Още се опитвам да прогледна безпристрастно през отлитащите дни и пак не мога!... Не мога да ги премина, в дълбокото и все по-дълбоко вкопаване до дъното на болката от липсата им... Не искам да копая,  а искам да живея с тези дни, колкото се може повече и повече!... Докато стъпя някъде, където се чувствам свой сред хаоса на времето, което е необятно и извира в нощните лъчи на съдбата преминаваща през очите на всяка една споделена Зора с теб...
  Искам най-вече да те почувствам, за един единствен миг и да потъна в него и в теб, докато не се слея с усещането - поглъщащо ме от щастие, че вече съм свой чрез теб самата... И всяка сутрин те търся на дъното, на чашата  от горчивото самотно кафе... Там, където ти се усмихваше и ме галеше със своите слънчеви очи над необятната пустиня, заровена под кожата ми... Оставяйки в теб притискащи и неизписани целувки  в дъжда, за да се излея отново там навътре в твоята душа...