/писмо до две далечни приятелки/

Мили приятелки - да сте живи и здрави и доброто да ви води напред! И двете сте извън България и я носите в сърцата си, както носим сенките си - невидими в мрака на отчаянието, изгубени - в мъглата на неверието... Но блесне ли светлинката на спомена - една дума, една песен, един образ изведнъж ни даряват с нашата тайнствена спътница. Проточва се дълга и бавна сянката в зрелите ни години... Такава е и обичта към Родината - по-голяма е на ръст от нас самите! Силната радост и нетърпимата болка, палят пламъци в очите, ударят сърцето... Преливат извън поносимата мярка на тъгата и ни затрупва огромния товар на носталгията. Тя ни задушава, прави ни сантиментални и добри, по-романтични и често очите стават мокро място... Далечното и безвъзвратно стопено време започва да трепти в ореол от искрици и да подклажда болката. И всичко ни умилява, по-свидно става и ние дори идеализираме тези възкръснали възспоменания и се връщаме назад - в чистото време на Детството, в пеперудено безгрижната Младост...Времето се завърта в обратна посока и като на забавен каданс ни показва истинските стойности в чистия им блясък...Да, има болки, които не отминават и това е полезно!Обичта към Родината не остарява с нас, а става по-осъзната, дълбока, многопластова  и сложна за обяснение... Но нали обичаме и без да можем да разберем и обясним смислено - Защо? Сърцето има свои закони!

Може би не във всичко съм права? Аз никога не съм живяла в чужбина, далече от България! Излизала съм извън нея, пътувах, но и за миг не съм помисляла да живея другаде. Сянката ми е зазидана тук при  дълбоките ми родови корени… Тук е всичко, което обичам: тая ненагледна райска земя, песните й, уникалният фолклор, езикът й тук звучи дори когато шуми гората и зрее житото... Въздухът и билките й лекуват... Трудно живея днес, почти е невероятно как се справям – безсребърна и качена под купола на Цирк „Надежда” да вървя необезопасена по копринената нишка на илюзиите. Изглежда сигурно предвзето, невероятно, но когато дойде ред  да си замина от света, ще съжалявам най-вече за две неща: няма да съм с децата и внуците си и няма да виждам България! И единственото ми успокоение е, че ще лежа в прегръдките на моята свидна земя редом с най-скъпите ми, тръгнали нагоре преди мене... Прощавайте, ако съм ви разтъжила, мили мои и вас, другите, далечните: познати и непознати, волю- неволю или съзнателно напуснали Родината...

Където и да сте – помнете я и я пазете в сърцата си: като своите сенки!