StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,988
   Потребители: 12,344
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,567
   Точки: 2,643,312
   Съобщения: 147,265
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,768

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Ная в лоното на Афала (продължението на Соко) Част 7 (2)

Част 7

-                     Айдеее… хвъркатия многознаев пак се намеси – иронично ми се озъби Ная.

-                     Еее Мишо щом разбираш от тези неща и казваш, че е така - вярвам ти.  Само че явно тук при тях е точно обратното. Мозъчния импулс на делфина изразяващ се в желанието или по-точно в посланието всичко при бебето да е наред се превръща в звукова вълна… И тази особена вълна се изстрелва към бъдещата майка. Но поради специфичният характер на излъчването, когато достигне до плода тази… Аааа…? – зачуди се за момент Ирен - Как ги нарече ти тези радио-телефонни вълни… Че ги забравих…

-                     Честотно модулирани!

-                     Е така де…! Tа сигурно точно такива модулирани вълни между мисъл и звук може би спомагат за правилното развитие на мозъка на делфинчето-бебе. Та поради тази причина мое младо момиче ти не се притеснявай. Колкото и малък да е шансът да успеят в това начинание делфините ще се борят, за това децата ти да могат да тичат и скачат наравно с другите човешки деца. Аз ти казах как е за тях – церебрално увреденото делфинче е на практика мъртво делфинче. Те определено си мислят, как и за нашите деца е като при тях. И за това съм сигурна в едно! Могат ли нещо да сторят да оздравят децата ти - те ще го сторят.

-                       Звучи много мило и много приятно. Специално пък за моето ухо обръгнало от непрестанни увещания, че за проблема ми няма лек. Случва се вече втори път в живота. И за левкемията така твърдяха. Но ето ме жива пред вас. Лельо Ирен, а нали това, което казваш си е истина. И ти не говориш така само за да ми вдъхнеш вяра или да ме успокояваш? – почти през сълзи попита Ная.

-                     Еее… Ти пък сега! – смъмрих я аз - Кой нормален човек ще си признае благородната лъжа преди да е изчакал позитивния ефект от нея!?.

-                     Мишооо…! Ще ти опъвам ушите. Недей сега да разстройваш момичето за глупости – помаха ми заканително пръст леля Ирен и после се обърна към Ная - Мила ти сама спомена нещо по въпроса... Мисля вчера беше! Как го каза…? А да?!  Че вярата е много, много важното нещо в борбата с коварните болести. След разказите ти за твоята битка на живот и смърт с рака, точно на теб ли конско евангелие за вяра да ти чета. Или пък театър в тази посока да ти играя? Няма смисъл! Казаното от мен не е лъжа. Пък било и благородна. Ние правим това тук скрито от властите и медицинските среди. По света обаче тези неща се правят с подкрепата на държавите и на неправителствени организации. Във Венецуела има такава практика подкрепена от държавата. Там бременните жени ги водят в делфинариумите, делфините да „попеят” срещу коремите на бъдещите майки. Установили са, че ултразвуковите тиради стимулират правилното развитие на човешкия ембрион - особено на неговия мозък. Всъщност оказва се че точно неправилното развитие на мозъка на ембриона е основната причина за церебралните аномалии. Поне според нашата традиционна медицина. В света вече има много центрове за лечение с делфини. В Русия е в Москва. В Украйна в Одеса. Има в САЩ някъде мисля във Флорида се намира. Има в Австралия. В Турция мисля е в Мармарис. За там вече съм сигурна, че има специални програми за работа с деца с увреждания. Дори ми се струва чувах, че и едно или няколко нашенчета са ходили при комшиите на лечение. Така че в световен мащаб леченията с делфини не е неизвестно. В момента това, което ние с вас правим тук за разлика от това в другите центрове, е че ние се опитваме във вашия случай да предотвратим увреждането на плода в ранните стадии на ембрионалния му период. А не след като вече детето се е родило. И съответно има необратими увреждания пък ние чак тогава сме се сетили да облекчаваме страданията му.

-                     Ехааа! Има и нашенчета подложили се на делфиново лечение, така ли? – възкликнах учуден – И къде това? Да не би да са били в Одеса или във Флорида

-                     Мишо не слушаш внимателно - както винаги! Жената каза при комшиите. Нито Флорида, нито Одеса са ни комшии. И как пък го измисли това с Флорида?  – смъмри ме Ная.

-                     Не Мишо не знам за в Одеса или в Америка. Знам за в Мармарис! Дето е в Турция. Казаха ми за едно момченце. Мартин май му беше името. Не помня вече от Варна или от Бургас са родителите му. Те децата ми донесоха снимки и брошури от някъде, за да ми покажат, как и на други места има подобно на това което ние със Стойчо правим тук. Та там в Турция било най-изгодно за сега като цена. Защото само там в Австралия и във Флорида  делфинариумите са в естествена среда в открития залив и не са в железобетонни басейни. Това много помагало. Нали  си говорим тук за звука и онези вълни как ги каза, че пак ги забравих…

-                     Честотно модулирани…

-                     Да така беше! Вярно модулиране беше думичката! Та само в Мармарис - Турция, Австралия и Флорида делфините имат възможност да използват звуковия си орган с тези вълни, без да се получава ехо от железобетона на басейна.

-                     Ами тук при вас? Няма ли ехо?

-                     Не зная не сме викали специалисти. Не смеем. Вълчо време е сега! Знам ли какво ще кажат?! Но той Стойчо пък и децата казват, че тук шуплестата скала поема много от звука и под водата няма такова ехо както над нея. Пък и в скалите Стойчо каза че понеже нямало желязо акустиката била съвсем друга. Но то и аз си мисля, че след като самите те са влезли в това необичайно място и вече толкова години го навестяват, едва ли ще е вредно за тях. Което най-вероятно значи, че няма да е вредно и за нас.   

Разговорът беше интересен за всички ни. Така и не бяхме забелязали, как бе дошло време за следващата залез-процедура. Познатото ни издишване в центъра на езерцето прекъсна сладката раздумка. Ная и Ирен се приготвиха да влязат във водата. Всички с учудване обаче видяхме, че Минка този път бе дошла с малкото делфинче. Малко, малко то не беше чак толкова малко според Стойчо. Но тя нещо го глезела и не го била отбила още. Ирен Сирената каза, че е мъжкарче. Малкият юнак най-вероятно беше предварително „инструктиран” от майка си, защото докато траеше процедурата плуваше леко и безшумно в дълбокия край на езерото.

            Минка си изпълни процедурата. Слънцето бе залязло. Дъговидните слюди бяха угаснали. Само светлината от лампите на двата примуса и свещите осветяваха пещерата. При тази слаба светлина водата бе еднакво тъмна и на плиткото и на дълбокото. Може би Минка искаше синчето й да подиша малко серни изпарения. Най-вероятно затова и не бързаше да си тръгва. Делфинчето разбра, че сериозната част е свършила и го удари на игра. Някак спонтанно започна да се закача с Ная. Тя отвърна на закачките и неусетно жена и делфинче се озоваха близо до средата на езерото. Играта продължаваше вече около три четири минути. Минка плуваше в кръг около веселящите се в центъра.

В един момент Ная се усети, че е на дълбокото. Сякаш се стресна, но започна да се радва. После хвана с ръка камъчето висящо на врата й. Целуна го. Понечи да помаха със свободната си ръка, може би да се похвали. И после всичко се случи за секунди. Нещо й стана. Тя извика уплашено. Делфинчето веднага се гмурна и изплува възможно най-далеч от нея. Ная погледна към нас с отчаяна страхоивтост в очите и започна да потъва. Нямаше и миг.  Аз вече бях на ръба на езерото и се приготвих да скачам както си бях с дрехите. Погледнах към леля Ирен. Тя стоеше на плиткото стъпало. За секундата за която я зърнах не видях тревога в нея. Това ме сепна. Тя някак спокойно ми се усмихна, или поне в моята паника така ми се стори. Погледна ме в очите и поклати отрицателно глава. После плесна рязко по водата и протегна ръка сочейки към бъдеща мама цамбуркаща в средата на езерото. Не можах дори да мигна и тялото на Ная спря да потъва. Издигна се над повърхността и след две мои вдишвания беше на дълбокото стъпало в плитката част на езерцето.

-                     Подай ръка душко! – каза Ирен и протегна ръката си към Ная.

-                     Благодаря лельо Ирен. Кракът ми нещо се схвана. Това дето ми помогна Минка ли беше или малкия? – попита пребледнялата от уплаха Ная.

Пусна ръката си от камъчето подарък от кака Надка и се пресегна към Сирената.

-                     Минка, Минка беше. Той малкия още не разбира от такива работи. За него още всичко е игра. А Минка за нищо на света няма да е остави в такава ситуация. Докато може да издържи на глада ще те подържа на повърхността – отвърна Ирен хвана бедстващата за ръката и й помогна да стъпи на плиткото стъпало.

-                     Сега като ми мине крака пак ще опитам – закани се Ная – щом веднъж съм успяла трябва да повторя няколко пъти, за да се сборя с този си страх. Докато Минка е тук, сякаш вече не ме е толкова шопе – поизпъчи се Ная, но по лицето и пробягваха нервни потръпвания, а едното й око играеше не на шега.

Така и стана. Двата делфина останаха още почти час, а Ная направи четири или пет успешни опита и сама стигна до центъра на езерото. Постояваше там на дълбокото зa около минута - две всеки път. Беше си голямо постижение. Безспорно. Но не й бе лесно. Всеки път, когато се доближеше до плиткото по челото на борещата се със страха си психоложка личаха капчици пот. Голямо напрежение е да надвиеш страховете си. Да се изпотиш във вода с по-ниска температура от телесната без да се движиш активно...  явно не е шега работа.

            Делфините си отидоха. Ние починахме. После хапнахме. Ная заспа първа. Може би уморена от борбата със страховете си. С Ирен си побъбрихме малко. Аз и разказах за моята работа като пилот. И за чара, и красотата на небето в различните часове на деня. После и тя отиде да поспи.

Странно?! В осем часа вечерта и двете жени вече спяха. Помислих си:

„Героите може би са уморени.”

Както бе и уговорката Стойчо, се появи по – рано, към десет и половина. Донесе ни за оставащите два дена провизии. Жените си спяха още сладко, сладко. Отидох с него до колата да му помогна. Нямаше облаци. Нощта ясна. Луната и звездите осветяваха с оскъдната си светлина терена. Грабнах бутилката на примуса и акумулаторчето, от което си зареждахме мобилките и таблета и смело тръгнах напред с идеята, че познавам пътя. Стигнах до участъка, който влиза между скалите. Вече знаех за няколкото разклонения, които много си приличат. Но нали няколко пъти излизахме с Ирен на вън бях повече от уверен, че ще се ориентирам. Уви! Два пъти влизах в пукнатини досущ като тази на входа на пещерата. Нооо...! Ядец! Както казват някой стари хора. Обърнах се назад. Стойчо беше приседнал на края на пътеката и се усмихваше.

-                     Не можеш да откриеш входа, нали? – попита ме той

-                     Май не успявам – признах си аз – А защо така? Излизах няколко пъти с леля Ирен, пък и с Ная. И тогава го открих. Сега защо така се получава, не знам – стоях учуден и очаквах отговор.

-                     Не успяваш, защото нямаш такова – каза той и извади едно синджирче от пазвата си.

После се приближи до мен. На синджирчето висеше камъче. Попитах:

-                     Като на Ная и на леля Ирен ли е?

-                     Да!

-                     Яснооо!  Май само аз нямам такова камъче-ключе – поклатих глава - Еее... Ама то ли показва пътя? – и погледнах към него с не малко ирония.

-                     Не точно, защото посоките ги показват компасите! Но без него дори аз, който от петдесет години влизам в тази пещера през отвора - го бъркам. Няма идея как и какво става. Може да опиташ. Ако съм близо до теб, примерно на около метър ще го виждаш. Иначе сякаш цепнатината изчезва. Просто се слива с околните светлосенки на шуплестата скала.

-                     Може ли да пробваме? А и твоето камъче ли е на осем хиляди години? – полюбопитствах аз.

-                     Не знам на колко години е, но ми върши работа. А за опита ако искаш ще пробваме! Защо пък не?! Мишо как пък ти хрумна, че е на осем хиляди години? То тогава имало ли е цивилизовани хора изобщо някъде? Ти нали каза, че си пилот? Я си признай! Да не колекционираш антики?

-                     Ааа… пилот съм си – чудех се какво да отговоря -  Жената която подари на Ная камъчето има подобно. Тя ни каза, че нейното е изследвано в лаборатория. Било на осем хиляди и триста години. А какво за вас означава това, че Ная има такова камъче?

-                     Че не е случен човек.

-                     И защо?

-                     Ти сам каза колко е старо това нещо. Обикновените хора не носят каменни накити на предците ни от древните цивилизации. Нали така?  – усмихна ми се Паламуда – Обикновените люде носят скъпи, но обикновени бижута. За това и си мисля че все нещо да значи, а Мишо? –  погледна ме дяволито Паламуда и размърда нагоре, надолу разполовената си вежда. 

Малко ми стана чоглаво от тази каменна дискриминация. Но после си помислих:

„Щом и аз съм сред допуснатите, какво значение има какъв точно е начинът.“

Но бях впечатлен. Наистина се получаваше нещо такова. Щом Стойчо беше близо до мен виждах процепа-вход. Отдалечеше ли се повече от метър, два от мен, ако гледах без прекъсване към отвора го виждах. Затворех ли обаче очи можеше и да съм много близо до процепа, много трудно различавах къде точно е той. Вече ми бе ясно, че тръгнех ли отново сам, нямаше да мога да открия процепа. Странно. Не ми бе удобно веднага да помоля за обяснение. Но пък и самия аз за в момента не се сещах нищо смислено като логика. Затова го приех като факт. Поне за сега се отказах да мисля повече върху явлението. Поне разбрах защо винаги един от тях оставаше с хората, които лекуваха в пещерата. Просто трябваше някой да извежда и прибира пациентите.

Внесохме нещата вътре. След като ги оставихме, Паламуда ме повика и ми показа с пръст процепа. И от вътре нещата стояха по същия начин. Когато той се отдалечеше от мен отвора за изхода от пещерата водещ навън също много трудно се различаваше.

            Афала още го нямаше. Към единадесет и петнайсет събудихме жените. Те се освежиха. После обсъдихме възможните варианти за продължаване на заниманията ни. Очертаваха се като три. Най-добрият случай щеше да е, ако след тази процедура се установи, че всичко е наред. И с Ная, и с плода. Втория, ако професора констатира, че плода има вероятност да е увреден, но поеме ангажимента да помага. И най–неблагоприятния, ако прецени, че няма да може да повлияе на евентуални бъдещи патологични увреждания на плода. Иии… нещата трябваше да приключат до тук. Това евентуално щеше да стане ясно след тази процедура. Поне както го беше планувал чичо Стойчо.

Лично аз по никакъв начин не можех да повлияя на събитията в тази насока. Реших да си мисля за нещо друго, вместо да се притеснявам излишно. Ето например за визуалната аномалия, която се получаваше около сухоземния вход и изход на пещерата. Тя и без това не ми излизаше от главата. Реших все пак да попитам някой от двамата, има ли идея за това защо и как отвора на процепа изчезва, ако човек няма на врата си такова странно камъче. И още исках да попитам, как изобщо чичо Стойчо и брат му без имат такива камъчета са успели да открият отвора на пещерата.  Ирен се погледна към мен после към Ная и накрая се обърна към съпруга си:

-                     Нека Стойчо да разкаже, как са разбрали начина за проникване в пещерата. Пък аз после ще споделя за обясненията на един човек от Пловдив. Той ни е много благодарен защото  делфините лекуваха съпругата му от тежка двустранна дискова херния на четири прешлена.

-                     Ееее Ирен какво да разказвам? – запъна се Паламуда - Те да не са деца та да им разказвам приказки?

-                     Моля ти се чичо Стойчо! Разкажи ни. Мисля няма да е само приказка. Може би по -скоро ще е някакво обяснение.  Ще ми е интересно да чуя някоя и друга подробност около оптичната илюзия която се получава.

-                     Ама то мен не ме бива много в разказването…

-                     Нищо де! Ние тука като сме откъснати от света без телевизия, интернет и телефони, това ни е единственото развлечение между процедурите. Моля ти се чичо Стойчо – замолих му се аз – поне разкажи как така при наличието на такава визуална преграда по входовете вие с брат ти го открихте.

-                     Хубаво ама няма да ми придиряте ако съм нескопосен разказвач.

-                     Няма! Няма!

-                     Нали като морски чада все си играехме на пирати. Първия път проход го открихме по острата миризмата на умрелите вътре в пещерата делфини. Входът откъм морето… Онзи дето е над водата – той няма директен видим ход и от вън. Защото е много голяма кривка. А стигнеш ли до нея тя по-скоро прилича на задънена хралупа в скалата от колкото на вход. Но то като погледнеш такива тук има със стотици по скалите. И всичките си приличат. Ние с брат ми почистихме пещерата от разлагащите се останки на делфинчето. Но всъщност проблемът ни се появи, когато дойдохме след два дена. И когато миризмата се беше вече поразнесла. Защото уж бяхме на същото място а вече десетина минути гледахме, от входа нямаше и следа. Не можехме да го открием. Колко ли не се въртяхме заставахме така както първия път уж на същото място, но уви все едно някой бе казал Сезам и той се беше изпарил. Седнахме с брат ми на една издатина. Тогава той си намери камъчетата, с които предния път се опитваше да прави знаци по скалата, за да не се загубим. И да! Камъчетата си бяха тук, а отвора не се виждаше. Той много се ядоса и започна нервно да чатка с тях по скалата. И да ги чука едно в друго. Не знам как, но миг по късно отвора се появи. Тогава разбрахме, че чаткайки с камъчета виждаме отвора. И така до появата на тези камъчета, които са в момента на вратовете ни, входа го откривахме с чаткане на червени кремъчни камъчета. Те и подводните входове пак така се виждат като чаткаш под водата. Иначе е почти абсурдно да ги откриеш. Само дето под водата звука е по приглушен. Аз съм се интересувал и за това делфините как го правят. И те са така. Като наближат скалата издават специфичен звук и по този начин виждат подводните входове. И не всички делфини знаят как да издават този звук и да влизат в пещерата. За нас като деца това беше много важно. Защото даже и някой от големите да ни проследеше след нас отвора се изгубваше от поглед им. Те и колко съселяни са пращали хлапета да ни следят, но до сега вече четиридесет години никой не е открил входоветезавърши разказа си Паламуда.

-                     Лельо Ирен а ти спомена нещо за някакво обяснение на някой си Пловдивчанин – продължих да любопитствам – Нали ще ни го споделиш?!

-                     Да! Обещах ви. Че той има две предположения. Едното е че пещерата с нейната вътрешна сферична структура и осемте дъговидни образувания от слюда има някаква специфичен излъчващ импулс. Под негово въздействия се образува поле, което създава по различен образ на самата повърхност на скалата от вън. И втората възможност, за която той предполага е, че по някакъв начин това поле влияе на визуалните възприятия на живите същества. И те да не могат да откриват отворите. Когато ни обясняваше това той го сравни явлението мараня по време на жега. Топлия въздух издигащ се нагоре размазва образа и зад пелената й предметите става с неясни контури. Според него и тука така се получавало. Ма не на базата на трептене на въздуха. Тук треперело полето. Онова за което излъчвала сферичната кухина на пещерата. И пак според онзи човек тази честота на треперене на полето не е изключено да влияе и на нервните импулси. Ония които се движат се по очния нерв. Там от ретината и очното дъно към ту центъра на зрение. По този начин не е невъзможно да се получава така щото многобройните еднакви шупли на скалата от вън да се наслагват  една върху друг. А то това наслагване на повтарящи се форми и светлосенки съответно дезориентира погледа. И дори и да гледаш точно в отвора на практика не го разпознаваш като такъв.

-                     И какво звука пробива маскировъчното поле? А гледката от размазана става по-ясна така ли? – недоверчиво погледнах аз към леля Ирен.

-                     Да може и така да се каже, но не всеки звук го прави това открехване. Само точно определен. Като например онзи от някой видове камъчета. И може би делфините също излъчват аналогичен чаткаш звук, който също пробива или открехва полето от към водата.

-                     А камъчетата дето са на вратовете ви...!? Те как ли действа на полето?

-                     Не знаем – отговори чичо Стойчо -  Това го открихме съвсем случайно. Но то стана чак когато като от нищото се появи Ирен с нейното камъче.

Точно се каних да питам за камъчетата които те носиха… И още как  Ирен се е появила от нищото. Как са се запознали. Или да не би точно камъчетата да са ги събрали в семейство. Но си останаха само със заканата защото Афала изпръхтя с типичното си делфинско дихание в средата на езерцето.

И двамата единодушно решихме да отложим разговора за по-нататък.

Стойчо започна да си контактува с Професора, а Ная и Ирен отидоха зад параваните да се подготвят за процедурата. Паламуда каза, че Афала има желание в оставащите два дена по възможност поне при неговите процедури Ная да е в центъра на езерото. Пациентката за съжаление още си пазеше страха от дълбокото и трудно сама щеше да е спокойна, което не бе добре за самата процедура. Стойчо обаче веднага му намери лесното. Почеса се тук-таме и току измъкна от някъде някакъв стар корабен пояс. Беше възстаричък. Може би останал от времената на пиратските игри с брат му, но щеше да свърши работа.

Бъдещата мама си го нахлузи през главата. Постави го на кръста и двете жени влязоха във водата. Ирен плуваше хваната за пояса и се стремеше да го направлява, така щото Ная да бъде в центъра под най-високото. Афала беше от зад и усилено работеше по гърба на пациентката си.

Като завърши процедурата пак нещо си чуруликаха със Стойчо. А когато Афала си отиде Паламуда каза, че може би ще се наложи още една или две седмици работа вече по самите зародиши на бебетата. Но това разбира се след като Ная влезе в петия месец. Или както Ирен поясни може би Афала иска да е сигурен, че матката е укрепнала и ще задържи плода. Това разбира се само по наше желание. Помолихме да дадем отговор след като Ная мине на рутинния контролен преглед при наблюдаващия лекар. Ирен се усмихна и каза:

-                     Този преглед не само е препоръчителен, а дори задължителен. След консулта вие сами ще си решите, как да постъпите. До началото на петия месец има достатъчно време да се съветвате с няколко специалисти. Да направите изследвания и да размислите. Пък после знаете вече къде живеем... Млади хора нали няма да възразите, ако тази нощ отида да хвърля едно око на къщата. Че чичо ви Стойчо кой знае какво разхвърлено мъжко царство е оставил у нас докато съм била с вас – попита Ирен и погледна продължително към Паламуда – А утре преди изгрев той ще ме докара за сутрешната процедура.

-                     Е щом се налага, но после нали ще си продължиш разказа за това, как твоето камъче се появи като ключе за откриване на входовете – подхвърлих реплика за довиждане. 

-                     Разбира се Мишо, имаме още най-малко две денонощия заедно – помаха ни Ирен за довиждане и двамата със Стойчо се мушнаха в процепната тъмнина водеща към нормално динамичния свят на забързаните земни хората.

Вече пети дена бяхме изолирани в пещерата. Вярно! Излизахме тримата за малко през нощта да подишаме чист въздух. Нооо… високото темпо на четирикратните спа процедури в денонощие, чисто физически план започваха да ни дотежават. Добре поне че приятната атмосфера, която създаваха тези грациозни животни компенсираше скуката и ограниченото пространство.

  Допира до тях наистина бе върховно усещане. Галиш ги затваряш очи и спокойно можеш да се пренесеш мисловно някъде където… Някъде където…. Ами някъде където се надяваш живота около теб като събития и отношение да е също толкова брилянтно гладък и дружелюбно усмихнат като са тези фантастични животни! Опала – извинете! Исках да кажа  интелигентни бозайници.

Но пък сега докато се жалвах за изолацията си ми идва наум, че макар и затворени под този шуплест купол от друга страна бяхме освободени най-малко от пошлите клюки на жълтия печат. От онези стресиращите статистики. Черните  анализи за кризи, стачки, убийства, палежи на коли и природни катаклизми.  Да си призная за пръв път попадам в такъв тип изолация. Но това което ми се струва странно е че в точно тогава човек започва да се чувства някак си свободен и лек. Мислите му се изчистват от сивата шлака и се оцветяват в едни прекрасни краски изпълващи до краен предел вътрешния му мир с някаква душевна свобода. А лично мен това ме караше да мисля само за доброто. И за добрия изход от трудната ситуация.

Споделих въжделенията си с Ная. А тя ме погали по бузата - усмихна се и каза:

-                     Сякаш си ми бръкнал в мозъка и си ми откраднал мислите от главата. Точно така си е! Уж сме в пещера, а се чувствам по свободна от всякога. И то не на квадрат ами на куб. И като наблюдавам с какво усърдие и прецизност тези животни... – малко замълча и продължи – Вече дори от позицията си на специалист психолог наистина не съм убедена на сто процента дали са само животни... Да не говорим за това как се грижат за мен. Или в каква дълбочина са се ангажирали с моя проблем

-                     Нашия проблем Вафличке!

-                     Добре Мишленце нека да е нашия. Но чак изпадам в умиление към тях. А защо ли така изведнъж след няколкото аборта ми се прииска точно тези последните душички в мен да се родят живи и здрави…  Мишок това Бога ми нямам си го и на идея? Но пък някак си така сега изведнъж ми се прииска делфините да успеят в това, което правят. И то не само погледнато в личен план заради мен, нас и бъдещите ни рожби. Може би вече ми се иска да стане и заради това да бъдат наградени техните неимоверни усилия в името на нашето човешко по–доброто. А имам и някакво странно усещане, как тук сред опашатковците и в компанията на тези съпричастни обикновени селски хора все едно съм някъде в Райската обител.

-                     Даааа Вафличке! Тези хората може да са селски, но са някак си природно интелигентни. С много, много странна мъдрост и непринудена спонтанност в разбиранията си. Дори начина по който говорят е съвсем различен от тези другите местни, с които говорихме докато ги търсим из кръчмите. И знаеш ли Мишок!? Забелязах нещо любопитно! Леля Ирен като разказва нещо за делфините едното и око проблясва по много особен начин.

-                     Кое по точно? Кафявото или зеленото?

-                     Виж на това не обърнах внимание.

-                     Да не е било някакво отражение от слюдата на купола. Но то няма значение. На село като уреденост може и да не случихме. Щото то това Тюленово няма почти нищо в него… Но пък на домакини и на пещера случихме..

-                     Ооо… Да! Колкото до тази цялата пещерна ситуация в която попаднахме… Хм… За нея може да се каже, че тя е нещо като филиал на Рая разположен на Земята. Няма работа. Няма притеснения. Всичко ни се носи на крака. Няма алкохол. Няма цигари. Само леки храни, сокове, плодове и зеленчуци. Еее и някоя и друга консерва със определен срок на годност, за да не забравяме, че все пак сме във филиала, а не във вечността на същинския Рай. 

-                     Хе, хе, хе как го каза само! Оазисен филиал на Рая базиран на Земята. Мишо пардон Адаме, а искаш ли да се разходим по истинската обикновената земна Земя. Малко на чист въздух да излезем Мишленце? Сега по тъмното змиите нали спят?

-                     Би трябвало да спят – да! Ама то още е много студено за змии ми се струва. Те не изпълзяват по към лятото? От де ти хрумна пък за змии точно сега…

-                     Не знам кога изпълзяват. Ноо… значи не се притеснявай Мише! Няма страшно някоя по-коварна от тях да ми поднесе Ябълката на изкушението. Какво ще кажеш за идеята, а Мише? – глезено попита Ная и ме погъделичка закачливо с кутре под долния край на ухото – Искаш ли да излезем?

-                     Даааа... Май ще ми дойде много добре. А дали ще можем да се върнем обратно? Като слушах днес за това, че никой за толкова време не е могъл да открие входовете, чак сега ми става притеснено.

-                     Е! Че нали камъчето „Сезам - отвор покажи се” е на шията ми. Точно ще го изпробваме как действа.

-                     Добре Ная - пардон Ева. Да излезем тогава от нашия малък Рай и да се поразходим из онзи дивашкия свят на безскруполните грубите и нездравомислещи земляни.

Облякохме се. Вземахме си мобилките, по един прожектор и излязохме. Сякаш наистина се озовахме в преддверието на Рая.

Вън бе нощ граничеща с разкош. Нямаше много звезди. Но тези които ги имаше, бяха едри и ярки. И ни се усмихваха красиво и доброжелателно. Вече наближаваше два след полунощ. Сърпа на луната бе високо. След пещерна миризма на сяра, изгоряла газ от примусите и на нагорещен восък, въздухът под открито небе ми се стори кристално прозрачен. Остър като хлад. И крещящо стерилен от към чистота. Чистота стигаща до такива дразнещите нива че човек започва да се замисля дали всичкото това го изживява наистина.

А за да се уверя че не сънувам започнах жадно да поемам  морския бриз на дълбоки вдишвания. Той не чакаше втора покана втурваше през глава в дробовете ми. И то добре че някой и друг полъх донасяше по някоя дъхавост с по-натрапчива оттенък на водорасли. Иначе току виж не можеш разбра дали сме будни и дали сме на земята.

 Пък колкото до Ная - тя нещо изведнъж се разнежи. Сгуши си в мен и кажи рече само дето не започна да мърка. То вярно че съм пилот ама вече не знам… Дали от пролетната хлад?!  Дали от собствените ми мисли?! Или от моите дълбоки крайбрежни вдишвания… Нооо в миг като този…  В който бях попаднал между морските ухания, звездните блещукания и гъдела от косата на хубава жена…  Започна да ми се прокрадва едно такова усещане с романтичния привкус на поетично вдъхновение, способно да размечтае дори биволското сърце на някой щангист.

А като за капак на всичко Ная хвана лицето ми с две ръце завъртя го към нейното. Стопли погледа ми с една нежна усмивка и прошепна:

-                     Мишо нали ще се борим до края да опазим това тук – и си посочи корема.

-                     Вече съм ти обещал. Каквото зависи от мен ще бъде сторено. Другото е в ръцете на Съдбата. Но и двамата знаем, кой може да ни помогне с информация в коя ръка Съдбата държи късата клечка, нали?

-                      Кака Надка?! Нея имаш в предвид? Прав си Мише! На всяка цена трябва да й се обадим и да й разкажем за случилото се тук. Тя ми е като ангел пазител. А ти си ми като телохранител – притисна се отново Ная плътно в мен.

После ме целуна така, че две от звездите на небето, особено онази която е най-близко до Луната… Онази де… Дето и думат звездата на богинята на любовта Венера, че тя започна да свети много силно. И пак чух гласа на Ная:

-                     Мишленце, а искаш ли докато правиш опити с вълшебното камъче, аз да вляза вътре и да направя една райска плодова салата? Яде ли ти се?

-                     Че защо не? Нощна порция плодова салата. Ама то продукти и сметана има ли? – попитах учудено.

Не получих отговор, а ощипване по носа. После заедно отидохме до входа. Да той си беше на мястото. И се виждаше. Е в тъмницата доста трудно, но се виждаше. Ная влезе в него. Обърна се и ми закачи на врата синджира с камъчето. Разбрахме се, ако до четиридесет минути не се появя да се покаже на входа, за да ме ориентира къде е. Целуна ме по устата и потъна в цепнатината.

А аз се отдадох на експериментаторство.

Закачих синджира с камъчето на светещия прожектор, някъде шест седем метра нагоре по пътеката. После се върнах обратно надолу и с лампичката на светкавицата от смартфона се опитах да открия входа. Голям майтап. Не успях. Търсих поне десет минути. Няма! Сякаш отвора се бе изпарил. Върнах се в горния край на пътеката. Вземах синджирчето с камъка. Спуснах се надолу към мястото, където Ная се вмъкна между скалите… Иии... Опалаа… Отвора се появи. Е всъщност той беше си там.

Направих опита няколко пъти - все тая. Единия път сложих даже няколко бели камъчета в основата за маркер. Нямаше ефект. Без накита в ръка, дори и по класическия изпитан метод на Хензел и Гретел, не можах да се ориентирам къде е дупката. А камъчетата те си стояха на място. Но отвора в скалата го нямаше. Почнах да мигам на едри хлопки.

Но най-странния експеримент беше, когато оставих смартфона да премигва на мястото на камъчетата на земята. Ако бях без древния накит виждах светлината долу на земята, но процепа в скалата не. Оптичната аномалия беше много силна. Ако си без камъчето и си много близо виждаш процепа, но той ти се струва, че е плитък и задънен. Протягаш ръка стигаш до дъното, което виждаш и все едно тя ръката ти влиза в самата скала. Но не знаеш ли, че там има отвор – абсурд е да ти мине през ум да се промушваш в тази цепнатина. Поне десет минути стоях като ошашавен. Не можах да си го обясня.. Но пък това обясняваше друго - защо пещерата не е открита и от други хора до този момент. Вече половин час се мотках отвън.

Стана време да се прибирам, че да не се притесни Ная.

Влязох в процепа.

А то вътре в пещерния оазис ме чакаше още една изненада. Още с влизането и усетих как миризмата на сяра имаше и някакви нови пресни примеси. Нещо като на пресен букет от по-приятни аромати. А това определено създаваше усещания неочаваност.

Сумрака като обстановка също ми се стори изцяло променен. Все едно влизаш в друга пещера. Светлото беше доста приглушено, но много по цветно. По стените имаше само три горящи свещи и то големи. В замяна на това фигури на две сърца оформени от малки кръгли ароматни свещички, грееха с живия си пламък в новата аранжировка. Едното сърце бе на сушата до плиткия топъл участък. Другото плуваше на импровизиран сал направен от поясът върху, който бе поставен един фазер.

А то когато никой не плуваше, езерцето обикновено беше като възтъмно стъкло. В контраст на застиналата полирана тъмнота огънчетата върху сала трепкаха живо и преидзвикателно над водата. Отразяваха се в дъговидните слюдени слитъци на тавана, а от там игривите им светлинки разпиляно ръсеха палавите си отражения върху гладката до полираност черна повърхност. Илюминативния ефект наистина беше фантастичен. Все едно езерото не бе от вода а от  тъмен мрамор овлажнен от сутрешната хлад.

Мдааа!

И като някаква сластна завършеност на целия този райски интериор двете купи с плодова салата,  стояха до върха на сухоземното светещо сърце. Огледах се за бъдещата мама но нея я нямаше. Но пък щом подходих към вътрешността на пещерата зад единия параван зазвуча някаква нежна музика и Ная се показа до него по евино облекло. Запристъпя бавно и предизвикателно, като загадъчно прикриваше венериния си хълм с картонче изрязано във формата на смокинов лист.

 Стигна до водата, демонстративно хвърли листа по средата на светещото сърце и влезе в езерото. Седна на плиткото стъпало. Погледна ме закачливо. Протегна ръка към мен и с жест на безсмъртна от Олимп рече с приповдигнат тон:

-                     Адаме,мой!  Ако не се чувстваш изморен, ще споделиш ли с мен Ето тук на брега на това райско езеро… Върховното удоволствие да споделим по една плодова салата от даровете на Земята с амброзия от Божествена сметана полята?

-                     На драго сърце Ева – отговорих аз и се чудех къде ли Ная ми е стъкмила капанче в цялата тази ситуация.

Приседнах от към сърцето от свещи и забодох пръст в близката до мен купа. Облизах го и точно се канех да повторя хлапашкия си жест, когато Ная ме шляпна по ръката и назидателно се провикна:

-                     Ааа не, не, не! Това не са маниерите на Адам. Това си е си чиста проба постъпка Мишо хвърчилото. И костюма ти изобщо не е за Рая. Твоят костюм е за поза от Мане - Закуска в тревата. Моля, моля! Без такива патриалхалности от хиляда осемстотин и шестдесет и нам коя си година. Мъжете с дрехи, а жените голи. Ако искаш да ядеш плодова салата в този Райски оазис…Хммм… Това става само по протокол.

-                     Протокол ли? Какъв протокол?

-                     Как какъв протокол...? За Рая от времето на Адам и Ева си има специален дрескод – каза тя, посочвайки голото си тяло. 

-                     До колкото виждам тук не става въпрос за Дрескод. Май точно на обратно. По–скоро работата отива към Бездрескод – погледнах я и аз закачливо.

-                     Ти тука си по анализите. Мисля не е въпрос с повишена трудност какъв е най подходящия дрес реквизит, за да имаш достъп до тази древност на име Райска плодова салата. 

Мдддааа… Играта започваше да става интересна.

 Но до колкото си познавам момичето в мен се прокрадна едно глозкащото съмнение, че това съвсем не е спонтанна реакция. Взех да се оглеждам. Две от трите свещи горяха близо до паравана, зад който беше нашия сламеник за спане. Погледнах картончето с форма на смокинов лист, хвърлено небрежно в средата на сърцето от свещи. На него с нещо червено най-вероятно червило бе написано с едри букви - ЕВА. Видно бе и от самолет. Имало е предварителна подготовка, която явно съм пропуснал. Вече ми стана ясно че ще трябва да влизам в най-древната земна роля на първия мъж в човешката история. Но все още не можех да разбера каква е крайната цел на тази романтична увертюра. Накрая реших да спра да мисля и да се отдам безапелационно в руслото на сценария… А може би в последствие най-вероятно и в прегръдките на авторката му. За това и се опитах да се гмурна в ситуацията с думите:

-                     Скъпа и ненагледна моя Ева, а къде си прибрала смокиновата папионка, която ще придава загадъчност на моята мъжественост. Виждам твоята прикриваща женствеността ти, небрежно бе захвърлена по средата на моите чувства – усмихнах и се аз, сочейки картонения смокинов лист кипрещ се по средата на сърцето от свещички.

-                     Ооо Адаме… Райските ти одежди ли имаш в пред вид?

-                     Да

-                     Зад паравана е любов моя – каза тя и отново с плавен божествен жест посочи към мястото, където спяхме.

Отидох. Там върху сламеника се спотайваше картонен смокинов лист на които пишеше АДАМ. В единият му край личаха и следи от начервисани устни. „Преосъблякох се”. И така по райски раздрешен или по друг начин казано в изискуемия от сценария оскъден сценичен костюм се запътих към аванс сцената на събитията.

Нооо... И аз имах изненада за Ная.

Докато търсих бели камъчета за маркери горе на равното, зърнах няколко жълтурчета и ги скъсах. И когато стигнах по близо до нея я изимитирах. Хвърлих си смокиновия лист до онзи с надпис ЕВА и влязох във водата. Седнах до моята възлюбена и й поднесох букетчето от жълтурчета аранжирано с няколко полски тревички и я целунах по бузата. Тя изпадна в импровизирано умиление, но се взема в ръце и с жест на професионален сервитьор ми поднесе купата с райската плодова смес.

Беше вкусено!

Имаше банани, киви, ябълка, портокал, праскова от компот, някакви ядки. Всичко това полято с течна глазура от сметана и силно затоплен мед, който придаваше допълнителна лепкавост в устата. Но вече бях категоричен! Наистина е имало предварителна подготовка. Бе ясно, че в Тюленово тези продукти едва ли са в наличност по рафтовете на селския магазин.

-                     Скъпа На... – сепнах се на средата на думата, хванах се за устните, усмихнах се и продължих – Извинете! Скъпа Ева. Тази вкусотия е превъзходна. Искам обаче скромно да отбележа, че това не е просто плодова салата, а направо афродизиячен катапулт.  Мога ли да попи... –  и така и не успях да си довърша въпроса, защото нежностите й достигнаха до етап, в който устата ми беше запушена по подобаващия за такива ситуации начин.

От там нататък страстите започнаха да покачват нивото си. Но това което бе най-неочаквано за мен е че Ная ме поведе към дълбокото.  Вярно няколко пъти бе влизала до там с малкото на Минка и с пояс в. Едва ли обаче това щеше да й позволи да се отпусне достатъчно, за да бъде нежна по женски. Но тя не спираше да ме тегли към центъра. Знаех. Там бе по-студено. Пък и нямаше да имаме никаква опора. А много ми се искаше тази й инициатива да не се проваля. Накрая си казах, че много съм се размислил. Реших да се отдам на изживяваща се в момента като Ева Нептунова. И си казах чеее…:

„Ако се наложи, ще импровизирам изцяло в нейна полза, без да си задавам повече въпроси, каква е причината за този й моментен нежен порив.”

Стигнахме точно в центъра.

Не го бяхме правили досега плувайки във вода. Всеки се опитваше интуитивно да се ориентира в тази нова плаващо еротична ситуация. Погалих я по бедрата и понечих да продължа по нататък - както си му е реда. Залисан в стремежа си обаче забавих движенията с крака. Иии... Съвсем очаквано гравитацията си каза думата и започнахме да потъваме. Бях си поел достатъчно въздух и това не ме впечатли. Водата бавно започна да пълзи от рамената към вратовете ни, че и на горе. Изведнъж Ная се скова. Потрепери някак невротично. Аз веднага зарязах ласките. Размахах  крака и още и свободната си ръка, която бе под водата. От това започнахме да се издигаме към повърхността.

Така нооо…

След около минута две обаче отново се стигна до момента, в който трябваше да си помогна с другата ръка. Ноо аз вече май се бях поразгорещил. Иии... признавам си отново изпуснах нещата от контрол, допускайки да потънем повечко. В момента, в който водата започна да пълзи от брадичката към очите на Ная, тя изпадна в криза. Вкопчи се в мен. Разтрепери се. Взе да заеква и все едно не беше тя! Отвори широко очи. Зениците и се разшириха. А тя започна трескаво да повтаря:

„Не ме оставяй да потъна! Вече ще те слушам! Не ме оставяй да потъна! Вече ще те слушам! Ще те слушам обещавам. Ще съм послушна!” 

Лицето й пребледня. Положих съответните усилия. Измъкнах я на плиткото. Бях много притеснен. Тя дълго се гуши в мен, но отказа да излезем от водата с думите:

-                     Мише това моето се нарича паническо разтройстово. То се храни от всяка порция страх, която е по-силна от мен. Ако сега изляза от тук после много трудно изобщо ще вляза някога във вода. Не се притеснявай. Ще се оправя! Само ми дай още малко време.

След десетина минутки дойде на себе си. Влезе отново в ролята на Ева и пак започна да ме закача под водата с приластителни жестове. Вече си бях взел решение да играя играта й до край. Все пак и за всеки случай попитах:

-                     Сигурна ли си?

-                     С теб ли съм – няма проблем!

-                     Ако чувстваш, че пак ще изпаднеш в криза съм склонен да ти откажа, въпреки риска да разваля тази прекрасна вечер.

-                     Еееее Мишооо! Недей така. Първо ти ми обеща, да се бориш с мен докрай. И второ… можеш ли да откажеш нещо такова, когато една бременна жена толкова силно го иска?

…тъй и тъй си имах вече взето решение.

…тъй и тъй нямах други аргументи.

Не ми оставаше друго освен отново да се въплътя в ролята на Адам. Вече знаех, че страха й се изостря драстично, когато главата й започва да потъва под водата. Налагаше се да бъда много внимателен. Ситуацията се повтори, но този път отидохме доста по надалече в плътските занимания. И така възбудени от взаимните ласки достигнахме до сладката точка на отдадеността и проникновението.

Оставих я тя да определя темповете на динамичност.

Потънал надълбоко във влажната й женственост се стремях да поддържам мъжественост и същевременно да държа телата ни достатъчно близко до повърхността. След около дузина любовни такта тя изпадна в нещо като транс. Сякаш досущ като преди малко отново не беше Ная. Зениците и отново се разшириха почти до края на ирисите. Спря за миг да се движи. Обърна глава право към тавана. Вторачи се в нищото. Протегна ръце нагоре и отново започна да вика:

 „Не ме оставяй да потъна! Вече ще те слушам! Ще те слушам обещавам. Ще съм послушна! Обещавааааам!”

После изпадна в някакви конвулсии надавайки гърлен животински вой. Акустиката на пещерата го превърна в зловещ звук - все едно излизащ от гърлото на агонизиращ демон. Буквално цялата плувна в пот. Разхлипа се точно като невръстно дете. После започна да хихика. Но пък не спираше да се движи. Тихичко плачейки и смеейки се едновременно бе здраво вкопчена с ръце и крака в мен. Така в това си състояние продължи да поддържа еротичния такт от кръста надолу…. След има няма три четири минутки се опитах полека, полека да се измъкна от хватката й и да греба към брега. Тя се надигна и сподавено промълви:

-                     Мишо моля ти се не излизай!

-                     Добре! Тука съм! Обичам те! Ще съм там, където трябва докато е необходимо. Не се притеснявай    успокоих я аз без да ми бе ясно от къде не трябваше да излизам от нея или от езерото.   

След още минутка две тя се съвзе.

Разцелува ме!

Вече си беше същата!

… типичната Ная!

Дори за мое най-голямо учудване сама натопи главата си под водата. Изтри си потта от лицето. Даже в един момент се гмурна и мина под мен в тъмната вода. Бяха страхотни мигове. Нещо като огън под водата. Ная си беше пак Ная. Аз също си бях Мишо, но малко по-учуден Мишо. Ааа също, също - всъщност толкова се бях вживял...  Че май, май се обърках последно кой съм - Мишо или Адам. Явно повече съм бил втория, защото спрях да се притеснявам за нея, за нас и за всичко наоколо. Отдадох се изцяло и безрезервно на водното сладострастие.

Бе невероятно.

Само с много прецизен фотофиниш можеше да се забележи, кой достигна до кулминацията си пръв. Разликата от другите пъти, когато сме се любили беше, че сега сме в дълбоката вода. И в това, че тя не спираше да плаче и да се смее едновременно. Само малки деца съм виждал в три минути, пет пъти да сменят смеха с плач и обратно.

Излязохме на плиткото. Доядохме си Райската салата. Ная не спираше да ме обсипва с целувки. От всичко случило се бях доста изморен, за да мисля логично. После тя ме хвана за ръка. Заведе ме зад паравана. Избърса ме старателно. Избърса и себе си. Пак ме обсипа с ласки! Както каза тя - нямаше как да се отказва на бременна жена.

Отдадохме се на удоволствието - отново.

След финала аз се понадигнах и попитах:

-                     Я сега да видим... Коя от двете пардон трите ще ми обясни какво става тази вечер тук. Плачеш като за една?! Смееш се като за две!? Любиш се като за три!? Какво става тук изобщо? Ще ми каже ли някоя от вас? Не разбирам?  Само моля да говорите по ред!

-                     Тризначки ли съм вече. Не бях ли близначка?

-                     Да три сте! И трите едновременно ми идвате малко в повече. Коя от трите грации ще започне първа с изповедта си, а? Хайде казвайте коя ще е първа - Ева, Яна или Ная?         

-                     Млъкни глупчо няма сега да разваляме момента с твоите логики. До сега я кара без въпроси... И ухааа... бууха... духаааа...  И трите дядо попе...! И трите дядо попе...! А сега изведнъж коя от трите ще се изповяда дядо попе? Не може то така! Като се наспиш, тогава ще си говорим    смъмри ме на бързо сценаристката на пещерното еротично шоу и се сгуши до мен.

Така и стана - после съм заспал.

Чух по едно време да й звъни алармата на мобилката, но толкова бях уморен... Че ако съм честен... Дори не мога да съм категоричен чул ли съм я, или съм я сънувал. Но пък се събудих гладен като вълк. Огледах се. Не можех да разбера кое време е?! То в пещерата си е винаги сумрак. В главата всичко ми се въртеше като спомени картини, реплики, свещи, удоволствия, смокинови листа и райски салати. Погледнах под завивката и едно поне си спомних. Сетих се кой коя и кой каква роля игра тази нощ.  Ма то си бе и видно! Все още си бях с костюма на Адам.

Тутакси  акустичното ехо донесе частички от гласа на Ирен. И си казах:

„Мишо време е да излезеш от тази си оскъдна от към облекло сценичност. Щото тук има и други жени освен твоята”

Та така! Приведох се в обичайния си вид и отидох да се ориентирам, как стоят нещата. Ная и Ирен седяха на скалната масичка и пиеха топъл шоколад. При появата ми и двете се усмихнаха заговорнически.  Еееее... аз нали съм си кавалер поздравявам  пръв с бодрото:

-                     Добро утро момичета!

Вместо отговор обаче те прихнаха да се смеят. После си плеснаха дланите на ръцете. Ирен стана. Отиде зад нейния си параван. Донесе една кофичка кисело мляко. Сложи отгоре едно левче и каза на Ная:

-                     Печелиш!

После се обърнаха и двете към мен и ме поздравиха хорово със закачливото:

-                     Добър вечер момче!

-                     Е как така добър вечер? – зачудих се аз.

Бръкнах си в джоба и извадих телефона. На дисплея се мъдреше цифрата седемнадесет и четиридесет и осем – Каквооо?! Ай, стига де! Искате да кажете, че съм спал около дванадесет часа ли?

-                     Ааа ние нищо не искаме да кажем. Ти сам си го казваш – усмихна се Ная.

-                     Не може да бъде. А аз помислих, че съм спал само час. Даже кроях планове, как ще се наспя докато дойде време за пладнешката процедура. Ама Вафличке ти снощи направо ми взема акъла. Какво ти стана не разбрах? Знаеш ли какъв вой нададе по едно време. Виеше като върколак срещу пълна луна. Аааа да! И обеща да ми разкажеш. Я тука започвай веднага! Защото ако ли не… Ей сега ще се оплача от теб на леля Ирен… Каква палава, плаваща вълчица беше нощес! – заканих й се, размахвайки показалец.

-                     Ааа…! Хи,хи,хи! – закиска се Ная – Намерил нашия на кого да се оплаче! Ми то тя идеята беше нейна.

-                     Еее... Ная недей така де! Човекът ще си помисли за мен като за сводница или жена, която се бърка в семейни работи.

-                     Точно така си го и помислих. И то още снощи... Че съм жертва на феминистичен заговор. Нооо… Ако не искате да се оплаквам от вас в асоциацията на изтормозените мъже-съпрузи, може да се споразумеем. Но при две условия…

-                     Какви? – попитаха отново двете в хор.

-                     Първо да ми сложите нещо да ям! Защотооо... съм мнооого, мнооого гладен. Второ да ми разкажете всичко за заговора. Иначе ще се оплача на чичо Стойчо, че жена му участва в мръсни завери за упражняване на сексуален тормоз над бедни добродушни пилоти. Имаме ли сделка? – попитах аз и видях как двете се спогледаха съучастнически, помислиха секунда и нададоха хоров възглас.

-                     Имаме сделка! – отговориха отново дружно те след което хитро се спогледаха и си плеснаха ръцете.

Ная стана пъргаво и се запъти да ми донесе нещо за изяждане, а леля Ирен се поогледа и се доближи до ухото ми:

-                     Поздравления Мишо! Справил си се блестящо със ситуацията – тихичко ми прошепна тя ме потупвайки ме по ръката - Сега вече шансовете ни за успех се увеличават.

-                     В смисъл?

-                     В смисъл, че снощи си помогнал на Ная да преодолее страховете си от дълбоката вода. Идеята и инициативата да останете насаме за вечерта наистина бе моя. Както и набавянето на продуктите. Но всичко останало си е бил ваш начин да използвате възможността пълноценно. Вярно замисълът беше друг. Идеята бе… плавно и постепенно да я оставяш за по малко в средата - докато свикне. Без да навлиза в детайли тя ми каза, че нещата не се случили  точно по план. Защото Ная много се притесняваше точно от това, което и се е случило. Обаче ми сподели, как не и е удобно да изпада както тя се изрази в неподходящи състояния пред външни хора. И за това помоли да опитате насаме да преборите този неин проблем. А интимната част трябваше да е като елегантна и нежна форма на благодарност за търпението и помощта ти след това. Нооо… щом крайния ефект е същият, пътя и последователността на събитията довели до наградата поне за мен не е от значение – завърши леля Ирен и ми се усмихна закачливо.

-                     Казваш женският състав сте погледнали по йезуитски на нещата – Целта оправдава средствата. Хмм! Благодаря за оценката – казваш добре съм се справил с този неин страх. Е то не знам дали бях точно аз този, който се справи.

-                     Че кой друг да е! Моите опашатковци да не са ви навестили посред нощ?

-                     Не не не! Но имам усещането, как по някакъв начин и самото място си каза неговото, нооо… Това е само едно мое усещане. Пък аз нали съм несензитивен и може да съм сбъркал. А защо бе толкова важно точно сега да се преодолее тази фобия? Не можехме ли да почакаме или да го направим по нататък, когато стане ясно... Ще я бъде ли работата – не лиии?

-                     Честно беше важно за сега - да! И то това което ти казвам съвсем не е пресилено. От езотерична гледна точка всяка фобия, или такъв фиксиран страх от конкретно нещо е випиющ смукач на енергия. Ная ми сподели, как преди да се срещне с теб и твоя приятел големите й страхове били три. От височини, от големи мотори и от дълбока тъмна вода. От единия страх – моторите се е отървала сама или по-скоро с помощта на баща й. За другия твърди, че ти си й помогнал на времето в курса по парашутизъм, без изобщо да подозираш за това.

-                     Аз ли? Виж ти!? Това е интересно! Не го знаех! Я подскажи да чуя… Ако не е някоя дълбока женска тайна.

-                     Да тя така ми каза, но не ме предавай - моля ти се! И още каза: „Той с такава любов ми говореше за небето, хоризонта и летенето...  Чеее…. Просто нямаше как да не се почувствам сигурна в самолета, който той управляваше. И може би самата височина като понятие и гледка вече не ме плашеха така както в началото.“ Другото свършили скоковете и Боян, който пък бил превъзходен инструктор. За това и искаше да опита точно с теб да преодолее и последния си страх. Езотериците казват „Страховете с тяхната високата консумация на енергия могат да блокират развитието дори на отделни органи. И на цели системи.” Тука докато си говорихме тези неща с нея така и предположихме, че единия от вариантите е и така да е станало с тези й женските органи. Според мен пак в езотеричен план инфантилността на матката, като патология идва точно от недостига на енергия протичала към този неин орган. Предполагам най-вече през пубертета. Може и нещо като дископатия или дискова хернийка да е имала там. Ма това нали вече го говорихме и преди това. За това и беше важно точно сега да се опитаме да бъде премахнат този последен енергиен стопер в нейната психика. Така по мое мнение би трябвало да няма повече пречки за бързото стабилизиране на матката. А точно какво е преживяла за да го има този страх от дълбока вода се разбрахме да разкаже като се събудиш ти. Не за друго, а за да не се повтаря. На никой нормален човек не му е приятно да говори на всеослушание за страховете си – понижи глас на края на изречението Сирената, имайки предвид задаващата се с вечерята ми Ная.  

-                      Заповядайте Адам – Михаил. Да Ви е сладко - наведе се близко до ухото ми Ная и прошепна едно тихичко – Обичам те мишле летящо! – и ми млясна една звучна целувка точно в дупчицата на ушето, от което ми настръхнаха чак белите петънца под ноктите.

-                     Благодаря ти любима моя..., част от моето ребро. Много сладко шепнеш днес. А как тракаше зъбки вчера само кааак…!? -  поех си порцията и я погледнах настойчиво в очите - От снощи си ми обещала да разкажеш, защо по едно време в езерото вдигна поглед и ръце към небето и изви глас като на пронизан в сърцето върколак. Цялата беше плувнала в пот. Вече си мислех дали не се бориш със себе си... точно сега ли да ми прегризеш гърлото... или малко по-късно.

-                     Еееее, Мишок недей така! Ти беше такъв готин надуваем дюшек във водата, че на всичкото отгоре и със стърчаща мъжествена гарнитура при това... Как ще забия зъби в теб? Нали на мига щях да потъна в собственото си неудовлетворение... И още и в тъмната вода, от която се страхувах до смърт? – после стана сериозна и продължи – Дааа! Голяма веселба беше снощи! Вярно си е! – позамълча Ная, после се вторачи в една точка и продължи – Страхът от високо ми е вроден. Страхът от мотор за мен ми бе ясен. Баща ми е фен на моторите и до ден днешен. Караше... и то как! И все още си кара все скъпи и големи машини. Един ден, когато бях на няколко годинки, докато ме возеше се случи случка. Караше бързо. Една котка мина пред нас. Аз изпищях а той се опита да я предпази. Паднахме. Той си счупи ръка и крак, но от охлузванията целият беше в кръв. От тогава не бях се качвала на мотор. След като стана това с бързолетите и парашута, той лично ми помогна да преодолея страха си. Научи ме да не само да карам. Но той Мишо знай! Карам дори на задна гума. Помогна ми и да си избера мотор. Но каза, че учудващо бързо се уча все едно до вчера съм карала такъв. А доколкото за бясното каране и това на задна гума... Там може би и някой друг или по-скоро друга ми е в помощ – тук бъдещата мама ме погледна, намигна ми и после сведе очи и глава като за почит и продължи -  За тъмната вода обаче нещата останаха загадка за мен. Може би нещо се е случвало, но нашите нищо не ми казваха. Имах много смътен спомен за някакъв ужас, но нямах представа какво е станало. Не съм и била толкова настоятелна с въпросите си към тях. Снощи докато ме държеше в центъра на езерото, сякаш като на забавен декаданс видях как майка ми е някъде около мен. Говореше си с една жена, а аз потъвах в някаква тъмна вода. И й виках да не ме оставя да отида на дъното. Но тя не ме чува, защото на близо има някаква шумна машина. Аз потъвам и викам, а тя дори не се обърна. И после около мен беше само вода и тъмнота. До снощи не бях получавала толкова чист образ на събитието. Имах видения само, че потъвам и как тъмната вода ме поглъща, от което може би ми идваше и големия страх.

-                     Ама чакай сега това видение ли е или забравено събитие? - полюбопитствах аз.

-                     До вчера според мен беше видение или някакво внушение от разказ на някого или епизод от филм, който съм гледала и забравила. С години съм си блъскала главата да си отговоря на този въпрос, но не успявах. Имах като кадър в главата си обгръщащата ме тъмна вода и молба, от собственият ми глас: „Не ме оставяй да потъна! Аз вече ще те слушам!” След снощната ясна визия вече бях сигурна, че е случка, която не помня. Той мозъка има такова свойство да качва в дълбочинна памет такива стресиращи събития. Но въпреки това те си остават там и понякога правят бели. Та след сутрешната процедура отидох до мястото, където има покритие и звъннах у нас да питам мама имало ли е такова събитие с мен или не? Казах й, че от това зависи дали ще има внуци ли не. Тя се разплака и след като я успокоих ми разказа за една случка, за която с баща ми са крили до ден днешен. За да не ме разстройвала, моля ти се. Станало е, когато съм била на около три годинки. Майка ми се връщала  от магазина с мен. Срещнала някаква позната и се заговорили. Били на някаква глуха уличка с новоизграден паркинг, на който нямало нито една кола. Понеже мястото било оградено на практика не е имало възможност да се скрия някъде, или да се нараня. Майка ми си говорила спокойно. Когато се обърнала след секунди мене ме нямало. Било много странно само гол асфалт. Наоколо ограда със ситна решетка, а аз все едно съм се изпарила. Майка ми се побъркала. Тичала като луда из целия паркинг. В един момент видяла в единия му край неголяма локва. Пуснала пазарските чанти и с рев на колене с голи ръце почнала да опипва дъното на калната вода. В отсрещния край на локвата обаче ръцете й пропаднали в нещо дълбоко. Тя легнала по корем на асфалта  и с риск и тя да пропадне се натопила до кръста в калоча. Напипала ми протегнатите на горе ръчички и ме издърпала от една непокрита отводнителна шахта. Нищо ми нямало като наранявания. И не съм била нагълтала вода. Но уплахата ми е била толкова силна, че до първи клас не съм искала да се къпя във ваната, защо съм можела да падна в канала. Това и аз си го спомням, че до трети клас ходех на цокало, а не на тоалетната чиния пак по същата причина. И в къщи това си го спомням и до днес, как всички мивки имаха капачета на каналите. И ако капачето не си е било на място съм изпадала в истерия. И така мисля, че снощи за мен беше една върховна вечер, в която се отърсих от един невероятен психически товар заровен на дълбоко в годините на детството ми. Само човек, който не се е отървавал от такава тежест не знае какво е. Така че като излезем от този храм на здравето тук вас двамата и чичо Стойчо ще ви почерпя, както аз си разбирам думата почерпка – довърши си Ная разказа.

Прегърна приятелски Сирената, после дойде при мен и се сгуши.   

-                     Хе, хе, хе! Как само звучи - Пещерен храм на здравето – погалих одобрително Ная по главата. 

-                     Да, да, да! Храмът на Афала. Така май е най – точно

-                     Да и ако след време някой направи по случая филм той ще се казва Ная в лоното на Афала.  

-                     Ей, че хубаво си мечтаете. Защо и аз не съм на вашите години? - усмихна се Ирен и допълни - Интересно ми е как ще реагира Афала като види Ная сама в центъра на езерото. Предполагам, че сега той ще дойде, защото сутринта и на обяд беше все Минка. Може би стадото ловува по-надалеч и им е трудно да идват през няколко часа.

-                     Добре, но искам да го изненадам. Ще си стоя на плиткото и после ще се гмурна и ще изплувам в центъра. Нека се чуди какво става.

-                     Добре щом така си си решила да го изненадваш... направи го  – съгласи се Сирената и допълни – той е професор, но е и голям веселяк иначе. Понякога прави щуротии като малко дете.

-                     Яяяя… не мога да повярвам Афала и щуротии. Това да не е Мишо. Я кажи да чуем! Моля те!

-                     Преди две години помагахме на един човек със средна степен на аутизъм. Той непрекъснато повтаряше, че Афала не е никакъв мъж, защото не му се виждала чурката. И му казваше здравей Афалка. На петия ден не знам как, защото те нали делфините не чуват нашия говор, но Афала разбра за какво става дума. След като свършиха с процедурата, ония пак го закачи по този начин. Реакцията на Афала беше смайваща. Дори за нас двамата със Стойчо които сме свикналите с неговата изобретателност. Делфинът определено нарочно му дръпна банския. Скъса го. После излезе малко над водата показа си неговия инструмент и обиколи триумфално бедния човечец няколко пъти, като цвърчеше през цялото време. Само намесата на Стойчо въдвори ред в този типично мъжки спорт да се мерят онези работи. Той човечецът просто не знаеше, че делфините и те така демонстрират мъжкото си превъзходството пред другите мъжкари в стадото. Въпросният болен не бе впечатлен толкова от размера на делфинския член, колкото от факта, че подигравката му бе разбрана с такава точност. Още повече от същество, което той, до този момент имаше за диво животно. Това много го успокои и промени. Пролича му почти веднага. Тръгна си с много особено и добро отношение към нас. И към делфините по принцип. Според думите на психиатъра му, промяната в мисленето му е била провокирана от факта, че човекът е осъзнал, как освен той самия, има и други странно умни и нестандартно емоционални същества като него в природата. И това го е стимулирало допълнително и след процедурите да започне да поглежда извън собствения си затворен мисловен свят, в който е живеел до сега..

-                     Което е основен проблем във възприятията на аутистите поне що касае окръжаващата ги среда – довърши мисълта на Ирен дипломираната психоложка, после й подаде ръка с думите –  Не е ли вече време лельо Ирен?

Двете жени се подготвиха още преди Професорът да дойде. Облякоха хавлиените халати взеха си чашите с чай и седнаха на два пластмасови шезлонга до езерцето. Не след дълго се появи и една перка в езерото.  Дааа... По размера й и по муцуната си личеше че е Афала. Ирен и Ная влязоха във водата, както правеха това всеки ден вече почти седмица. Досега винаги всичко протичаше почти по един и същи начин. Ная слизаше на дълбокото стъпало в плиткия участък и делфина, който бе наред да лекува я приближаваше внимателно. И съответно облъчваше приличащата на Снежанка беловласа пациентка със сонара си. Или както там комбинирано се прави. Този път обаче щом Афала доближи до Ная се спря.  При това някак необичайно за неговата грация. Позагледа я, позагледа я и започна да се държи твърде странно. Първо стоя около минута и тихичко цъкаше и чаткаше точно по посока на лицето й.

После...

А после...

Показа глава над водата взе да цвърчи и също както плувец плува по гръб, обърна се и с гръбната си перка напред отиде точно до центъра. После се върна в плиткото до нея и повтори маневрата. И така няколко пъти. Накрая застана в центъра с тяло изправено вертикално във водата и започна да се върти около оста си без да престане да цирика.

Аз си дояждах хапванката на каменната маса и се наслаждавах на шоуто. Ная гледаше слисана и накрая се обърна към Ирен и попита.

-                     Какво му става на Професора?  

-                     Как какво му става? Иска да ти каже нещо. Не разбираш ли скъпа магистърке по психология. Нали се хвалиш, че сте учили езика на тялото. Той ти казва ела след мен в центъра - намесих се аз.

-                     Така е Ная. Той иска да го последваш. И като застанеш в центъра да се завъртиш в посоката, в която ти показва в момента. Мишо е прав – потвърди Ирен.

-                     Но как? Нали уж щяхме да го изненадваме. Той досега не ме е канил по този начин. Как току така изведнъж му хрумна на мига да отида в центъра. Нищо не разбирам.

-                     Той усети, че вече си освободена от страха си и за това е толкова настойчив. Ная май нашата изненада за него пропадна, но той успя да ни изненада. Сигурна съм. Това иска. И съм сигурна. Той знае, че вече си добре.

-                     Но как разбра? Как така усети? Та зз бях още на плиткото?

-                     Как разбра? Как разбра? Нали каза, че си учила за опитите с кучета. Те как разбират, когато се страхуваш от тях и започват да те лаят и искат да те хапят. Кучкарите казват: „Тялото на всеки човек, който се плаши от кучета излъчва някакви феромони на страха, а и мозъкът излъчвал подобни  вълни.” Най - вероятно те са от биоелектромагнитино естество. Може би и Афала е виждал страха у теб и затова не е бил така настойчив да стоиш в центъра. Сега, когато си се освободила от бремето на тази уплаха, той вижда или по-скоро усеща това. И открива възможност да работи с теб както той иска - в центъра. И то точно под купола.

-                     А защо е така настойчив да съм в тази точка?

-                     Ами нали Ирен обясни за концентрацията на лъчите в тази зона. Абе Професорът си е професор. Той със сигурност си знае работата. Спомняш ли си, че снощи бяхме точно там, когато ти получи видението. Или спомена, или каквото и да беше онова там след което изпадна в криза? Айде спри да питаш и влизай! Стига си търси повод сега да се возиш на пояс. Давай тоз път без него! Тоз път аз ще се возя на поясче!

-                     Дааа така беше Мишо. Мен по-скоро ме впечатлява това, че се радва за състоянието ми и то съвсем откровено и непринудено. А по всички обикновени учебници по психология пише, че съпричастието или още по академично му казано емпатията е характерна черта само за хората.

-                     Да бе да!? Само за хората! Ти пък?! Много си пристрастна към таз твоята психология, Ще кажеш, че е новият завет. Аз съм чел, че дори цветята тъгуват понякога за състоянието на господарите си, които се грижат за тях. Нищо че ние се мислим, как те са само едни, едни зелени листа от които можем да си направим туршия или мезе за ракията. Щом при растенията го има какво ли остава за животните? И то такива професори като Афала. Я се гмурни нали вече не те страх. Иди там при него в центъра. Да видим какво ще направи – взех да раздавам идеи аз.

-                     Ааа… преди известно време какво казваше, че цветята били гюрлюци и нямали души. Сега други ми ги говориш… - заяде се тя, но след като я погледнах виновно и жално продължи - Добре деее…! Добре.  Разбрах децата всеки път различни ги говорят защото така им отърва… Летящите Мишовци също. Хубаво де! Нали това и мислихме да направим. Стига си командорил сега. Няма да вземам пояса – каза Ная и макар и плахо заплува към центъра.

Застана в средната зона на езерото и отпусна тялото си във вертикално положение спрямо повърхността на водата. Афла мина откъм гърба й. Поработи известно време. Наблюдавах го с интерес. Занимаваше се много усърдно и някак си съвестно. Но от друга страна беше видимо жив и весел. После на няколко пъти я побутна по лявото рамо. Ная се обърна погледна го, но продължи да си седи чинно както до сега. Тогава то й я побутна за пореден път. Извади глава над водата, погледна към Ирен и започна да пищи пронизително през ноздрата си.

-                     Сега пък каквооо…?! Лельо Ирен какво иска той сега? Да не би да иска да си играем? Аз не съм чак толкова добър плувец, за да си играя с делфин - притеснено попита плаващата пациентка.

-                     Ееее може да иска да му изтанцуваш нещо ориенталско. Искаш ли музикален фон – закачих се аз и пуснах на спикерфон песента на Ищар Последна целувка - Я извий снага! Я хвърли няколко подводни гюбека. Може да му трябва мотивация на животното. Ти сега имаш данни. Нали си малко понаедряла тук таме…

-                     Млъкни летяща драка непоправима – закани ми се Ная, изваждайки юмрук над водата и продължи – Хвъркат циник такъв. Ах защо си толкова далеко и нямам нищо тежко под ръка? Ах, ах, ах! – и после продължи спокойно към Ирен - Лельо Ирен и какво да направя сега?

-                     Ная струва ми се той иска да се завъртиш бавно по часовниковата стрелка, за да не те обикаля -  подсказа й Ирен.

-                     Аха разбрах! Нали така!

Махайки с плавно ръце, тя много бавно се завъртя в посочената посока с вертикално отпуснатото си тяло, а животното се успокои. Застана почти на повърхността в хоризонтално положение, започна бавно да движи глава нагоре надолу. Това продължи около шест седем минути. Горе долу две песни време. Като свърши и втората песен спрях музиката, която бях пуснал на телефона си и се провикнах.

-                     Ммм как хубаво замириса на чеверме. Печено Наешко на делфински ултразвук в сос от морска и минерална вода. Лельо Ирен знаеш ли някоя местна рецепта за марината да залеем Ная, докато се врътка на шиша от делфински чатъркания? – не спирах да се закачам аз.

-                     Аууу…! – зави като вълчица Ная докато бавно се въртеше подлагайки се на ултразвуковия поток издаван от Афала -  Защо не ти прегризах гърлото снощи. Аууу! Таман ми беше на сгода. Аууу…! Еееххх ако го бях сторила, сега щеше да си самото мълчаливо целомъдрие. А не да скверниш тази божествена процедура със задявките си - хвъркат зевзек непоправим! Ауууу! – влезе ми в тона Ная.

На последното аууу обаче нещо стана. Делфина шльопна няколко пъти с опашка. После изписка много пронизително. Издърпа се на страни. Гмурна се и направи нещо, което не бях виждал до сега в живота си - дори по телевизията. Излезе целия над повърхността на водата махайки много интензивно с опашката си. Задържа се така и започна да обикаля с изправено вертикално тяло около Ная в кръг. Само опашката му беше потопена под повърхността. Все едно, че ходеше по водата. Беше наистина божествено. Това направо  ме смая. Гледах как едно кажи речи тристакилограмово животно стои във водата само на опашката си. А аз така учудено гледах, че чак от време на време си помагах с ръка да си затворя устата. В един момент вече си мислех, как ще си търся провисналото чене някъде по земята. Ная тутакси се обърна към нас. Вдигна многозначително рамене и ръце над водата. На лицето й се изписа недоумение, възхищение, страхопочитание и неразбиране към изпълнението на Афала.

-                     Лельо Ирен какво значи това? Какво му става на професора?

-                     Много се радва! Иска да каже нещо, но аз не го разбирам така добре както Стойчо. Определено е във еуфория от нещо около процедурата – отговори Ирен и после се обърна към въодушевения професор – Афала! Афала! Афала! По леко! По внимателно! Ще я удариш, без да искаш. Успокой се, Афала! Афала! – провикна се с повелителен тон на обигран дресьор Ирен и му направи знаци с ръка – Не се прави на дядо Боже! Стига си ходил по водата! Ще направиш някоя беля.

Афала се подчини спусна се плавно под водата. Но веднага отиде при Ирен и започна нещо да и чурулика. На мен обаче нейната реплика „Не се прави на дядо Боже! Стига си ходил по водата!” много ми хареса. Беше много точно описание на случващото се и направо ми се заби в мозъка. А между временно тя продължи да му говори:

-                     Успокой се! Утре ще го кажеш на Стойчо. Много бързо звучиш и нищо не ти разбирам. Иди си свърши работата. Утре ще говорим като се успокоиш – нареждаше му тя като на човек и сочеше към Ная.

            Делфинът се върна в центъра на езерото и се позанимава още около петнайсетина минути с пациентката си. После отиде пак при Ирен поцвърча й малко. А след това изчезна под водата и не се появи повече.

 

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2018-03-06
прочитания: 117
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход