StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 160,681
   Потребители: 12,309
   Автори: 3,977
   Коментари: 302,706
   Точки: 2,624,410
   Съобщения: 124,368
   Лексикони: 4,471
   Снимки: 10,766

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Помогнете ми – моля Ви се! (Част 1)



 
Как на кого?! На мен ми помогнете!
… 
За какво ли!?
Добре ще кажа! 
Няма нищо да претупвам!
Добре давам! Значи къде преди година и половина да е било. В ежедневните ми ангажименти се появи някаква дупка! И за да не скучая се захванах да си пиша нещичко. Така и така си бях наумил да направя подарък за рождения ден на един човек… Че това ми дойде направо шестак като вариант. В началото тръгна добре. Получи се някъде къде с размерите на дълъг разказ. Поднесох го на въпросната личност. И в един неформален разговор с неговото началството, кой ме перна по езика не мога да кажа, но споделих за писмения си подарък. Шефското тяло на въпросния човек пък взе, че много хареса основната идея в разказа. И най-неочаквано за мен ме помоли да го преработя - малко. Да не бъдело само интересна история. Ако можело и да е малко по-дълбоко послание към всички, които никога не са се вглеждали в описаната проблематика. Ставаше въпрос за хора с увреждания и отношението на обществото към тях.
Съгласих се. Започнах корекциите. 
Бях го озаглавил „Весели пуканки с комерсиални и церебрални смущения.“ Тежко име. След подетите промени сюжетната конструкция също доста се усложни. Колкото до темата – тя поначало си е повече и от щекотлива. Ноо… няколко месеца по-късно, стигайки до единадесетата му част изведнъж закъсах. Усещането бе все едно съм пропаднал в някакъв емоционално логически капан. 
Как разбрах ли? 
Лесно! 
За два дена поне десетина пъти препрочитах отрязъка, в който бях заседнал. Шест пъти го преправях. И все нещо не бе така, както на мен ми се искаше да бъде. След това спрях! Мислих, мислих, мислих и най на края „открих топлата вода“!
Разбрах, че самата засечката се е получила от наивния ми опит да предизвиквам определен вид внушения, използвайки неподходящи за това примери от реални човешки съдбини и проблематики… Може би и поради това в самия текста се виеха едни доста интересни полемики. От сорта на това как инстинктивните позиви за изолация и унищожаване на безперспективно дефектиралите представители от определена популация живи същества е една общовалидна доктрина за генетична автохигиена навсякъде в Природата. И то без значение за кой вид, тип или род става въпрос. Да! Но в конкретния случай на онзи мой разказ идеше реч не за мутирали животински представители. Или пък за изроден разсад на тиквички или карфиол. Полемиките се виеха около проблемите с хромозомната чистота на Земната цивилизация. Друго за което се дискутираше бе факта, че вторачвайки се единствено в и само симптоматиките на този или онзи ментален или автоимунен синдром има вероятност да бъдат пропуснати реалните користни причини, предизвикващи трайните тенденции за нарастване броя на хората с вродени увреждания.
Объркано нали?! 
И да! Наистина трудна работа! 
Че като съм тръгнал да се изповядвам… 
… още една от загатнатите тези и антитези около описаното по-горе бе, как всичкото това се случва поради една проста причина. И тя се корени във явния факт, че здравото болшинството от човечеството  твърде неоправдано затваря очи относно неразривната си болезнена зависимост от своята мутирала част. 
Както вече казах – трудна работа!
И за описване! И за излагане в достъпен вариант! 
Aма не точно за това ми е необходима помощ от някого!
Не! Не! Не!
По-скоро за друго ми трябва!
….
Добре! Ще разказвам по-разбираемо! 
…  та мисля някъде началото на Април да е било. Е тук не съм точно на ясно! Може пък да съм бил подвластен на пролетната умора или от нещо друго. Но така или иначе някъде насред трудностите в дебрите на онзи сложен текст - направо блокирах! И ни на там - ни насам. 
Та именно поради този препъни повод се отдадох на едни бездейни течения… 
На времето баба на село мързлуване го наричаше… Ама сега от както сме в Европейския съюз от Брюксел са наредили релаксиране да им е евро името.
Че така де!
Да е било…?! Да е било…?! 
… може би седми или осми ден след блокажа. Стоя си временно релаксирайки. Но не по европейски, ами по-скоро по дълбоко южняшки маниер съм се разплул. А за разнообразие вяло почесвам застиналото си от мързеливост Его. Та някъде във вихъра на всичкото това разлагащо духа и тялото бездействие учтиво започвам да подпитвам една отдавнашна приятелка на моя Мързел:    
„Госпожо Ленност помогнете ми моля Ви се! Бъдете така добра да ми кажете кое по-точно от всичките мои тридесет и три дела… да отложа за по-после… Да речем къде за ден два?!“
Та точно съм в триангулачния център на тази тридесет и трилема, когато вибрацията на телефона стряскащо ме изтръгва от блудкавия унес на следобедното ми нищоправене.
Вдигам. 
Обажда се един мой стар познат.
Не сме се виждали нам от кога си.
Започва някакъв безсмислов диалог… 
Но дори след общоприетите етикетни поздрави и разпитванията кой как е и кой какво прави, не ми става ясно поради какво се е сетил за мен. Ами нормално. Разговора поне в началото просто си е празнодумен. Не иде реч за нищо по-така конкретно. 
Спонтанно било обаждането. 
Уж!
Естествено с най-добри чувства. 
Уж! 
Та по тази си причина…
Уж!
… ме кани на някакво си мероприятие. Тип културно - било. 
Уж! 
Не му отказвам. 
Но не съм и категоричен, че ще отида. Искам време да си помисля. Разбира се най-учтиво обещавам да му върна отговор. 
Затварям и си казвам: 
„Тук нещо не е на ред! Сельо Селяндурски го канят да виси в някаква си непонятна като естество и непозната му като среда културтрегерска сбирка! Дааа… Сельо! Я си спомни моето момче за магарето и сватбата, а? Сигур нещо такова ще да е?! Щото кой съм аз, че да ме канят на такъв тип одухотворени светски събития…!“
 Та потопен до гуша в едни такива мои предразсъдъци продължавам все така нищоправително да стоя до входната врата на чардака… Или по европейски казано верандата. Пия си кафето и се питам:  
„Как ли да постъпя?! Да приема ли това топване в светската духовна палитра на българското култур-общество…?! Или пък да си кютам кротко насред моето си блатото от безвремие. Е то вярно… В лепкавото почти до миризлива застоялост битие със сигурност съм започнал малко по-малко да се опростачвам! Ама пък си е мое това чардаковото блатце от мързел – нали!?“ 
И така усмихвайки се на позацапаните ми с пръхкава ленна хумус мисли вдигам глава. Ама не за нещо. Просто ей така да изпукам някой и друг схванат прешлен. И нещеш ли в отсрещната къща съзирам, съседката… Тъй като я гледам  и тя май нещо се е джъзнала. Но не на тема ленност, магаре, блато или култура, а на непонятна за мен хигиена. Дааа… Явно не само аз съм по-така днес на нашата улица. Но пък в следващия момент притеснително се замислям, да не би пък личните ми вътрешни борби между мързеливата моя моностатика и динамичното ми многомислие да са нещо заразно...?! И ако е така заразата да е прехвръкнала чак до съседката.  
Яяя…! Едва ли! Щото не се сещам да съм кашлял или да съм кихал къде тамошната посока.
Ама то пък дали изобщо блудкавите празномислия могат да се предава по капково въздушен път?
Айдеее! Сега и за това забоксувах.
Все за глупости си мисля!
Я малко по така нещо реално! 
Ето! Реалното което към момента знам, че всъщност е средата на Април.
И точно сега, поне според мен, никак не му е времето да се чистят прозорци. Аз моите ги чистя само Юни, Юли или Август. Пък на! Пък на съседката видиш ли нещо и е щукнало… И то точно в тоз ми ти лъжливия хладен месец. Запретнала фуста. Разголила деколте. Навила ръкави… Търка ли търка.
Нооо…! Признавам! Прави го майсторски! И то с какъв чувствен яд го прави… А само с каква премерена плътна страст е опряла парцала в стъклото...! 
Опалааа! Признавам! Чааак… !
А бе да не казвам голяма дума, но ми се струва, докато го пиша това, изпадам в някакъв си моментен стъкленопарцален фетиш… Чааак…! чисто по мъжки ми се приисква да съм на някое от техните места. Имам в предвид на влажното парче плат… Ааа! То и от позицията на джамджамрлъците не бих се отказал... 
Колкото за друготооо… За състоянието на съседката ми е мисълта… Там не е трудно да отгатне човек:
„Или снощи и се е приискало пък съседа е бил прекалил с чашките… Или са се сдърпали със зълвата или със свекито! Щото тринките нали са си заедно под един покрив. Та нищо чудно, нервозите  си около неудовлетворените креватни страсти да си ги изкарва на прозорците.“   
И така… Гледам си я. 
Радвам и се. По съседски де!
Слушам ритмичното поскръцване на пантите. Хиля се на пиперливите си досетливости. И за да не потъна още по-така на дълбоко в мъжките си въжделения правя, жалки опити да преброя слънчевите зайчета, играещите на гоненка пред краката ми. Ама то комшийката нали твърде чвръсто минава с ръка по стъклата… Току някои, от палавите отражения изчезват безследно. Други на обратно. Появяват се от нищото. И стрелкайки се насам, натам – насам, натам май съвсем ми объркват мислите.  
Ама то аз търся помощта Ви не за да ми подреждате зайчетата!
Не! Не! За друго е!
За какво по-точно ли?
Само да си доразкажа историята, която ми се случи и ще ви кажа:
Та продължавам си със светлинното сафари и някъде насред тези мои занимавки с периферното си зрение мярвам, как нещо размърдва основата на чемшира. Онази растителност тип жив плет делящ моя имот от съседния. Че точно там в образувалия се малък отвор току блесват чифт очи. Вторачват се в мен. И клепат учестено. Аз обаче не помръдвам. Това вероятно действа успокоително на притежателя им и миг по-късно от същото това място щръква една безформено рошава глава. Тръсва два три пъти едни плоските образувания на главата си, които вещ по естествените науки спец би могъл и на уши да ги оприличи. А докато аз се чудя какво се случва, рошавата глава последвана от някакви безформено подмятащи се придатъци се втурва стремоглаво към едно от най-палавите светлинни петънцата. 
Сънено ми е още. Малко съм недоскиф. Разбираемо е. Първоначално се стряскам! Но след секунда разпознавам тази странна животинска комплектация от големи очи, малка глава и безформено тръскащи се израстъци. Съседското куче е. Вниманието му е привлечено от едно от слънчевите зайчета. И докато се усетя, как да реагирам, псето започва да се мята около глезените ми. 
А аз определено никак не съм му фен.
Първо е много досаден. 
Второ е неземно грозен. 
И трето не знам при какви обстоятелства е заченат?! 
Или какви са били породите в родословното му дърво?! 
… нооо на външен вид е нещо средно между пинчер, дългокосмест дакел и ръсел териер… Пък за тези които не разбират от кучета… Мога да им го сравня с миниатюрен модел на рошав съчленен автобус-хармоника. С увиснали като брадясъл котлет израстъци явяващи се нещо като уши. Като връх на цялата тази еклектичната подигравка която Майката Природата си беше направила с тялото му - въпросното същество имаше къси крака и несъразмерно дълга опашка. 
И така минутка, две след първоначалното стъписване се взимам в ръце. Първоначално се опитвам да не му обръщам внимание. Но виждайки как от тази карикатурна гавра на Великия Творец непрестанно бликат буйни бесове, започвам да правя някакви опити за успокояване ситуацията. Като за първо пробвам с нещо което съм чувал от един кучкар:
„Мирен Мурджо! Мирен стой!“  
Ахааа – друг път!
Или грозоподоното четирикрако не се казва Мурджо…
… или съседите контактуват с него единствено чрез някоя облачна платформа от Амазон!
Работата е ясна!
… дресурата като дейност към момента никак не ми се получава!
Правя някакъв опит да се поставя над нещата. Спирам с кучешките дидактики и с лек присмех от високо наблюдавам вихрените му движения. Само от време на време понадигам ту ляв, ту десен крак. Но така или иначе къде две три минути по-късно ръмжането и чегъртането по дъските ми дотяга. И след като за трети пъти бивам одраскан по крака, всичкото това бесуване ми идва в повече. За това и започвам да се озъртам за някакъв по-така твърдо възпитателен уред. Но докато си търся подходящ съветник по кучешка дисциплина, незнайно защо комшийката ускорява темпото на чистене. Слънчевите зайчета започват да се стрелкат още по-интезивно. А мелезния отвратяга съвсем се разбеснява. След има няма три секунди прави някакво си неистово странично посукване. Възкъсите му крачка обаче не успяват да овладеят центробежността на дългата му задницата. Тялото се поднася странично. Блъска единия крак на паянтовата ми масичка. Която се накланя драматично. И всичкото по нея, което по моите сутрешни разбирания бе топла закуска, мигом полита към дъските с явната перспектива да се превърне в пипитена подова импресия. 
Направо красота!
Естествено!
Първо ме хваща яд.
Особено за палачинките ми с боровинков мармалад. 
Въпреки че съм много каздисан мигновено посягам с подобаващ рефлекс към критично наклонената мебел!
Виждайки случващото почти като на забавен декаданс в настроението ми настъпва вселяшки обрат. Защото последно което пада върху дюшемето на чардака е чашата ми. Громва тя върху дъските и със звучно трополене заподскачва по посока на стъписания от собствената си беля съседски любимец. Но въпреки моментната уплаха въпросното кучеподобие никак не е щастливо от това че разни вмирисани на човешка храна неща връхлитат върху игровата му територия. Явно пазачът в него надига гребен. Козината около врата му настръхва. Изръмжава заплашително. Заема бойна поза с леко приведена на долу глава. Заголва зъби. И агресивно афиширайки обзелия го отбранителен порив вирва високо по рицарски несъразмерната си опашката.  
То пък за проклетия пустата му от към то каквато и да е душевна същност аркопалова съдинка брутално пренебрегва демонстративната наежена страховитост на четирикракия опълченец. Че най-нагло и безцеремонно го перва по носа. От удара чашата се завърта около оста си и след няколко оборота заканително се заклимбуцва върху облата си страна. Сигурно това стълкновение е било доста болезнено, защото косматия съседски грознобойник изпръхтява колебливо. Тръсва нервно глава. Но въпреки удара в тъй чувствителната за всяко едно куче хипнотична точка събира кураж. Смело и по джедайски прави втори героичен опит да вземе надмощие над непокорния фунтящ на топло кафе натрапник. Посяга рязко с лапа. Чуква клатушкащият се агресор с нокит. При което чашата се прескундва през дръжката си. Отскача на десетина саниметра над дюшумето. Врътва във въздуха едно виртуозно салто мортале. Пада на другата си страна. И следвайки всемирните закони за запазване на импулса драстично увеличава амплитудата си на поклащане. Което разбира се удвоява и силата на ромолене. Последната неочаквано шумна акробатика на моята любима чаша май идва в повече на четириногия грозник. Без миг забава подвива под корема си цялата налична бойна слава и без капка колебание реорганизира участието си в това сражение, преминавайки от самоотвержената контраатаката в паническо отстъпление.
До тук сякаш всичко си е в реда на нещата.
На война като на война! 
А аз виждайки позорната войнска абдикация на антипатичния ми съседски любимец, прихвам да се смея от сърце. В този момент обаче пред очите ми се мярка част от разпиляната закуска. Тутакси усмивката ми угасва и в главата ми се надига вълна от желание за мъст. Та сърфирайки върху гребена на моментно надигналата се в гърлото ми жлъч, закопнявам да изпратя поне една попръжня, подир търтилия да бяга скимтящ пакостник. Поемам дълбоко дъх, и точно да дам воля на тъгуващата по разсипаното ми кафе опростачената душевност, виждам, как уплашеното животинче изпъва нервно крака. И буквално се заковава на място. Ще каже човек, че по някакъв несвойствено телепатичен начин язвителната поквара на вулгарното ми словесно намерение го е парализирало. А от светкавично необичайната ми хрумка, как рошавия антипатитко някак си е прихванал мръснишкото в мисълта ми - направо се стряскам.
 Може би и поради това малко засрамено задържам въздуха в гърдите си. А Псувнята…! Тя горката… ! Останала без грам изстрелваща тяга увисва стъписана някъде зад гласните ми струни…  И оставете другото ами нещеш ли точно в този миг усещам, как между мен и чорлавата кучеабстракция се осъществява странен контакт. Такъв един беззвучно плътен и несвойствено магнетичен. При тази необяснима констатация за втори път се стряскам от собствените си мисли. Може би това дава цели две секунди време на четириногия грознобойник, да излезе от вцепенение. След което най-неочаквано за мен той изважда смешната си опашка изпод корема. Вирва я демонстративно. И в непривична за вида си забавена плавност извръща главата към мен. Поглежда ме косо - досущ както го правеше даскала ми по общество и право. Потреперва отривисто с дългунестите си уши. И сякаш хитричко ми смигва с едно си око. 
Това за трети ме стъписва днес. Или по-простичко казано толкова съм впечатлен от този непонятен стресов триптих, че чак започвам да си говоря сам: 
„Дали пък всичката тази сутрешна неразбория и последващият необичаен човеко-животински контакт не е някаква си майтапчийска подигравка на закачливата ми Съдбовина? А?! Защото - да! Аз винаги съм си знаел, че Тя е надарена с невероятно чувство за хумор. Вижте само какъв саркастичен кучешки сценарий ми сервира. Провалена любима закуска! Невъзможността да се справя с едно нищо и никакво псе. А и представяте ли си още и то нагло дръзва дори да ми намига… Все едно аз съм по-тъпата страна в тази неочаквано комуникация! Ми да! Дали изобщо е ясно кой от двамата е трябвало да бъде дресиран или опитомяван… Аз или кучето? Защото – ей на! Ако се замисля, в края на краищата прекомерно бавното сутрешно хапване не е ли и една неразривна част от прословутото ми мързелуване. Ами да! Животинчето може би нещо такова искаше да ми припомни, как Чревоугодничеството е грях! Или може би искаше да ми да намекне, как Мързела никак си не е човешки добродетел. Но пък да! Защо ли пък не тази случка и това неприятно като старостта същество да не е нещо като спектакълна покана? Примерно за какво?! Примерно да ме подтикне към бруталната изневеря спрямо онази отдавна дотегнала ми до смърт престаряла госпожа на име Ленност! Ми дааа…!“ 
Пляскам се по челото и отново сякаш чувам вътрешния си глас да казва:
„Точно това ще да е! Действай мой човек! Кръшни й - на таз муднявата дърта скочобра!“
 Та така подтикнат от тези си алегорични умувания, самоотвержено решавам да се отзовава на култур-поканата…
…иии… пак толкова самоотвержено за сетен път отлагам първото от онези тридесет и три досадни домашни задължения които, съм си набелязал да правя поне от къде месец. 
Решено сторено! Слагам нещо по-така… Естествено, съобразявайки се с някой визуални капризации на арт-обществото наречени - снобарски дрескод! И в оказаното време - леко рошав! Делово недоизбръснат! С шал вързан на клуп около врата… Или в кратце казано - артистично натокан ала’актуел - отивам на въпросното място! 
Моят познат ме посреща повече от радушно. Оглежда ме от глава до пети. И като за „Добре дошъл!”  въодушевено хвали арт кодирания ми стайлинг. След което започва да ме представя на разни физиономии, някой от които между впрочем съм срещал тук таме по жълтите вестниците. Но да! В интерес на истината сред хората има и такива, които не съм и предполагал че съществуват. 
Както се и очакваше помещението е препълнено с хаотичност. Атмосферата изобилства от префърцунени емоции, обилно гарнирани с пози, жестове и мимики, целящи да подчертаят някаква висока степен на персоналната арт пристрастеност. Така прелюдията към нещата се движат към нормално! Очакваното всеобщо шушукане е налице. Всичко си е разбираемо и клони към банално. Добре че тези неща не си ги тургам на сърце!
Ненадейно над всичката тази възбудено жужащата говорилня се извисява пронизващ писък от микрофония. Притихваме. От тон колоните отеква стържене на нещо желязно по теракота. После прозвучава рутинното: „Извинете! Проба! Проба! Едно, две, три! Как ме чувате вие там от зад?!“  Задължителната втора молба за внимание. Последвана разбира се от още по-дълбокото притаяване на присъстващите! 
…след което - основната част е в хода си.
Като за начало - кратко експозе…
Последващ  дъжд от режисирани моменти.
Писатели, артисти, художници, поети 
усмивките летят като красиви птици!
Закачки, остроумия и комплименти, 
бляскат над емоции и реплики превзети!
Естествено!
Задължителната размяна на цветя и автографи!
… не рядко съпроводени с пожелания и на ухо.
Догадки кой, къде и как с нещичко е сгафил…
И още препоръки от порядъка на три в едно!
Горе долу до тук с клюкарните официалностите. 
След тъй досадната за мен част титулована като презентативно тържествена в ефира се отваря спасителен прозорец към то някакво по-свободно време. Уж за волни светски контакти. Оформя се някаква феерична арт суматоха на сред която аз си се нося ей така с чаша в ръка. Но в един момент разбирам, че не е изключено да се изгубя в тази култрутрегерска навалица. За това и се опитвам да гравитирам около няколко човека, които не излъчваха чак пък толкова подчертано инфрасуета си. Та следвайки ги в един момент се оказва, че попадам в компактното обкръжение на моя познат. Тогава и ми става ясно, как те са нещо като Централни фигури на събитието. И да! От всякъде си им личи, че повечето от тях са нещо като непринудено весела компания. Буквално минутки след което с моя познат си разменяме няколко закачливи реплики относно това кой от нас какъв е. Аз се самоопределям като Селяндур, а него като градска персона. После подхващаме световно познатия диалог припомняйки на всички баснята на Лафонтен за Селския и Градския мишок! Всички около нас се разсмиват може би защото знаят, че и той си момче от село. Дори някой от тях умишлено ни провокират да продължим трънливия си диалог. Така без да се усетя оставам за малко по-дълго сред тези хора.
Следва кратката ретродуктивната част на самото мероприятие.
Многобройни усмихнати довиждания! Въздушни целувки! Весели помахвания! 
 А после без да се усетя, как и защо развеселеното ядро на Централните фигури в едно с моя познат ме помъкват да се черпим. 
Първо на един ресторант. 
След това на втори.
После в един панорамен Пиано бар. 
Тук вече от десетината присъстващи като лице и име познавах само моя човек. Поради което в началото малко ми доскучава. На момента започвам да оджавквам слабостите на характер ми, който робувайки на чисто си любопитство домъкна скромното ми тяло сред всичките тези непознати хора. А то си е видно! С никой от тях почти нямам обща тема за разговор. Така ама то дето имаше една приказка „Мислите си лааааят - купона си вървииии!“ И с мен така! Аз си се терзая, а хората в бара си се забавляват. Пият! Смеят се! Танцуват! Говорят си! А някой даже се целуват! И незнайно как и защо, но както съм си небрежно загледан в развихрилите се около мен игриви настроения, неволно надниквам към чашата на жената - стояща точно на среща ми. 
Е! Надниквам - образно казано!
А там! 
Пак образно казано!
… насред широкото дъно на стъклената й съдинка, съвсем ясно виждам странна писмена Заповед. Разтривам очи. Отварям ги. Затварям ги. Няма промяна. Стои си там онази ми ти Заповед - и това си е! Че не стига другото ами сякаш собственоръчно е калиграфосана от личната Съдба на въпросната дама. Пак търкам клепачи. Няма грешка! А текста й е следния:
„Скъпа моя сближи се с този селяндур! Поне на една ръка разстояние се доближи! Чуваш ли скъпа моя! Сближи се с този селяндур!“
Е! 
То бе ясно! 
… иде реч за мене!
 Щото в тази компания други селяндури няма. Всички са от по-другото Дорбутро - градското. Но ако съм откровен - никак си не се стреснах от видяното. Щото аз от давана си знам, как в такива весели условия най-неочаквано шапките на някой от по-големи Добрутра се смесвали с тези на по-малките добрутра. Такива например като моя милост. Че даже дори и понякога неволно си разменяли и  местата.   
Но то това за шапките си е една съвсем друга барова тема. 
Амааа… да не си помислите сега че нещо за местата на шапките Ви моля за помощ! 
Не, не, не! Не е за това! 
За друго е!
Но нека да си продължа разказа, за да ме разберете!
И докъде бях стигнал…
А да!
Че на онази дама понеже не и бях запомнил името си я кръстих за по-краткото - Я. И така наблюдавам си аз Я. Пивва си жената здраво. Чашка след чашка. Чашка след чашка! Пък и на тутня хич, хич не му прощава. Гледам я, гледам я! Иии… Започвам да си мисля: 
„Таз женица ако все така я кара… Въх! Горката и душицата! Май, май трудно ще устиска да остане още дълго в тялото й. Ама що пък! То той нали всеки сам си избирал кръста… Може въпросната дама да не държи чак толкова да се види в орлова възраст. Или пък да не се е разкопняла да доживее до бодежно стряскащия женското себелюбие момент, в който някой мъник ще я нарече - бабо!“
Мисля си и я гледам… Гледам я и си мисля… И да си призная сам! Сега може около това си дълбокомислие и малко повечко да съм се вторачил тук таме… Я в чашата й! Или пък в огънчето на цигарата й… Я в колието й! Е! Като се има предвид колко алкохол бях поел.. Може и някъде четири пет пръста под колието да съм хвърлил някое и друго мъжко око…! Но ще си призная, че тук вече ми се губи време! Знам само, как си подпрях челото с две ръце. Последно гледах към пода. А да! И по-конкретно към обувките си, защото някой в културната навалица на мероприятието ме беше настъпил. Но щом си вдигнах главата… И отворих шепи… 
Ха! Ха! Ха!
Първата отрезвяващата констатация до която достигнах бе, че въпросната Я стоеше точно до мен.
И още и настойчиво търсеше контакт с очите ми.
Няма как! Поглеждам я и аз! И й се усмихвам! Е от немай къде! 
Естествено тази й еманципирана светкавичност в преместването, граничеща буквално с усещане за телепорт, малко ме попострясква. Като прибавя видимото й желание и да говори с мен… Направо осъзнавам, как нещата към момента излизат от руслото на тривиалност. При което може би веднага в мен се задейства някаква си защитна его рефлексия. И за да прикрия сконфузеното си мъжко недоумение, чисто по кавалерски я каня на танц.
Танцуваме. 
… и какво ми става на скромното мълчание и на възпитаната ми деликатност - не знам!?
… но определено и двете не ме слушат. И не само това! Дори започват грубо да безчинстват. 
… как ли? Ами по време на целия танц почти не спирам да дрънкам, нещо като чисти откровени глупости. 
… и то въпреки шумотевицата в бара.
Но пък ако съм честен в мое оправдание мога да кажа, че за това си имам много, много основателна причина. 
Каква бе тя ли?
Простичка е! 
След обменените три четири изречения установявам, как разговорът с тази жена се оказва една космическа красотия. Това думи, мисли, реплики сякаш идваха не от гърлото й - а от нейде си Свише. Вярно! Всичкото това космогенно като стайлинг слово понякога бе обилно поръсено с безпардонни пиперливи подправки. И то конкретно адресирани към мен. Е разбираемо е! Като за начало сарказма и бе концентриран около похотливите погледи които съм и хвърлял. Но в интерес на истината въпреки своеобразната пикантност на изказа й, това по никакъв начин не вулгаризираше диалога. На обратно! По-скоро подчертаваше неговия себичен колорит. 
Така си беше! Честно! 
Наистина! Бях силно впечатлен!
Та от така поднесената ми от Я речева плетеница, най ме усмихваше един неин ръбат словен плевел! Простичко казано звучеше като „Баси!“. Вярно! Това си е жаргонен израз популярен до баналност. Но тя го апликираше някак си много непринудено. И то както и където намери за добре. Но то може би и там се криеше самото речево разковниче на нейната уникална изказност! Попадайки върху подчертано интелигентната смисловост на стегнатите и изречения това „Баси!” им придаваше чудати обемни контрастности, преливащи от мачовския грубоват чар до изтънчения словесен гъдел на чувствената булевардна екзотика.
Наистина! Бях силно впечатлен. 
И то до толкова, че още след първия танц вече имах усещането, как мога да си дърдоря с тази жена цели векове… Било за изискани тежкарски умности. Било за обикновени житейски нещица. Било то само дразнещо да й опонирам около трънливите подмятания, които тя незнайно защо в непрестанно изобилие сипеше по мой адрес. 
Та така де… 
Сега не знам в каква степен ще успея да ви препредам усещането си от контакта с нея, но поне ще се опитам!
….
Ама не, не, не!
….
Не за пресъздаването на нейния образ търся помощта Ви!
….
Не, не, не! За друго е!
Но да! Първо да си продължа историйката! И после ще се изясняваме за какво ми е необходима помощта Ви!
Та така! В бара свирят нещо бавно! Отново я каня на танц! В ритъма на втория блус помежду ни отново се завихря поредната попоскръцваща от към лични позиции многословица. Та там някъде из буйния речевия порой на диалога изкристализира една нейна интересна идея. В основата на аргументацията и бе, че всъщност Пороците представляват скрити форми на нещо като дъхави подправки във всеки един живот човешки. Поради което Те не бивало да бъдат педантично низвергвани от нашето битие. Това едно! А другото бе, че със същата сила това важало и за Добродетелите. Които не бивало да бъдат насилствено вменявани в ничие човешко житие. Защото видите ли не било необходимо душите ни да се измъчват приживе в проявата на каквито и да е перфектните крайности. Понежеее…! В постжитейски план по библейски си имало точно определени места! Наричали  ги Ад и Рай. За това според Я, ако човек си е с нормална душевност. Държи да си е достатъчно земен раб Божи. То не бивало да бъде чак толкова аскетично предречив към случващото му се приживе на Този Свят.
Ако съм честен по-принцип до някъде съм съгласен с нея. Но нали вече си бях приел курс в диалога да бъда опозиционно дразнеща страна - веднага започвам да й опонирам. Как например системните душевни пороци… Колкото и лековати да са те... Следват ли някаква рутинна ежедневност… Поради това почти винаги се наслагват в нас, като многобройни плътни слоеве достигащи понякога до нивата на дълбоките тинести грехове. После разпалено допълвам, как видимото изображение на всичките тези напластявания, не рядко се превръщат в уродливи нездравословни участъци. Та в кратце казано, в някой случаи точно този утаечен процес на греховно наслагване се явява водещата причина за повечето от така наречените нелечими болести на човечеството. 
Тя ме изслушва внимателно. Замисля се за кратко. Тръсва тежката си черна коса и прихва да се смее, озвучавайки със специфичния си алт дансинга. След като малко се поуспокоява ме придърпва към мястото където седяхме - протяга ръка. Взема си чашата от масата. Отпива голяма глътка водка и пита: 
- Така лиии? Виж ти!? – смигва ми, демонстративно клатейки тяло в такт с музиката, пали цигара, усмихва ми се дяволито и произнася своето чаровно – Басиии…! – след което артистично се заглежда някъде в далечната част на бара и добавя - Авангардно блатна тезата е това твоето за слоесто тинестото материализиране на греховете в болести! Само дето към момента не мога да зърна папура и лилиите от епидемиите, перманентно газещи човечеството. Никъде не ги виждам в пейзажа ти… - отново отпива глътка водка и продължава - Или може би ги има?! Но ти тайничко си ги прикрил в мъглата. Нейде там може би из далечината на калния ти болестотворен хоризонт – нали така?! – после дръпва от цигарата си и отсича -  Значи така! – поглежда ме право в очите, бавно изпуска дима от гърдите си и добавя - До колкото те разбрах! Искаш да ми кажеш, как нехайството към наднорменото затлъстяване на Пороците ни неизменно води до анорексични пориви за слабеене на нашите Добродетели.
- Звучи приблизително точно - но е доста сложно като израз!
- Добре! Ако трябва да съм по-елементарно лаконична – бих казала, че самите ние позволяваме хубавото в нас да затъне в калната леност на душевната ни уседналост. Така по-лековато ли ти е? 
- Да – отвръщам телеграфно аз, възхитен за сетен път от таланта и толкова бързо да привежда в редакционна копактност моите иначе въз продълговати мисли.
- Еее… само едно „да” ли ти се откъсна от сърцето? А комплименти за това, че съм те разбрала? Щото да ти призная, никак не е лесно всичката тази твоя дъдория, особено що касае абстракциите на динамичната част от порочното ни съвремие да бъде осмислена! 
- Да наистина много хубаво бе казано – отговарям със закъснение и малко сконфузено аз, а после правя жест все едно свалям шапка - Така обаче като те слушам направо един сценарий за новела има в това ти изречение. 
- Новела ли? Баси! И сега да си ти призная! Че аз никога не съм го виждала този филм на здравното ни министерство, там за сценария, който ти ми предложи! Особено пък в онази му част - там с пороците! Да! Виждам и аз нещичко в посоката, но не и по този начин! И признавам! Учуди ме ти с тези твоите ветрилообразни разсъждения! Заприличаха ми на шарените въртележки на клечка. Онези които се продават по панаирите. И дето като тичаш срещу вятъра се въртят, а цветовете им се сливат. 
- Важното е че си ме разбрала. А щом ти е за първи път да го виждаш моя филм…. ! Може пък това да признак, че се е получило някакво просветление! Или пък защо не и пробив на еволюцията в елементарното мислене за устройството на човечеството! Нали знаеш?! Понякога при някой обикновени грешници има такива случаи на неочаквани проблясъци!
- Леле ! Елементарно ли ми е мисленето - казваш!? Ама вярно ли така става при грешниците?! Ахаа! И то предимно и точно такива обикновени като мен. Благодаря ти! Преведено на езика на грешниците това значеше, че съм тъпа ли?! Баси! Кой ли е този Нобелист поканил ме на танц тази вечер?! – хваща се за главата тя.
- Не, не, не! Не исках така високопарно да прозвучи! Извинявай! Друго вложих като смисъл в думата елементарно! Извинявай още веднъж! 
- Добре! Приема се извинението! А я кажи! Ти от къде се извъди толкова пък чак светобляскаво мислещ… Или извънгабаритно мислещ като… Катооо… Как се беше нарекъл там на мероприятието,че вече забравих… 
- Селяндур! Но да! И аз съм си грешник като всички останали! – кимам с глава, опитвайки се да се измъкна от сконфузената ситуация – И най-малко пък мога да бъда Нобелист!  
- А да! Селяндур беше! Да!– пропуска демонстративно тя някой от репликите ми махва пренебрежително с ръка и продължава - Ами не ми се оправдавай! Може и да не си Нобелист. Но ми намирисваш, че си един необикновен Селяндур моралист! Ама не, не, не. Не съм съгласна! 
- С кое? Че всичките сме грешници ли?
- Не, не, не! То че и ти си грешник - това си е ясно! Ако беше Светец или някой отвеян мастит учен, едва ли щеше да ми зяпаш в пазвата. Още по-малко пък и после нагло да ме каниш втори път на танц! Само дето това Селяндур ми се струва, е някаква твоя си самоиронична камуфлажна наметка!
- Камуфлажна!? Що пък просто да не съм си такъв някакъв? – чудя се откровено аз.
- Не, не, не! – върти отрицателно глава тя – Не Селяндур! - пак си дръпва от цигарата Я – Не те усещам като такъв! - поглежда към мен, после към тавана и продължава - Ти си по-скоро един евристичен сладур, мислещ както вече ти казах, някак си извън габаритно. 
- Че как пък една мисъл може да е извън габаритна?
- Ами така! Може! Примерно нещо като извънчерепно имах в предвид! – спира за секунда тя замисля се и продължава - Да, да, да! 
- Извънчерепно ли?
- Нещо такова - да! Ето там за пороците ти например разсъждаваше някак си не праволинейно… 
- А как? – усмихвам и се предизвикателно аз – Зигзагообразно ли мисля?
- Не знам дали точно зигзаг е това твоето… Но в някакви си странно непонятни за мен равнини умуваш ти! И то някак си… Някак си… Как да го обясня?! Някак си нестандартно екзалтирано от към морален аспект.  
- Ахааа…! – смея се откровено на странните и сравнения – А я ми подскажи, как се екзалтира една мисловна равнина като аспект и морал? Геометрично, психологично или само терминологично се случва това?– питам си аз, но тя явно е набрала инерция и си продължава по нейната си тема:
- Баси! Или пък не! – махва няколко пъти бързо с ръка, сякаш за да отклони въпроса - Може би ми приличаш на неуморен археолог екзистенциалист… Такъв един рошав научен работник… Трескаво копаещ в дълбоките чувствени пластове на обръгналото ни от консуматроска суета битие… 
- Вярно ли съм се заровил чак там? – отново се разсмивам на опитите и тя да ме обрисува като вътрешен мир – Честно! Това не го знаех за себе си… - но не мога да завърша мисълта си защото Я слага пръст върху устните ми и продължава.
- Или пък не, не, не! Може би ти си нещо като жаден за славна печалба иманяр. Такъв един ревностно търсещ ереса на относителната реалност, заровена там някъде във времето ни. Или пък не спираш настървено да копаеш насред онези блудкави реалности волен или неволен продукт на изстрадалото ни от поквара и междуособици човечество… 
- Лелеее… Ама ти докато ги измисляш и натаманиш като смисъл тези твои изречения май чак забравяш да си поемеш дъх. И в кои истини казваш, че копая? В обръгналите или само в блудкавите – не спирам да се смея почти неприлично на глас – Я кажи пак за какво точно копая, че ако го изкопая да съм подготвен! А можеш ли това си сложнословие пак да ми го компресираш!? Както направи с онова преди малко! Че поне да се опитам да го запомня! 
- Че колко му е. Та ти копаеш за онези… Копаеш зааа… – спира за секунда Я заглежда се в една точка и продължава – Копаеш за да търсиш онези странни и противоречиви менталности, явяващи се неведомите мостове свързващи сладката греховна болка бликаща от порочните ни сърца с колоритната нирвана на добродетелната непорочна възвишеност, рееща се на воля из душите ни. 
- Лелеее… - чуквам се втори път по челото, мигновено събирам усмивката си и най-сериозно заявявам - Това вече май наистина трябва да си го запиша. Я го повтори ако обичаш!
- Е стига де! Нали за това ти го казах на кратко за да го запомниш… Чакай ще опитам пак! Онези същите истини! Онези противоречиви менталности… - стига до някъде тя, навежда глава, после я вдига към тавана, стои така секунда две, поглежда ме в очите и възкликва - Баси! Май не мога! 
- Я бе! Честно! Ма това не е ли някоя твоя заучена фраза. Такава която казваш на всеки чужд мъж, с който танцуваш за първи път? Или пък на човек, в който всъщност се оглеждаш и говорейки му всичкото това се опитваш да се самообрисуваш?! 
- И защо да го правя?
- Защото те е страх да останеш насаме с болезнените си творчески прозрения?! Или нямаш сили да се примириш с онези от тях, които по някакъв начин противоречат на досегашните ти разбирания.
- Неее! Как така себе си ще описвам! Точно теб виждам в това си словоописание! И защо пък да е заучена фраза? Аз да не съм чалга певица, че да излизам на плей бек насред авансцената на живота! Сега си го измислих всичкото това!  
- Сега ли си го измили?! Честно? – питам през дълбоко учуден аз.
- Честно! – отсича тя дръпва си от цигарата и поглежда някак си откровено в страни - Да ти призная такива странни реплики понякога ми идват дръзко и изневиделица! При това само по веднъж се появяват на мисловния ми хоризонт! – после лукаво ми смигва и рязко кривва на обратно към предната ни тема – Ама пък на мен защо така някой от пороците… Чакай кой бяха я… - вдига глава към тавана уж, че се замисля и продължава - Ах да! Защо ли алкохолът, сексът и цигарите на мен ми помагат да живея значително по-добре. Може да се каже дори впръскват в живота ми с пълноценност!
- Е как? – откровено се чудя аз, както на абсолютния тематичен поврат, така и на същността от казаното.
- Защо как!? Ми така! Когато ги употребявам ми действат ободряващо, вдъхновяващо и креативно. Дори понякога благодарение на тях битието ми бива изтласквано от дълбочинната тъма на депресивната апатия, към то светлите висини на истинските истини в мечти ми!
- Лелеее колко полезни били пороците. Пък аз да не знам нищо по въпроса. Хайде това: „За до висините на мечтите!“ Май мога и сам да се досетя какво е… И как се получава…! – и пантомимично имитирам изпиване на чаша до дъно, след което питам – Знаеш ли по-скоро ми е много интересно какво значи за теб пълноценен порок?
- За мен облечени в пълноценност са онези пороци… Онези пороции… - замисля за секунда тя, но после продължава ентусиазирано – Онези пороци, които ако им се отдавам както аз си знам… След това се чувствам неподправена! Силна! Добра! Иии… Дори великодушна! 
- Охоо… Нима?
- Да, да! – клати в потвърждение глава, излива в гърлото си последните капки от съдържанието на питието, преглътва галейки зоната на адамовата си ябълка и казва – Охааа…! Ей така след няколко пъти от това – поглежда към сухата празнота на чашата и възкликва – Баси! И си е самата истина! – после дръпва с демонстративна сласт от цигарата, извива в еротичен овал устните си и сочейки към трепкащите белезникави колелца, добавя – Или примерно след това… - поглежда ме с блесналия си поглед, разсича с кутре едно димно кръгче и продължава едва ли не с патос – И ето така изпълнена с тези алкохолни и никотинови дихания! Мога да творя на пълна мощ! И то до безспир! Нощ след нощ! Нощ след нощ!
- Ахаа… Нощ след нощ… Силна и добра… Че дори и пълна с мощ… Мисля мога и да си те представя… Лъхаща на стар алкохол и застоял цигарен катран… Това го виждам… Но другото как го правиш… 
- Кое другото?
- Дето да си великодушна? Малко светлина по въпроса ще може ли!? 
- Правя го… Ами как го правя я!? Пия докато ми се пие… - поглежда отново към пресушената преди миг чаша и допълва – Е! Или докато има какво. Пуша докато мога… 
- Е! Или докато има какво… - имитирайки я я допълвам аз.
- Точно казано! - повдига леко едната си вежда и прошепва - Но пък виж за сексааа… - спира за миг, а през лицето и минава нещичко като лукав трепет - Там вече искам всичко да е като в ураган. И това, което поражда плътските ми желанията към някой да е като небесна мълния… 
- Лелеее…! Мълния ли? Това не е ли възсилничко като волтаж за тялото на един строен миньон като теб?
- Неее! Никак даже не е! Или поне на мен не ми е! Ще ти призная нещо… Ама нали ще си траеш?
- Ще! – отговарям уверено.
- И няма да ме раздрънкваш. Може ли? 
- Може! Давай!
- Тривиалният телесен порив за секс на мен ми идва слаб като възбудител. 
- Ехааа…!
- Да! – пак утвърдително клати глава Я - За това и ми е необходим и някакъв по-специален афродизиак. Хайде ако не да е чак като мълния… То понееее… Баси! Поне нека да е нещо като волтовата дъга. Която разбира се трябва да мине през сърцето ми. Иначе в любовното ложе се чувствам като надуваема кукла с пулс и кръвообращение.
- Ехаа… Това последното е много силно казано. Шапка свалям за тази ти метафора. Как изобщо ти дойде наум? 
- Как ли! Ще ти кажа! Ама нека пак между нас да си остане! 
- Дадено! Гроб съм! 
- Преди мнооого мноооого време един мъж ме накара да се чувствам така…
- А ти сподели ли му като каква…? Или не като каква… По-скоро като какво си се видяла в обятията му?
- Да! И той ми каза, че звучало великански…
- Виж за истинските ти мечти не знам. Но този мъжага мисля, че една истинска истина ти е споделил около този ти изказ – усмихвам и се и питам – Добре! А за другите пороци? Щото за цигарите и аз съм бил пушач на времето… Но честно да ти призная цигарения дим нито тогава, нито сега ме е вдъхновявал да направя каквото и да е с пълна мощ. Пък колкото до секс субектите от противоположния пол, алкохола и порочностите около тях… Да! В малки и контролирани количества - наистина могат да бъдат някаква стръв за Музите.  
- Баси как се изцепи само! Стръв за Музи! Звучи ми много кръвожадно. Баси! Ти имаш ли си Музи?
- Знам ли аз! Може би!
- Е твоите музи да не би пък да са месоядни?! Баси! 
- За моите не знам, но за твоите защо не! Не ги виждам като вегани!
- Е как?
- Ми така? Ако погледнем на водката като на кръв, а на цигарата като на червейче…  
- Баси! Че то водката е гот да си я пиеш студена. А кръвта хищниците май топличка им се иска да е… Пък колкото до цигарите, горящи от към единия край червеи не знам да има… Ама то само тези неща ли…? Само алкохола и секса ли са допустими според теб като пороци? – прекъсва ме безпардонно Я - А дрогата?! А тръпката да излъжеш някой?! Или да поставиш било то противника си, било то конкурента си в безизходна ситуация, за да спечелиш от нея? – пита дяволито тя, но като ме вижда да клатя отрицателно глава, продължава с въпросите – Трева пушиш ли? С хазарта как си?
- Неее! Ти шегуваш ли се?! Стар съм вече за тези неща! Нито едното, нито другото, нито третото са ми в употреба. Нали ти казах вече. Аз съм си обикновен Селяндур – отвръщам й аз и продължавам да умувам на глас – При мен един небрежен флирт, или едно интересно пътуване са ми предостатъчни за захранка на музите. Пък после те като поокрасят малко нещата и ето ти го разказа. Или защо не даже една кратка повест - дрънкам си аз, но виждам, как тя започва да се оглежда някак си смутена – Какво има? – питам с недоумение.
- Селяндурски, музиката нещо спря! Пък ние с теб все още си се климбуцаме. Направо го докарахме като влюбени тинейджери в този танц. 
- Що? Страх те е от влюбването ли? – отвръщам аз, спирам да пристъпвам и я хващам за ръката – Или от липсата на корист и поквара от онова време, когато още не сме достигнали до второто десетилетие на жизнения си път?
- Не! Никак даже не ме е страх! Ко май даже под секрет неотдавна пак бях тинейджърка – поглежда към мен тя, смигва уж потайно, после става сериозна и добавя - Ако трябва да съм болезнено откровена по-скоро ме е страх от разлюбването. И то не като процес. А като емоция! 
- Еее… значи има още хляб в душата ти! 
- Тъй ли? 
- Ми да! Щом все още нещо ти трепети около подобни страхове… Да! И щом още го има гъделичкащия свян от това, как някой ще те заподозре, че са ти пораснали крила на ушите… И това не е за пренебрегване.
- Остави сега влюбването. Мисля поувлякохме се в дърдоренето? И току сме се видели в някой клипче в нета…
- Добре! Ще си сядаме! Че то мен никой не ме познава. За разлика от теб – усмихвам и се аз, благодаря й за танца и се връщаме на масата. 
Седим. Тя си налива. Налива и на мен. Не спираме да си бъбрим. И в тоз порядък от барово присъствие тя отпива поредната си едра глътка водка. Пали нова цигара и пита: 
- Ммм…! А я кажи моля ти се? Какво значи за теб това селяндур? Вече няколко пъти те чувам да го употребяваш…
- Гражданин който неуспешно се прави на селянин или обратното. Все до едно и също води.    
Я се смее на глас на моето определение. След което живо се интересува щом толкова знам за човешките пороци, дали съм толкова наясно и с добродетелите. Като например различните дадености, таланти, и дарби човешки. И как мисля? Самия аз имам ли някакви специфични дадености, които да речем другите хора нямат? А на мен някак от вътре ми идва и я подкачам: 
- А мога ли преди да ти отговоря да попитам нещо? 
- Питай си! Кой те е спрял?! – отвръща ми Я, протяга се отново към масата, оставя цигарата, взема чаша и отпива нова глътка от водката – Питай си де! Нали ти казах! Що млъкна?!
- Чакам да се насладиш на пороците си, за да може по-великодушно да ме чуваш – усмихвам и се аз, а тя заканително ми клати пръст: 
- Баси! Ще питаш ли, или ще се заяждаш? Щото да те открехна, че това със заяждането и аз го мога…
- Добре! Питам! Ако човек в определени ситуации може да наднича по мнооого мъничко в чуждите битиета, това брои ли се за даденост?
- Не мога да ти отговоря брои ли се преди да ми обясниш какво значи понятието „В определени ситуации“. Или какво искаш да ми кажеш с това „Малко да надничаш в хорските съдбини?“ Така че дай нещо по-разбираемо като пояснение!
Леко се привеждам към нея и започвам конспиративно да и шептя на ухо. Но ако съм честен - направо я излъгвам. Вместо това, което действително зърнах като надпис в чашата казвам, как уж съм видял, че нейните два порока - алкохолът и цигарите - ще и изиграят някой ден отвратителна здравословна шега. Я леко ме отблъсква от себе си. Позаглежда ме закачливо в очите и пита:
- Баси колко си уверен! Ти да не си ясновидец? 
- Защо?
- Баси! Това нещо е ценен дар Божи. Аз много си падам по такива хора! Винаги съм се възхищавала на този вид дарби – и докато казва това ме поглежда с нескрит интерес.
- Неее! Не съм ясновидец! – отвръщам на момента.

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2018-02-16
прочитания: 118
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 3 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход