Ако всеки път, преди да заспиш, си мислиш за поне двама от своите близки, сигурно ще се превърнеш в билборден герой, от онези, които държат в едната си ръка кутийка с таблетки, а с другата я посочват \"И безсънието остава само в кошмарите Ви\"... Или казано накратко - как да спиш, когато толкова хора безсънстват, татуирали на клепачите си най-дълбоката си, скрита, заключена и карцерована болка. А ми се ще, по дяволите, ще ми се да кажа, че всички те - будните, разсънените, сомнамбулстващите не могат да мигнат, защото... мечтаят или защото са толкова щастливи, че ендурфинът в кръвта им, заедно с дозата кофеиново събуждане, е образувал еуфоричен коктейл, който държи клепачите им в разтворена неподвижност... или пък, че се наслаждават на плътта си отново и отново... и отново... до алармения звън. Добре, може и това да е причината хиляди, милиони, милиарди зрящи прозорци още да светят в тъмнината на флуоресциращите си домове, но все пак, някъде, може би на една стена от моята или твоята възглавница, някой не е щастлив и не се и преструва. Някъде някой мисли, разсъждава и може би плаче, съвсем тихо и недраматично... за да се събуди на сутринта и да има сили отново да се облече, да излезе и да бъде \"нормален\"; да се нахрани с \"бърза закуска\", да плати на \"експресната каса\" и да се прибере вечерта, казвайки на шофьора \"Бързам!\"... да свали просмуканите с прах и мирис на пържено дрехи, да седне пред телевизора с празен поглед, да пийне преди, по време и след вечеря... и пак да зацикли между снощните фундаментални открития и утрешната нормалност... А утре било празник... праз- но, ще попразнОва със себе си... Сега стой и си мисли както обикновено: хората не умеят да празнуват, дори не умеят да бъдат щастливи... Естетическите им представи не надхвърлят границите на общоприетите стереотипи... \"О, диамант... великолепно!\", \"Новият мол... грандиозно!\", \"Ще пием, ще повръщаме и пак ще започваме наново... щастие!\" ...
Преди време беше решил, ей така, от глупост, че може да се нагоди да мисли като риалити герой... и да носи сандали с чорапи, и пробва да се слее с тълпата... Пак беше празник - голям, християнски и изфабрикуван. Из града бяха плъзнали бутикови хора, с искрящо-бели усмивки и безупречни кожи, да, отвън те бяха приятни, дори съвършени, но щом дадяха израз на вътрешното си оформление, образите им мигновено се разтичаха като разтопени на 40-градусовата жега сладоледи. Обсъждаха съседите си или невъзможното съчетание между кафевите обувки и зeлената чанта на госпожицата пред тях, или се обвиняваха взаимно за пропилените си надежди... И колко бяха смешни и жалки... Оттогава той реши, че не иска да е като тях и даже се страхуваше да не прихване по въздуха от глупостта им...
Ето, утре отново бе празник и като нормален човек редно бе да прекара вечерта в коремни болки, вследствие на дневното преяждане; да облече новата си риза, да изчетка мокасините си, да мине по площада със залепена усмивка и да поздрави всички, а после да оплюе домовете им, колите, дрехите, прическите, липсващите копчета, лошия дъх, вместо това обаче, той избра да бъде със себе си и да се порадва на мислите, заради които не можеше вечер да заспи, а денем потискаше с работа... И беше щастлив, неосъзнато щастлив, защото още умееше да бъде човек. Можеше да плаче, когато му е тъжно, можеше да крещи в състояние на гняв, навярно можеше и да обича. Понякога се улавяше във фалшификация на личността си и изпитваше погнуса, намразваше се, че започва да прилича на онези зомбита; че пазарува конфекция и яде Мc Donald\'s; че се насилва да излиза с приятели и да се обажда на семейството си в неделя...
Днес не е празник и камбаната не бие тържествено... някакъв луд се нагълтал с прозак и го намерили след седмица, апартаментът му миришел на мърша, а по устните му още имало следи от пяна... И ако живеехме в общество, където съотношението между материалисти и идеалисти беше поне 60:40, може би щяхме да чуем ехото му между онези четири стени на не варосания апартамент, щяхме да се запитаме \"Защо, по дяволите?\", само че нямаме късмет, изтеглили сме късата сламка... питащите са странници, мислещите са депресанти и ни е позволено само да се ужасим и да изцъкаме неодобрително...
Всички са щастливи, последният нещастник се самоуби, останалите спят в блаженство и сънуват сезонни разпродажби... хармония : )