Аз – на 18 години – усмивка, развяна небрежно коса... Ако срещна това момиче днес може би няма да го позная. Не, не по външност – ще си приличаме! Не е угаснало едно немирно палаво пламъче в очите, не съм забравила усмивката... Е, подстрижката е различна... Има издайнически бръчици на стратегически места... На 18 мислех, че светът ме очаква и мечтите ми ще разтворят обятията му. На 48 бих казала, че ме очаква пак, но трябва да полагам усилия, постоянство, непрекъснато да се трудя за това, към което се стремя... На 18 бях объркана, решавах всичко с бягство – сменях хората около мен, жилището, града, работата... На 48 разбрах, че ако не се променям, всичко около мен ще продължава да ме поставя в екстремни ситуации и няма да мога да се спасявам започвайки всеки път от кота Нула. На 18 вярвах, че щастието ще ми се усмихне. На 48 установих, че човек не разбира колко е щастлив докато е здрав! 
    Все пак реших да заговоря момичето:
    – Здравей! Как си?
    – Още съм нетърпелива да разбера всичко... за любовта...

                                                                              © Павлина Петрова