StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,146
   Потребители: 12,401
   Автори: 4,025
   Коментари: 320,725
   Точки: 2,658,370
   Съобщения: 157,436
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,687

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

На края на страницата

Аз съм на края на страницата. Онази нашата. С всичките мечти и обич. Искрена, неподправена. Незавидяна. Непокварена. Толкова красива. Така изящна. Толкова пълна с чувства. 

Там написах толкова много чувства. Там излях цялата си душа. Там съм целия и всичко мое. Там са сърцето и мечтите ми. Там е щастието да съм съпруг и баща. Там е благодарността, че си съпруга и майка.

Там са всички наши вечери. Всички наши събуждания. Всички наши следобеди. Всички наши усмивки и милувки. Всички наши погледи. Всички наши „обичам те”.

А сега съм на дъното. Нямам повече сили. Това е краят на страницата. Трудно ми е да пиша. Сълзите ми замъгляват погледа. Зацапват очилата и спирам да ги бърша непрекъснато. На нашата страница е имало толкова място. Бели полета, когато не сме си казали. Бели полета, когато не сме се чули.

Не сме писатели. Нито ти, нито аз. Не сме могли да пишем винаги добре. Не сме могли да се изразяваме добре.

Сега напълнихме белите полета. Невидимите думи, които са били там, се появиха, когато ги напоихме със сълзи. Прочетох всичко и разбрах всичко. Нашата страница не е най-красивата. Но трябва ли да зачеркнем всичко красиво в нея? И да се опитаме, то е там, усмихва ни се.

Време е да прелистим. Време е да минем напред. Имаме толкова много да пишем. Сега имаме и писалки, и бои. Можем да направим най-красивата страница на света! Можем да я направим за нас. Можем да я направим за детето ни. И за нейните деца. Време е да го научим да чете. Време е да му напишем нещо красиво. Една красива история, с която то да ни запомни. 

Не искам друг да пише в нашата книга. Не искам детето ни да чете чужди мисли. Не искам страниците да останат бели. Не искам тя да чете чужди книги и да срича чуждото щастие. И да се страхува от себе си, защото ние сме се страхували от следващата страница.

Не искам да свалям пръстена си. Не ме карай. Та там е твоето име. Ти не знаеш, но сега го целувам всеки ден. Защото теб те няма, а той е там. Ти ми го даде. Помниш, нали? Това поне помниш, зная... Той е станал част от мен. Друг пръстен там няма да има. По-скоро бих си отрязал пръста. Не искам и не мога да започвам нова книга. Не мога, нямам място в библиотеката на сърцето си. 

Ето, свърши ми се страницата. Казах си всичко. Изплаках си всичко. Изстрадах си всичко. Ела и сложи точка. Нека затворим тази страница и отворим нова. Да, тази страница стана тежка. Събрала е много мъка и сълзи. Затова са нужни двама, за да я прелистят. За да я затворят и да оставят в нея всичките нещастия и злини. Всичката болка и разочарование.

Нека прелистим страницата, а не да затваряме книгата. Не можем да затворим книгата. Нямаме право. Там живее една мъничка душица, която ще се задуши и едвам ще се измъкне, ако затворим книгата. Трябва да й дадем шанс. Ала истински, чист. Неподправен. Без нищо скрито. Без тайни и без подозрения. Без тъмни ъгли и скелети в гардероба. Дължим й го. Тя го очаква от нас. Ако не от нас, няма от кого да го получи. Няма. Ние сме всичко. Ние сме целият й свят. Всичко, което тя обича и мечтае. Всичко светло и прекрасно, което тя познава. Целият й живот сме ние. И това е шансът на живота ни – да знаем, че сме направили едно добро. Че не сме му обърнали гръб. Че не сме го подминали и оставили .

Нека нейните страници в книгата са истински. Нека това, което тя ще вижда в нас да е истинско. Нека се смее искрено и сърцето й да е свободно. Нека се тревожи за собствените си грешки, а не за нас. Нека чете с чисто сърце, а не със свито, обвито в страх.

Допиши и твоята част от страницата. Довърши това, което искаш да напишеш. Остави това, което искаш да оставиш. И карай напред. Нека довършим започнатото. Нека допишем историята. Нека довършим книгата.

Нека бъдем заедно в деня, когато ще оставим книгата на детето си. Когато няма да имаме сили сами да пишем. Когато тя ще е там за нас и ще ни помага. Когато ще ни гледа с благодарност в очите. Когато очите ни ще се насълзят от чувството на пълнота и цялост. Когато ще можем да си кажем, че сме направили добро. Когато ще знаем, че е било добро. И следващата страница ще я напише детето ни. За нас.

А по-следващата ще напише за нейните деца. За да стане книгата ни пълна и красива.

Писмо от 23.01.2009.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Писма
публикувана на: 2009-02-08
прочитания: 355
точки: 11 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход