Здравей!
Знам, че не се познаваме, но ето, че пак мисля за теб. Слънцето се прокрадва в стаята ми, гледам с умиление красотата на небосвода. Аз, която обичам да съм сред хора, сега отново се откъснах от тях и се радвам на преди подтискащата ме самота. Сякаш имам нужда да остана сама със себе си. В този период напоследък търся всеки такъв миг, който мога да открадна. Но не, защото съм в депресия или се чувствам преуморена от забързания хаотичен живот. Така намирам част от себе си. Част, която очевидно ми липсва. Част, която намирам в сънищата си с теб. Усещам я толкова силно, когато ти се появиш, че не ми се иска да се събудя. Всяка свободна минута искам да заспя. С надеждата, че пак ще те срещна. Че пак ще изпитам тази топлина и близост, каквито не мога да изпитам в действителността. Близост, от която явно се нуждая, но от която дори сама бягам, защото ме наранява. А тази, която изпитвам към теб ме отвежда в един друг, но толкова познат свят, където сякаш съм живяла в някое минало време. Сякаш принадлежа към този обсебващ, и до болка познат на душата ми свят. Свят, където си ти. Приятел ли си? Любим ли си? Кой си ти? Защо не те познавам, а те чувствам толкова близък с мен? Необикновено близък. Съществуваш ли и ще те срещна ли? Или си образ, чрез който подсъзнанието ми говори нещо. Как да те разгадая? Скоро не сме се срещали. Скоро не си влизал в моите сънища. Но вярвам, че те има. Вярвам, че и аз съм била в твоите. Защото такава близост не би могла да убегне. И знам, че ако те има и се срещнем, ще се познаем. Само с един поглед. Само с едно чувство. Чувство на топлина и близост. Сякаш се познаваме от векове. Сякаш Вечността ни е запазила и ни носи през времето. Но си далеч. Не съм те виждала скоро. Бих те забравила, и би останал само сън, просто чувство. Но то се покрадва в мен и на яве. Будна съм, а слънцето навява мисли за теб. Чувствам те и това се засилва. С всеки миг на саме със себе си. С всеки слънчев лъч.
16.03.2010г.