се шмугна някъде под мишниците на елементарната човешка логика. А я кажи! Какво пречи снощи аз да съм се успокоила след като ти писах? Да речем виждайки в твое лице отговорен човек готов да ми помогне. Да съм се отпуснала. И това ми успокоение да е спомогнало да дойда на себе си.
- Както кажеш… 
- Ти сега да не се засегнеш?
- Не! За какво? 
- Беее… Знам ли та!?
- Не се притеснявай! Аз и друг път като съм помагал, съм чувал подобни реплики. И все са от сорта: „То онова - проблема се оправи от самосебе си…!“ И още от типа на: „Е! Сигурно ми попремина защото така ми било писано!“ Така че не ми е за първи път… Предполагам и не и за последен!
- Свикнали си казваш на хорското недоверие и пренебрежение… А освен това да помагаш на хората и да пишеш неща, които само ти си четеш - други чудати работи можеш ли да правиш? – пита ме тя с тънката детската нотка от гласа си.
- Мога!
- Казвай!
- Написвам нещо като разказ. Ама си го измислям изцяло. Без нито грам истина в него. 
- Ахаа… По същия начин, както това дето можеш да помагаш на хората! – смее се тя от другата страна на линията – Нали щото и него си си го измислил на сто процента!
- Щом си на мнение, че всичко е измислица… Нека е така…
- Не се впрягай де… И какво!? Казвай нататък? 
- Нищо! 
- Хайде де! Нали няма да си играем сега на забавачница! Казвай и другото!
- Вече няколко пъти ми се е случвало цели пасажи от написаното да ми се появяват в последствие на живо в живота. Е не чак като Copy & Pasete… Но поне в някакво подобие….
- Ехааа! Като с истинските истини около мечтите на хората, за които спомена преди време ли!? А нещо по-конкретно можеш ли да ми разкажеш?
- Мога. 
- Сериозно ли?
- Да! 
- Баси! Ти сега направо ме разби! Пишещият в стил Дежа Вю реалита незабравимия Мърморко –  започва да се смее подигравателно тя, после спира за миг и сериозно заявява – Баси с какъв образ съм танцувала преди време! 
- Ко щеш вярвай - но си е така. И не съм никакъв незабравим, защото още никой не знае, че съществувам. 
- Еее…! Ето аз вече знам. Сега остава да сториш така, че да не те забравя. Честно баси - признавам си! Танцът с теб в пиано бара определено бе тръпка. Но без капка вяра в това което бе казано от теб! Ама тогава докато се закачахме поне разбирах за какво ми говориш. Пък сега… Беее… Сега сякаш малко ми се губи мисълта ти… За смисъла и логиката на нещата пък да не говорим. Иии знаеш ли… - замълчава малко по дълго тя.
- Не! Какво да знам?
- Сега сякаш много ми се прииска пак да потанцувам… Ама не само с теб и с голите ти приказки, а и със страната ти логика… 
- Ми давай! Танцувайте си… Аз ще ви пляскам.
- Давай ама май личните ми представи за устройството на света, ме държат доста далеч от дансинга. Не че не знам какво е Дежа Вю… Но да видиш и пипнеш жив човек, който твърди, че пише в някакви си пророчески порядъци, май ми идва в повече като мислене.
- Казваш да сменяме темата?!
- Не, не, не! Разкажи ми какво се е случило! Може пък нещичко и да постопля!
- Добре! – съгласявам се аз, поемам си дълбоко дъх и започвам - Един път бях свидетел на много, ама много красив залез. Няколко часа по-късно моя позната ми изпрати снимка на абсолютно същата тази красота, но снимана от малко по друг ъгъл. Та точно тази различната гледна точка към абсолютно едно и същото природно явление някак си ме провокира към творчество. Седнах на компа. Прибавих усещането, което остави снимката у мен към личния ми спомен и съпътстващата го емоция… И най-неочаквано двете завибрираха в приказен синхрон с някаква чудодейно висока честота. Така без да съм предполагал че е възможно… От тези наслагвания се получи много интересен резонанс. Ползвайки неговата носеща вълна въображението ми написа кратко сюжетче в стихотворна форма. 
- Ахааа… Написа казваш?! Ама не ти…?! – отново хихика Я от другата страна на линията - Въображението ти го написа? Така ли?
- Да! Да! Да! Много точно казано! Не аз! И то това е което и мен самия ме учуди де! Че сякаш не бях точно аз автора на написаното! 
- Басиии…! Мърморко това вече наистина ми прозвуча шизофренично.
- Може! И на мен тогава в началото точно така ми се стори… Но послее…
- И после какво?
- Нищо! Кръстих го „Петък привечер е.” 
- И какво толкова като е Петък?
- Нищо! В Събота ме поканиха на чай… - спирам за да се сетя точно каква беше последователността на събитията и чувам Я да казва:
- Добре де Петък, неземна красота! Събота приземена покана за чай! И какво от това?
- Ами там по незнайни стечения на обстоятелствата с нас бе една напълно непозната за мен жена. В процеса на срещата обаче се случи така, че с нея останахме сам сами на масата. И на двамата ни стана неловко. Не се познавахме. А аз вече бях направил два или три опита да я заговоря, но тя гледаше в една точка и ми отговаряше само телеграфно. И за това сега реших да си мълча. Но някъде по средата на цялото това конфузно бездумие съвсем ненадейно въпросната жена се обръща към мен и започна разпалено да ми разказва за вчерашния си петъчен ден. И докато ми описва какво е преживяла аз тутакси се сещам за моето стихче. Усмихнах и се и й споделих, че може би точно и специално за нея съм написал нещо. В началото тя си помисли, че или я подигравам или я свалям най-безцеремонно. Но след като и го прочетох, тя бе потресена, как всичко съвпада. И то почти в детайли с нейните емоционални преживявания от вчера. В последствие по тази случка написах разказа „Да пропаднеш в поетичност насред чуждо дежа вю“. Но нещата около случилото се със залеза, жената и стихчето наистина ме впечатлиха.
- Беее… Има малка разлика? Не мислиш ли? 
- Защо?
- Щото няма как да има доказателство че си написал стиха преди преживяването на жената. Може да е било след това. Което пак не е безинтересно… Ноо… Чак толкова предварително написван текст за колкото ми се струва, че говориш… Баси такова не съм чувала да е възможно. 
- Ама това, че ти не си чувала, съвсем на значи, че на никого не се случвало – отвръщам заядливо аз - Ако не ми вярваш, че на мен ми се е случвало, има други автори, при които това се явява световна писателска мистика.
- Да беее - случвало се било! Ти сега да не ми връщаш топката само защото те излових, как си фантазираш?! 
- Нищо не си връщам!
- Добре! И кои пък са тези автори пророци?
- Единия се казва Моргън Робертсън. През 1898 година той написва книгата си за кораба Титан. В която почти точно описва потъването на Титаник през април 1912 година. То по принцип има четири книги с подобни сюжети. Но тази на Робертсън е убийствено точно предсказание…
- Моля! Моля! Точно предсказание… Това сега, да не би да са някакви Мърморковски напъни, за да ме впечатлиш.
- Нищо подобно. Искаш ли да ти покажа?    
- Да беее. Я покажи! 
- Добре! Ще ти пратя линк.
- Прати! А аз ще затворя. Че май трябва да отида и до едното място. После ще го погледна и след петнайсетина минутки пак ще ти звънна. Ама да не ми се покриеш - ей! Че не сме приключили още… – казва тя и се изключва.
Изпращам и линка, а после използвам нейната пиш пауза, че да си спретна сутрешния тоалет. Пускам и аз една вода. Тегля експресен душ. И докато се бръсна си мисля: 
 “Ама какво женско красноречие – а? Срички, думи, словосъчетания -  понякога ми заприличват на цветни стъклени парченца хаотично разпилени в дъното на словесен калейдоскоп. А като ти заговори все едно го завърта. И тогава тутакси в ушите ти зазвучат поликолоритни съждения, за които и през ум не ти е минавало, че могат да съществуват!“
Точно приключвам с гела и Я ми звъни както обеща.    
- Прочетох го – започва без увертюри тя – И веднага се сетих за Жул Верн, който в книгата си Капитан Немо и От Земята до Луната е предсказал със смразяваща точност принципа на всички съвременни подводници и на евентуалните космически полети. А в това, което ми изпрати за Моргън Робертсън наистина има седем умопомрачителни съвпадения. 
- Нали? И при мен понякога е подобно. Не чак толкова точно - но е подобно.
- Вярно ли?!
- Абсолютно!
- Замисли ме ти сега! 
- Защо?
- Нали точно ти ми намекна преди време, как ако не внимавам с количеството алкохол и цигари ще ми се случи нещо подобно на снощната криза! Баси Мърморко! Нали не си писал някакъв разказ в аванс.
- В аванс ли?
- Да! Такъв в който моето Аз да е главната героиня. Или героинята ти да е в моето снощно състояние… Или да речем, в последната глава да умирам от инфаркт – смее се плахо Я – Нали не си ми спретнал някакво такова писателско вуду-пророчество? 
- Неее..! Пророчество - не съм! Нооо…  Никак не обещавам, че в последствие няма да напиша разказче, за това което дотук ни се случи! И ще ни се случи по нататък!
- Беее… То в последствие е лесно - и баба го може. Но защо ли на твоето „И ще ни се случи!“ –  някак си няма как да ти повярвам! 
- За кое?
- Че написаното под диктовка на нечия фантазия в последствие се материализира в битието ни. Защото човек има някакви идеи за сбъднатост. Но то е само тогава когато става дума за мечти и силни желания. Тогава като танцувахме ти за сбъдване на написани текстове нищо не ми каза. Но знаеш ли Мърморко въпреки фантазьорстването ти, иска ми се сякаш някак си да ти се отплатя…
- За какво?
- За това което снощи направи за мен! Но не знам как!
- Е! Нали преди два дена ми нае стая за една нощ. Хапнахме, пийнахме. Всичко бе повече и от доволно онази вечер…
- Ясноо… И сега какво? Пак ще проявяваш характер и ще ми се опъваш ли?- прозвучава някак си неудволетворено Я, после замълчава, но къде тридесетина секунди по-късно почти извиква – Мърморко, а ти ще искаш ли да ме научиш?
- Да те науча ли? Че на какво?
- Как на какво?! Нали спомена че си Терминатор на желания и мечти човешки. 
- Не помня да съм казвал нещо такова... 
- Да!Да! Да! Така ми каза там в Пиано бара. Пък и преди малко го потвърди. И ето сега те моля да ме научиш и аз да мога да материализирам като теб думите, фантазиите и мечтите на другите хора.
- Ако това изобщо става с учене. 
- Има ли нещо което да не може да се научава? А ти как си се научил?
- Добре де! Може да опитаме. Ама как да стане? 
- Защо как? Ти съвсем ли нямаш някое силно желание. Такова върху което аз да се опитам да потренирам и да го материализирам… 
- Да тренираш ли?
- Ако най-чистосърдечно трябва да си призная… В мен се таи едно любознателно желание, което ме подтиква да се поупражнявам на твой гръб. 
- Брех на каква любознаторка съм попаднал аз! 
- Защо любознаторка? И какво изобщо значи тази дума?
- Любопитна експлоататорка! Това значи!
- Е неее…! Няма да те експлоатирам. Аз ще си платя за всичкото ти отнето време. Като за частни персонални уроци ще си платя. 
- Щом ще си плащаш - ще помисля. Проблема е че не се сещам за някакво чак толкова силно мое желание – взех да шикалкавя аз.
- Лъжеш ме сега Мърморко! И то грозно и безпардонно ме лъжеш! Ти нали спомена, че ако ти паднели кьорави пари - първо си искал да отидеш на някакви си тракийски места в България. Там дето си ги описвал в книгата ли разказа ли беше?
- Добре, добре. Предполагам за Хлябово и Долни Главанак сме си говорили?
- Е! Дори да съм те чула да ги споменаваш… Не ги помня наизуст.
- А аз какво съм ви казвал за тях? 
- Ха така! Да видим сега кой е бил по-направил главата. Кълнеше се на всеослушание, че ходенето до там ти е едно голямо несбъднато желание. И би го приел като подарък. 
- Кълнях ли се? Уха! И даже съм си го просил като подарък?! 
- Да кълнеше се! И най-интересното ми беше, че докато го правеше не откъсваше поглед от мен. Все едно ми казваше: „Моля ти се заведи ме ти! Много искам да отида точно с теб!“
- Еее… това последното май си го измисли вече… Или е някакво си твое самовнушение…
- Нищо подобно. Нищо не си измислям. Защото много добре помня в онзи момент аз пък какво точно си мислех.
- Да беее…! Казваш го това сега ей така! Празно за пълно да мине…
- Никакво празно за пълно. Мислех си какъв подарък да направя за рождения ден на нашия общ познат – Голямото Момче. А точно в този момент ти така се вторачи в мен. Ама така се вторачи… И то толкова умолително и настойчиво… А после така пламенно заговори за твоя си подарък…! Че едва ли не ме изхвърли зад борда на собствените ми представи за логичност. 
- Че какво пък толкова е станало…?
- Е как! Някой срещу теб да ти говори с твоите мисли за себе си… Малко ли е! Даже в мен се породи абсурдната мисъл, че си някакъв омаен крадец на мисли. Който за разнообразие едновременно с това е и изпечен манипулатор. И още и безпардонен самохвалко.
- Ухааа… Не съм знаел, че съм чак толкова сложна личност. Все си мислех че съм си обикновен селяндур…  Добре! А като си си мислела за някакъв подарък… Я кажи нашият общ познат кога по-точно има рожден ден?
- За Старото Момче ли питаш? 
- Така ли му казвате в екипа?
- Да това му е прякора! На утрешната дата е роден! Защо се интересуваш? Цветя с картичка ли ще му изпратиш? – смее се отново тя.
- Цветя ли? Едва ли! Изрично ми го е казвал няколко пъти: „Аз цветя не пия!” За това питам си – просто! А ти намисли ли какво да му подариш? Или само си се зазяпвала по мен? 
- По теб ли?
- Пардон по ситуацията? – усмихвам й се иносказателно аз.
- Ооо не! Още не съм му измислила какво да му подаря. Дори в момента не го знам на къде е. 
- Как на къде е?
- Дали си е в родното село, или е в големия град. Но възнамерявам да го проуча. Няма да го оставя ей така сам. Забравен и без нищо на рождения му ден… - изведнъж спира да ми обяснява Я и започва да си се смее сама, после включва отново гласа си на дебела плътност и казва – Лелее ама ти вярно си грандиозен манипулатор. Я го гледай моля ти се Мърморкото му с Мърморко… Как ловко посука разговора – и буквално казано ми се сопва – Ей Мърморко! Остави сега какво съм направила или не за рождения ден на Голямото Момче. Кажи ми ти имаш ли свободен ден? 
- Кога? 
- Днес да речем. 
- Мисля че имам. Да! А защо?
- Добре! И без защо! Сега е седем без двадесет. В осем и половина можеш ли да си готов за отпътуване към Долни Главанак и Хлябово?
- Чакай малко! Нали до преди два часа и половина се канеше да умираш. А само преди пет минути ми каза, че си повехнала репичка в нам какъв си дресинг… Пък в момента ми нареждаш едва ли не като генерал да се готвя за пътуване. Честно! Ти шегуваш ли се с това ходене?
- Ни най-малко! Поради така стеклите се обстоятелства - умирането ще го отложим за неопределено време. 
- А салатата…? 
- Беее ти пак ли се заяждаш?!
- Ни най-малко! Просто си любопитствам!
- Кажи на любопитството ти да си мълчи, защото започва да ме дразни! А салатата - тя ще си чака реда. Шофьорска книжка имаш ли? 
- Имам! Амаа…
- Млъкни! Няма ама! Значи можем и да се сменяме – прекъсва ме отново Я и уж започва да ми се моли, с детските вибрации в гласа си, но защо ли на мен всичко това ми прозвуча повече като императив:
- Брех…! Каква властна жена! – вайкам се аз на среща и - И как на бързо ме подреди само!
- Такава съм си аз. Колкото съм творец по душа, толкова съм и организационен боец по сърце! Защо? Мъжкото ти его нали няма да откаже на мето женско малко да повластва над него?
- Ако е само малко… И само за малко… Ще го изтърпя! Тъкмо може да се заприказвам с някоя женска Муза и да ми дойде наум нещо да напиша по въпроса – смея се на глас и после цъкам с език - За колко време ме искате госпожо генерал… Да съм ви готов?
- Генралисимус съм по призвание господин Мърморко – а не прост опала… Пардон! Елементарен генерал! Казах ти вече в осем и половина мога да съм при теб. 
- Охоо! Ще се спретна за петнадесет минути. Даже и ще си доспя. Щом ще пътуваме. Права си! Преходът е тежичък. Една репичка-шофьорка няма да е достатъчна… Особено ако е снощна…
- Айдеее… пак го подкара това с дудненето… Значи разбрахме се?! 
- Добре – Но ако продължаваме да си дърдорим по този начин току виж станало пладне… Честно! Не знам как го правиш?! Но мисля нашия общ познат е прав. Майстор си в това да бърбориш дълго и лековато с някой. И още и да го вкарваш в някакви странни вихри на безвремие.  
- Да беее…! Упоявам ги аз хората с относителност. И после им крада от времето! Или им го губя. Направо като една черна дупка съм в човешкия времеви космос аз! Или само може би така си мисля - а?! 
- Еее… не е само може би! Не е! – прихвам този път аз – Ама наистина жена - ти направо нямаш спирка в диалога си по телефона… 
- Ми че кво от туй! Да не съм единствената с този кусур. Колко от жените, които ти познаваш са на лимитиран словесен бюджет в това отношение? 
- Ми че от де да знам – имитирам я на свой ред аз - Женски дърдорометър не съм си купувал никога до сега…
- Беее… я да не се закачаш така грубо с нежния пол – смее се отново от другата страна на линията Я и после пита - Мърморко я кажи! Губенето на чуждото телефонно време, пък и изобщо времето загубено в разговори, по твоите целомъдрени мъжки критерии - за порок брои ли се? –  не престава да хихика тя.
- Не зная! На мен ми е приятно. Но във всички случаи не всеки ще мисли така. 
- Ахаа… намекваш че и там съм грешна. Еййй тоз Мърморко еййй… Върти суче все гледа да ме ощипе по самочувствието. 
- Може би защото и то е сладко като чара ти. За това и гледам да се облажа… 
- Еее… разглеле! Веднъж да си признаеш, че си един изпечен Егогризач. Но и аз си признавам. Този път захапката ти беше много по-джентли... 
- Може би защото твоята словесна относителност бе повече от омайна? – казвам аз, но се усещам, че отново навлизаме в дълбоката мъглявина на празнословието и възробтавам – Ааа…! Не! Не! Не! Пак започваш да ме разприказваш на вереф… Хич не се сърди на Голямото Момче за логореята, която ти преписва. Вече съм категоричен! Има право човека. 
- Добреее - хапливи ми Мърморко! Давай си адреса! И се стягай. Затварям. Тегля си душ. И идвам да те взема.   
И така след два часа пътуваме с Я към Долни Главанак и Хлябово. 
Като го гледам на картата разстоянието не е толкова голямо. Но пътищата поне по указаното са в окаяно състояние. По мои сметки ще ни отнеме най-малко четири часа, за да стигнем до едната цел.
Но каквото такова. 
Малко преди да стигнем предпланинската зона Я решава да се довери на някакво приложение от смартфона си. Вярно! Първоначалния замисъл бе да се движим, както съм го написал в книгата. От Долни Главанак към Хлябово. Но поради един два навигационни тремора на Как‘Сийка – както Я нарича програмата за навигиране - нещата излизат от сюжетното русло на моето творение. И започват да се случват точно в обратна последователност. 
Чак към края на пътешествието установихме причината за това недоразумение. Как‘Сийка е изчислявала не най-бързия, а най-краткия път. Може би и за това в началото недоумявахме как пътните табели сочеха едно, а ние си криволичехме по някакви неизвестни макадамови пътища. Та така с пресметливата помощ на нашата прецизна електронна навигаторка си докарваме поне още час време, слаломирайки между зейналите кратери по и без това едва личащия си асфалт.
Нооо… Така или иначе вместо в Долни Главанак първо пристигаме в Хлябово.
Лично аз с нескрит интерес разглеждам гробниците наречени Долмени, които съм описал само по снимки и въображение преди няколко лазарника. Ма то какво са моите три четири години - назад във времето щом говорим за гробници на има, няма почти три хиляди години. 
Нямам идея, как ще се почувства друг човек. Но да пипнеш на живо нещо сътворено от толкова древна човешка ръка за мен си бе тръпнещо усещане пропито с историческа мистика… А в момента в който се докосвам до долмена ме стрелва мисъл: 
„Може ли пък творецът на това нещо да е някой мой пра пра роднина на куб?“
И сега не мога да кажа дали от умуванията или от атмосферата наоколо, но някак си ми става особено носталгично. Все едно изпитвам нещо като желание да се върна назад във времето на пра пра на куб роднините си. Да ги видя как са живели тогава. А най ми е интересно да се докосна до това като как ли са си представяли бъдещите си земи. Е да - и бъдещите си наследниците. Сиреч моето време. И сякаш сила някаква ме напира да сторя нещо по въпроса…
И го правя.
Заставам с лице към мегалита… 
Затварям очи… 
Протягам ръце към него…
Затаявам дъх!
И започвам да се опитвам да визуализирам нещо от живота на хората по онези времена.
Първо пропадам в някаква празнота…
После всичко около мен притихва.
Единственото което остава като трезва мисъл е, че ми се иска да видя нещо - каквото и да е. Но да е древно. Най-малкото да речем, как е изглеждала една тракийска погребална процесия. 
Нооо… нещо май не ми се получава.
Поради това - спирам за минута! 
После опитвам отново!
Концентрирам се - втори път!
Нищо!
Пак почивка!
Трети път напрягам сиви гънки!
И сякаш вече започвам да губя бройката на концентрациите, когато нещо в мен и около мен се завърта с висока скорост. Стомаха ми се свива. А в главата ми започват да изплуват – странни усещания. Но в тях няма нищо погребално. Даааа! Наоколо има много хора, шум, смях. Но в никакъв случай това не са ни тракийци, ни и тракийки. Дрехите на всичко живо, което ми се мяркат е в доста съвременни варианти. Да не говоря, че наоколо освен глъч се чува и един особен звук, който ми е много познат. Замислям се: 
„Ми да! То древните траки не са плачели на погребалните церемонии, а са се смеели. Защото душите на мъртвите са отивали на по-добро място! Да де, ама какви са тези дънки и фланелки с колажи?! И този шум! Който ми е много познат! Ама от какво е?!“ 
  И изведнъж ми проблясва: 
„Каква ти погребална церемония. Това което се е появило пред мен е визуализация на детски увеселителен парк! Няма нищо общо с Траките! Лелеее… Как само лети времето. Сякаш вчера преди обяд бе когато бях малък! А на люлките – там да! Сядам на седалката. Нашите ме закопчават с коланите. Ахаа…! Ето го и онзи странния шум. Да! Да!Да! Той идва от двигателя на въртележката. А тя в бавна постъпателност набира скорост. Прави няколко кръга. Синджирите лекичко подрънкват. После центробежната сила ги изпъва до край. А от нарастващото ускорение физиономията на мама, татко, кака и баба се сливат с тези на останалите хора. Тогава това много ме учудваше. Нямах грам представа, как точно се получава тази неяснота. Разбирането ми се ограничаваше само до констатацията, че щом люлката достигнеше до пределната си скорост - картината на окръжаващия ме свят се размазваше. Защо обаче видимо откроими оставаха само най-едрите предмети и то по-отдалечените – това си бе детска загадка за мен.  
Нооо… в сравнение с едни други чудатости, предизвикващи върволицата от мноого сериозни въпроси, това с размиването на контурите в пейзажа си бе направо невинно малката питанка. 
Че една от тогавашните интригуващите  загадки, бръмчаща из ума ми докато се въртях бе наличието на две или няколко времена. Които на всичкото от горе за мое най-голямо учудване бяха и някак си независими едно от друго. Що касае случващото се с времето конкретно на въртележката едното си бе моето. Това дето е при мен на седалката. А другото времето бе на усмихващите се долу хора. 
И да!
 Моето то си вървеше точно с обикновеното ми мисленето тук горе на люлката. Тик, так – тик, так! Но онова там – тяхното, на чакащите ме на земята близки, за него не бях сигурен, как стоят неща. И какво изобщо се случваше с него! Че като съм тръгнал да се изповядвам за детството си да си се доизкажа… Аз доста по-отдавана преди люлките си го бях забелязал това явление, в което може би има някакви различни времена. Даже име му бях дал. Откъснато или прескачащо-накъсано време му казвах. 
За първи път обърнах внимание на тази странност с различията във времената, когато заспивах. Тогава много ме впечатли факта, как времето ми все едно се откъсваше от това на будните мама и татко. Защото когато заспях моето сякаш спираше в момента, в който ги виждах за последно. Но един ден когато бяха на въртележката щом близките ми изчезнаха от поглед, аз си затворих очите. Ей така все едно исках да заспя. И тогава изведнъж проумях, как това което се случваше на люлката е същото като онова с откъсването на времето, както при заспиването. И ми стана много настръхващо. Защото разбрах, как и онова тяхното земното време на чакащите се откъсва от потоците на моето тук на въртележката. Точно както при заспиването. Да - но тук и аз и те си бяхме будни. И въпреки това наше бодро състояние -времето  на чакащите долу се откъсваше от моето и спираше в мига, в който те се загубеха от погледа ми! Но и обратното. Щом седалката се завъртеше на позиция от която ги зървах да ми махат от земята тяхното долното време пак се включваше сливайки се с моето от седалката!  
Но както казаха въпросът около страните прояви на времето не бе само един. Друг подобен бе: 
„ А какво ли се случва с минутките на големите хора, когато тяхното време изчезне от погледа ми? И то без значение дали това се случва на въртележката или когато заспя – а?”  
Но и този въпрос бе мъниче като сложност в сравнение с един още по-труден: 
„ Какво ли по-точно големите имат в предвид говорейки за Време? Дали става дума само означенията от циферблата на часовника или тази странна думата значеше и нещо друго?” 
Питах и мама и татко, но обяснението и на двамата бе някак мъгляво и объркано.  
За това и реших сам да си търся отговор. Първото което си помислех, че представлява тази сложна дума ВРЕМЕ е че тя има нещо подобно на невидими площ и обем. И си представях как и Времето заема място в стаята или в живота на хората. Примерно както това правят гардероба или хладилника. Е! Разбира се, че търсех и логически доказателства за това си предположение. А потвърждение за тези мои детски догадки идваше от факта, че много често чувах някой от големите да казва: 
„ Времето ми е много малко за това което искаш. По никакъв начин няма да мога да се побера в него!” 
„ Охооо! Толкова много време, от къде и как ще го намеря!” 
„ Скъпа многобройните ти исканията изпълниха цялото ми време за деня!”
И да! 
Тук пак в неяснота ми се губеха някой определени логики около върволичката с въпроси! Най-вече около това: „Защо ли го усещах  като нещо голямо, тромаво и тежко между Рождения ми ден и Коледа. Все едно времето между тях бе огромно като кит. А щом дойдеха онези дългоочакваните два дни, в които получавах по няколко подаръка за ден… Времето ми се виждаше малко, леко и късо като накокошинено врабче. И оставете неочакваната му минитюризация, ами тогава то ставаше и много пъргаво. А още и прекалено бързо отлитащо.” 
И да! 
 Може би и затова винаги си мислех, как при срещата си около люлките тези две откъснати времена – моето и на мама и тате - още щом започнеха да се сливат и от тях се образува онази невидима, връзка-мост между мен и чакащите ме долу близки хора. Една такава връзка-мост по който дори и със затворени очи мога да премина..
Та припомняйки си тези мои детски теории за времената и сливаният между тях сега ми стана интересно… По колко наивен и същевременно силно заплетен начин съм тълкувал обясненията на мама и татко, за това какво е роднинска връзка.. 
А тук и сега в този момент се сетих и още нещо. Как тогава много се тормозех да си обясня, защо ли се получава така, че всъщност ние децата се люлеем на люлките, а пък видите ли на тях родителите и на чакащите долу им личи че са щастливи. И то щастливи по същия начин, по който аз самия се чувствам когато ми поднасяха подарък. Ето това тогава никак не можех да си го обясня. Както не можах да си обясня към момента защо ли детска невъзможност да отгатна причината за родителското щастие около люлките събужда тих, но искрено непринуден смях.
Усмихвайки се си ги мисля аз тези работи, но по едно време усещам, че нещо много ретроспективно съм се отнесъл. Стягам се по мъжки. Отварям контролно едното си око. И лекичко го завъртам насам натам. Дааа…! Всичко си е тук! И всичко си сега. Пак така както го оставих преди да затворя клепачи. Пейзажът около мен! Спътничката ми, която си е сложила лявата ръка на челото, дивейки се на красотите около нас… Долмените! Даа… ! Всичко си е нормално! И успокоен отново отпускам за малко кожените кепенци на очите си, казвайки си: 
„Я стига с тези люлки! Нали за траките исках да видя нещо!” 
И нещеш ли сега пък ми се появява друго. От някъде от долу започват да изригват онези картинки от старите учебниците… Там където и там в които бе илюстриран живота на древните предци. Техните дрехи, сечива, оръжия и странните тракийски ритуали. Виждам дори усмивките по лицата им. Но най-интересно е че усещам още и от гордостта им. Да! Да!Да! Гордостта им от това, как те са били уважавани като високо развита цивилизация. После всичко изчезва в един миг точно както се е и появило. А пред мен отново се появяват въртележките. И усмихнатите чакащи хора. Това малко ме стряска. Но може би покрай стреса от смесицата на тези две видения се подсещам за още нещо:
„ … че по онова време от моето детство… Там около въртележката имаше и още нещо интересно.  Не мога да обясня как, но в определени моменти, в които събирах сили и смелост се пусках от предпазния колан и започвах да махам с ръчичка. А най-интересното във всичкото това бе, как миг след като се осмелявах на тази героична за възрастта си постъпка, всички лоши случки терзанията и детски брожения загубваха парещата си тежест. А на душата ми ставаше леко, леко, леко.“  
Не съм разговарял никога с никой по този въпрос. Но сега след като ми се изредиха всичките тези видения ми хрумна нещо…:
„Може би пък точно тръпката от такъв тип топли като човещина времеви емоции, да кара всички хлапета по майката земята да се прехласват по люлки, въртележки, пързалки и всякакви други атракции създаващи в детските им представи моментен времеви хаос!“
И не зная колко още време щях да се рея из философските дебри на детството си, ако плътния алт на моята спътничка не ме изтръгва от коктейлната времева регресия:
- Мърморко мястото е направо невероятно! В един момент по пътя си мислех да те сръфам, защо си ме повел из тез гингирлици. Но след като с поглед се докоснах до всичкото това – сочи с ръка към мегалита Я - си мисля, че е редно да те амнестирам. 
- Ахааа… Ще съм дарен с някакво твое парченце великодушие? Много благодаря, но мога ли да попитам - защо?
- Някак си се заредих с българска древност – отговаря кратко тя и сочейки ми към артефактите пита - А как още му казваше ти на това каменище - освен Долмен? 
- Мегалит!
- Ясно! Мегалит! - огъвайки рамене започва да кокетничи Я – Идва от голям? Нали така? – пита тя, но като не получава отговор се вглежда в мен и продължава строго - Ама ти какво изведнъж млъкна и се вторачи в гората?
- Ааа нищо, нищо! Попълиха ме едни спомени, от времето когато бях малък…
- И какво?
- Май чак сега схванах, как тогава за пръв път по детски съм се бил докоснал до Специалната теория на относителността на Айнщайн!
- Опалааа… спомени с Айнщайн! Той да не е учил в някоя съседна на твоята паралелка? – смее се на глас тя и клати глава - Ей Мърморко! Ти не спираш да ме изненадваш…
- Не е изключено. След като аз не съм престанал да се изненадвам от самия себе си – мога да си представя, как гледат на мен околните. 
- Дааа… А пък от друга страна май хич не ти липсва его. Та какво казваш за твоите Айнщайнови спомени?
- Ми например сега не мога да си обясня, как и защо това мястото ги извика. Но така или иначе случи се – и в кратце и разказвам за първия си въртележков сблъсък с относителността в детството си, а после пояснявам – Само дето тогава… Като малък… Тогава съм си мислел за бъдещето. Сиреч за това какво ще си поръчам на Дядо Коледа. А сега явно поради обратния времеви ход на моите помисли през умът ми се стрелкат въпроси от типа: „Как ли са живели тези хора погребани тук? Какво са правели през свободното си време? 
- Дааа Мърморко… Наистина странни мисли…
- Странни! Но не чак толкова неразбираеми. 
- Да. И виж колко е просто всичко! Единственото което се иска от нас е да се грижим за тези исторически ценности. И да се опитаме да ги опазим за другите хора от бъдещето. За да могат и у тях тези безценни артефакти да извикват някакви подобни асоциации…
- Така е! Ама като гледам колко трудно го открихме този долмен… Май от страна на отговорните фактори няма голямо престараване в тази посока. Особено с показването…
- Права си за съжаление. За толкова уникален на целия балкански полуостров артефакт, да поставиш табела с такъв микроскопичен размер, си е направо национално исторически нихилизъм. А като гледам всичкото това неглижиране към знатните ни прадеди… От вътре ме напъват едни садо-мазо еротични мераци…
- Така ли? – разсмива се с пълно гърло Я – Мераци!? И към кого е насочен този ти тестостеронов устрем? – поправя коса моята спътница, поставя поредната цигара в уста и започва да рови из чантата за запалка.
- Към всички министри на културата, търкали лоясалите си корумпирани трътки в министерските кресла платени им от нас данъкоплатците.
- Ааа… Ако е за това и аз съм дълбоко възмутена от лошото стопанисване… Ама майната им на управниците. Искаш ли ние с теб малко да поседим и да помълчим? Все пак това е нечия гробница - нали?!
- Вярно! Редно е да се преклоним, пред този или тези хора, които са живели така, че да заслужат  някой от далечното бъдеще като нас да помълчи в тяхна почит. Само си представи след три хиляди години някой да стои до твоя гроб и да отправя благодарност към днешното твое поетично съществуване… 
- Това няма как да си го представя… Но знаеш ли Мърморко до като те слушам май измислих начин, как да ти прибавя още едно малко боносче към моята благодарност за снощи.
- Как?
- Ами в твоя чест и заупокой и в чест на душите на тези наши предци ще се опитам временно да се откажа от едно мое порочно пристрастие – и изричайки това връща цигарата в кутията си а, после с демонстративен жест я пуска в чантата, усмихвайки ми се чаровно.
- Браво за отношението ти към покойниците тук. И благодаря за прекрасния ти жест на добра воля към мен – ръкопляскам и аз и продължавам с нравоучителни нотки в гласа - Щото нали знаеш?
- Какво? – поглежда ме плахо тя.
- В църква по време на литургия, пред свещник за заупокой и пред икона на светец, нормалните християни от елементарно уважение не пият, не пеят, не пушат и не се целуват. Било грехота…
- Ехааа…! Ама как пак го нтаманииии… - усмихва ми се закачливо Я – Човек да не ти подаде пръст - ще му изнравоучителствуваш чак и тънките черва.
- Ко да праиш такъв съм си Мърморко – връщам и жеста с усмивката и после двамата присядаме да помълчим, а аз си мисля: 
„ Не зная какво е виждането на хората прочели точно тaзи описателна част, разкриваща чара на долмените в Хлябово от книгата „Ная в лоното на Афала“, но мога да кажа едно - Друго си е човек да е видял на живо пейзажа и после да прегледа това което съм написал!“
И така след краткото мълчание за почит потегляме към втората набелязана точка - Долни Главанак. 
Както се и очакваше пътя никак не е лек. Трасето криволичи ли криволичи. Пълзи и се вие по Източна Родопа, наподобявайки размотано вълнено кълбо подхвърлено от малчуган върху неоправеното му легло. А дупки по асфалта - по избор. Ко щеш на сантиметър – ко щеш на килограм. Придвижваме се бавно. Драго да ти стане, че до теб седи разговорлива пътнико-половинка, с която можеш да стопиш тяговите минути в слаломирането. В един момент обаче забелязвам, как по-красивата част от нашия времепоглъщаш дует нещо започва да се одрямва. За това и решавам да я поразсъня с някой друг въпрос: 
- Ей Хубавице, ти да не заспиш? 
- Още не! Но май на там отивам…
- Я стига си дрямала! – побутвам я настойчиво аз - Я кажи… 
- Каквооо…? – прекъсва ме сопнато тя.
- Ти нали спомена, че нашият общ познат утре има рожден ден?
- Да! – телеграфически отсича тя – И какво от това?
- А ако не е тайна какви са ти плановете по въпроса? – не спирам да й досаждам.  
- Мисля споменах вече…! – сънено потрива очи, протяга се, наклонява сенника, хвърля едно око в огледалцето му и продължава разсеяно - Подозирам, как ще си е сам на този ден. Пък аз не искам да е така! – после връща сенника на мястото му, понамества се на седалката и ме поглежда въпросително – Защо питаш?
- Интересно ми е! ?! – правя се на отвеян невежа и продължавам неангажиращо в същия дух - Той не беше ли историк по образование?
- Да! И още си е все такъв! Въпреки че има и друго висше след историята – пак полумеханично отговаря Я, но после се стряска от нещо и ме поглежда косо - Мърморко ама наистина ти какво си ме заразпитвал?
- Знам ли и аз! Пита ми се - питам! – усмихвам се иносказателно и продължавам с въпросите - А искаш ли да го изненадаш с нещо по-така? 
- С какво по-така?
- С камъче едно да речем! 
- Камъче ли? – отново се намества Я, подпира глава на облегалката, притваря очи и прозявайки се пита - Че какво ще е изненадващото на едното му камъче? 
- Ще ти кажа – махам интензивно с ръка пред очите й и продължавам - Но само ако спреш да дремеш. И да речем ако започнеш да ме слушаш!
- Добреее! – окорва се тя и ми хваща ръката - Ето ощипвам си сънливостта по ухото и започвам да те слушам. 
- Ще му вземем едно камъче от онова място! Но ще го направим то да бъде специално – че даже и дори необикновено! 
- Ооо…И специално ще е значи! Дообре! – върти красивите си очи Я – И как ще стане онова другото дето и дори да е необикновено?
- Ще го опаковаме красиво! Модерно! Официално! Стилно! 
- Модерно и стилно може! Стига онова официално да не е нещо помпозно. Че той никак не си пада по кича! 
- Съгласен! Пък ако не възразяваш… - усмихвам се подмазващо – И не възбраняваш… - след което спирам репликата на средата и се чеша по носа. 
- Ооо! Толкова ли е отговорно това – ококорва се учудено тя – Че чак пък и да се нуждае от разрешително лицензионен режим.
- Отговорно е – да! Особено ако се съгласиш утре да дойда с теб. И от името на двамата да му го подарим.  
- Беее… има зрънце рационалност в това – да! – имитира изказа ми тя и продължава - Нещо-натурално да е опаковано официално… - после става сериозна и заявява - Да сме заедно – също няма да е зле! Може би тези неща ще го зарадват! Но пък от друга страна… Баси - прост студен камък като подарък… За рожден ден… Не зная, как ще погледне на идеята… 
- Ако до сега не си му поднасяла такъв тип подарък, няма как да знаеш…
- Вярно си е! Но е вярно и, че и през ум не ми е минавало да му подарявам инертни строителни материали – потрива отново сънените си очи моята спътница и пак сваля сенника с огледалцето. 
- Колкото и да се гледаш все така ще си си хубава - дори когато си сънена! – подмятам аз, но виждайки, как нещо не ми се получава с нейното разсънване решавам, че е време да подпомогна въпросителната си тактика и с малко химия - Кока Кола искаш ли? – питам аз, но долавяйки недоверчивостта в гримасата и допълвам – Спокойно де! Няма да ти направи бръчки – и подавайки и шишето, пояснявам - Ако я пиеш бавно и точно на по три глътки – това нещо разсънва!
- Иии… на точно по три глътки? – пита изкривявайки врат Я и смирено навежда глава  - добре Мамо! – после се усмихва и допълва – Бавно казваш! А защо точно три да са глътките?
- Библейско число е…
- Ахаа… Добре Мамо! Щом Кар Сървиза предлага газирана по библейски Кока Кола – така да бъде! - отпива три равни глътки, опира гърлото на шишето в долната си устна и замислено промърморва – Знаеш ли Мърморко? Може пък това с камъка и да го направим… - след което се замисля за миг, отпива още три глътки и продължава - Но ако и ти ще идваш, трябва под дълбок секрет да ти рекна, че нашия човек малко бая я е закъсал с паритеее… - рязко прекъсва обяснението си ококорва очи, троснато произнася нейното прословуто – Баси! – след което се обръща към прозореца и изсъсква - Опсс! - поглежда учудено първо към газираното питие, после към мен и прошепва смутено - Извинявай! Май че е от Колата. 
- Няма нищо! – клатя глава аз  – То това с оригването е част от разсънващия ефект!
- Беее… Схванах аз ма викам да се отсрамя с една извинявака! – усмихва ми се и тя и се опитва да си продължи мисълта - Че аз личнооо… - но пак спира хлъцва доста от дълбоко, отпива още три глътки, връща ми бутилката и добавя – Та си мислех утре, как една скромна сумичка в един плик да му мушна… - после изиграва като пантомима идеята си и върти доволно очи, но нова порция газировка отново се насочва към гърлото й, а аз чувам поредното – Опсс! –  след което отново с длан пред устата приглушено произнася - Баси! Извинявай! Ама знаеш ли? Това с трите бавни глътки ми подейства добре! Не само разсънва, ами чак и синусите ми прочисти – посяга отново към бутилката и поглеждайки значително по-бодро казва - Я дай пак да опитам! 
- Заповядай – подавам шишето и театрално възкликвам - Еее… пари в плик! – после имитирам пантомимата й с поставянето им и продължавам - Така както ми описваш ситуацията… Си мисля, че той с парите няма да си купи никакъв подарък… - и я поглеждам въпросително - По-скоро ще запълни дупката около някой дълг… Нали?  
- Така си е! Има голяма вероятност и това да се случи! – надига отново бутилката с Кока Кола тя. 
- Именно! За това и много маргинално ми звучи – плик с пари…
- Е да! Твоето наистина е красива идея… Но не знам Мърморко! –  поглежда през прозореца Я и клатейки глава произнася тихо но уверено – Специално за неговото състояние… Твърде поетична хрумка е това твоето предложение… Особено с тези му дълговеее…
- Добре де! Дългове та дългове! А той лично теб молил ли те е да му помагаш в това неговото безпаричие?
- Молил ме е понякога за помощ – да!
- Тогава не се притеснявай за меркантилната част на нещата. Щом пък е чак така положението… Ти ще ме помолиш аз да ти помогна в твоето желание да си му в помощ и готово! 
- Какво готово?
- Ще му добавим и още една по-специална изненадка. 
- Каква?
- Нещо насочено към материалния му недоимък! Иии… Готово! 
- Добре де! Готово та готово! Ами ето правя го! Мърморко моля те за помощ да помогнем на Голямото Момче да получи това, което му е необходимо в материален план! Ааа…! Ама как така ще е по-специална изненадата? 
- Ами така! На гледане и пипане поне външно всичкото ще е обикновен земен къс. 
- А иначе…? Ще е какво? Диамант под базалтново прикритие или какво ще е? – смее се иронично Я.
- Нее! Истинската част на Подаръка ще я внедрим надълбоко вътре в самия Камък.
- Как, как, как?  Я повтори! Искаш да поставим нещо вътре в него ли?
- Да!  
- Охоо! Тя таз дълга и широка! И кога ще му търсим каменоделец да го обработва!? Нямаме време! За утре ни трябва – забрави ли?! А и не без значение е какво е то „Това”, което ще поставяме в дълбокото на камъка.
- Не забравям още толкова бързо. Ма то не ни трябват каменоделци. Ние двамата с теб ще я свършим тази работа.
- Ние!? Как? И кога!? И с какво?! – поглежда ме учудено Я, демонстративно сочи с очи пръстите на ръцете си и важнически заявява – Ако си мислиш да чегъртам гравюри по камините с нокти… Не си познал! Маникюрите си не ги давам! - но като ме вижда, как се подсмихвам свъсва вежди – Баси! Пак ли започваш с твоите абстрактно фантасамагорични измишльотини? 
- Да! Ама само малко!
- Беее… Само малко било! Колкото да ми дигнеш адренелина! И какво ще е това малкото! Малко абстрактно… Или малко - като реално неосъществимо?
- Не знам в кои твои квалификационни графи ми е идеята! Но желанието ми е да поставим в сърцето на Камъка Подарък ядро от най-жадуваните му реалности! 
- Я беее! Ядро от жадувани реалности?! В сърцето на камък!? Извинявай но кой тука е поетът? Ти или аз?
- Еее … Ти! Ама да речем, че може пък аз да съм Селяндур с безмълвано поетична душа. И съвсем пък нищо ли вълшебно не намираш в идея ми?! А?!
- Ами почти – нищо! Но се сетих, че може би пак нещо от хиляда и една нощ ще ми кажеш! – после ми връща една ехидна усмивка и пита с преправен глас - А не може ли да речем в бъбрека или в жлъчката на камъка да поставим въпросното нещо - а? И защо точно в сърцето! Ами ако то спре от нашата намеса!? А?! Как ще му подарим умрял камък със спряло сърце за рождения ден?А?  
- Не, не, не! Другите органи не ме интересуват! Само сърцето! Пък и сърцата на камъните не са като нашите лабави любовни мускули. Техните нали са каменни?! И да ти кажа доста даянят на емоции. Е! Спират и техните. Ама от друго. И по друг начин. 
- Любовни мускули ли?! Ей Мърморко! Ти да не си някой медицински непрокопсаник? Дето си е мечтал някога да стане кардиолог, ама не го е огряло! И сега да си избива комплексите грубо вулгаризирайки един от най-романтичните органи в човешкото тяло? Я си признавай тук!
- Не! Не съм! И друго си умувам!
- И какво друго? Да не би да намекваш, че на този камък ще му монтираме някакъв охладитело-нагревател работещ с космическа енергия… Лятото да му държи хлад на Голямото Момче… Пък през зимата да го топли без да плаща на монополиста?! 
- Миии… - усмихвам и се аз и въртя китка като знак за горе-долу.
- Миии…! Какво? Или ще му начукаме може би универсален бездънен IBAN код като лек срещу безпаричието…? Това са му то на него тъй жадуваните желания… Да си плаща наема, цигарите и другите непорочни консумативи… 
- Нещо подобно! Хладко! Хладко! Към топло отиваш! 
- Охо! Баси! Аз да не би пък и да познах нещичко! 
- Горе долу!
- Баси! Направо съм си готова за ясновидка – а?! Желания в каменно сърце? – накланя Я глава към мен, поглежда ме повече и от лукаво, връща ми бутилката от Кока Кола и се усмихва подигравателно – Определено май се опитваш пак да ме вкарваш в някакъв вълшебен детски филм - а?!  
- Не! Не е филм! Говоря съвсем сериозно! Ще закодираме желанията на Голямото Момче в Камъка Подарък. А те в последствие ще се излъчват от него като бъднина.
- Мърморко спри се – моля те! Това са си направо ортодоксално красиви измишльотини. 
- Може и така да е! Но какво ти пречи да опитаме и с малко ортодоксалност?!
- За опитването нищо не ни пречи. Всеки си има виждане към религията и божествата на които е подвластен… Но по-скоро лично на мен… Може би само здравия разум ми е някакво препятствие към тези твои фантазии. Ноо…! 
- Хубаво де! – прекъсвам я малко нетактично аз - Помоли го този твоя разум за някой друг снизходителен компромис!
- Секунда! - хваща се за слепоочията Я, примигва два три пъти, после ми се усмихва, сочейки към главата си казва – Знаеш ли?! Разумът ми нашепва, че ако опаковката е стилна може Голямото Момче и да я оцени като естетика… 
- Видя ли! Видя ли? – соча с пръст към нея.
- Мърморко! – клати вяло глава тя – Но пък ако искаме да сме реалисти! То това прост жив камък за подарък? Баси! Наистина малко шантаво и много бездушно ми звучи! Не мислиш ли?
- Добре де! Какво пречи да експериментираме… Пък като го поднесем… И ако ти усетиш, че толкова сме се провалили с идеята - веднага ще се включиш на къси вълни с твоя фискален плик. И готово!
- По принцип – да! Не ни пречи да опитаме! Поне от към емоционално-естетически ефект може и да го докараме до някъде? 
- Нооо… - вдигам показалец на високо пред челото си аз.
- Какво още?! – свъсва вежди Я и ме поглежда косо.
- После ти не трябва никога и на никого да казваш какво сме сторили на камъка. 
- Иначе какво? – смее се вече твърде по-бодро Я.
- Иначе всичко което е получил по този начин ще бъде изгубено…
- Добре Мамо!  – усмихва се отново тя и игриво повдига едната си вежда - Ще бъда гроб! А Мамо, как се зарежда едно каменно сърце с пожелания? Я кажи! Че от тази ти дуднеща настойчивост чак ми стана топло…
- Елементарно е!
- Елементарно – баси!
- Да! Елементарно е! Вземаме камък от местността там. Сядаме. Хващаме го в ръце. Ти ме помолваш да ти помогна да го заредим с нашите пожелания. И готово.
- Баси! Пак да те моля за нещо си! Няма ли да ти стане множко - а? Ти да не си си въобразил, че си икона. А Мърморко?! И защо пак трябва да ти се моля? – отново свъсва вежди Я.
- Защото както ти казах призори - Непоискано добро не се прави. А ти нали искаше да вземаш уроци по терминиране на човешки желания? Ето ти! Но има още едно важно условие…
- Баси! – махва с досада тя и пита - То това подарък ли ще е? Или каменен пакет с условия на ипотечен кредит за закупуване земя на Марс – после пак ме поглежда и ми кима подканващо - Казвай какво е това условие?
- Желанието ти да не е директно свързано с пари.
- Еее…! Нали ти казах! Той от това има нужда сега! От пари!
- Добре! Пари та пари! А няма ли нещо такова, дето той да може да прави с лекота? И за това което е направил да му платят?  
- Има! Но за сега във връзка с таланта му никой не го е потърсил.
- Ето! Значи това ще е нещото! 
- Кое?
- Ще заредим Камъка Подарък с такива пожелания - някой да потърси нашия човек във връзка с възможностите и таланта му. Пък то после другото… Онова с плащането на парите… Може да последва и без наша намеса… Но нали вече си знаеш?
- Да беее! Да не казвам на никого!
- Не само това! Има и още!
- Баси! Пак ли! И какво още? – вече почти нервно пита тя.
- Не трябва да се страхуваш, че няма да се получи. Защото човешкия страх е като димна завеса за хубавите неща. 
- Хе, хе, хе! Баси! Ти наистина още не можеш да слезеш от въртележките! Добре! Нека е камък. Може пък да му допадне факта, че поне сме се сетили за неговите историческите първоучебни пристрастия – после се поспира замисля се и допълва - А може пък за него това да му бутам на рождения ден плик с пари, да не е най-голямата му радост. Я дай още малко Кока Кола. 
 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2018-02-18
прочитания: 89
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход