StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,648
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 305,868
   Точки: 2,626,481
   Съобщения: 142,685
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,754

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Ная в лоното на Афала (продължението на Соко) Част 9

                                       Част 9 
 
И с право се нервеше Ная, защото от болницата бяха казали, че това нейното положение е много опасно. И ако при раждането тя нещо кръвне… Край! Може и да умре от кръвозагуба. А ако не е успяла да роди и бебетата, и те също може да погинат. Уж много опасно, пък те наистина нямаха представа, как да се сборят с проблема. И може би си бе така. Даваха и витамин К. И нещо си там за черния дроб. Там за където се синтезираше този фактор - но уви. Смотания фактор продължаваше да е в дефицит. И може би те наистина бяха безсилни ва тази ситуация. И най-вероятно за това и се държаха по този начин. Но аз реших малко да отклоня тревогите на Ная и започнах да си бръщолевя по моя си начин:  
- Ма той този Стюарт Пауър хубаво е открил този фактор. Ама защо не е открил и как да се лекува човек като му липсва я? Той е виновен! Не са виновни нашите лекари. Той защо не им е написал, какво да правят когато се срещнат с неговото откритие? – новиждайки я да клати отрицателно глава добавих - Добре де! Ако искаш пак да отидем при кака Надка?
- Е не!  Не го е открил Стюарт Пауър. Това са двама човека. Единия е мъж. Другото е жена. При тези хора за пръв път е констатирана липсата на този фактор и е изолиран като причина за това състояние. А колкото за кака Надка - тя вече ни е казала какво да правим и къде да ходим. Аз си се ядосвам защото може би съм вече изнервена от ситуацията. Но в едно съм сигурна. Подробно гледах кръвните изследвания. Наистина този Х фактор е със силно занижени стойности. И това е факт още и веднага след първата химио терапия. След последната вече е на границата на минимума. Но е останал там – на границата. Но все пак си е бил в допустимите граници. А знаеш ли това с дефицита… струва ми се, се случи след като ходихме в Тюленово. Не съм ти казала, но един път малко след като се върнахме се бях убола на игла. И още тогава ми тече много кръв. Но аз не обърнах внимание – стори ми се случайност. А може ли пък тамошните делфински процедури да са провокирали това нещо, у мен? Как мислиш?
- Не зная. Нямам представа. Нямам и идея как това може или не може да се случи от едно чуруликане под водата. Като отидем пак там ще питаме. Нали не си се отказала,  да ходим до там?
- Не! Не съм! Но мисля да споделя това с Ирен. Тя каза, че се занимава с езотерика и може  пък тя да измисли нещо.
  Така приключи този разговор. Следващите месеци бяха изпълнени с нервности и напрежение. Е обясними си беше. В това й състояние и с тези перспективи… Но така или иначе времето докато сме живи нямаше как да спре. Живота ни завъртя. Ная залисана по писането около нейно нещо си, така и не се обади на Сирената да си говорят. Боян обаче разбра за проблема на Ная, от мен - то е ясно. Веднага звънна на неговия човек. 
И пак ходихме при него. 
Той прегледа Ная и изрази една доста правдоподобна хипотеза. Каза ни как има видимо нарастване на сферичките по меридиана на черния дроб. Според него всъщност не процедурата на почистване на другия меридиан, а нарастването на плода е причината. Допълнителното натоварване на черния дроб от двата плода се е оказал решаващ фактор. Все пак нейния дроб пречиства всичко и от нея самата и от бебетата. Това се е оказвало над  капацитета му и е сринало синтеза на Х фактора. На въпроса с всички жени бременни с близнаци ли е така? Той отвърна, как самия дроб може би е бил много изтощен от това щото е чистел организма от токсините вкарани при вливанията срещу левкемията. То поначало самото раково заболяване предразполагало за такъв Х дефицит. Като се прибави и двойното бреме на близнаците - явно клетия орган съвсем е забоксувал.  
Та отново пак нищо успокоително. Но пък поне бяхме наясно какво точно става. И поне че има някакви шансове това да не си остане при нея за винаги така. Той ни окуражи, че ако онзи човек при който сме почистили меридиана на пикочния й мехур се съгласи да почисти най-малко и този на черния дроб… Нещата можело значително да се подобрят. Не можехме да му кажем, че не е човек. Още по-малко пък да насочваме въпросния мним човек, как и какво точно да почиства. Но такава ни бе уговорката с хората от Тюленово. Нямаше как! Трябваше стоически да проявим търпение. Но от друга страна и да бъдем изключително внимателни за всякакъв род кръвоизливи.   
Дойде Юли.
Отидохме пак в Тюленово. Рижко ни посрещна на вратата. Априлските котешки страсти бяха отминали и той си бе на своя пост. Кучетата вече не ни лаеха. Но Ирен веднага позна, че нещо не е наред. Споделихме и за добрите, и за лошите нещата. Казахме за липсата на съсирващия фактор. Казахме и за почистения меридиан на пикочния мехур. Тя се позамисли. Глътна си от кафето. Вгледа се втренчено в една пеперуда кацнала на цветето до пътеката и каза:
- Не се знае. Може и от процедурите да е породено това. Не е невъзможно. Щом казвате, че онзи човек е констатирал пълното изчистване на една двойка меридиани… възможно е. По принцип при тежки заболявания като това нейното организма си изгражда компенсаторен режим на съществуване. Ако Афала с почистването е нарушил равновесието в този компенсаторен режим възможно е и да е станало нещо. Но не си и помисляйте, че той го е направил от немарливост. Или пък с цел да й навреди. 
- Не сме искали да кажем такова нещо. Аз лично съм възхитена от старанието и  търпението с което тези животинки се занимаваха с мен. Само искам да съм наясно какво ми престои за в бъдеще! И има ли изобщо някакво решение на проблема ми?! А между другото тогава чичо Стойчо каза, че Афала е искал да продължим с лечението, но ние си тръгнахме защото такава си ни беше уговорката. Пък и Мишо имаше ангажименти.
- Ееее младо момиче наясно съм какво значи да получиш кръвоизлив по време на раждане. И то когато имаш проблем със съсирването на кръвта. Нека да те види Афала отново. И пак да поработи по теб. Пък тогава ще му мислим. 
Чувайки мнението и на леля Ирен ми стана ясно, как може самата истина да е някъде по средата. Но понякога по-лесно се живее, когато имаш представа срещу какво точно се бориш. И такааа… Очертаваше се за още една седмица да бъдем в онази приказна пещера. Разбрахме се процедурите да са два пъти на денонощие. Но да са по дълги - около час и половина, дори и до два ако се налага. Решихме да са в полунощ и по пладне. За мен най-интересното като начало бе, че делфините ни помнеха и много ни се зарадваха. Точно така зарадваха ни се. Обикаляха в кръг и цвърчаха. 
Този път процедурата се концентрира почти само в предната част на тялото. Особено Минка почти през цялото време стоеше пред Ная. За по-лесно и за да можеше да се отпуска Ная влизаше с пояса. И така пак се заредиха поне за мен релаксиращи, но и скучни в началото дни. Бъдещата мама беше понаедряла доста. Бе станала много раздразнителна, крива, ревлива, ааа… и много пиклива. За това и с радост приех предложението на Паламуда да му асистирам през деня в риболова.  
А извън риболовните забавления, общия режим в сравнение с предходния си беше направо мързелункаприз. Излежавахме се до къде десет. Е вярно - вечер си лягахме след два, но мисля, че всичко това си струваше усилието.   
Работата на чичо Стойчо беше малко ала сива икономика. Имаше нещо като малък трал. Влачеше го отзад на лодката си, а делфините подплашваха рибата към него. Буквално я набутваха в мрежата му. После той само я прибираше и готово. Два дена ловихме така. Голям релакс. Ама и той си разбира от занаята. Отядох си от сафрид на скара и пържена кая. 
Ааа…! Плувах и с делфините в морето. Ехааа.. там плуването сред тях е още по–вълнуващо. Личи си, че са си в свои води. Друго е да са в пещерното езеро, друго е да си с тях насред морската шир. И така я карахме три дена. 
Едната вечер решихме преди процедурата да си направим вечеря с морски специалитети. Леля Ирен ни направи нещо като блюдото на Нептун. Миди рапани… да, да рапани…! И аз не бях ял. Но тя ги приготвя ммм… И разбира се няколко вида риба. Та тогава се разбъбрихме. Ная попита от къде се познават Стойчо и Ирен. И защо нищо никога не говорят нищо за леля Ирен, а само за Стойчо и за неговите роднини. При което Паламуда каза, че жена му е маджурка и няма какво да я похвали за миналото й.  
- Ама тя от Унгария ли е? – попита Ная.
- Неее… как от Унгария? Защо пък от Унгария? – зачуди се Стойчо.
- Ами нали казваш че е маджарка
- Неее! – засмя се той – Не маджарака, маджурка. На местен диалект така казваме на преселенците от Тракия. Село Маджура дето е било до Лозенград през междусъюзническата война 1913 година е изцяло изгорено от турците. Всичките сто и двадесет семейства са прогонени. Останалите живи люде са се преселили в северна Добруджа. Че от там на всички които не са местни ги кръщавали Маджури. 
- Ахааа значи преселничка си? Така ли? – погледна я с разбиране Ная – И аз съм приселничка, ама при Мишо.
- Ееее да де ама ти не си му преселничка. Ти си му пристанала. 
- Така така... ама аз съм малко по-друга преселничка – усмихна й се Сирената и различните и по цвят очи пробляснаха в пещерния сумрак – Ама ако иска нека Стойчо да разкаже – и го посочи с пръст, като учителка която се кани да изпита на дъската някой непослушник.
Той обаче нещо изсумтя недоволно. А тя го погледна някак си топло и умолително. Като видях леля Ирен да му се моли, чак ми дожаля за нея. Сръгах Ная да й се притече на помощ по женски. Вафличка веднага схвана ситуацията. И добре се справи – признавам й го: 
- Ееее чичо Стойчо разкажи ни де. Само тя разказва. Кажи как се срещнахте – закокетничи на момента моята Вафличка.
- Как или къде? – попита Паламуда и погледна към езерцето.
- Как, къде, кога?!  Карай я както и откъдето искаш – не го оставяше на мира Ная. 
- Ама тя и леля ви Ирен си няма работа, ами сега и да разказвам… Хубо де… Ще разкажа. Беше началото на Август. Мисля на следващата година след като освободихме делфинчето. Един ден седим с брат ми до лодката на татко. Говорим си момчешки работи за щуротийки. Ремонтираме, почистваме и подреждаме мрежите. По едно време брат ми ме сръчква в хълбука. Поглеждам към морето, а то нашите приятели скачат над водата. Ама скачат ви казавам - здраво скачат. До сега не са го правили толкова близо до пристана.
- За кого говориш чичо Стойчо?
- За делфините, как за кого?
- Ама за Афала и Денка ли? 
- Не, не! За онези, които тогава ни помагаха да ловим риба. За роднините на делфинчето, което гледахме в пещерата. За тях говоря. И те се бяха научили някак си, че не всички в селото им мислят доброто. Държаха се на почтено разстояние от заливчето с рибарските лодки. Това, което направиха обаче си беше живо предизвикателство. И то най-вече към касапите. Брат ми с целия си акъл пък излезе да им маха да се скриели. При което те се разскачаха още по на често. Чак се премятаха. Нещо ставаше, но не беше ясно какво. След десетина минути се поуспокоиха. Ние си казахме сигурно се наиграха и са си тръгнали. Точно мислехме да ходим да обядваме и току до брега се чу пронизителен писък на делфин. Погледнах по посоката на писъка. А то най-едрия, който ни помагаше най-много в риболова беше почти на плиткото. Показваше се малко над водата и свиреше пронизително. Отидох до него, а той започва да плува успоредно на брега. Връщам се на мястото си - той спира и пак започва да свири. Сякаш иска нещо, но нали не може да говори животното... Добрия улов напоследък ни се изплъзваше и първото, което ни мина през акъла е, че делфините са засекли голям пасаж с риба. И сега се опитват да ни го кажат. Нашата лодчица баща ми я бе вземал да я ремонтира. Стоеше на брега боядисана поне от три дена. Докато съхнеше му помагахме по–усилено в почистването на мрежите. Помолихме го да ни даде голямата лодка за малко. Казахме му че искаме да видим дали има пасаж някъде наблизо. Той ни позволи , но само ако не влизаме на повече от километър на вътре. За нас това си бе голямо признание да караме голямата лодка на татко. И двамата си знаехме, че няма да нарушим инструкциите. Той беше излизал сутринта рано с нея та тя се поклащаше вързана на сгода близо до брега. Метнахме се вътре и потеглихме. По–големия делфин веднага застана пред носа и ни поведе. За наше учудване обаче не пое нито навътре в морето, нито към даляните. Не ни водеше и към нашата пещера. Дръпна на север покрай брега. Последвахме го. Заведе ни на около километър и  нещо, два по посока Шабла. В едно малко заливче, зад едни камъни нещо се поклащаше над водата. Около него плуваха два делфина като го обикаляха в кръг. Приближихме се. Беше отломка или някаква голяма дървения. Върху нея имаше два спасителни пояса  върху единия имаше поставени на купчина зле навити накъсани въжета. Отгоре на двата пояса се виждаха разхвърлени парцали. До тях сякаш лежеше жена или момиче. В началото не можахме да повярваме, че сме открили корабокрушенка. Това само от разказите на рибарите го бяхме слушали. Опряме лодката в отломката... да! Момиче! И то не много голямо. На видима възраст колкото най-голямата ни сестра, която беше къде осемнадесет години. Лежеше почти в несвяст. Качихме я на лодката. Дадохме й вода от кратунката. Тъкмо се канехме да гребем към село и тя от водата сякаш дойде на себе си. Огледа се и се развика: „Рожбата ми! Рожбата ми ! Дека ми е рожбата? Молим ви момци не ми затривайте рожбата” и запротяга ръце към отломката. Аз до тогава бях къде шест или седем годишен и тази дума не я знаех. Рожба – такова нещо, дори не знаех какво представлява. Тя обаче се разплака и забуйства в лодката – още малко и да ни обърне. Върнахме се и като се загледахме, а то в единия пояс над въжетата, на по-високото на сушинката имаше нещо старателно повито. Завъртяхме отломката да ни е удобно и какво да видим, бебе! Качихме го и него и се прибрахме в селото. Делфините ни ескортираха до залива и после изчезнаха. Рибарите се събраха на момента. Те знаеха какво е да закъсаш в морето. Занесоха и момичето и бебето в нас. Татко много ни похвали - мама също. Но вечерта я чух да се притеснява, че няма да можели да се справят с още две гърла. Имах и две неомъжени сестри. Мама каза, че и бебето е момиченце. Плачеше като гладно, но бе по – добре здравословно за разлика от майка си. Момичето имаше наранявания от нещо по краката и гърба. На вечеря майка ни разказа, как крушенката споделила историята си. Била на около седемнайсет години. Родом от някакво крайбрежно село ли градче ли в беломорска Тракия. Така и не съм запомнил от къде е. Говореше архаичен български език. Била от старо българско семейство останало в този район след масовото преселение на българите на север. Имала връзка с непознат младеж дошъл в селото като работник. Техните изгонили момъка. Но и двамата младежи вече знаели, че тя е бременна. Той казал, че ще тръгне с едни рибари на север и предложил да се срещнат в Румънско или в Бесарабия. А момъкът знаел, че там има български изселници. Тогава България и Турция са били в доста обтегнати отношения и трудно се допускаха току, така хора да влизат в страната ни. Та когато бременността напреднала и родителите на момичето разбрали как са омаскарени и й се скарали. То обаче избягало с още няколко българи и се качило на следващата гемията, която извършвала контрабанда с лов на калкани в румънско. Тя контрабандата на турски гемии май не е преставала, от както съществуват гемиите. А момичето се качило с налудничавата идея да се срещне с любимия си в Румънско. Малко след Босфора обаче родила на борда на корабчето. Българите, които били с нея й помогнали. Гемията попаднала в мъгла. После поне от това, което тя е чула, е че уредът, който им показва къде се намират се развалил. Най-вероятно това се е случило в зоната на магнитната аномалия около Камен Бряг. Морето било бурно гемията се разбила и така тя се озовала с детето на отломката във водата. До последно и помагал един много възрастен мъж. Другия пояс на отломката бил неговия. На втората сутрин изведнъж нещо му станало и потънал. Най-вероятно е получил нещо сърдечно защото докато потъвал се държал за гърдите. Тя говореше много интересно. Личеше си, че е грамотна. Сочеше към бебето и повтаряше: ” Сирена тя е Сирена. Във водата се пръкна. В морето видюв ден видя, като Сирена.” Нямам представа защо, но много си ме бе харесала. Усмихваше се и казваше: „Харно се илиш мой чиляк. Много харно се илиш. На моята голяма либов ми мязаш. Ша рече чиляк, че си му чедо. Стоимен. И убу име носиш. Стоимен звучи ми като - стои до мен.” После се усмихваше и казваше: „Аресва ли ти моята рожба моята Сирена, а? Кажи ми? Аресва ли ти? Тя харна мома ша стане. Тъй ша а знаш. Стоимен, Стоимен – стои до мен! Стой и до нея, ако я харесаш.” После се влоши. Имаше няколко лоши рани вероятно от отломката или от някъде другаде при самото крушение. Може би е имала тетанус. Ама тогава кой ти разбира от такива работи. Налагаха я с лук, овчи кожи и й даваха да пие прясно мляко. Последната вечер като беше жива ме извика бръкна си в пазвата извади две върви, на които висяха камъчета и каза; „Това са талисмани. Много са стари. На наши много далечни прадеди са амулети. Едното е да пази тебенка, а другото е да варди Сирена. Мола ти съ от сърце и душа като порасне и го дай.” Аз бях малък. Не знаех ни какво е талисман, ни амулет и затова казаха на мама. Тя ги прибра в скрина при новите дрехи. Момичето почина на другата сутрин. Майка ми се завайка: „Как сега ще храним още едно гърло?” Името Сирена ни се строи малко префърцунено – ненашенско и затова казвахме на бебето Ирена. Като стана на няколко месеца открихме и разликата в очите на детето. Едното бе светло и пъстро другото кафяво. Родителите ми сметнаха детето за белязано от Бога и Съдбата. Бяхме бедни хора. Семейството имаше вече четири деца. С рибарлък трудно се изхранвахме. Района не предлагаше друг поминък. За това и като стана на три годинки, дадоха Ирена хранениче на една бездетна братовчедка на майка ми. Оказа се много живо дете. Ма то и сега й личи де. Играеше си само с момчетиите. Не търпеше дълга коса. Все късо я остригваха. И всички взеха да и викат не Ирена, ами Ирен. Така я и записаха после в съвета, и така си, и отиде... Та до днес. Затова и казват и Ирен Сирената я.  Че така млади хора у наше село се появи Ирен. С нея се появиха и двете камъчета, които носим. 
- А как разбрахте за това, че камъчетата помагат при откриване на отворите на пещерата? –  полюбопитствах за кой ли път.
- Ееее... за това вече Ирен да ви разкаже. Това си е нейно откритие – засмя се Паламуда и побутна жена си по рамото – Хайде де... Сега разкажи им пък ти на хората. 
- Амиии…Аз наистина бях много диво моме. Ама от малка много си го харесвах Стоименчо. Абе кръвта вода не става. Щом мама ми го е харесала... имало е защо – усмихна се Сирената. Погали брадясалата буза на Стойчо и продължи – Ама те двамата с брат си с тези техните тайни бяха много интересни и интригуващи. Някой от момчетата-съперници се беше опитал да ги проследява както и мен по-късно, но винаги им губеха дирите в скалите. А те сякаш бяха родени за диверсанти или партизани. Нищо не казваха. И рядко напускаха пещерата преди залез слънце. Най-интересното е, че аз открих входа откъм сушата. Докато ходехме на училище не е имало нищо между нас. Чак като се върна от казармата и започнахме да ходим и да излизаме той ме заведе там. Влязохме разбира се през входа от към морето. От там те винаги са влизали с брат си. Наистина бях впечатлена от пещерата. Аз нали тогава пък и сега си падам малко мъжкарана… Пък и то с такива момчетии, и разните книжки, дето четяхме от читалищната библиотека за пирати какво друго да мисли човек, я? Това за нашия беден район си беше една идея или мечта някак си човек да се замогне. Други шансове реално не можехме дори да си фантазираме. Стойчо много ми се подиграваше, че не мога да открия входа като съм сама. Избързваше напред после ме викаше на име от вътре аз го чувах, но не виждах от къде да вляза. Направо се гавреше с мен. И не, че ме беше страх от водата или височината. Все пак съм израснала в Тюленово. Тук никъде няма плажове със златист пясък. Скачала съм и от четири метрови скали в морето. Не съм се страхувала от ситуацията - откровено казано беше ме яд на него. И не можех да си обясня как така той вижда отвора, а аз не! Разбирах, прави го с чаткането на камъчетата си. И аз опитах. Намерих подобни, но моите звучаха по друг начин. Ииии… не можех да видя отвора. Обаче после му го върнах тъпкано! Вече бяхме либета, когато аз навърших шестнадесет. Той тъкмо предната година се бе върнал от казармата. То тогава се ходеше войник задължително на осемнайсет. Него го вземаха моряк за три години. И няколко месеца ги задържаха като набор. Майка му като разбра, че се срещаме много се зарадва. Аз и нея много си я обичах. Все пак тя ме е гледала до три години. А и тя мене си ме обичаше. Тогава на рождения ми ден тя ми подари камъчето. Каза, че така е заръчала родната ми майка. Нямате представа как се зарадвах. Като ми сложи камъчето на врата направо сякаш полетях. Не зная може и внушение да е било, но като ми увисна на шията все едно някой с топли длани сърцето ми обгърна. И ще кажеш ми даде някакви нови сили. Трудно е да го опиша като усещане, за да може да си го представите. 
- А защо да е трудно да си го представя.  Аз мога да го потвърдя. Чувстваш се по-уверен и по-силен във всичко, което правиш. Поне аз така се чувствам след като кака Надка ми даде моето камъче – изповяда и се Ная.
- Така си е. Ама Стойчо още не знаеше, защото неговото му го дадоха на нашата сватба. Свекървата не му го даваше преди това. Тя си имаше теория - докато не се задомял като чинните люде бил лудо младо. Пък и тогава мама била казала - камъчето е за него, но да пази мен. И така аз бях вече с камъче на врата, а чичо ви Стойчо с неговите си камъчета в ръка. И след рождения ми ден той ме поведе пак в пещерата. Там се криехме от хорските погледи и се целувахме. Та той пак избърза както винаги и се мушна в дупката. Само че аз като наближих я видях къде е. И без никакъв проблем си влязох вътре и даже му се изплезих. Както ви е сега се плезите един на друг. Аз като ви видя да се плезите все с нас на младини си ви сравнявам.  
- Така си беше изплези ми се. Признавам. Ама от мен да знаеш грозна си като се плезиш – закачи я той. 
- Мълчи сега! Ти пък щото си много хубав с тоз големия грозен език. Не ме прекъсвай да не пропусна нещо – скастри го тя и продължи -  Та той като ме видя че съм влязла и се облещи като кукумявка на дневна светлина. Аз пак аз бях горда от себе си и случилото се. Но ако съм откровена и двамата не разбрахме какво и как стана. Той даже се уплаши. Помислил си: „Чудото е свършило! И вече и други хора също ще откриват пещерата.”  Успокои се чак като излезе на вън и като се убеди, че без да чатка с камъчетата отвора не се вижда. Е аз нали съм жена и по любопитна взех да се разхождам из цялата пещера. И в амфитеатралната част разбира се. Та тогава открих тунел в дъното. Взехме едно плоско фенерче, един железничар му го беше подарил. С прожекторчето лека, полека стигнахме до другия край на прохода. И се озовахме на входа от към сушата. Та така. После като се родиха децата... тогава  не сме идвали толкова често. Делфините обаче не са спрели да го посещават това място. Аз започнах да идвам тука пак чак след 1993- 94 година, като ме съкратиха от болницата в Каварна. Идвах и плачех тук. Мислих си, ако не стане чудо от глад ще измрем с тези промени. Ама на, не умряхме де. И децата се изучиха и си поеха хляба. И ние нашия не изпуснахме. И на хората успяваме да помагаме даже.  
- Ехааа каква историйка само – прозя се Ная. 
- Аааа няма да се прозяваш да не заспиш сега на сред процедурата – закачих я аз. 
За наше учудване обаче никой не дойде за нощната процедура. Нещо не беше на ред. До сега делфините не са закъснявали. Tе си имат биологичен часовник и не закъсняваха. Е с някоя минута може, но да не дойде никой, не е било. Всички се притеснихме. Стойчо каза, че ще отиде да ги потърси на сутринта. Сега морето било малко бурно. Предположи че може за това да са решили да пропуснат. На обяд обаче пак никой не дойде. Е наистина морето все още беше бурно, но то и пролетта не е било кой знае колко спокойно. Нямаше как да отида със Стойчо. С тази опасност от кръвоизлив и несъсирване на кръвта трябваше да съм на разположение. На обяд също нито един от делфините не дойде. Стойчо също го нямаше. Ирен отиде на мястото от което можеше да се свързват мобилните телефони. Паламуда бе обикалял по техните си места, но нямало следа от нито едно делфинско стадо. Вечерта щял да ходи на разузнаване в кръчмата. 
Вече се чудехме какво да правим. Дали не е по-разумно да отидем в къщата и като се изясни ситуацията да се върнем тук в пещерата. Малко след залез слънце за успокоение на всички в езерото се появиха три делфина. Сирената каза че са Денка, Минка и някаква друга непозната. Леля Ирен веднага се опита да контактува с тях, но животните бяха много възбудени и само нервно плуваха в кръг. След половин час ситуацията се поуспокои. Стана ясно. Имало е нещо като хайка за делфини около някакви мрежи. Денка се беше отървала с няколко драскотини но непознатата делфинка имаше неприятна за гледане рана от лявата страна на тялото. Ирен каза:
- Не е чак толкова зле ще я закърпим и до седмица всичко ще е наред. Делфините имат доста висок праг на чувствителност за болка. Не са гевезета искам да кажа. Не зная защо са я довели. Положението й е грозно на вид, но не е чак толкова трагично. Ако изключим само едната прободна рана в коремната област. Но си мисля че и тя ще мине.
- И сега какво ще правим? – попита Ная
- Ами какво, какво ? Ще я закърпя тази приятелка. Пък утре сутрин ще кажа на двете опашати хубавици да си я отведат там от където са я довели. Че ние тук си имаме друга работа.
Речено сторено. Сирената поговори нещо с делфините. Не знам как се разбират тези животни, но явно контактуват по между си за доста смислени от човешка гледна точка неща. И понеже вече бях свикнал с това, хич и не се учудих, че гостенката дойде съвсем покорно на плиткото. Личеше й обаче, как е доста напрегната. Нооо… Денка и Минка чуруликаха от вътрешността на басейна явно за кураж. Сирената си имаше в пещерата цял арсенал от медицински принадлежности и медикаменти за първа помощ и необходимост. Нали е била здравен работник знаеше си жената. Пък и ни беше казала, че не за първи път кърпи и лекува делфини. Позакърпи и кожата колкото да не виси. Погали я. Даде и рибка две от живарника и я побутна да си отплува. 
- Тази мома е съвсем дива. Не е от нашите стада, с които Стойчо работи. Защо са ми я довели направо не знам. Впрочем аз знам защото и друг път са ми водели. По скоро ми е чудно, как самата тя се е съгласила да дойде при хора, след като хора са я наранили толкова скоро. И то толкова жестоко. Ная мисля, че твоята докторка Минка не е във форма за тазвечерната процедура. Нещо е много неспокойна и тя. Може би е стресирана от това, на което е станала свидетелка. Пак ще трябва да отложим твоето лечение за малко.
- Ааа… няма проблем. Ще почакам. Може би наистина е имало голям проблем в морето. Моля се само Афала да не е пострадал. Защото само той не се е появявал.
- И аз това се моля. Чичо ти Стойчо го е обучил как да прескачат мрежите на даляните и как да избягват куршумите, когато са под водата. Но ако други делфини са подали сигнал за помощ той във всички случаи им се е притекъл. И тогава вече може да стане беля. Но той Стойчо ще се върне и ще разкаже. Млади хора стана късно. Аз смятам да си лягам, за вас не знам?
- А и ние ще си лягаме – отговорих и аз. А Минка и Денка тука ли ще останат тази нощ? Гледам плуват си спокойно и не се канят май да си тръгват. 
- Те да правят каквото си искат. Щом са преценили, че трябва да чакат посестримата им да се съвземе нека я почакат.
И така взехме си лека нощ и всеки се отправи към сепарето си. Не знам колко съм спал, но се събудих от женски шепот носен от акустиката на пещерата. Когато отворих очи до мен нямаше никой. Надникнах зад паравана и видях Ная и Сирената точно зад стеничката да разговарят, шепнейки си доста емоционално. Докато разбера какво става Ная се наметна с хавлията и двете с Ирен отидоха до езерото. После седнаха до плиткия участък. Наредиха газовите примуси около водата и започнаха да се вглеждат в нея, сочейки нещо. Първо си помислих. че или Афала е пристигал и нещо не е добре. Или че кожата на непозната делфинка нещо се е разшила. Станах и аз и се приближих до тях с въпроса: 
- Какво става?
- Нищо което да е за мъже -  сопна ми се някак си Ная – Ти защо не спиш?
- Брей много си серт бе мамче. Какво пък толкова тайноженствено става в езерото. Да не би делфинките да си правят интимни коламаски за предстоящи свалки, че пък чак да не е за мъже?
- Не! Не си правят интимни кола маски. Стига с твоите глупости. Дивата делфинка ражда в момента.
- Ражда в момента ли? – зачудих се не на шега - Че тя пък кога забременя, че кога пък и започна да ражда. При делфините толкова ли бързо стават тези неща – взех да се почесвам аз по врата, подсмихвайки се.
- Мише дръж се сериозно де. Животното страда в момента. Била си е бременна! Леля Ирен е на мнение, как другите две може би съвсем тенденциозно са я довели тук. Знае ли са, че ние сме в пещерата. А Ирен може да помогне, ако нещо се влоши след травмите, които делфинката е получила.
- Еее  може би си права. Това не е интересна гледка за мен. Аз отивам да си лягам пак. Пък като се роди делфинчето… аз ще потърся баща му да се напием от радост. Ама трябва първо да ми кажете мъжко ли е или женско  – и виждайки учудения поглед на Ная добавих – Вафличке що ме гледаш така учудено? Ако му е първороден син ще го изнудвам за повече пиячка. 
- Меркантилен алкохолопоклонник. Как можеш да изнудваш някого с алкохол само заради пола на детето му?
- Еее такива сме си ние мъжете. Гадняри си падаме, когато някой има да черпи за такива неща. А я кажи тя таз делфинката де… дали няма да вика и да кряка много докато ражда... щото това ще  ми пречи да спя.
- Е да бе…! Ей сега ще я помолим специално за теб да ти пази тишина. Ако я боли нека си вика животното. Ти пък сега?! Ама Мишо… ти си отвратителен! – взе да се самонавива Ная - Твоя сън ли е по-важен или състоянието на една бъдеща майка, па било то и делфинска?
- Не се тревожи Мишо. Няма да я боли – намеси се помирително Ирен - Нито ще вика при раждането. Делфинките винаги раждат в присъствието на една или две съратнички. Явяват се нещо като акушерки. Едната следи и защитава от евентуални хищници, които могат да са привлечени от кървавите следи, а другата се грижи за родилката и малкото. И при нужда помага когато някой от тях трябва да си поеме въздух, като го избутва на горе към повърхността.
- Ето видя ли Наичка, дори няма да го боли животното. Ееее тогава му кажете да не шляпа много с опашка от радост, че напоследък трудно спя – отговорих аз и направих ветрило с ръката си пред носа и размърдах пръсти.
- Мишо наистина си станал много гаден! Как може да говориш такива неща?
- Не му обръщай внимание Ная. Не виждаш ли, че нарочното говори така, за да те дразни. 
- Ама той наистина ме дразни. Никога не е говорил така. Сега защо такива ги плещи? – продължи да емоционалничи Ная, но като видя как се подсмихвам започна да ме налага по гърба – Ама и аз съм една патка… Защо ли всеки път ти се връзвам? Това не мога да разбера? - и после се обърна към Ирен – Ама наистина ли няма да я боли? Или ми го казваш, защото и на мен това ми предстои?
- Да! Наистина няма да я боли. Или поне не толкова колкото хората ги боли в такива ситуации.
- Е как така? Делфините нямат ли родилни болки и мъки?
- Почти нямат. Или имат, но много малки. Тя Природата си знае работата. Първия фактор на обезболяване е самата водна среда. И второ делфинките акушерки издават по време на почти цялото раждане особени звуци, които играят ролята на обезболяване или по докторски казано на анестезия. Предполагам с ултразвук извършват нещо като епидорална упойка в гръбначния стълб на родилката и тя не усеща почти нищо.
- Стига де! Вярно ли е това? Ама то тогава и аз искам така!  
- А не може такива неща да стават. Ти нямаш опашка. Това е валидно само за животни с опашки. Ама пък като знам какво си гяволе нищо чудно някъде и опашка да криеш – изплезих й се пак и потърсих с поглед подкрепа от домакинята ни - Я завърти задницата да види леля Ирен с кого си има работа – и направих знак с показалец да се завърти.
Тя се завъртя. Опъна си нещото там с което спеше пижама ли му вика памучен клин ли му вика, не съм в час с женските парцали за спане и ми се облещи:
- На да видиш че нямам никакви дяволски опашки – и накрая ми се изплези. 
- Ааааа… не може то тъй. Кажи й лельо Ирен. Кажи й че е така. Нека първо да си пусне или да си покаже скритата дяволска опашка и чак после може да се подложи на такава делфинова процедура - анестезия или обезболяване, както там се казва.
- Аааа Мишо не си прав – през смях се обърна към мен нашата домакиня – има няколко места в света където това вече се практикува. И то без значение дали жената е с опашка или без.
- Кое се практикува, че не разбрах? На жените да им присаждат делфинови опашки? Или да им вадят от дупетата дяволските такива? А да не би първо да искат да се извърши едното и чак след това да ги пускат да си търсят делфинки акушерки, а? – не спирах да се зевзеча аз.
- Нееее – едвам се съдържаше от смях жената – Ама как ти идват такива щуротии на езика. Няма нужда нито от присаждане, нито от костюми с делфинови опашки. Нито от вадене на дяволски опашки от дупетата. Друго имах в предвид. Има вече случаи и в Мексико, и в Одеса в Украйна на раждане под вода с помощта и асистенция на делфинки като акушерки анестизиолижки. 
- Еее…еее… еее…! Ехаа… ! Стига деее… Тук вече направо ме закачи да вися и на най голямата си чуденка която мога да нарисувам. Това ми се струва вече си го измисли – наистина се зачудих аз – Не, не, не може да бъде! Къде пък го има това? Къде казваш?!
- Еее… не е така Мишо. Защо да те лъжа. Има ги тези раждания! Вие сте млади хора. Нали там по компютрите си контактувате в интернет. Потърсете и ще видите. Има даже филмчета снимани за такива раждания. На мен децата ми ги показаха. Не сте ли срещали статии за Игор Чарковски. Според това, което съм чела за него той е бил свидетел на не по-малко от петнадесет хиляди раждания във вода. А има и един прословут случай в Черно море, в който всичко това се е случило в присъствие на делфини и то диви и неподготвени. Всичко е било абсолютно спонтанно и случайно. Без режисура и без някакви комерсиални рекламни цели.
- Е неее… това не може да бъде – продължавах да не вярвам аз.
- Мише стига спори! Нямаме време сега да се разправяме с твоите вечни съмнения. Ако ще гледаш как раждат делфинката, ела и гледай? Ако ще спиш, ходи да си спиш. Ние тук може да се наложи да помагаме на това клето животно в езерото. Пък утре като съмне вземи таблета, иди на онова място където се лови мрежата и си гледай колкото искаш, каквото там не ти се вярва.
- Добре деее… Отивам да си спя. А вие си бабувайте тука по женски. Няма да ви се мешам. И щом няма да има родилни викове, ще дойда на сутринта да ви инспектирам, как сте се справили.
- Добре, добре. Хайде лека нощ хвъркати инспекторе! Няма да ни липсваш, що касае това наше начинание – каза Ная.
После се опита да ме поизбута нагоре към нашето сепаре. Аз обаче се запъвах нарочно и обръщайки се през рамо не спирах да се заяждам: 
- Ааа… и ако там нещо с вашата пациентка се влоши... Още от сега ви заявявам, че на такава родилка-стозъбка изкуствено дишане уста в уста няма да й правя. Ама колкото и да ми се молите.
- Няма, няма да те караме нищо да правиш от към устата й! Току виж ти отхапала златното езиче. После с какво ще си ръсиш наоколо мишоглупизмите. Хайде омитай се сега да си спиш – продължи да ме бута нагоре Ная
На последното завъртане успях да я целуна за лека нощ, отидох и си легнах. Но докато заспах това, което каза леля Ирен не ми излизаше от главата. И все не можех да повярвам: „Стига де! Имало делфинки акушерки извършващи анестезия на хора. Ако това можеше да става… защо не са направили такава машина, която да излъчва същите звуци и готово? Пускат машината тя започва да звучи?! И родилката не я боли. Да де, ама то ако беше толкова лесно и безболезнено всички богаташки щяха да раждат по този начин. Или с делфини, или с такива машини.” И може би някъде кръжейки в мислите си около делфинките и техните копия машинките със антиболка звученията съм заспал. На сутринта като станах делфинчето се бе родило. Стори ми се че е много симпатично. Не се отделяше от майка си. Ирен каза, че ще настоява утре Денка и Минка да изведат и него и майка му в морето, за да можем ние да си вършим нашата си работа тук. Но така или иначе получи ни се още един ден луфт в програмата. Леля Ирен не спираше да ни се извинява за забавянето. 
Към десет сутринта излязохме за малко с Ная на вън. На нея обаче нещо и се кривна траекторията на настроението и се прибрахме без време. Абе бременна работа ту и е така… ту и е онака. Аз обаче и дръпнах от ръцете камъчето и отидох до онази точка където се лови интернет. Много се бях бъгнал на онази тема с делфините дето са акуширали на хора и реших да проверя. Ами наистина! Има такъв човек като име поне в интернет. Той май ще се окаже реална личност и наистина се казва Игор Чарковски. И да! Извършил е много раждания под вода. И наистина пишеше, как на едно от ражданията на жена в Черно море са присъствали и делфини. Имало е много свидетели. Поне по това което пише и всички са видели как делфините разбутали хората и застанали пред родилката и помогнали в раждането. Вярно или не, но така пише в нета. Според това което прочетох…наистина -  метода му не се признава като официална практика в медицината. Нито от украинците, нито от руснаците.  
Хе, хе, хе и наистина имаше едно филмче в You Tube  ето на този линк … Вижда се как една жена ражда в присъствие на делфин. Вече кой какво прави не е ясно. Няма някаква специална фонограма, за да е ясно делфина как участва само със звук или влияе и по някакъв друг начин с присъствието си. Но се вижда ясно как жената стоеше в някакъв басейн и делфина през цялото време беше близо до нея. И напираше да е колкото се може по на близо до родилката. Не разбирам от раждания, но ми се строи - бебето излезе с много голяма лекота. Ная и тя беше впечатлена от това което и разказах, че съм гледал. http://www.clip4e.com/play_unikalno_jena_rajda_pod_voda_sred_delfini.htm  Но някак не прояви интерес да го види на самия момент. Виж като я питах за снощното делфинско раждане ми отговори, как в тъмната вода трудно се е виждало. Не било ясно и там кой какво прави. Но делфинчето се бе родило живо и здраво. То това си беше неоспорим факт и към момента. Нямаше нужда някой да ми доказва нищо по този въпрос. И въпреки, че кожата на делфинката беше яко разпрана и закърпена от Сирената доста неглиже, животното не показваше никакви признаци за болка, както от раната така и от самото раждане. То вярно, че е диво животно и трябва да плува за да си брани чадото и след това… ама мен това нейното спокойствие ме впечатли. Но така или иначе страстите около делфинското акуширане позатихнаха.     
Привечер се появи и Стойчо. Беше много притеснен. Ходел на всички места където са ловували с Афала. Подавал му сигналите, с които го викал, но симпатягата го нямало и не се явявал никакъв. Той ни бе казвал, че не веднъж е губил делфини, но всеки път му е било тежко:
- Те са много интелигентни животни и човек се привързва някак си – сподели Стойчо докато вечеряхме – Не мога така лесно да махна с ръка и да кажа друг ще си обуча. Тук в пещерата все по-отбрани идват. До сега пет или шест съм загубил. Два ги намерих убити около даляните. Другите три… един ден просто не се върнаха. С тях не знам какво е станало. Но след първите, които намерих мъртви до мрежите всички останали съм ги учил как да ги прескачат. А кой от тях колко е усвоил и колко използва наученото… Това от тях си зависи. 
- А защо трябва да ги учиш? 
- Ако не ги науча те не могат да разберат, че от другата страна е свободата. Дано поне Афала да си е свършил работата по Ная. Работата хич не е розова. На седем осем даляна мрежите са накъсани.  И това е така може би от месец. Системно някой ги къса. Всички обвиняват делфините. Никой не иска да ме чуе, че делфините не късат току така мрежи. Но може би някой ги насъсква. Не мога да разбера защо. До сега не е било такова нещо. Всички пострадали са се настроили срещу делфините. И лошото е че пострадалите се увеличават. Нещо става, но не мога да разбера какво. С мен малко говорят защото знаят, че аз до последно ще защитавам тези животни.
- Май има нещо такова. От както сме били предния път тук, с особено внимание слушам всякакви новини що касае тези симпатяги. Всички казват, че много са се размножили в Черно море. Слушам и мнения как пречат на риболова и друго… от началото на годината до сега има намерени мъртви на брега над петнадесет – може би несъзнателно наля масло в огъня Ная.
- На юг работата е ясна. Там има луксозни ресторанти, които тайно предлагат филе от делфини, но тук при нас кой и защо прави тези бели не ми е ясно.
- Е не може ли някакво друго животно да ги къса тези мрежи? – попитах аз
- Не. Преди обвиняваха тюлените. Но тях от средата на шестдесетте никой не ги е виждал. А друго животно не е способно на това. Освен тюлените пак да са се появили, но много се съмнявам.
- Ама то за това ли това село се казва Тюленово. Да не би наистина тук да е имало тюлени, а чичо Стойчо? – възкликна Ная.
- Да имаше. И не бяха малко. Криеха се в пещерите около селото, та чак на юг до Камен бряг се подвизаваха. После като дойде народната власт и на рибарите като им наложиха петилетни планове със социалистическите съревнования и те започнаха да ги убиват. Пречеха им. На юг и на север от нас другите рибари от черноморски риболов нямаха такава допълнителна конкуренция. Пък и взривовете около нефтените находища доста ги наплашиха. Последно си спомням към шестдесет и някоя година някакви водолази от Демократичната Германия идваха тука на научна експедиция и бяха открили един тюленов скелет в една подводна пещера. Повече нищо не съм чувал за тези отшелници. Ама името на селото така си и остана Тюленово.
- Че то пък защо само тук е имало тюлени. Май никъде по нашето Черноморие няма такива животни.
- Така си е. Те са пренесени от егейска Турция. Една или две двойки са подарени от някакъв паша на румънската принцеса дето е имала дворец край Балчик. Ама като дошло ред да се изтеглят след окупацията си тя ги пуснала на свобода. А животните се заселили тук около нашето село. Размножавали са се в пещерите наоколо. Той тюлена монах така обича да си живее из пещери. Пък и тука трудно са го откривали рибарите. Виж тюлените навремето наистина късаха мрежите това и аз го помня. Но за делфин се съмнявам да отиде нарочно и да къса мрежа. За него не е проблем да си хване риба в открито море. Защо да си създава проблем. Делфинските стада прихванат ли пасаж си го отклоняват на където си искат и си пируват с него докато се наситят. После го оставят и отиват да си играят на воля. Делфина е малко като птиците, които се хранят по-малко но по-често. Нали трябва да летят. И делфина е така не може много да преяжда. После нали трябва да плува. Ама иди, че обяснявай на някой я!
Малко след вечеря всички делфини от езерото изчезнаха. Може би искаха да ползват прикритието на тъмнината и да отведат малкото и родилката в открито море. Ние пак се разговорихме за тях и чичо Стойчо някак с носталгия ни сподели как и баща му пък и неговите родители особено майка му хранели много топли чувства. Направо обичали делфините. После си тръгна. Плануваше да мине пак през кръчмата. Надяваше се някой да си сръбне малко повече и все нещо да се изтърве или похвали, ако е участвал в гадостите срещу опашатите симпатяги около мрежите.
Вечерта атмосферата беше много тягостна. На леля Ирен не и се говореше. Дояждахме си някакъв десерт, а виждам, как леля Ирен е притеснена и тъжна около ситуацията. Някак ми се искаше да и покажа, че не всички хора се отнасят с омраза към тези животни. И това, как има надежда нещата да не са толкова зле. И като не измислих нищо за самия момент реших да я върна малко назад във времето:
- А защо бащата и бабата на чичо Стойчо са тачели толкова делфините. Не ми се вярва да е било просто така. 
- Е Мишо Неверни може пък да е имало защо – изгледа ме кръвнишки и се обърна към нашата домакиня - Той Мишо след като се запознахме три пъти ми проверява паспорта дали се казвам Ная, щото не бил чувал още момиче с такова име. 
- Ами така си беше. Да! Знаех, че има вафли Ная, ама за жена не бях чувал. 
- Видя ли аз какво ти казах. Така че ти си ни разкажи. Пък може да си сигурна, как той след малко ще се пука по шевовете, че в момента не може да провери в интернет имали нещо вярно в разказа ти или не - изплези ми се Ная, а Ирен се засмя и си започна да разказа:     
- Дааа наистина баба му на чичи ви Стойчо не само обичаше делфините тя ги Боготвoреше. И наистина е имало и защо. На чичи ви Стойчо баща му, Захари се казваше човека... – спря за малко разказвачката, загледа се в една точка сякаш да си припомни нечия физиономия и после продължи - И той пък, и братята му, са били много палави деца. Та един ден по-големите братя на бащата му на свекъра решили да му правят рибарска кръщавка. Вземали лодката на баща си и качили Захари вътре. Сложили малко сухари и две кратунки с вода и го закарали на около километър навътре
- Чакай, чакай! Това за бащата на чичо Стойчо  ти ли става дума? А какви са тези кратунки с вода? Какво е това?
- Да за свекър ми като бил дете иде реч. Кратунките...!? Кратунките...!? Да де вие сте млади и не помните старите самородни български термоси. Кратунките, това е едно растение... Плодът му е кух. Като изсъхне може да се пробие и в него да се съхраняват течности. Навремето са го ползвали като резервоарчета за вода. Като дойдете после у нас, ще ти покажа. Сега ги ползват за декорации. Та да си продължа мисълта...  После малчуганите оставили Захари сам в лодката вземали му греблата и с плуване подпирайки се на веслата във водата се прибрали до брега. Това било за тях рибарската или пиратската кръщавка. Да може с гребане на ръце, или като намери за добре непокръстения рибар или пират,  да се прибере до селото. Да, ама детето не успяло да сколаса до след обяд. И западняка като духнал от към брега - завлякъл го навътре в морето. И така както малките самозвани кръщелници го виждали, че е наблизо… Изведнъж той започнал бързо да се смалява. Накрая докато се усетят зачезнал зад хоризонта. Казали на старите чак след час. Здравата се били уплашили, пък и не било шега работа. Рибарите веднага тръгнали с моторниците, но не могли да го открият. То за проклетия и мъгла се спуснала, точно тогава. И така детето се изгубило в морето. На втория ден вечерта вече го били отписали и него, и лодката на баща му. Майка му ридаела, а братята му ядяли бой сутрин, обед и вечер. На третия ден вече подготвяли опелото за следващия. На четвъртия ден призори, лодката се появила на хоризонта малко по на юг от селото. На пръв поглед от далече била празна. Нямало гаранция дали детето е в нея или ако, е в нея, дали е живо. Всички чакали с притаен дъх моторниците, които тръгнали към неголемия плавателен съд на невръстния морски кръщелник. Детето било там. Много изплашено, силно обезводнено, но живо. Всички си отдъхнали. Свекърът бил будно дете. Де викат старите хора, от стара коза яре. Сечало му пипето още от малък. Та бил си направил от седалките и един стар брезент навес в единия край на лодката и там се криел през деня. Като му станело много горещо се къпел във водата и се държал за едно въже. Признал си, че в началото бил много изплашен. И за начало когато първата вечер почнало да се здрачава… легнал на дъното на лодката и го ударил на рев. И то на глас! Здрав рев - без никакви притеснения. До тук можело да му се вярва. Но от тук нататък няма доказателства за това, което разказал. Но пък било интересно. Според думите му всяка нощ без изключение около него изплували делфини. Така както ги описал са били афали.  До зори делфините били неотлъчно около лодката. Плували тихо без много звуци или игри все едно спели и те заедно с него. Чувало се само пъхтенето им. То може би и затова моряците на афалите им казват пъхтуни. От време на време дружелюбно настроените опашати плувци побутвали лодката. През деня обаче изчезвали така ненадейно както се и появявали привечер. Предположенията на хората са, че са го охранявали и са го насочвали постепенно към някое течение, което да го върне близо до брега. Делфините са наясно с пространствата в морето и с теченията. Пасажите риба, с които те се хранят в края на краищата са подвластни точно на тези течения. Никой не знае дали това са фантазии на детето от уплахата или истина, но факта, си е факт. Свекърът Захари без гребла се върнал след три дена на почти същото място. От тогава майка му, сиреч на чичи ви Стойчо баба му се молила на две икони. Едната била на Дева Мария с младенеца. А зърнела ли делфин някъде в морето тичала да пали свещи пред иконата на свети Николай чудотворец, който спасявал бедстващи моряци в морето. Та за това бащата на чича ви Стойчо и баба му имали много добро отношение към тези животни. Именно и точно след тази случка, в семейството те били издигнати в култ като спасители. Но работата била и така и така. Майката на свекъра боготворяла делфините, но пък ненавиждала касапите, които били четирима в селото. Направо и открито си ги кълняла само в мига, в който ги зърнела да отиват на лов за делфини. А видела ли корабите на ловците на делфини… охооо… тогава се изправяла на брега и почвала да опустосва с пълно гърло. То онзи бой в кръчмата дето станало ясно, как са умрели делфините в пещерата пак заради нейните клетви е станал, я! 
- Ясна е работата. Ами с право си ги е обичала жената тези животни. И казваш в цялото Черно море я има хиляда бройки от този вид, я няма! Ужас! Ми те касапите са си били направо за убиване - не за бой. Само хиляда бройки за цялото море. Ужас! Значи те идват тук да се лекуват, а тези диваци ги избиват? Ужас! – завайка се Ная. 
- Нещо такова се получава. Да определено идват тука за лечение особено за малките си. И ние им помагаме, когато за тях е невъзможно да си помогнат сами. Интересното е, че нашите делфини дето си ги познаваме водят други диви, които нищо не ни разбират, като им говорим. И става така - ние говорим на Афала или Минка или Чочка, а те им превеждат на техния си език. Какво ли не съм им правила като лечение. Всякакви неща съм намирала по тях.  Вадила съм куршуми от телата им. Вадила съм стрели на харпуни. Дори кухненски нож съм вадила. А колко врязани в кожите им части от мрежи и проволки от тралове и други дънни мрежи за калкани това да не говорим.  Може би и затова те отвръщат със същото. Доведем ли тука болен човек или жена с проблеми около бременността, могат ли да помогнат вие виждате - помагат. Идват без много уговорки. Въпроса е да констатират, че могат да помогнат. Иначе нормално те плуват с около дванадесет двадесет километра в час. Смятайте, че за едно идване до тук губят поне час и половина от зоната в която ловуват.
След разказа й се приготвихме да си лягаме. Там в сепарето с Ная си поговорихме решихме въпреки създалата се ситуация да останем още два дена. И ако Афала не се появи да си тръгваме пък каквото почистил, почистил за тези трите дена. И това да е. Легнахме къде единадесет.
По някое време обаче се събудих от пронизителни писъци, които само делфините мога да издават. Наскачахме веднага. Беше Афала. Явно пристигаше за процедурата в полунощ. Много му се зарадвахме. Ная си облече банския. Леля Ирен също. Когато обаче влязоха във водата Афала се допря до Сирената и започна нещо да и чурулика. Освен това непрекъснато си подлагаше лявата страна към нея. Тя поклати глава и започна да го опипва по гърба до перката. Схванах, че нещо не е наред и попитах:  
- Какво му е? Да не са го ударили и него с нещо?
- Не точно! Простреляли са го. На две места. Единия куршум е излязъл, но другия е заседнал в него. Ще трябва да го извадя. Ще може ли да ми донесете лампите по на близо?
- Че от къде пък у рибарите пушки те да не са ловджии? – попитах и някак в главата ми нахлу много яд и неприязън към тези хора.
- Те може да не са рибари. Откакто едни небезизвестни групировки купиха Черноморски риболов, има разни стрелци дето се разхождат по даляните и раздават правосъдие и сред рибарите и сред природата.
- Аха ясно. Явно става нещо. Може би има някакви скрити мераци и сега заради това делфините ще го отнесат!? Така ли? 
- Нещо такова се получава. Опитват се да ги натопят като виновници за неуспешния риболов. А никой и дума не обелва, че от Резово до Шабла крайбрежната зона е цялата в незаконни даляни. А после делфините ги късали и им изяждали рибата. Глупости на търкалета. Риба си има достатъчно, но те искат да има безкрайно много, а то няма как да стане. Нашето Черно море не е плитко. Има дълбочини до две хиляди метра и кусур. Но под двеста метра дълбочина има сяроводород и от там надолу няма живот. И така поради това ограничение няма онзи огромен ресурс от фито и зоопланктон, който да храни рибата, както това става в другите океани и морета.  Не е като Океана или в Средиземно море. Количеството риба си е обвързано и с разни природни цикли и процеси. Природата изобщо не се интересуват от това, че някой бос на групировка е теглил кредити за да кара скъпа кола и яхта. Или че има за това да плаща на банките. И понеже не могат да застрелят Природата - стрелят по когото могат от нея.
- И сега какво ще правим?
- Ами каквото правя винаги в такива случаи. Ще му извадя куршума, ако мога. И ще го оставя да си прецени кога иска да си отиде. Виждам, че е дошъл по тъмно. Не дойде на дневния сеанс. Явно и той е уплашен.
- Ама той нали няма да умре? – изхлипа Ная. 
- Ная стегни се де! Не вярвам да е пред умиране! Изглежда във форма приятелчето -  поне физически. Добре лельо Ирен! Да действаме! С какво мога да помагам? 
И я метнахме. Не беше толкова сложно. Куршумът бе заседнал на плитко. Някъде в подкожната мазнина. Девет милиметров. Приличаше на такъв от пистолет. Най-вероятно Афала нали е обучен, е успял да се гмурне, а куршум дори от автомат да е изстрелян, след втория метър във водата губи седемдесет процента от силата си. За десетина минути се справихме. Леля Ирен беше направо майстор. Ама докато го вадеше на мен ми настръхваше всичко дето е космато по тялото. Чак бенките ми изтръпнаха като гледам как бърка с пинцетата в дупката в тялото му. Афала обаче се държа геройски. Свършихме. Тя после го потупа и той започна да цвърчи. 
- Хайде опашатко, отивай да си плуваш -  пак отърва кожата! Само дето е малко надупчена, ама нали няма да правим бална пелерина от нея… така че не бери кахър! Все още ще се харчиш сред делфинките – каза тя и го побутна към дълбокото.
- Ама няма ли да го превържете? Раната така ли ще остане? Как ще зарасне? – взе да се притеснява нашата психоложка.
- Не знам Вафличке. Нищо не разбирам от делфинова пластична хирургия.
- Не се притеснявай моето момиче. Такъв тип прободни и огнестрелни рани, ако не са засегнали мускулите им бързо заздравяват. Подкожната мазнина изпълва отвора или разкъсаната зона и прави мастна тапа, която не позволява на микроорганизмите да инфектират мястото. Като се вземе в предвид, че и на два часа си сменят кожата, ако няма вътрешни усложнения раната им минава като на куче. 
  И може би наистина бе така. Опашатия лечител си беше във форма въпреки раната. Явно е гърмян заек и не се беше травмирал чак толкова. Дори си изпълни процедурата. Отдъхнахме си като застана пред Ная и буквално с поклащане на глава я подкани да влезе в езерото. Жеста му бе много красноречив. Остана обаче в пещерата и за обедната процедура и за другата вечерната. А на мен много ми бяха интересни като се засякоха с Минка на обедната процедура. Голяма радост беше. Най-вероятно и двата делфина си знаеха какво и как са преживели при последния набег на неизвестните мародери. За пръв път виждам животни така да се радват едно на друго. За сетен път се убедих, че тези тук са повече от животни. И още повече намразих тези, които са стреляли по Афала. А може би и бременната делфинка е била подложена на някакъв подобен тормоз… За да се реши да влезе при хора и то не къде да е ами в пещера!?
В разрез с всичко планувано от нас на следващата вечер обаче нещата приключиха. Чичо Стойчо и той дойде. То това беше на другия ден привечер. Контактуваха си с Афала. След това чичо Стойчо ни каза как Професора отказал повече да идва. Нямало смисъл. Всичко и с Ная и с бебетата било на ред. Минка и тя остана до последния сеанс. Взехме си довиждане с опашатите лечители. Ная не можеше да се раздели с тях. Прегръщаше ги и ги целуваше където завари. Те също бяха много възбудени. Сякаш усещаха, че може би няма да се видим вече и все при мен и Ная се въртяха. Е тя малко си и поплака разбира се. После те отплаваха, а ние си събрахме нещата и към призори отидохме в къщата на Ирен и Стойчо. 
  Имахме останала храна за още два три дена и беше нелепо да си я връщаме в къщи. Поискахме да я оставим на домакините. Отказаха категорично. Но пък в отговор решиха да ни поканят за два дена на гости, ако искаме да си я изядем на място. 
Е Юли месец беше. 
Така де! Кой се дърпа от покана за гости на морето по това време на годината я? И така останахме в хората за два дена. Аз щях да приема и за повече, ама Боянския се обади, че излязла работа със самолета. 
Е така стана, че и Ная имаше възможност да поплува с делфините навътре в морето. С чичо Стойчо я заведохме да види, как той лови риба с помощта на опашатковците. Та  там поплува малко и то наистина в дълбоки води. То и това си беше част от целта на самото мероприятие. Справи се блестящо. Всички много се радвахме на успеха й. И пак последва сбогуване с делфините.
Но след това ми се стори, че май аз сбърках нещата донякъде, с непредвиденото оставане. Сякаш нова беля ми дойде на главата. И не че беше лошо, но се завъртяха едни разговори и един голям бръмбар като влезе в главата на Ная…  Ама то щото аз съм си виновен. Ще си призная. Те си говориха нещо за делфинката, която роди при нас и за родилните болки. И аз какво се заслушах и им казах, че то не е голяма философия да се ражда. Ама и аз с тази моята уста ще кажеш, че не съм пилот ами АГ специалист.
 Подхванахме спор. 
И дето викат старите хора ни в клин, ни в ръкав сам дръпнах опашката на кучето. Как ли? За да им докажа как раждането не боли пак им напомних за онова клипче от Мексико дето една родилка раждаше с делфин. И бебето излезе като едното си нищо. Те го бяха вече забравили около перипетиите с Афала. И стана белята. 
Та Ная и леля Ирен като се зазяпаха в него клипче… Поне три четири пъти го гледаха последователно. И леля Ирен като каза, че делфина много и приличал на Денка и край. Ная като каза: „Аз искам да раждам с делфините на леля Ирен.” Айде Ная е млада и е първескиня… Е може и да е психоложка ма в това и състояние всичко може да се очаква от нея. Ама леля Ирен е зряла жена. Обаче и тя веднага се хвана за хрумката на Ная. Нали си бе професионална акушерка… и веднага заяви:
- Готово Ная! Аз съм за идеята, ако Мишо не възразява - ще го направим! Стига докторите да ти позволят.
- Ха! Че аз пък да не би да ги питам. Вече трети път им подписвам, че не искам да ме лекуват защото не знаят как. Била съм прецедент. Ми добре като е така ще си търся начините като за прецедент. Така че сега и да отида при тях за такова сложно раждане, кой знае, как ще се отнесат с мен. И ако ще раждам тук мисля само да си направя изследванията при тях... Искам да си видя този Х фактора как е. И ако всичко е наред с него и  с другите показатели… И ако ме приемаш, направо идвам при теб. Ако не става с делфините… поне едно домашно… пардон пещерно раждане във вода ще се опитаме да направим. To сега е много модерно това домашно раждане. Хем ще съм в крак с еко-родилните тенденции. Нали Мишленце?
- Нали Наичка. То домашно да! Ама Вафличке това си е наистина и направо  пещерно раждане. Хубаво си помисли Уйлма?!
- Ееее… недей така де! Падам си аз по този род изчанчени иновации. Мишо и той обича новите неща. Нали Мишленце хвъркато. Нали не възразяваш да родя тук в езерото и леля Ирен да ми е акушерка. А защо не и Минка и Денка да помагат. Ако се съгласят разбира се. В езерото водата е топло през цялата година. Така че какъв ни е проблема, а? Какво ще кажеш, а Мишок?
- Ако Мишо е съгласен аз съм готова да поема отговорността и за двата вида раждане. А пък както дойде. Защото с моите делфинки на много хора съм помогнала. Но до сега раждане не съм имала като случай. Но то хората нали така казват - винаги има за първи път, нали?
- Ми какво ще кажа. Ако родиш и в пещера и с това камъче от преди осем хиляди години ти наистина ще бъдеш като Уйлма Флийнстоун. Какво друго да кажа, я?  Тя работата е ясна. Знам си аз какво ще стане. Ако всичко върви добре няма проблем. Ама ако нещо се обърка Ная ще си пати, а Мишо пак ще тегли. Ще стане като ония път. Тя ще забърка кашите пък аз ще бъда в безсъзнание после от пренапрежение. 
- Ееее стига де. Ти тогава само за малко се поолюля и те докторите те приспаха. Ама моята коса си остана като на Снежанка, нали? 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2018-03-08
прочитания: 87
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход