StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,236
   Потребители: 12,319
   Автори: 3,977
   Коментари: 304,850
   Точки: 2,631,263
   Съобщения: 125,998
   Лексикони: 4,471
   Снимки: 10,747

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Ная в лоното на Афала (продължението на Соко) Част 13 КРАЙ

И вървим така в арабска нишка. Аз напред... следван от две жени. Струва ми се плътно зад мен бе Ная. А като ариагард вървеше кака Надка. Влизаме в пещерата. Съответно аз не спирам да плещя. През моите собствените реплики току зад гърба си чувам да се процежда въпрос:
-                     Ехххх… Мишо, Мишо ти все не вярваш! Все ти е на устата: „В това не вярвам! Онова не ми се вярва! В другото не съм убеден!“ Я сега Мишо Неверни – погали ме нечия женска длан по гърба – Поне в това, което виждаш с очите си, в него вярваш ли?
-                     Мдааа! В това вярвам. Защото това го докосвам с поглед – спрях се аз и видях, как домакините стояха до децата ни и им се радваха – Наичкa гледай ги само! Не са ли за снимка? Кръщелници и кръстници в тази красива и романтична пещера! Идилия, а? – и се обръщам назад, но с изненада откривам, как вместо лицето на Ная в упор ми се явява погледа на кака Надка, която незнайно как и кога беше застанала точно зад мен.
Огледах се за Вафличката. Стоеше си тя на крачка в страни от нас и си блуждаеше безметежно. Кака Надка точно на обратно. По много странен начин се бе вторачила точно в мен. Или по скоро някъде зад мен. Но колкото и да бе концентриран погледът  й не беше строг. Напротив! Излъчваше топлотата на приятната стъкленост от току що загрята чаша пълна с дъхав коняк. Опитах се да й се усмихна. Но тя не реагира. Стоеше точно като хипнотизирана. Зениците и се бяха разширили и застинали на място. Имах усещането, как този й взор направо като рентген минаваше през мен. Неговата втораченост ме пробиваше и продължаваше на някъде далече зад гърба ми.
Буквално замръзнах на място. От тила към темето ми се надигна леко настръхващо усещане, неориентирано и витаещо някъде из времето. И тутакси изневиделица ме полазва странното чувство за нещо задаващото се от никъдето. Усещане, което сякаш вече съм преживявал?!  Или може би, което ще изпитам. И точно се чудех кое от двете ще да е иии... както напоследък често ми се случва той - въпросът избълбука някъде в главата ми. Побързах да го задам само и само да кажа нещо:
-                     Како Надке, знаеш ли сега ми дойде нещо на ум за това мястооо... – започнах съвсем безмисловно репликата си аз, следвайки неистовото си желание да се избавя от смътната неопределеност, в която изпадна съзнанието ми -  За тази му тайнственост нещо ми се върти из ума. Както и за важността около опазването му сякаш искам нещо да те попитам… - и усетих как и тялото ми и то май не ме слуша много, но се окопитих - Ами како Надке то за Стойчо и Ирен ми е думата. Те вече са на възраст! Кой ще поддържа това каменно-сферично чудо, когато тези хора си отидат от белия свят. Тази фантастично красива обител на духовната ни свързаност между човеци и делфинци няма ли след тяхната кончина да пропадне в забвение?
-                     Все ще се намери някой Мишо – намигна ми тя загадъчно и допълни, подсмихвайки се – Ааа... може би вече и да се е намерил?! А?! – и продължи да се вторачва със същия си онзи, махагонено-конячен поглед на топло овално стъкло.
А аз след нейното боцкащо „А?!“ реших да се обърнах и да проследя погледа й.
Дааа...!
И тогавааа! Точно тогава онова неопределеното чувство, чийто полъх усетих само преди секунди ме връхлетя. И то с мощта на три океански тайфуна едновременно.
Кака Надка гледаше отвъд езерото - към спящите ни деца.
А на мен от констатацията на това мигом ми настръхнаха бенките по тялото! Ама всичките - до една! Не знам случвало ли ви се е? Това де - да сте в окото на чувствено мисловен тайфун с настръхнали бенки?  Ако имате такива де? Не знам на вас...? Ама на мен ми се случи тогава!
Исках да споделя последното с Ная, но Вафличката си мислеше явно за друго и с нежност запуши отворената ми устата. А започнатата от мен думанка... тя заподскача нервно някъде из зоната ларинкса ми, като изпуснато в мивка метално топче. Нищо не подозиращата за последните ми трептения Вафличка започна да ми сочеше леля Ирен и Паламуда, които ни правеха някакви знаци. Не настоявах повече да й кажа за притеснението си. Замълчах си. Но явно от всичко случило ми се съм изглеждал не много на мене си. Предполагам най-вече от настръхването. Защото щом доближихме и леля Ирен притеснено попита:
-                     Добре ли си, Мишо?
-                     Как е, колега риболовецо? – добави на мига Паламуда и весело ме шляпна ме по рамото.
-                     Ааа… добре съм си! Малко само се позамаях. Ама съм добре иначе.
-                     А много е добре! Не спира да пита. Дърдори си мишовизми на килограм. Както винаги – отговори им Ная.
-                     Хубаво тогава. Защото ние с чичо ви Стойчо се притеснихме. Да не би пък да му е нещо много зле. Че доста се позабавихте навън.
-                     Позабавихме се да! – подхвана Ная - Умувахме си за някой неяснотии около делфините. Че се и чудехме може ли да ви питаме за това онова, като по-особените нещица. Около тях имам в предвид?
-                     Аха, аха, аха!  – обади се на момента леля Ирен - Само на тази тема не го подкачайте! Той по телевизията само за това гледа. Китове, тюлени и делфини. Не го питайте точно сега, че ни отиде времето за спане.
-                     Чакай де, Сиренке! Дай да видим какво ще пита Наичка. И после обещавам - отиваме да си лягаме.
-                     То колега, не само Наичка. Искам и аз нещо да попитам. Ако може, разбира се? – и погледнах виновно към леля Ирен, на която явно вече много и се спеше.
-                     Думайте тогава, какво ще питате! И наистина да си лягаме. Че много я укъсняхме тази нощ!
-                     Чичо Стойчо ние с Наичка виждаме, как ти се разбираш много добре с делфините. Това което мен лично ме интересува е, може ли делфините да контактуват по някакъв начин на по-големи разстояния. По големи от там до където стига звука от ехолота им. Примерно тези тук от нашето море да речем да си бърборят с онези от океаните – зададох аз малко по–странично въпросът от първоначалната ми идея относно междупланетния контакт, за който си говорихме с кака Надка и продължих в разяснителен порядък - Защото бях чел накъде, как слоновете например си контактували посредством ниско честотни звуци. Излъчвали ги чрез стомасите си. И освен това ги предавали чрез краката си. Та така стада отдалечени на стотици километри знаели какво прави другото стадо. Пък те нали и слоновете са много умни животни. Горе долу също като делфините са. Че от там се сетих.
-                     Абе знам аз това онова, ноо... Не е много кратко за разказване - и погледна някак си в страни към Сирената, която помаха с ръка и промълви отчаяно:
-                     Айдяяяя отде та се не виде. Ще има да ви обяснявааа... От тук та чак до зори...
-                     Само това ще им кажа Иренке. И няма повече! – погледна пак виновно към Сирената чичо Стойчо и се обърна към мен – Делфините помежду сиии... те се разбират чрез звук - да. И още - всеки от тях си има свое си име. Дето се казва по обикновено му си говорят като нас хората. На един вик разстояние. И не знам това вече казвал ли съм ви, но първия издаден звук при тяхна среща е всъщност поздрав. А втория е името на насрещния делфин - ако се познават.  А ако не се познават е обратно. С първия звук се представят и си казват имената. А втория е поздрава. Също като при нас хората е. Само дето ръка не си подават. Но това е само когато са на един вик разстояние. Тогава точно това се случва – и ме поглежда почти виновно, като ученик без домашно - Пък виж това за слоноветеее... Него не съм го знаел. Вярно каза леля ви Ирен. Аз гледам и чета само за делфини и китове – и после продължава по-бодро - Но мисля, че те и със събратя си от по-отдалечените разстояния пак си говорят. И дори не само като разстояния, но и на по-далечните си като родственост роднини ми се струва. Пак си говоря. Ама по друг начин го правят те това говорене. Така, така! Ето сега като подкачи темата си спомням, как са ми казвалиии... Дето някой от делфините отивали до специални места в морето. Така, така май беше! Та ходели там и пеели. Пък, как, къде и кога точно става това - вече нямам представа. Но не съм се и интересувал. Това което съм прихванал от бърборенето си с тях...  е, че те си звучат с онези там… Или не, не, не! По скоро не точно звучат е думата! По-скоро, по-скоро...сякаш...  – заплете се чичо Стойчо в мислите си, търсейки може би точния начин да се изрази.
-                     По-скоро, че си комуникират, ли искаш да кажеш? – помогна му кака Надка.
-                     Точно Наде - да! Тази дума ми бягаше до сега из пипката. Как си комуникират… Да, да, да! Точно това струва ми се не един път те искаха да ми обяснят. Че от някакви специални точки в моретата си комуникирали. И то освен помежду си като събратя, още и с някакви си техни големци. Някакви си по-висшестоящи техни стада и роднини… Ама мен това много не ме интересува. Щото аз с тези другитеее, с тях нямам работа. Пък и какво ли ще ми помогне на рибърлъка, ако това го знам - нищо?  И за туй и не съм му и обърнал особено внимание – сякаш гузен се заоправдява Паламуда и някак странничко погледна към жена си.
-                     Аха значи казваш, имат си все пак някаква връзка тукашните и океанските делфини. Така ли? Имат си казваш нещо като делфинско радио. Или най-малко запазена делфинска честота в радиоефира на земята. И то с океанските - яснооо! Ааа... какви казваш са тези другите - старшите стада? Те нещо пак в океана ли са? 
-                     Не знам какви са другите, ни къде са. Но знам - и с тях си контактували.
-                     И как? Как ставало това?
-                     Как ставало ли? – и погледна отново по онзи странен начин към леля Ирен – да им кажа ли Сиренке?
-                     Ми кажи им. Те вече са ни като почти роднини. Щом до там ги пуснаха нека знаят хората... какво се случва тук. Ние с теб няма да сме вечни я. Пък те са млади. Нашите деца не виждам да се върнат тук. Нали си говорихме. Ако се появи някой, който е готов за товааа... Пък и се и интересува... Да му го споделим.
-                     Добре Сиренке ще им кажа това, онова тогава  - и пак се обърна към мен - Та с онези по-така стадата Мишо нашите делфини си комюникирали през някаква огромна желязна топка. Която е някъде… някъде... Виж това да си призная честно не мога да схвана къде е точно. И другото...! Не им разбирам там на началствата делфински, за които понякога си звучат по между си. И на стадните организации също не им отбирам. Но по моему, като си мисля сега... не е изключено и те да си имат нещо като нашите депутати – започна много объркано обяснението си старият морски вълк, като не преставаше да се чеше по брадата.
-                     Аха! Аха! Аха! Опазил ги Господ от това и техните началници, да са като нашенските депутати – свъси вежди кака Надка, а всички ние се разсмяхме.
-                     Метална топка ли казваш значи чичо Стойчо? – загложди ме от вътре нещо мен – Чакай сега!? Че каква ще е тази метална топка?
-                     Аааа Миошооо… пак с тези метали и сплави ли ще почвате вие двамата…? Дето тогава ме поднасяше, че делфините щели да ми познаят, кой пръстен колко карата е… - възробта на момента Ная
-                Неее... За топката от метал или желязо… Това не аз – това те го казват  - продължи замислено Паламуда без да взема под внимание реакцията на Ная – Но, излъгах ви сега! По-точно те казват, не точно топка от метал. Тяхното звучене е, че го определят като материала, от който са направени големите кораби. Та аз от там си правя извода, че топката е метална. Но това, което ми стана ясно, е как тази голяма желязна топка била много под дъното на морето. Ама каква е и от какво е…? И какво е всъщност това чудо... виж това не съм разбрал и до сега? Но не са говорили, че тя-топката е като пръстените от битака. Ако Ная това има в предвид – и се усмихна дяволито, намигвайки ми.
-                     Чичо Стойчо… остави ти сега на Ная пръстените! Казваш голяма желязна топка?! И то много под дъното на морето!? Това ли казваш ти!?
-                     Не аз! Вече уточних! Не аз - те така казват. Ако питаш мен може нещо да са засекли с ехолотите си… Я някой потънал кораб. Или грамада от изхвърлени в морето железни боклуци. Или нещо, което те да го оприличават на голяма топка.
-                     Да ама ти не каза на дъното! А много под дъното!
-                     То вярно, че така беше… Ма то те и така и ми го рекоха сякаш  - и пак започна да се чеше по брадата - По скоро може да еее… И какво да е, я? Може пък и някакво находище на желязна руда да е - да речем!? Примерно по на плитко под повърхността на дъното да са засекли…?! Знам ли ги?!
И след като Паламуда спомена желязна руда тя мисълта сама потече сякаш в главата ми. Също както и преди малко когато бяхме от вън. Всичко като мисъл си ми дойде само на устата. И си го изрецитирах ей така на дъх-дума дето му се вика:
-                     То било просто и лесно. Ами на! Всичкото дето час и нещо си го умувахме, и нищихме вън... То си имало елементарно обяснение. Како Надке знаеш ли? Вярно казваш, че по-късно ще започна, като истинско чифтокопитно да преживям информацията дето съм я поел с теб в центъра на езерото.
-                     Хи хи хи! – захихика ясновидката - Мишо май въртеливите движения на моменти ти действат много подреждащо на мислите? А момче?
-                     Може и така да е! – усмихнах й се на свой ред аз и като я подкарах - Вижте сега само, как всичко си идва на мястото! Звукът няма как да се предаде лесно на голямо разстояние. Особено ако е излъчен просто ей така във въздуха, или във водата, или в каквато и да е друга среда. Защото той винаги се спира или пречупва. Или най-малко си променя параметрите на границата на двете различни среди. А променят ли му се параметрите с това се губи и огромна част от информацията която звука носи с или в себе си. Така както като чуваме през панелките или вафлените стени на новото строителство, че комшиите се карат или се веселят, но не винаги ясно разбираме какво точно си говорят. Та така! За да бъде изпратена звукова информация до по-далечно място и то преминавайки през зони от няколко вида среди  ще е необходимо по-специално устройство. Предавател някакъв ще трябва за далечни съобщения.
-                     Айдяяяя... Отново хвъркатия Многознаев е във вихъра на словестния си полет ... Айдяяя – размаха ръка Ная.
-                     Чакай малко сега Вафличе! Не ме прекъсвай – моля те. Че ще ми изфирясат сочните аргументи от главата.
-                     Ама те Мишле вярно са много сочни... Те направо се разтекоха между нас... – и пак ми се усмихна.
-                     Така така разтекоха се – опитах се да запазя логическо самообладание и продължих – Та явно китовете и делфините от някъде го знаят това. Или им е вродено. Или им е втълпено, или им еее… - запънах се за малко - Не знам в момента не мога да измисля друг аргумент. Но както и да е! Та те по някаква причина насочват комбинираните си вълни от звук и мисъл под водата. И то не на къде да е! А точно към фуниевидни земни дълбочини в моретата и океаните. Онези дето като функция вършат работа същата като човешките кромлехи. Примерно фуниевидност като тази най-дълбока точка в Черно море. Ноо те не ги насочват  току, така към всяка една такава дълбочина. А само към такива, на която върхът й сочи точно към желязното ядро намиращо се в геометричния център на планетата. А от там той - комбинираният сигнал се преобразува от мощното геомагнитно поле на майката Земя. И по някакъв начин и подобно на мощна радиостанция се излъчва към… И към къде ли се излъчва, я? Май… и към на всякъде! И най-вероятно и към онова място, за което вече бяхме с кака Надка. 
-                     Добре Мишо! Това става от точките за които ти предполагаш. Но туй е за тях помежду им. И за връзка да речем с онова място! Добре за фуниевидните дълбочини - там ясно! А за пещерата тук… !? – попита кака Надка -  От тук какво и как става? Ние влязохме в тази делфинова междупланетна система, ако мога така да се изразя - не от повърхността над дълбината в Черно море. И то не излъчвайки делфинови сигнали?! Включихме се именно от тук? И то стана с нашите си човешки мисли и импулси. И още то бе излъчено на нашите човешки честоти.
-                      Вярно е така како Надке! Ами може пък от тука където сме това да ставаааа.... Това да ставааа...  Да речем може да става с помощта на кухата каменна сфера. Тази която се е образувала в скалата. Тя си е точно с формата на една хубава съвършенна сферична антена. Пъъък колкото до различните честоти сега ме подсещаш и за друго... Виж в цялата местност камънаците са изградена от шуплест камък. Тази перфектна като форма куха сферична антена също е изградена от шуплести скали. Та мисля точно тези грубо начупени като форма шупли са отговора на втория ти въпрос.
-                     Че как така? Шуплестите материи те не поглъщат ли звука. Не се ли явяват някакъв си шумоизолаторен слой.
-                      Да! Има доза истина! Но само за самия звук като материална вибрация. Те може би и за това местните не са успели по звуците все още да открият това място. Защото шуплите го правят добре звукоизолирано. Но от друга старана шуплите и формата превръщат пещерата в безупречна фркатална антена за електро магнитните и радиовълновите трептения.
-                     Фрактална антена ли? Фрактал не беше ли нещо като начупен от латинското fraktus – попита кака Надка.
-                     Да! Именно! Между другото сега отново като се замислям Стоун Хендж стереометрично и структурно погледнато е точно фрактална фигура. Кромлеха в Долни Глванак – също. Пък колкото до самата фрактална антена... триъгълниците нa Серпински са дали идеята на един испанец. Името му сега не мога да се сетя. Но той, ползвайки идеята на Серпински за „килим“ от триъгълници, създава фракталната антена за съвременните смартфони. Онзи тип антени приличащи на снежинки. И даващи ни възможност айфоните днес да са компактни елегантни и с изчистени форми. Без разни стърчишки, жички, и топчета. Тука е същото. От горе скалата както и смартфоните ни изглеждат равни. И нямат вид на антените по летищата. Нооо всъщност са си точно това... Просто онези са много стара технология. Иии има още едно много, много важно нещо. Фракталните антени имат способността да долавят и препредават едновременно вълни с много различни честоти. Та точно поради тези си особености си мисля, как това място тук може да изпраща едновременно и човешки, и делфински сигнали едновременно. И то на огромни разстояния. И нищо чудно магнитната аномалия в района да е именно в следствие на това. Ти нали каза, че се съмняваш, как бермудския триъгълник е нещо такова – импулсна ретранслационна система. Мисля си как тази куха каменна сферичност тук е нещо подобно. Или по-простичко казано едно малко локално ретранслаторче на мощния общ земен поток излъчван към Космоса.
-                     Излъчван поток – звучи добре. Но от къде импулс, мощност или по-просто казано енергия за това излъчване? Кой ще ги движи тези сигнали Мишо, а? Антената без генератор на импулс за носеща честота си е само едно топче, пръчка, или ако иде реч за това тук - една куха скала си е това. От къде тази мощност че сигналите от тук да стигат толкова надалеч, колкото аз предполагам, че се намира тази планетна система за която говориш? – попита кака Нада. 
-                     Ооо... Е как от къде? Нали вече казах! Енергия и импулс има предостатъчно. Всичко това може да става с помощта на енергията идваща от непрекъснато въртящото се метално ядрото на планетата в едно с къкрещата над него мантия. А защо пък и да са само делфинови сигналите, я? Може да има и други същества, които също да ползват този информационен канал. И това да се явява някаква широкочестотна информационна лента – завърших си аз мисленето на глас и усетих, че някой много изпитателно ме наблюдава, как съм се запенил.
Погледнах към нашите домакини. А те само кимаха с глави. И си помислих, че може би кимането им бе по-скоро от възпитаност. А не от разбиране на това, което исках да кажа. Или само така си помислих. При което Ная забелязала смущението им. И се намеси професионално като  психолог и специалист потушаващ изблици на емоции при групов сеанс:      
-                     Ааа… оставете го Мишока! Той от време на време така си избухва в някакви си негови си фантасмагорични разсъждения.
-                     Да бе Мишок избухвал във фантасмагории! – възбуден и заслепен от осенилата ме идея хич и не се усетих аз, какво целеше Ная в момента и буквално обърнах емоцията си към нея - А кой преди малко свърза по най-шантавия начин Джулая на Камен бряг с нищо не подозиращите това делфински стада, ловуващи по северното ни черноморие? Да не би аз да бях?
-                     Мдааа ти май ревнуваш Мишленце! – пое белокосата мама много професионално искрящата топката емоция от мен, сочейки ме назидателно с пръст – Да, да, да! Ревнуваш! Сигурна съм!  Ревнууууваш! – отново ми се усмихна, клатейки глава Ная - Щото някой друг освен теб, може да си изфантазира нещо, за което ти не си се сетил. А Мишленце?! Това да не би да е някой нов психичен синдром - ревността на фантазьора  - после обаче изведнъж стана сериозна и почти строго изкомандва -  Стига Мишо! Я се успокой моля те! Сега не искам да спорим за безсмислици!
-                     Добре де няма да спорим! – овладях се на момент и аз и опитвайки се да изляза от сконфузената ситуация попитах - А ти Вафличе нали и ти искаше да питаш по въпроса за твоето психологическо ли, логическо ли беше парченцето там. Онова дето ти се губело?
-                     Ами да! Искам разбира се! Ама то от теб човек може ли да вземе микрофона, я? Пък и вярно стана много късно. Нали утре ще ставаме рано... Че си мисля дали е удобно още да се бавим в някакви приказки? – и погледна съжалително към домакините.
-                     Карай, карай – върна й усмивката Паламуда и побутна с лакет леля Ирен – Сиренке май на тез младоци бая им се е наквасила чергата с морска вода, а? Питай Наичка! Пък след утре ще си отспиваме. Вие му мислете с тез близнета! Ние сме си все пенсионери хора...
-                     Добре щом не възразявате... Та исках да попитам. Вие след като толкова отдавна сте с делфини, имате ли си някакво свое обяснение, защо те са така доброжелателно настроени към нас хората? За това именно си говорихме преди малко от вън.
Не знам дали от това, че все още в ушите ми звучаха думите на кака Надка, как те са пазители на нещо. Или просто имах предразсъдък, някакъв за липсата им на словоохотливост на тези теми. Но нещо в мен ме накара да ги погледна. И честно да си призная в началото ми се стори, че съм прав. Само след секунда обаче леля Ирен опроверга  последното ми предположение. И й личеше, как престрашавайки се от някаква вътрешна задръжка се обърна към Паламуда:
-                     Е какво млъкна де Стойчо? И какво си ме загледал? Ако искаш им кажи и за това. Като сме казали А да кажем и Б! Нали все ми повтаряше, че ако има хора, които ти се сторят готови да чуят това, което знаеш ще можеш да им го кажеш...
-                     Добре де ще им споделя. Пък те колко ще ми повярват си е тяхна работа... – върна й репликата той и се обърна пак към нас -  Ами как и какво да ви кажа... То и аз не точно знам от къде и как да започна...
-                     Карай я напреки на вълните и вятъра чичо Стойчо! Пък каквото доде!  – окуражих го аз.
-                     Ами да я карам, я! Та ние с леля ви Ирен си мислим, че освен нас като хора на земята... Освен нас има и още един хора. По-скоро не точно хора! По-скоро човекоподобни подводни същества. Но те не са точно толкова умни и развити технически както сме ние земните човеци. Та си мислим, че изотпърво делфините точно тях са познавали. После вече, когато хората са взели да правят големи лодки тип кораби.... Да шарят из моретата... Чак тогава делфините най-вероятно са видели от близо в морето земен човек. И именно поради това делфините си мислят, че ние земните човеци сме като онези хора дето са под водата. А после посредством общата си съобщителна система – онази за която говори Мишо мисля, че всички делфини имат някаква информация за нас. То може би и затова на много различни места по света се случва така, дето делфини да помагат на хора.
-       Ама чичо Стойчо, какви са те тези хора, които не са човешки хора? Да не са някакви островни туземци, живеещи под водата?
-                     Да-точно! Като туземци са! Ама не са островни, като онези папуасите. Тези са си чисто подводни хора.
-                     Подводни хора ли? – попитах импулсивно - Това наистина за първи път го чувам!
-                     Еее Мишо, как за първи път ще го чуваш? Не си ли чел и чувал за русалки и морски сирени? – засече ме на момента Ная.
-                     Чувал съм и за русалки Вафличке и за морски сирени също. Много пъти! Но то това според мен са си чиста проба, разни митове. И то захранени от пиянските разкази на загорели за жени моряци. Има ги още от времето когато моряците са нямали други забавления на корабите. И като не си виждал жена два три месеца... Пък и като си толкова опит от ром... Колко му е да ти се привидят цици и коси на някой тюлен, който плува успоредно с гемията, шхуната или брекентината. 
-       Еее има го и това, което казваш Мишо. Но подводните хора наистина съществуват. Има си ги тези хората. Аз съм сигурен! Само че сега вече са голяма рядкост. Не е както е било преди, някога. Но ги има. Еее има го и другото. Дето ти го казваш. На моряците някой неща са им се привиждали. Защото то наистина не са точно хора - полухора са. Всички такива същества надолу от кръста са с опашки. Но точно на водните хора, за които искам да ви кажа, опашките им не са като на рибите. Като на делфините и китовете са! 
-            Че Мишленце, каква е разликата в опашките между рибите и тези на делфините?
-                     Как бе Наичка...? На всички риби самата перка на опашките е вертикална. И те махат с тях на ляво - на дясно, за да плуват. А при китовете и делфините перките, които образуват опашките са хоризонтални. И те, за да плуват, махат с тях нагоре надолу.
-                     Мишле, честно! Никога не съм се замисляла над това – усмихна ми се притеснено Ная.
-                     Абсолютно! Така е Мишо. Те и за това делфините възприемат точно тези подводните хора, за които ти говоря, като почти свои роднини. Пък и нали пак като тях дишат въздух. И другото най-важното! Подводните хора издават звуци, за да се ориентират. По този начин и контактуват - както и самите делфини. То по принцип от китообразните само косатките са убийци. Само те нападат себеподобни – имам предвид китообразни. Между останалите видове цари разбирателство. Дори си играят по между си. Нищо че обективно погледнато почти всички са месоядни хищници. Е изключая сините гиганти, които се хранят предимно с крил. Ама той и крила на практика пак си е месо.
-                     Ама те къде ги тези подводни хора? - прояви любопитство и Ная, прекъсвайки несъзнателно лекцията на стария морски вълк - Защо няма никакви научни факти или дани за тях? А чичо Стойчо?
-                     Крият се. Вече наистина са голяма рядкост. Предполага се, че живеят в подводни пещери, в които има въздушни джобове. Там си почиват. Може би там си раждат и отглеждат малките. А иначе в топлите райони на океаните следват пасажите с риба. И се движат заедно с мигриращите стадата на кашалотите и делфините. Така успяват да се опазят от акулите и косатките убийци. Онези косатки стръвници, които се хранят с тюлени и китове. Защото пък има косатки, които се хранят само с риба. И тези добрите косатки никога не убиват себеподобни китообразни.
-                     Ахааа... и казваш тези хора, или морски сирени и сиренчовци са отдавнащни познайници на делфините? Така ли чичо Стойчо? Еее то може би казваш и за това има и в литературата писания... Пък и живи легенди има за острови на Сирените и техните омайни песни.
-                     Да! Така мислим и двамата с леля ви Ирен. И точно поради това делфините гледат и на нас землянските хора като на подобни на онези сирени, за които ви говоря. Само че сигур ни мислят за нещо като земни такива. И че сме с разделни на две опашки. 
-                     Еййй... Мишленце видя ли сега какво било то! Знаеш ли Мише... Май наистина това дето го казва чичо Стойчо е точно моето парченце от логическия пъзел. Онова, което ми се губеше – възкликна изведнъж Ная - Знаете ли? Има и още нещо интересно. Сега като се замисля се сещам, че има и такава патология на човешкото тяло. На медицински жаргон тези деца също се казват русалки. Иначе е се води сиреномелия. При тази патология двата крайника са сраснали. Тогава наистина се образува нещо като тяло на опашка. А ходилата образуват подобие на опашен плавник. Случва се не много рядко. Горе долу има едно такова на триста хиляди нормални раждания. Най-популярният случай е Шайло Пепин от Портланд САЩ. Аз и от него научих повече за това явление. А знае ли се, я?  Може пък наистина в генома на човека да има и някаква  такава резервна опция. Просто това да съществува като водна генетична възможност. Ако да речем нещо стане. Примерно климатът да се затопли! Полярните шапки  да се стопят! Тогава е разбираемо, как водата във всички случаи ще залее голяма част от сушата. А океаните и моретата като площ ще станат още повече. И щат не щат голяма част от хората ще трябва да заживеят във водата.
-                     Така, така, така! Кой пак си фантазира сега? Мишо или Ная, а?
-                     Неее не си фантазирам Мишлнце. Аз говоря за възможности. А ти точно ме ревнуваш - отново... Чакай сега малко! Остави ме да си довърша мисълта. Иии ако приемем за вярна идеята на кака Надка за онази другата планета на делфините и китоветеее... То може там да е точно така. Да има много малко земя. Всички хора като геном да са с такава патология-русалка, за която ви казвам. А примерно генетичната група на делфините и китовете да имат петопръстна сиситема и да са водещия вид. Ама на времето, като съм го срещала това за децата-русалки по учебницитеее.... Хич и не ми е минавало през ум, че може това да не е точно патология. А примерно да е нещо като страничен авариен атавизъм. Щото ако е така може на времето да е имало примати, които да са се родили такива. И поради невъзможност да пребивават на сушата, да са се приспособили за воден начин на живот. Също като делфините и тюлените. Хе, хе, хе! Пък аз винаги съм си мислила, как това за русалките и морските сирени са само празни приказки.
-                     Не са празни приказки Наичка – успокои я чичо Стойчо - Даже до колкото знам има заловени няколко истински дишащи въздух русалки. Намират се в секретна военноморска база в САЩ. Дори един американски президент е проявил много голям интерес към тях. И ги е видял. Но има истина и в това което и Мишо казва. Вярно има и много, много измислици около съществуването им. Има и много, много опити за спекулации и пошли иронии с тези полухора. Повечето от измишльотините са направени от недобросъвестни хора - фалшиви чучела, колажни снимки, монтирани клипове и всякакви други подобни.
-                     А има ли някакви скелети? Или пък други следи от тези странни същества? Щом са толкова древни, не са ли оставили някакви артефакти? – ненадейно попита в своя си професионален дух кака Надка – Защото и на мен ми стана любопитно това, за което сега се говори тук. Но аз без да има артефакт трудно склонявам да приема една идея за нещо повече от хипотеза.
-                     Артефакт?! Какво е това артефакт на български, Наде? – попита чичо Стойчо.
-                     Ами да речем техни кости. Или ако след като са хора с нещо са си служили или помагали в живота. Нещо като оръдие на труда. Илиии като част от бита им, което да е останало. Да има някаква следа, веществена ми е мисълта.
-                     Има да. Има мисля намерени в няколко подводни пещери странни неща - да. Нещо като копия или оръжия за убиване или отбрана. Направени са от кости на морски животни. А за скелети – има да! Има дори и мумии на няколко места по света запазени. Едната е в Лондонския Бритиш Музеум – обади се и леля Ирен –  Има и в японски музеи мумии на подобни същества. Но Стойчо пропусна да обясни. Как не всички човекоподобни подводни хора толкова много приличат на делфини в опашната си част. Или пък на хора в горната си част. Онези другите само наподобяват. И мисля точно тези, които са изложени в музеите са по-скоро от другия вид подводни подобия на хора. Тези, които са по-близо до рибите като устройство. В Япония рибешките русалки ги наричат морски принцеси. А може би не само като вид са по други от русалките, за които говори чичо ви Стойчо. Може и като произход да са съвсем различни. Но до колкото сме разбрали от нашите делфини тези рибешките русалки по-малко плуват с делфиновите стада. И другото важно - техните опашки наистина са рибешки. И наистина имат люспи. Но така или иначе от кръста към главата е вярно, че и те много напомнят донякъде на човек. Но по моему само напомнят. И си мисля, че делфините точно с тях, едва ли биха си играли.
-                     Ехеее... то до като нямаше нищо, сега изведнъж чак няколко вида изплуваха от бездните на океаните. Какви ги говорите бе хора...? Аз пък защо нищо не съм чел по въпроса... – завайках се на момента.
-                     Защото четеш само за това което може да лети. А тези твари плуват - не летят. За това най-вероятно си на тъмно и с тематиката на морските сирени, като цяло – направи ми важническа гримаса Ная.
-                     Може и така да е Вафличке. Щото да са толкова много и чак няколко вида... Пък аз да не знам нищооо...
-                     Лелеее какво ще правим сега? Хвъркатия Многознаев нещо не знаел по въпроса. Малееее каква трагедия! – усмихна ми се отново Ная.
-                     Така е Мишо! Няколко вида са! – продължи си мисълта Паламуда - Но защо толкова различни по произход същества заприличват все на хора и риби едновременно... Е това на – това не мога да си обясня?! Всъщност като се рових около случая четох, как има в природата такова някакво явление. Имам в предвид това таковата със заприличването на нещо си друго. Дето се проявява като голямо подобие-прилика между различните видове твари. Ама името му не си го спомням, като точна дума. Там дето птици прилепи и насекоми... пък и онези древните летящи гущери... Как им казваха де  - и се обърна с умолителен поглед към леля Ирен - помогни де Сиренке... Някакви  си дъра - бъра – дили бяха...! Хайде де Иренке Сиренке, помогни ми с думичката...
-                     Да не са птеродактилили бе чичо Стойчо?
-                     А! А! А! Точно! Точно такива дантили им викаха Мишо...
-                     Птеродактили бе Стойчо – поправи го леля Ирен с усмивка на лице.
-                     Добре де Петровидактили да са – произнесе се авторитетно чичо Стойчо, а ние се разсмяхме на глас -  Не се смейте. Така по-лесно ще си го запомня. Оставете точната думичка сега! Важното е, как те са нещо като гущери.. Та това явление беше, как гущери, насекоми, птици и млекохранещи се животни...
-                     Млекопитаещи бе Стойчооо – поправи го пак леля Ирен.
-                     Добе де млеко... каквито и да са. Но важното е, че всичките дето ги казах преди малко могат да летят.... Та поради това им хвърковато способство те стават с подобни телата като форми. И после им израстват криле. На външен вид имам в предвид. Онова, с което летят - нали все на криле прилича.
-                     То си е така и все криле се явява като форма и функция – обадих се авторитетно аз.
-                     Така де така. Все криле са. Ама то онова явление си имаше и точна думичка. Но все не мога да я запомня. Беше нещо средно междуууу... Май между конференция и контрагенция ми се върти около езика. Ама на! Аз нали съм си само с един селскостопански механизационен техникум... – завайка се той, а леля Ирен се разсмя на глас:
-                     Така си е! Стойчооо, Стойчо! То кучето ако с гледане можеше да стане касапин и ти с гледане на филми за животните по телевизията щеше професор по океанология да станеш. Ама на! Рибар си си ти до мозък на костите. Пък се опитваш да се правиш на учена глава. За туй дъра, бъра - дили и контрагенця посолена с конфернция ти се бълникат из главата. Вместо да речем правилните мисли и думи – клъвна го отново леля Ирен –  Ама Стойчо ти вярно, ако май думите са по-различни от серкме, далаян, мрежа или чепаре трудно ги помниш бе мой човек, а? – погали го след това нежно по брадата Сирената точно така, както самия чичо Стойчо си го правеше.  
-                     Да не е конвергенция бе чичо Стойчо? – изведнъж попита моята Вафличка.
-                     А! А! А! Точно! Благодаря ти Наичка! Точно това е думата! Не знам какво значи в превод на български! Но нея я потребяват за подобните случаи с крилете, за които ви говоря.
-                     Конвергенция означава събирателност, съвпадение или сходство на нещо си, което по природа и произход може да е много отдалечено едно от друго – подсказа му Ная.
-                     Благодаря Наичка. Сега така или иначе няма да го запомня, но за по напред обещавам! – кимна й с благодарност  Паламуда - Та значи поради тази думичка дето Наичка я каза, всички тези гадинки по някакъв начин си приличат. Но вярно каза моята Сиренка, как някой от тях имат коренно различен произход. Та така де има няколко вида подводни хора. Нещо като нашите земни маймуни се явяват. Даже цяла теория на учен има за тях. А онези рибешките сирени... те пък са много, много древни. Почти колкото рибите в океаните са древни. А те делфините като вид поне както пише са на петдесет милиона години. Както казах различните видове китове те по принцип си играят по между си. Може и с подводните хора да са си играли. И взаимно да са си помагали в лова на риба. Както аз го правя сега с моите делфини. Че може Ная и така да е! Вярно го умуваш ти това твоето. Може и от там да сме някак си близки.  
-                     Ахаа! Амааа... значи щом има и видове дето са близки до рибитееее... Все пак има неща, които не са точно така както са го казвали моряците? – взех да си умувам аз на глас - Щото аз риба с цици не съм виждал до сега! И може би наистина всичкото това с красивите коси и с големите цици е малко или много измислица в техните разкази.
-                     Да и това е много точно казано Мишо. Първо тези създания в по-голямата си част далеч, далеч не са красиви. Особено рибешките видове сирени. Те напротив - някой от тях дори са доста грознички. Зъбите им са като клинове - конични и остри. И това не е само мое разсъждение. Съдейки по снимките в интернет това ясно си личи. Но то си е нормално! Как иначе тези твари биха задържали плъзгавата и пъргава храна каквато е рибата. Та и поради това и усмивката им никак не може да е толкова привлекателна.
-                     Ама то има и друго чичо Стойчо! Дори и точно онези млекопиещите подводни хора да са видели моряците, то и при тях не при всички би трябвало да имат цици. Каквито и да са по произход, си е пределно ясно, че тези същества едва ли се зараждат от самосебе си? Нали така? Тази работа никак си не стават от пяната на морските вълни. Както се говори в легендите.
-                     Вярно казваш Мишо. От морска пяна трудно се става на човек. Няма ли мъжка пяна... пиши го нещо друго ма не и човек – усмихна се по мъжки Паламуда и на свой ред погали леля Ирен по лицето - Ето дори моята Иренка Сиренка чако, че се е пръкнала в морето си има баща. Което във всички случаи означава, че сред сирените има и мъжки екземпляри. А дори, ако бебетата на тези подводни хора бозаят мляко... Едва ли при техните мъжкари гърдите им са така вирнати както ги описват моряците. Пък и като гледам женските делфинки никак не им личат циците.
-                     Така си е чичо Стойчо. Тя Природата си знае работата. При водните животни е като при самолетите - хидродинамиката в устройство на тялото им е на първо място. Затова и някакви, като такива привлекателни за мъжете израстъци изобщо нямат място под водата – подкрепих аз стария морски вълк - Еееее ама пък язък, че са грозни... Точно си мислех сега докато Ная е много заета с близнетата да помоля Афала да ме запознае с някоя русалка... Да си поплуваме насам-натам с нея – закачих се аз.
-                     Ама Мишо моля ти се! Нали съм ти казала и от преди! Пускам те на момента. Щом пък са толкова неприятно грозни - пускам те. Точно ще се отвратиш от всичко чуждо. И пак ще ти се струвам привлекателна -  отметна кокетно снежнобялата си коса Ная. Аз съм напълно съгласна с чичо Стойчо. Щом тези същества, които ги има в океана наподобяват на човешката форма като тяло - работата е ясна. Точно от там най-вероятно е тази прословута дружелюбност на делфините към хората.
-                     Мен пък Вафличке друго нещо ми се подреди в мислите. Нещото за което всеки път от както видех делфините да мушкат в тази пещера се чудех. Но сега вече ми е ясно! Щом тези хуманоидни същества обитават подводни пещери, може още в дълбока древност те да са научили делфините от топлите морета да влизат с тях в техните пещерни жилища. Може пък тази пещера с нещо да е напомнила на някой делфин преселенец  от Средиземно море, времето когато са влизали в тамошните пещери с русалките. Може да я е припознал като жилището на подводните хора. И именно поради това отдавна, отдавна за пръв път да са влезли в нея.
-                     Браво бе Мишленце. Умно момче си ти. Нали преди все над това се чудеше. Как така делфин ще влезе в пещера. Ето как. Сам си отговори сега.
-                      А наистина искате ли вече да си лягаме. Че да не сме чак пък толкова сънени утре, а? Щото като гледам часовника то почти днес стана вече – пророни почти като молба леля Ирен.
-                     Вярно Сиренке хайде да си лягаме. Аз от кога те моля за това усмихна се чичо Стойчо и ми намигна.
-                     Ами хайде бе Стойчо. Спри да говориш и да разказваш. И да се разотиваме по сепаретата. Какво само ме айкаш? – оскуба го за брадата леля Ирен, а той почти извика, но се сети, че децата спят и си сви главата в раменете.
Легнах ме си. Колко съм спал не знам. Ама май доста време ми се въртяха най-различни мисли из главата. Сутринта ни събудиха алармите на мобилките. Събираме се всичките около онази маса дето чичо Сойчо я е правил – каменната. И сядаме да закусим. Хапваме си сладко и току изведнъж Ная ме поглежда подсмихва ми се и пита, обръщайки се към домакините:
-                     Сега като ще правим този езически според християнството ритуал, изведнъж ми се прииска нещо да си изясня...Тук в пещерата е много красиво. И някак си тя много успокоява и предразполага. Все едно човек влиза в църква някаква. Какво мислят нашите домакини за това място…?  Какво е това тук всъщност? Пещера ли е, или може би някакъв специален храм на делфините от Черно море? Щото ако е храм да не би с нещо да нарушим каноните на вярата им? Или пък на това, което се изповядва тук?
-                     Храм ли? Ааа..нее..!? Ааа… храм?! Пещера си е! Ако на църква ви удря по нещо, то е може би заради вощениците… свещите исках да кажа де – заклати глава Паламуда – Инак си е просто една по-красива пещера. Нищо повече – довърши чичо Стойчо много спокойно, но всячески избягваше погледите ни.
И понеже ми се стори, че това като тема ги притеснява реших да прехвърля топката на вниманието върху себе си:
-                Дообре де не е църква... Само акустична сфера със светлинно цвете на вечния живот е! Нищо повече!  Оставете вие сега това. Кажете какво ще правим? Че нали ние мъжете сме ви излишък. Да можем да си направим ние нашите си мъжките планове...
И така докато си пиехме кафето и чая кака Надка се разпореди за последно какво ще бъде с нас мъжете. После раздаде листчетата с думичките на всяка една от жените. Погледна ги и рече:
-                     Нали се разбрахме – това е само примерно написаното в листчетата. Всяка една от нас според волята си може да си измисли и нещо нейно си. Нещо като за лична орис. И то към всяко от децата по отделно. А когато казваме трите в хор „Да бъде!” точно тогава е добре да си мислите първото и най-важното, в което искате да ги орисате – после се обърна към нас със Стойчо и с две обърнати на вътре длани ни помоли да се отдръпнем.
Мъжката част безропотно се изтеглихме на разстояние в амфитеатралния участък на пещерата. Там приседнахме близко до едното сепаре, където спяха малките. Нали щяхме да се явяваме нещо като резервни бавачки я. Та заехме позиция и зачакахме.
Купите с така очертаващата се да бъде Мълчана водата бяха поставени по между жените. И по моему ритуала започна. Ма то наистина голямо мълчане беше...
Мълчане та мълчане!  Голямо нещо!
Голяма работа! Голямо мълчане!
 Ааа не, не, не! Аз и толкова много да мълча... Не, не, не! Та като ги гледах жените от тук и веднага си прецених: „Не ставам аз за такава мълчаливо безгласна орисница!“
Нооо... много се впечатлих!
Щото то мълчанието винаги си е било голяма една мъка за мен. Е аз лично нищо не усетих, но чичо Стойчо каза, че го била заболяла главата. Че то и ние с него само се споглеждаме и не смеем никак си да мъцнем. И пак мълчане, мълчане, мълчане... И в един момент кака Надка даде въпросния знак. И трите жени в хор произнесоха:
 „ Да бъде!”
А то в тази пещера... и то ехото в тази ефектната акустикааа. Мммм! Сякаш дори въздуха увеличи твърдостта на израза от това „Да бъде!“стигайки до една особена фаза на тържественост. И сякаш пещерната сфера и самата тя го повтори и потрети това „Да бъде! Да бъде! Да бъде!“ И може би от силата и повелителността на фразата в следващия миг се почувствах много, много малък пред света на неизвестното. Не зная защо но веднага се сетих за онзи другия свят на делфините и китовете. И за това, как кака Надка каза, че това не е само ритуално място. А и комуникационна структура. И си помислих:
„ Ако това наистина е някаква форма на природен предавател с огромен обхват, до къде ли във Вселената е стигнала веста за посвещаването на нашите деца в тайните на делфите. Или пък да речем в колко галактики се знае за настоящото им орисване.?“
После махнах с ръка защото в края на краищата това си бяха само едни догадки продиктувани от непрофесионални анализи. И то на базата на видения с неизяснен произход. От друга страна незнайно защо - но определено ми олекна. И като че ли щом последните звучности от репликата на женското трио се изгубиха в шуплеста структура на тази фантастична сферичност... От някъде ме обля една надеждност. Още и една увереност се появи у мен. Как това щото перипетиите ни с Наичка около отглеждането на малчуганите няма да са вече толкова големи. Както това бе с тяхното зачеване. Пък и с раждането им. И от това ми стана и хубаво, и спокойно! Все едно с това затихващото „Да бъде!“ през ушите ми бе преминал не звука от репликата на жените, а някакъв си вид душевен транквилант.
Мислех си че това е всичкото! И като ритуал и като ангажимент.  Даже си бях наумил малко да поплувам като за последно в центъра на Лотоса.
В грешка бях!
 Най-изненадващо кака Надка помоли мен и Ная да донесем децата така както спят. После не разбрах защо, но тя отново ми се усмихна и доста притеснено ми каза:
-                     Мишо много се извинявам, но би ли отишъл от другата страна на езерото. Ей там горе. Където е изхода от към морето. Иска ми се някой да ни гледа от високо за следващото нещо.
-                     Да разбира се. Какъв е проблема? Ама само аз ли? – но като я видях, че свива умолително ръце пред гърдите, а Ная ме гледа остро право в очите тръгнах на горе без повече да питам.
Отидох. Там на високото приседнах на една издатина. И заставайки с лице към тях, любопитно зачаках - какво ли ще последва. Но през цялото време не преставах да се питам: „Защо пък само аз да гледам следващата част на ритуала и то от горе?“ Ама и да са питам и да не се питам все тая. Бях отлъчен и това си е!
А долу кака Надка разположи себе си и другите трима във всяка една от основните географски посоки на света. И то така че да са около спящите деца. Промърмори си нещо под носа. Най-вероятно не на себе си. Защото всеки от тях, като по команда сви дясната си ръка в юмрук до сърцето си. В следващия момент кака Надка си бръкна в пазвата. Извади нещо от там и го постави последователно на вратлетата на бебетата. След което и тя също си сви ръката по съшия начин, като останалите. Чак после разбрах какво става.
             Орисницата бе закачила на вратлетата на децата не какво да е, а точно камъчета подобни на тези, които висяха на всички други участници в ритуала. А всеки от възрастните стискаше своето камъче-бижу от времето на незнайните хора, които незнайно кога са ги правили.
Чак тогава схванах защо нашата гадателка дълго време ми казваше, че не е готова за кръщенето. Искала е първо да се снабди с камъчета за децата. И тогава да пристъпи към ритуала.Това както казах го установих от после. Защото сега бях далеч и не можех да видя какво точно им окачва, ама по-интересното се случи малко след окачването.
 Случи се нещо, което изненада не само мен. Съдейки по реакцията бе изненада за всички долу до езерото. Дори ми се стори, че и нашата надарена гадателка се стъписа.
В минутките в който Ная, кака Надка, чичо Стойчо и леля Ирен стояха с наведени глави, стиснали камъчетата до сърцата си, в пещерата започнаха един след друг да проехтяват мощни дихания. След всяко издишване в езерото се появяваше по един гръбен плавник. И съответно по една делфинска глава. Която заставаше в определена позиция и повече не се местеше. А аз виждайки всичко от високото се провикнах:
-                     Ехааа! Вижте, вижтеее! Имаме си гости! Имаме си гости! Грандиозно! Вижте това са не три, четири, или пет, а цели дванадесет делфина! От тук се вижда страхотно! Застанали са в кръг един срещу друг. И са точно по периферията на светлинното цвете. Вижте, вижте! Ехаааа! Красота, красота!
-                      Мишо стига си викал ще ги изплашиш! Или ще събудиш децата! – смъмри ме, шепнейки от низкото Ная – Стига си я напъвал тая гърляга! Остави животните! Сигурно са дошли да се лекуват.
-                     Едва ли са тук да се лекуват – обади се чичо Стойчо, клатейки многозначително глава – Не съм бил свидетел до сега на такова лечение! Всичките са възрастни. Няма ни едно малко. И всичките са мъжкари. И никога досега не съм ги виждал тези. Познавам само Афала. Той е застанал ей там - в най-северната точка на кръга. Ама Надето като свърши с нейното си нещо... ще го питам каква е тази делфиноделегация – и после се обърна учудено към леля Ирен, която най-неочаквано стана и се запъти към езерото - Сиренке ти пък на къде тръгна? Чакай Надето още не ни е казала, че сме приключили!  
-                     Имам си работа бе Стойчо! Ама и ти ще трябваш ми се струва за тази ни занимавка! – отвърна му тя, усмихвайки се и отиде от другата-тясната страна на брега, дето е от към морето.
Пусна си косата с жест на горска фея. Приклекна на колене. Склопи длани пред гърдите си като за молитва и смирено наведе глава. В този момент в пещерата проехтя един особен звук. Беше все едно от орган. Или пък не! Ами да речем, ако не като от орган то поне като от фагот. Или пък може би като от обой. Не знам! Не можах точно да го определя. Но ми стана ясно, че някой от делфините издаде този гъгнещ тон. А той-звукът си бе едно чисто базово „Лаааа“! Настана кратка тишина. Нищо не помръдваше. После единият делфин, поне като Паламуда го описа бе Афала. Та той се показа повече от половината над водата, заставайки с корема си към чичо Стойчо. Изсвири нещо пискливо и пронизително. После някак възбудено изчатърка една бърза ромолящо-гъргореща делфинова серийка. След това още една. При което Паламуда се понанадигна и му заговори:
-                     Ахааа!  Ясно деее... Ами що не каза така, ами ми подсвиркваш като клошар на мааленско куче. Разбрах те сега! Тя Сиренка ми рече ма аз си мислех, че нещо ме кръщава изнаопаки – после вече с команден тон му подвикна - и стига цирика с тоз пискун, че ще събудиш малчуганите!
Стана уверено. Отиде точно на срещуположния карай на езерото. Застана с лице към леля Ирен. И направи същото като нея. Клекна, склопи ръце и сведе смирено глава.
Малко след  като и двамата бяха заели нещо като пози за молитвено преклонение фаготния басов звук отново проехтя в пещерата. Но вече беше много по-плътен и по-мощен. Беше ясно, че не е от един, а все едно е от дванадесет фагота. И после още веднъж. И после още веднъж. Две три минутки след третото „ЛАААА“ делфините един по един започваха да изчезват от езерото. Като преди всяко последно гмуркане се чуваше леко изсвирване. Аз си го дешифрирах, нещо като довиждане. Или  по-точно казано: „Сбогом!“ от всеки един от усмихнатите опашати гости. Ама знам ли!? Нали не разбирам делфински... Пък моя милост - поглееедах, поглееедах... И след като и Афала изчезна някъде в дълбините на езерото проявих – прословутата си нетърпеливост. Тутакси наруших настаналата тишина, питайки от мястото си:
-                     Иии какъв беше този звукотон, който изтръбиха тези приятелчета? Мелодията им никак не ми приличаше на ода на радостта... Чичо Стойчо те да не би да ви казаха нещо по повод моето самотно мълчеливо присъствие горе по висините?! - обърнах се аз към единствения зрял мъж за подкрепа - Може би ме приветстваха като знаменит велможа застанал тук в тази официална ложа, а?!
-                     Мисля си Мишо не беше нищо като персонално за теб. Според мен това беше едно звучно групово делфинско „Да бъде!“– поясни ми Кака Надка.
-                     Така си беше колега – помаха ми от долу и чичо Стойчо
-                     Ахааа...! Ясно! Нищо де! Значи няма нито нотка за мен в музиката им... Явно съм си въобразил нещо... – разсмях се аз на глас, но Ная пак ми изшътка и аз, за да изляза от ситуацията, попитах - А тези другите хубавци  дето придружаваха Афала, те какви ще да бяха? Щото нали каза, че не ги познаваш, а чичо Стойчо?
-                     Ами не знам Мишо! Не ми се представиха  - усмихна ми се отново Паламуда - Но щом Афала ги е довел... И то точно за този момент, все ще са някакви.  Пък може и да не са само убавци. Може и нещо като черноморски опашати мъдреци да се явяват  - обърна стаирят рибар дланите си към тавана на пещерата -– Казва ли ти някой! Делфинска им работа! – и ме погледна усмихвайки се.
Та така! Интересното бе, как после никой повече не искаше да говори за случката. Нищо че всичко бе изпълнено с толкова тържественост. Нооо... според мен колкото и да бе красиво и впечатляващо то си бе последното интересно нещо, което се случи. Тааа... за това и си мисля, че май нямам какво повече да мога да ви разкажа около тази история.
Но пък мога за финал малко да ви помрънкам - щото съм до някъде засегнат:
Не знам вие как сте с тези неща, но още като разказвах за Соко ви говорих за случайностите… Че, гледайки всички събрали се пред мен ми мина през ума сега това всичкото случайно ли е или е закономерност:
„Щото уж съм тука на високото пък защо ли някак си случайно вътрешно се чувствам, как съм далеч под тях. И наистина дали това е случайно чувство да си седнал на високото спрямо другите, а да се чувстваш в мисловно или по-скоро в духовно отношение по в низкото от тях.”
            Ако съм откровен въпреки твърдолинейната си логика... не зная отговорите на много от случайните въпросите възникнали по време на цялата тази история. Е то не ги знам, защото тук на високото съм си сам самичък. Сам съм!
Ама може би не за друго! Сам съм навярно защото съм част от огромната група от множеството жители на тази земя, дето нямаме камъчета-ключета за такива храмове. И уж сме толкова много и живеем в мегаполиси и в транснационали виртуални форуми и чатове, пък изпадаме в депресии от самотност. Което пък вече съм абсолютно сигурен, че никак не е случайно. Може би и поради това се налага да участваме в психоаналитичните сбирки организирани от такива психолози, като Ная. Дето ги именоват с разните им там деликатно шаблонни заглавия от рода на „Вечерни градски срещи на анонимните самотници“.
 Смешно нали? Самотници в градския гъч от хорски навалици ?! Смешно нали? Ама то май многото хора  понякога се явяваме точно такива - планетна общност от групово-мегаполисни  самотници! Та може би именно в тази парадоксалната ситуация, ни е и проблема! 
И именно поради този си капсоловано-конгломератен начин на живот виждаме и себе си, като цивилизация от ендемитно-самотни жители дори в цялата Вселената. И може би пак никак не случайно поради тази си самотна заблуда да сме си и въобразили и някой небивало големи небивалици. Например, как сме и единствения по по най неповторим интелекти във Слънчевата система. Също такъв и в Галактиката ни. Или още по по най-такъв дори и в целия неизбродим Космос. 
Амааа... да си призная откровенооо... Сега като си го казах това и отново малко пак ме заболя. Що ли пък наистина да е точно така? А?
Неее..! Не ви говоря за интелектуално мегаломанските вменявания за единственост и неповторимост на земното човечество. Нещо много по-микроскопично и лично ми се замота из мозъка като въпрос.
Защо всички дето са там долу до езерото и не се мислят за кой знай каквооо...? Защо те да могат да са заедно и едновременно тук? И могат заедно да се чувстват като един в такива занимания като орисване или кръщаване...? Пък аз дето съм уж най-нормалния и най-земния от тях да съм на обратното, а!? Защо?! Уж съм, като всички обикновени многобройни жители на планетата пъъъък, да съм сам като отлъчен тука на високото. И какво като съм най-земен и най-нормален – нищо!
Ами да! Ето на - пак!
Пак волно или неволно си казах, и то два пъти, как съм най, най по от всички присъстващи тук хора. Видяхте ли сега!? Ето ви го точно нагледния пример, как може би някой от нас грешат!
 Яснооо!
Ама голям сме майтап понякога туй земните и нормалните хора в тези си по по най разсъждения! Уж много от нас се кланяме на някакъв си Бог...! Пъъък… Самите ние се имаме за нещо като Най По. Или нещо като Боговете на Вселената. Дори за Богът, който я е сътворил казвамеее... Казват деее... За поповете ми е думата... Та те казват, как и той Бог бил като човек. Или обратното беше. Ние сме били като него! Бъркам ги тез църковните неща! Та може би понеже той се чувствал самотен там горе на небето... Както и аз сега тука... (Опааа  на видяхте ли! Аз май пак като някои други политици и духовници са турих на по-високо място от най-високото...) Та думата ми беше, как именно поради тази си самотност Бог ни сътворил по свой образ и подобие... Да си има хорски-овце раби - че да не скучае...
Амааа май това са само църковни човешките приказки за човекът, който е по по най от всичко и от всички най. Амаа аз нали съм по логиките. Пък ето и кака Надка и тя не признава теории без да има артефакти като подкрепа. Та и за това си мисля, че проблемът за всичкото това ни идва точно от там. Имам в предвид от всичкото ни това надуто самочувствие ни идва! И от нашето празноумното човешко самовнушение за всемирното ни върховенство като интелектуално съвършенство. И още за превъзходството ни над всичко останало. И над всички останали живи и неживи неща около нас, които презрително наричме твари или минерали!  
Яснооо!
Най-вероятно и аз докато съм, като другите квазисъвършени по по найковци, дето в една по-такава чудата пещера не могат да влязат без придружител, все ще съм си тука на високото-низко!
Но после си казах, как пък може би всичкото това си има някаква необходимост и причина да е така. Че нали думата още от Соко бе за случайността. Та може и случайна да е тази ситуация! А може и да не е?А!?
Може би всички ние по по найковците трябва да достигнем до една по-висока осъзанатост за нещата от живота. Да речем, да речем, да речем ... Да речем това да осъзнаем, как пътя към по-съвършеното съществуване на тялотооо... По-съвършеното съществуване на съзнанието и на интелектааа... Не винаги и не във всички случаи минава през първичния ни материален стремеж да притежаваме повече, по-големи или по-скъпи вещи от другия…? Явно има и други пътищата водещи към по-съвършеното. Но за да го разберем това за другите пътища... И най-вече за да го осъзнаем... Трябва поне веднъж в живота си да минем по всеки един от тях. Или ако ни се вижда много това „по всеки един“ то поне най-малко „поне по един“  от тях да минем. И то да речем само веднъж в живота - мисля е достатъчно.
То сигурно и аз към този момент най-вероятно нямам някакви такива нагласи на мислене, като осъзнатост. А защо ли  пък моите настоящи съпещерняци по съдба я имат тази си осъзнатост, пък аз не!?
И следвайки нишката на мисълта си неволно пак погледнах към хората, седящи спокойно до брега на езерото със светлинния лотос. И тогава си дадох сметка защо!
Всички те бяха някак си живо-дишащи мъченици вървели поне веднъж по един от онези трудните житейски пътища на оцеляване. Онзи тесните и ронливите друми на изпитание, по който като вървиш иии материалното що касае някакво притежание губи всякакъв разумен смисъл. Щотооо за какво имане да си мислиш, когато от двете ти страни е зейнала грозната черна бездна на смъртта. Готова всеки миг - при всяка твоя най-малка грешна стъпка да те погълне. Да те отнеме от всички. И да ти отнеме всичко. И то без грам значение, кой си, колко си и какво си имаш.
Но ето въпреки преживяния шок, тези хора бяха останали много повече хора, от колкото може би много други, които не са минавали никога покрай ръба на озъбената паст на преизподнята. Има и още нещо. Тези хора бяха останали повече хора и от други едни такива, които също, минавайки по тежките пътища, са се повлияли от страшното изпитание на трудностите. И се бяха озлобили към всичко и към всички. Най-вероятно от завист защо те минават по гадния път. Пък видите ли някои други да си щъпункат по лесния. Нооо... именно в замяна на упорството и стоицизма си пред лошото, най-вероятно всеки един от моите добри и любими познати от пещерната групичка, имаше ключ към този чудат и фантастичен храм-портал към другите светове.    
Пъъък... аааз... нямааам!
Нооо аз не искам да се отчайвам. Тооо... може би моето камъче-ключе не е в момента на врата ми не само поради липсата на моя специфична или лично преживяна трагедия. Сигурно си има и друга причина някаква. За която например аз не се сещам. Но пък си мисля щом една ясновидка с оптимистичното име Надежда ми ориса децатааа... Може би пък да има и някаква по-елементарна житейска форма на надежда и за самия мен. Имам в предвид ей така простичко казано – моето камъче-ключе да ме чака някъде напред в Бъдещето ми…?
Нооо... то сигурно първо чака нещо аз да сторя? А?!
Може би ще чака някъде скрито докато променя нещо у себе си в душевен план. Нещо което да ме доближи до самото него… ?А?!
И докато пишех за тези ми мисли... За ориста, камъчетата, децата и за другото… не знам защо, но в съзнанието ми отново нахлу усещането, което предизвика у мен онзи поглед на кака Надка. Онова усещане, когато тя ми каза, как може би вече са се намерили новите пазители на този пещерен храм нааа… и сам прекъсвайки мисълта си усетих, как съзнанието ми раздирано от някакво дразнещо любопитство изкашля един парлив въпрос:
„А какво ли наистина си бе намислила като много лична орис кака Надка, докато изричаше над децата ни изконното… „Да бъде!”?
И в  мига, в който си го помислих това иии.. Пак ме връхлетя мисловният тайфун, от който ми бяха настръхнали всички бенки по тялото. И сега докато пиша тези редове те още са настръхнали!
 Но и друго си мисля сега. Мисля си, че който е успял да стигне до края на разказа ще знае какво ми е било на главата през тези две години и половина.  Вие които го четете може и да не го запомните. Но аааааз! Аз със сигурност ще ги помня цял живот!
Иии на никого няма да се разсърдя, ако след като е прочел това се е почувствал поне малко докоснат от делфинската вяра за доброто към човека. Или ако, четейки някой от тези редове, най-малко веднъж му е настръхнала поне една бенка по тялото.
Хи, хи, хи!
Не, не, не! От друго ми стана смешно! Не от това, че толкова време ми четете писаниците. Стана ми смешно от въпроса:
„ А тези, които нямат бенкиии, какво ли им настръхва като си мислят за кристално чистата вяра насочена към осъзнатото, човешко добро?!“
Хи, хи, хи!
Трябва да приключвам.
Ахааа... ето ги и тях-колегите! Идват да ме викат за наряда. Значи няма грешка - ще летим. Нали не сте забравили, че ви пиша всичко това от хотелската стая в Иран, чакайки да излетя по някаква карго дестинация?
Или вие вече това го забравихте?А!?
 Еее...! Ако сте забравили от къде тръгнахме... това е на добре. Защото значиии все нещо друго от текста, който сте прочели освен това от къде ви пиша ще сте запомнили...
Както и да е!
Вие помните не помните, нооо аз съм си на работа. Ето! Сега конкретно разбирам - извънредно ще летим за Дубай.
За сега е това!
И ми пожелайте с третото дете, дето го вижда кака Надка в бъдещето ми да нямам такива перипетии. Че пак едно голямо писане ще да падаааа.
Пък аз не ща! Не детето! Не ща да имам перипетии с него!   
Ааа и хора: 
„Не забравяйте да сте добри един към друг, както делфините са безкрайно добри към нас - ей!?“ 
Та така! Това е за сега!
 Чао до скиф! – както ми казваше всеки път Паламуда на изпроводяк.
 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2018-03-12
прочитания: 84
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 6 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход