StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,162
   Потребители: 12,357
   Автори: 3,999
   Коментари: 318,694
   Точки: 2,662,697
   Съобщения: 156,438
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,795

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

НЕПОЗНАТАТА ДАМА /част 6/

Навлизаме все по-дълбоко в пазвата на планината. Върховете висяха над нас, изглеждаха толкова близо, създаваше се впечатление, че ако протегнеш ръка ще ги докоснеш и в същото време бяха така недостижими, пробождайки небето. Момичето, допряло лице до предното стъкло, с широко отворени очи, поглъщаше уникалната гледка. Намалих скоростта и спрях. Нека удължа удоволствието, което изпитваше в този красив миг.


***
- Благодаря ти, приятелю. Ти предугаждаш желанията ми. Благодаря ти още веднъж. Можем да тръгваме. - каза го, само с очи.
Думи не бяха нужни. Разбирахме се с половин поглед. Току-що се бяхме запознали, а така добре се разбирахме и без думи. Опровержение донякъде на притчата за единия чувал сол.
Когато човек върви с някой по улицата, особено, ако се познават отскоро, наблюдават се два варианта на поведение.
Или непрекъснато се сблъскват един с друг, най-вече на пресечките, или при смяна на посоката, или което е по-редкия случай, независимо че са съвсем близо един до друг, така добре пасват движенията им, като че ли се прегръщат, а всъщност дори не се докосват. Излишно
е да квалифицирам към кой тип принадлежим ние двамата.
Кимнах и продължих. Оставих я известно време сама със себе си да изживее насладата.

***
- Вероятно имаш приятелки. Искам да кажа истински, на които можеш да се довериш.
- Приятелки имам много. Както казваш, истинските са само няколко.
- Това е съвсем нормално. По принцип, малко са хората, които допускаме близо до себе си.
- Имам двечки... които страшно много обичам. Сигурна съм, че и те ме обичат. Това са моите...
- Как се казват? - интересът ми определено нарасна.
- Имената им са много красиви, библейски. Те самите са прелестни.
- Вярвам ти. След като вече познавам теб...
"Уау! Как щях да се издъня. Добре, че спрях навреме. Щях да кажа, след като виждам твоята красота, представям си тях. За втори път си казвам, добре, че не може да чете мислите ми."

***
- Мога ли, да те помоля да ги поздравиш. Нищо, че не ги познавам. Твоите приятелки, не може да не са и мои.
- Интересно съждение. Хареса ми. Непременно ще ги поздравя. Толкова си спокоен, уверен, около теб сигурно всичко е спокойно. Аз съм като бърза планинска вода.
- И да, и не съвсем. Старая се да туширам бурите. Слънцето еднакво свети за всички. Нека живеем живота си като човеци, а не като човекоядци.
- Как само го каза. Къде го прочете? Аз чета много, но не съм го срещнала. Звучи като сентенция. Ще го запомня.
- Това за планинската вода е страхотно самосравнение. Смехът ти е като каскада планински водопади, цялата си...
- Моля те, спри, изчервих се.
- Чаровна, умна, интелигентна. Искам да поздравя майка ти. Такава надарена дъщеря е родила и отгледала.
- Благодаря ти. Само ако те чуе...
- Знаеш ли онзи стар виц за един чукча, който искал да учи литература.
- Не си спомням. Разкажи го.
- Един чукча, кандидатствал литература в университета. Писмената му работа, впечатлила комисията и го поканили на интервю:
- Читал Пушкин? - питали го.
- Нет, не читал.
- Читал Достоевски?
- Нет, не читал.
Може пък чужда литература?
- Читал Шекспир?
- Нет, не читал.
- Читал Гьоте?
- Нет, не читал.
- Ну, кого читал?
- Чукча будет писател, не читател.
- Много е сладък. Хареса ми.

***
Вече сме високо в планината. Неочаквано, вплетени в приятен разговор, се оказахме на голяма, почти равна, обрасла с хвойнови храсти поляна.
В далечния й край блести езерото. През средата на поляната малко поточе, кристално чиста, бърза вода, нежна музика композира. Спомних си нейните думи "Бърза планинска вода", намигнах и' закачливо. Тя целуна показалеца си и нежно го допря до устните ми.
Импровизираната целувка мина, като ток през тялото ми.

***
Там някъде около брега, съзирам фигурата на моя приятел.
- О! Ти пристигна! - възкликна тя.
На мен ми прозвуча, като мъничък упрек. В този момент пристигна друга кола. В нея пътуваха мъж, вероятно бащата и момченце, навярно негов син. Хрумна ми блестяща, щура идея. Вдигнах ръка.
- Хей, момченце! Имаш ли въдица?
- Татко има...
Извадих моята и му я подадох.
- Ето вземи! Твоя е.
Момчето се усмихна и протегна ръце.
- Вие сте луд! - запротестира бащата. - Та това е "Мичел"!
Не можем да приемем.
"Много е прав. - помислих си. - Или досега съм бил луд, или по-скоро сега полудявам, но изпитвах непреодолима потребност да го направя."
- За момчето. - казвам - Подарък от мен.
- Моля Ви, госпожо! Вразумете го! Това е много скъп подарък.
- Няма нищо странно, господине. Той иска да зарадва синчето Ви. Моля приемете я. - подкрепи ме тя.
Явно беше разбрала душевното ми състояние. Колко и' бях благодарен. Идваше ми да я разцелувам.
Приятелят ме беше забелязал и разпалено махаше с ръце. Взех телефона и му звъннах.
- Съжалявам. Току-що подарих въдицата си.
- Ти си луд! - отговори телефонът.


следва>>>




vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Повести и Романи
публикувана на: 2019-06-30
прочитания: 45
точки: 8 (виж далите точки)
коментари: 3 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход