“Живей така, че да умреш не здрав, а щастлив. Тогава ще можеш да се пренесеш в света на своите неосъществени мечти.”
Вили ТОДОРОВ, София, 01. 2006 – 02. 2007 г.

Действуващи лица:
Тя – енергична млада жена със стройна фигура, облечена спортно, по домашному съвременно. В някои сцени е с измъчено уморено лице. Говори бодро, приповдигнато, но често с умора в гласа.
Той – мъж на средна възраст, с по-бавни реакции, но които с приближаване на края на пиесата стават по-бързи, спонтанни и непринудено искрени. С леко прошарена коса.
Двамата се свързват и водят диалог по Интернет, но с развитие на действието се държат все по-естествено, като че ли водят непосредствен разговор. Характерен за диалозите им е изненадващият бърз преход от време на време от сериозен тон към размяната на шеговити реплики, които са и на измислен от тях диалект. В средата на сцената е разположен екран, върху който се появяват емотикони от ICQ, изразяващи нямата реакция на героите.
Мизансцена: симетрично на екрана са разположени две малки маси. Върху едната от тях е разположен компютър, с който работи Тя. Втората е празна и върху нея Той поставя своя лаптоп, свързва го с кабел към Интернет. С развитие на действието той спира да влиза и все по-често зрителите го виждат да работи полу-легнал в кресло. Така до края на пиесата.
Вътрешните гласове на действуващите лица звучат приглушено на фона на съответната песен.

Акт 1. Два лъча от прожектори бавно и последователно осветяват двете маси. Отначало е осветена масата, пред която е седнал Той и съсредоточено работи на лаптопа си. Втори прожектор постепенно осветява другата маса със стационарния компютър. Влиза Тя, спокойно сяда пред него и го включва.

Тя: Ехо...Къде си?
Той: Тук съм. Чаках те.
Тя: Какво си правиш?
Той: Нищо. Преди малко влязох в къщи.
Тя: Къде беше? Три дена те нямаше.
Той: Бях в командировка. Едва днес се прибрах и бързам да посетя сайта.
Тя: (със скрита гордост) Видя ли, какво написах вчера?
Той: Да. Красиво е. Кога го написа?
Тя: Не е скоро. Преди много години.
Той: Разбирам. А имам ли право да попитам защо?
Тя: (категорично) Не! (кратка пауза) По-късно може би ще ти кажа. Но не сега.
Той: Извинявай! Ти какво прави днес?
Тя: Нищо. Мотах се из къщата. (кратка пауза) Чистих. (кратка пауза) Играх си с бебето.
Той: Не ти ли помага някой?
Тя: Така се получава.
Той: Защо?
Тя: (нервирано) Така се получава! Стига за това!
Той: (смутено) Ти си знаеш. Не ми се сърди! Аз просто... просто исках да узная повече за теб! ... (кратка пауза).Да те почувствам като човек.
Тя: Не ти се сърдя. (замислено) Дай да си говорим за нещо друго!
Той: А ти за какво искаш?
Тя: Например, коя е онази, за която си написал толкова неща? Опиши ми я!
Той: Не ми се говори. Може би някой друг път. Просто човек.
Тя: И все пак.
Той: Описал съм я. Помниш ли? Два пъти.
Тя: За нея ли е:
„Горда осанка. Умни очи.
Черни коси върху прекрасно тяло.
И питаш се само ти:
- Всичко това божеството
за кого е създало?”
Той: Да. Но има и още.
Тя: Кое?
Той:
„ Тъмни очи, нежна шия,
рамене обли и зовяща гръд,
покрити от черни вълни –
това за мене си ти. Тънък кръст и обло коремче.
Под тях бедра стройни,
удоволствия криещи тайни
за двама в нощи безкрайни…”

Тя: (След кратка пауза) Интересно си я описал. Примамливо и нежно! (с любопитство) Такава ли е наистина?
Той: Впечатляваше с гордата си походка. Знаеше добре, че прави впечатление и с какво точно.
Тя: С какво, според теб? Висока ли е?
Той: Не. Малко по-ниска от мен. Ох, какъв съм и аз! Та ти никога не си ме виждала. Невисока. По-скоро средна на ръст, но изключително пропорционално развита. С вълнуваща сърцата ни гръд и красиви черни коси. Малко под раменете. (замисля се) Ако се видим някога, мога да ти покажа нейната снимка (замълчава)
Тя: (след като се е убедила, че няма да продължи) Ама ти защо млъкна? Разправи ми още! (замечтано) За нещо приятно, например!
Той: Не обичам да споделям, за да не я предам по някакъв начин.
Тя: (недоволно) Е-е-е! Много си особен! Толкова ли няма какво да ми кажеш?
Той: Има. Винаги ще помня, колко мило реагираше, когато сутрин я събуждах.
Тя: (нетърпеливо) Разправяй! Разправяй!
Той: Веднъж я изненадах с думите „Ей, вече е време да отвориш очи и да се протегнеш. А аз няма да се извинявам, че съм те събудил!”
Тя: А тя?
Той: Не очакваше тези думи. Толкова мило и звънко се разсмя!
Тя: А сега? Знаеш ли кой я буди?
Той: Не! Но кой от нейните познати я е будил в смисъла, който разбираме обикновено, това не зная. А и не ме интересува особено! Обикновено търсеше компанията на чужденци, на млади и по-богати мъже.
Тя: (изненадано) Така ли?
Той: Да! Какво странно има? Тя не го крие! Кой може да я осъди, че търси своето щастие така, както го разбира? Според мен – само лицемерите! Или завистниците!
Тя: Интересно! ... И какво после?
Той: Имаше някакъв чужденец, който даже дойде в България, за да си прекарат заедно няколко дни.
Тя: (с любопитство) Ти не ревнуваш ли?
Той: Не! Въпреки, ... че ревността показва само, че не си обичан, а много ти се иска да бъдеш!
Тя: (учудено) Че тогава защо не го правиш? Не си ли противоречиш?
Той: Не! Никога не ревнувам! Няма смисъл. Още повече, че аз не съм бъдеще за нея! (след кратка пауза) Не съм нейното “Утре”! Разбираш ли? Но много се безпокоя, какво може да й се случи!
Тя: Така ли? Какво, например?
Той: Работата е там, че той е от далечна страна. Много далечна! И какво ще и се случи, ако е някаква отрепка, която прави мили очи на млада привлекателна жена, само и само да замине с него там. Представяш ли си нейното бъдеще тогава? Малко бой, една-две седмици секс насила по всички възможни начини с него или с още мъже – и край. Ще стане мнооого, мноооого „послушна”! И ще върши всичко, на което я накарат. Нито ще е първата, нито ще е последната. Всички се мислят за умни! Тяло, като нейното, струва скъпо, повярвай ми! И няма да има кой да я защити. Те, онези филми с щастлив край, не са действителността. И колкото да се мисли за умна – светът ще свърши за нея. Или тя самата... Ще се превърне в поредното същество на земята с изгубени илюзии.
Тя: Уф! Много си черноглед!
Той: Я помисли сама! Че кой би дошъл на другия край на земята, в буквалния смисъл на думата, за жена, като нея? Ако е толкова богат, че да може да си го позволи – не би дошъл, защото ще има много и още по-млади и сексапилни момичета на разположение. Тя не е богата дори за нашите разбирания.
Тя: Тогава?
Той: Какво остава – ако е бедняк, който я желае, то тя е срещала, среща и ще среща още много и у нас. Но е прекалено умна, за да си позволи да обикне такъв. Или да си свърже съдбата с него. Следователно той поддържа тази връзка и бе дошъл в България с определена цел. Но едва ли е женитба!
Тя: Че защо мислиш така?
Той: Защото няма пречка да го направят и у нас. Щом толкова я е обикнал и дошъл заради нея в другото полукълбо на Земята. С нейния ум и външност не би имала проблем да накара всеки мъж, дошъл с подобно намерение от другия край на света при нея, да го стори! Жените си имате начини, нали така?
Тя: (категорично) Отново твърдя, че си прекалено черноглед! Или пък завиждаш, че не е с теб, а те е отхвърлила?
Той: Не! Не е това. Знаеш ли, имах една позната като нея. С прекрасно тяло и също толкова горда походка. Всички се обръщаха след нея. Завиждаха на мъжа, който вървеше до нея. Не правеше впечатление на наивна. По-скоро на умна, защото винаги търсеше някаква „сделка”, изгода във взаимоотношенията с мъжете. Това не й помогна и се появи сладко бебенце, като „подарък от съдбата”.
Тя: И после?
Той: Трябваше сама да се справя с гледането на малкото. Реши да последва млад красавец, уж да се запознае с родителите му и след това да направят сватбата. И той пристигна заради нея в страната ни. Купи и златен пръстен, скъпа козметика. Нали знаеш колко лесно е с малко пари по техните стандарти да „завъртиш” главата на момичетата. Познай какво се случи?
Тя: (заинтересована) Не, не мога!
Той: След като напуснали страната, просто я „пуснал по каналния ред” между приятелите си. Дълго време не знаехме какво е станало с нея. Нито родителите й, нито някой от компанията ни. Докато един ден нейните не получили съобщение, че са я открили. Но явно не е изтърпяла всичко или не се е била „подчинила”. Разпознаха я само по българския куфар, в който са били нейните дрехи.
Тя: Какво после?
Той: Нищо! Още не са обяснили на малкото, защо мама никога няма да се върне, за да го прегърне ... и целуне! Погребаха я в онази държава, защото дори нямаха възможност да платят всичко по пренасянето й в страната. А и все едно била в такова състояние вече, че нямаше смисъл да се отвори цинковият гроб.
Тя: Да. Стават такива неща. Но не с всяка, нали?

Зазвучава песента на Journey “When You Love а Women”.

Той: Да. Но когато обичаш някого, винаги се тревожиш, какво може да се случи. Та нали любовта не е свързана с това, дали сте заедно или не? Просто обичаш. С цялото си сърце! А тя няма и тук от кого да поиска защита. Защото всеки ще поиска да му се отдаде преди това. И прекрасно знае, че това е единственото, което може да даде от себе си – своето тяло. В такава жена, изпаднала в нужда, нищо друго няма представлява интерес за мъжете, нали?
Тя: Да! Всичко винаги се свежда до секса... А ти? Ти не я ли идеализираш?
Той: (умислен) Не зная... Не мисля. Но не си първата, която казваш това. Не зная...Просто я
обикнах такава, каквато е. И бих дал много неща само да е щастлива. Дори това да е с друг...а не с мен... Разбираш ли?
Тя: (след кратка пауза) Да. Добре. (замислено, но с любопитство) А дали оценява всичко това? Не мислиш ли, че може би не заслужава всичко това?
Той: Все ми е едно! Аз ... просто...я обикнах!
Тя: А тя?
Той: Тя знае. И затова започна да се държи по този начин. И двамата разбираме, че не аз съм нейното бъдеще. А толкова много искам да бях.
Тя: Може би всичко не си заслужава?
Той: Не зная. Не ми се говори за това.
Тя: Тогава защо го правиш?
Той: Разбираш ли? Аз съм малко особен! (пауза) Някога ще разбереш или ще ти кажа, защо не съм като другите. (след кратка пауза) Знаеш ли? Преди много години Петьофи написа едно прекрасно нещо. Искаш ли да ти го напиша?
Тя: Добре.
Той: Но изчакай да свърша. Става ли? То е само два куплета.
Тя: Става.
Той:
Щом те зърнах влюбих се в теб,
Впламени ме твоя жарък взор.
Пламва тъй, като от мълния ударен,
някой стар, оронил листи бор. Вярно е – дърво бях разпиляло
стари сухи клони из леса.
Но нали, казват, най-ярко
сухите дърва горят.

Тя: (умислено) Да.
Той: Това бе го написал за своята седемнадесет годишна любима. За Юлия Сендрей.
Тя: А той на колко е бил?
Той: 24-25 годишен. Тя по-късно му става съпруга. Ражда му дете. Обаче Петьофи не може дълго да му се радва.
Тя: Защо?
Той: Загива по време на тяхната революция. Но съвсем скоро се появиха сведения, че като че ли е бил само отвлечен и заточен в Сибир от казаците, които са помагали на австрийците... Къде си? Какво стана?

Докато Той пише, Тя бързо става от мястото си и се втурва навън. След 1-2 минута се връща и започва да разхожда за приспиване бебе. След няколко минути го оставя успокоено зад сцената и отново сяда пред компютъра.

Тя: Бебето се разплака. Трябваше да го приспя.
Той: Разбирам! (след минута мълчание) Знаеш ли, винаги ми се е искало .... да те попитам за нещо?
Тя: Питай.
Той: Защо?
Тя: Кое защо?
Той: Защо написа онова мнение?
Тя: Просто така!
Той: Не вярвам! Та аз дори не пиша професионално. Като някои други. Винаги съм бил просто самия себе си. Може би е твърде глупаво, самоуверено или горделиво. Но аз съм си просто аз!
Тя: (с любопитство) Кои например?
Той: Ти ги знаеш. Които всички поучават ... или обиждат. А иначе аз съм просто човек. И искам да пиша така.
Тя: (по-рязко, прекъсвайки го) И не говори така за себе си!
Той: Но защо? (умолително) Попитах те нещо.
Тя: Не ти ли отговорих?
Той: Не!
Тя: А, да. Прав си! Просто така реших. Хареса ми как пишеш. Близко е до мен и моите чувства в момента.
Той: Защо? Ти обичаш ли? Или обичала ли си без очакваш, каквото и да е от него?
Тя: Не зная. Не съм мислила за това. Аз просто живея. Обичах един човек, но него вече го няма около мен. Тогава бях много млада.
Той: Той ли е бащата на бебето?
Тя: (леко смутена и припряна) Бебето пак се разрева. Трябва да свършваме. Ще се „видим” утре. Съгласен ли си?
Той: Добре. Утре съм тук. Кога?
Тя: Около 20 – става ли? Лека нощ!
Той: Става! Лека и на тебе! Ще бъда!

Иззад сцената се чува детски плач. Тя излиза забързано. Той остава зад компютъра, докато прожекторите изгасват.

Акт 2. Той влиза и спокойно сяда пред лаптопа. Почти веднага влиза Тя.

Той: Аз съм вече тук. Обади се, когато се появиш!
Тя: Ехо-о-о-о! Тук съм! Здравей!
Той: Здравей! Как си?
Тя: Нормално!
Той: Искаш ли да продължим?
Тя: Какво?
Той: Онова ... от вчера?
Тя: Че вчера какво правихме? (появява се усмихнат емотикон, след него учуден)
Той: Говорихме. Но вчера ти не ми отговори!
Тя: На какво?
Той: Попитах те нещо.
Тя: (нетърпеливо) Кажи де!
Той: Не разбирам защо?
Тя: Какво защо?
Той: С какво привлякох твоето внимание?
Тя: Помниш ли, какво самият ти ми написа?
Той: Честно казано – Не!
Тя: Че много харесваш моите коментарии!
Той: Не си спомням. Но ти написах и че твоите стихове са много чувствени!
Тя: Да.
Той: Истина е! Показах ги на един човек, когото познавам отдавна. Познатата ми е много добър познавач на японската литература.
Тя: И какво?
Той: Разсърди ми се, че крия името на японеца и века, когато е творил. Защото тя не го била чела до този момент. Настояваше да разбере по време на коя командировка и къде съм го открил. Тя знаеше, че където и да отида, винаги намирах време да се поровя просто така в библиотеките, доколкото имаха неща на разбираем от мен език.
Тя: И ти?
Той: Повярва, че е написано от теб, едва когато ги видя в сайта. Дотогава мислеше, че и се подигравам, казвайки, че са писани от български автор. И то млад.
Тя: Ти какво й показа?
Той: Твоите хайку.

(нейният глас зад сцената рецитира)

Хайку

Различни са дребните мравки
достигнали острия връх
на счупен от вятъра лист. Хайку 2

Този цвят е паднал отвисоко
щом по тичинките бледи
не останал е прашец. Хайку 3

Есен. Бавно пада мъгла
над кафеникавата тръстика.
Внезапно излита птица.

Той: Слушай, искам да те помоля за нещо.
Тя: Какво?
Той: Можеш ли да ми пратиш твоя снимка?
Тя: Чакай! (кратка пауза) Виждаш ли ме сега?
Той: Къде?
Тя: Не ме ли виждаш – вдясно, отвори снимката в ICQ-то.
Той: (смутено) Как да го направя? „Бос” съм. (неохотно признава) Аз... само заради теб започнах да използвам този начин за „разговор”.
Тя: (с шеговито превъзходство) Уф! Все да ви учим вас, мъже такива! (сериозно) Натисни вдясно върху твоя екран и ще се появя. Натисна ли?
Той: А...да! Успях! Да!
Тя: Е и?
Той: Много приличаш на онова, което пишеш.
Тя: Какво искаш да кажеш?
Той: Незабравимо истинска. Естествена... някак лъчезарна... като... (замълчава и се замисля)
Тя: (с чисто женско любопитство) Ти какво, заспа ли там? Като какво! (натъртва) Като какво?
Той: Като ... птичка!

Зазвучава песен на Patty Smyth and Don Henley „Some times love ain’t…”.

След кратка пауза започват в шеговит тон.
Тя: В сайта пише, че си Телец. Вярно ли е?
Той: Да! А ти?
Тя: Аз съм Стрелец!
Той: Да, ама нашата зодия е най-прекрасната!
Тя: Ти така си мислиш! (на екрана – изплезен емотикон)
Той: Истина е! Всички ни завиждат, защото сме подчинени на Венера, богинята на любовта. Обичаме живота и удоволствията, а не сметките.
Тя: Фукаш се! (кратка пауза! Закачливо!) Телчо!
Той: (светкавичен отговор и закачливо) Стрелчо!
Тя: А ние сме велики!
Той: (с насмешка) И кое ви прави такива? Торбичката, пълна с подострени пръчки ли???...
Тя: (убедено, “натъртва думите”) Да! Щото с тях раняваме, когото си поискаме! (емотикон – изплезване!) (с многозначителен тон) И където поискаме!
Той: Само ако улучите! Ама има и бронирани!
Тя: (рязко) Ти от тях ли си?
Той: (кратка пауза) Не! (замислено) Но ... и не бих искал да бъда!
Тя: Да! Добре!
Той: (закачливо) А ти? Имаш ли броня или само стреляш?
Тя: (откровено) Не. Нямам.
Той: Тогава?
Тя: Какво искаш да кажеш?
Той: Ако друг поиска да те улучи? (намигащ емотикон)
Тя: Зависи.
Той: От какво?
Тя: Дали е истински мъж.
Той: А как ще разбереш, ако не си го „опитала”, мари? (ококорен емотикон)
Тя: Ако държи на думата си. Аз никога не съм обръщала внимание на останалите.
Той: Какво искаш да кажеш?
Тя: Винаги са ми били интересни по-възрастните мъже.
Той: Защо? А съучениците ти?
Тя: (сноизходително и закачливо) Ти не знаеш ли, че „узрявате” за живота по-късно от нас? Затова се стараех да избягвам „зелените”. Предпочитах да се запознавам поне с по-възрастни.
Той: Разбира се. (иронично) Другите вече „познават” живота. По-опитни са. (емотикон с усмивка и след него – намигащ) Знаят, как да доставят удоволствие. Разполагат с пари...възможности.
Тя: Може би!
Той: Знаеш ли? Онова, твоето за пролетта, ....
Тя: За какво говориш?
Той: Онова:

ТЪЖНА ПЕСЕН

Пролетта докосна Есента и...
Просто се оказа закъсняла!
Светът е сътворен със ред -
да го изопачи не би посмяла.

Пролетта се влюби, но от всички
бе смъмрена за лошо поведение...
Защото другите сезони (без шега)
не гледаха на туй със одобрение!

Пролетта с добрия вятър поигра
и заедно си съчиниха песен -
за мъка, за любов и топлина
и посветиха я на свойта есен ...

Тя: Да. И?...
Той: На когото и да го показвах, мислеха, че е някое неизвестно от световната класика. А на мен ми се искаше да бъда на мястото на Есента, но никога да не настъпва Зимата... За какво си мислеше, когато го пишеше?
Тя: Аз съм Пролетта...
Той: А Есента? ... Кой е Есента?...
Тя: (леко троснато) И да знаех, нямаше да ти кажа.
Той: Защо?
Тя: (нервно) Не ми рови в душата.
Той: Извинявай. Не мислех нещо лошо. Просто (кратка пауза, гълта някакво хапче, после замислено) ...Просто, нали си споделяме.
Тя: (по-спокойно) Добре. А сега какво?
Той: Какво „Какво?”? А, разбирам. Нищо. Разделиха ни завистливи хора. Може би и заради някаква своя кариера...Може би заради нещо друго...Но когато започнаха да ме предизвикват, случайно или нарочно, аз се държах, според очакванията им. Това е!
Тя: А с нея? … Какво стана с нея?
Той: (умислено) Дано е щастлива!
Тя: Виждаш ли я още?
Той: За кратко. От време на време. ... Рядко.
Тя: Защо?
Той: Тя знае много добре, че не бих се изправил между нея и щастието й.
Тя: (нетърпеливо) И?
Той: Знаем, че не съм нейното „Бъдеще”. Дори и нейното „Сега”. Аз съм вече само „Минало”. И от това ме боли. Вярваш ли ми?
Тя: Да! (кратка пауза) Какво се случи после?
Той: Една вечер ... по телефона ... прошепна много тихо, толкова тихо, че заглуши останалия свят. „Моля те! Не ме насилвай да се виждаме!...Моля те!” И сега виждам във всяка край мен нея, нейните коси. Така ми се иска да я срещна „случайно”. Извън нашите фирми... И да я хвана за ръката! Да ми позволи да я прегърна! За тази среща бих дал остатъка от живота си... Колкото и да ми е останал той... (видимо развълнуван и след кратка пауза) Знаеш ли? Трябва да свършваме! Извинявай! Лека нощ!
Тя: Добре. Разбирам. Лека и на теб!

Акт 3. Тя седи пред компютъра. Слуша си музика със слушалки и весело тананика. Той влиза и нетърпеливо включва лаптопа. Двамата са в добро настроение, което постепенно се променя. Преди да включи своя лаптоп, Той глътва някакво хапче.
Зазвучава песента “You and Me” на Scorpions.

Тя: Ехоооо!  Аз съм тук.
Той: Ехо-о-о. Днес ме изпревари! Здравей!.
Тя: А, появи се най-сетне. Къде шареше пак тези дни?
Той: Насам-натам. Ама ние за работа ли ще си говорим или ще си бъбрим, фъфлейки, като бабички на припек?
Тя: Ти си фъфли! Аз съм още „малка мацка” 
Той: Чак пък малка!  Искаш да кажеш, че не си „едричка”? (намигащ емотикон)
Тя: Точно така!
Той: Направо „вейка”? 
Тя: Да! Да! Да! (изплезен емотикон, след него емотикон с изчервените бузки)
Той: Само кожа и кости ли? Че тогава само синини ли оставяш по такива като нас? Или имаш тук-там нещо по-мекичко? Тъй де! (намигащ емотикон). Човещинка е все пак!
Тя: (емотикон с ококорените очи) Само там, където обичате да погалвате! (изчервен емотикон) И целувате! Е, и други неща да правите... (засмян емотикон)
Той: (с неприкрито любопитство) Колко? (намигащ емотикон) Колко мекичко? Удобно ли е да си легнеш върху него?
Тя: Колкото си трябва! (изчервен емотикон) Достатъчно за да забравите за другото! (усмихнат емотикон)
Той: Кое друго, мари? (намигащ емотикон) (закачливо) Онуй ли, ма? (ококорен емотикон)
Тя: (с неприкрито превъзходство в гласа) Уф, истински Телчо! Онуй го забравят само загубеняците. Щото другите мъже, като видят нещо голичко пред себе си, знаят как да го погалят.  И къде! (изчервен емотикон) Говоря ти за съня, че забравяте! (изплезен емотикон).
Той: Амчи, ако е бил извън града и вечерта, като се прибере, започне да го „боли главата”? (намигащ) Колкото и да му съ фръцкаш “само по часовник”, може да не му стане! 
Тя: А бе боли, не боли – като видите, като ви погалят и – туй то, станала работата!
Той: А, ако пак “не заще”? (намигащ емотикон) Ти к’во ша напрайш, мари? Или ще си помислиш „Ми кът ни ще, ко ще!” И ша съ нацупиш.
Тя: Ми тогава не трябва да съ наЦупиш, а наДупиш  и да му се „подаде ръка”! А бе, кво ша та уча. (шеговито убедено) Кат ви цалунат по главата и – опа-а-а, вече е готово. То нали всички мъже само с нея мислите! (намигащ и след това – изплезен емотикони) Само да не ви е „прокапала” от командировките, „настинала” де! Тъй ли му викате? (шеговито заканилно) За туй нещо ша убивам!
Той: И-и-и-й! Ти пък! Че нали всичко се лекувало, мари? Нищо, че повтаря! (смеещ се емотикон)
Тя: Ша ви повторваме ние вас! Ти да внимаваш, че някои работи не повтаряли!
Той: Знам, знам. Щото нямало кого вече! То затуй съ придиряло! А не кат през просото - във всяка дупка, нал’ тъй!
Тя: Тъй! Тъй! (внезапно сменя разговора) Сега как се чувстваш?
Той: (разбира промяната) Не зная. Странно. Болката по нея вече се е скрила дълбоко, дълбоко... Обичам я! Не мога ...(след кратка пауза) ...и не искам да я забравя!
Тя: С нея ли ще си останеш да живееш? Започна ли да си мислиш вече, че светът е “свършил”?
Той: (пауза) Не зная. Разбирам, че си права. Но ... просто боли!
Тя: (видимо заинтересувано и с любопитство) И тогава с нея накъде? С болката, имах впредвид?
Той: (с горчива ирония) Как накъде? Нагоре! Че нали всеки се стреми да стигне все по-горе!
Тя: (замислено) И накъде искаш да те отведе този път?
Той: (с кратки паузи между изреченията) Много питаш! Аз си знам! Докъдето пожелая!

Нейната чувствителност я заставя да смени отново тона на разговора, за да го отвлече и разведри.

Тя: Ти по-добре послушай „кака си”, Телчо!
Той: (светкавично влиза в духа на репликата й) Уффф! Стрелчо! Всезнаещ! (изплезен емотикон)
Тя: Тъй сме ние! (срамежлив емотикон) Всичките! Щото имаме не само подострени клечки, но и някои други „ценни” за вас работи! (усмихнат емотикон)
Той: (прекъсва я) Южно от кръста ли? (целуващ емотикон) Или думаш за ония, кълбенцата де?
Тя: (ококорен емотикон) Уф, ти пък! Северно, северно от кръста. За главата, с която мислим! Тя, онази – мислещата де, само при вас е южно от кръста! (намигащ и изчервяващ се емотикони) При нас е по- горе! Разбра ли, Телчо такъв? (изплезен емотикон)

Отново смяна на настроението.

Тя: Тя как се казва?
Той: Важно ли е?
Тя: Просто попитах!
Той: Едва ли е толкова от значение. Аз я наричах просто Лина.
Тя: Слушай! Аз вярвам, че ще срещнеш друга, която ще обикнеш. И която ще отвърне на сърцето ти.
Той: (умислен, горчиво) Може би си права! Не знаеш, колко си права! Но надали във всичко.
Тя: (изненадано, но с чувство на гордост от собственото си прозрение и даден съвет) Така ли?
Той: Да!
Тя: Какво се е случило?
Той: Не зная, как се получи. Не съм го искал... Или търсил. Но животът е толкова сложен!
Тя: Да. И?...
Той: Просто за втори път в живота си срещнах едно невероятно създание. Преди много години съдбата ме запозна с такова момиче. И ето, след толкова години, видях не точно неин двойник, защото всички вие, жените, сте уникални цветя. Нищо, че някои го знаят, а на други постоянно трябва да им поднесеш ...
Тя: Какво, пари на тепсия ли? Или по-лъскава кола? Някой бял Мерцедес, например?
Той: (замечтано) Има и много такива, но говорех за друго. Да ги заставиш да погледнат на себе си в огледалото. Но с нашите очи. Тогава ... само тогава, може да разберете, защо ви обикваме. С какво ни завладявате. Разбираш ли?
Тя: Добре. И какво се случи?
Той: Не зная къде живееш, но всеки от нас поне веднъж е виждал лястовичка.
Тя: (замислено) Да.
Той: Или е срещал погледа на катеричка! Или на сърна, та дори, когато са в клетка.
Тя: Да.
Той: Е, животът ми подари отново такава среща. Не разбирам с какво го заслужих. Но се случи. (пауза) И проумях истината на онова, което хората казват.
Тя: Кое?
Той: „Всяко зло за добро” – Странно звучи, когато споделяш за подобни неща, нали?
Тя: Да! Така е! (пауза) И какво стана после?
Той: После какво? А, да! След това се прибрах и записах онова, което се появи в главата ми.
Тя: Ще ми го пратиш ли?
Той: Добре! Ето го:

Днес видях пред мен
невероятно създание:
леко подвижна, с живи очи
и неволно в главата рисунка се появи
с „Изящност” като название.
Подарих книга днес
на удивително създание -
с глезен на сърна и умни очи.
Идея за рисунка у мен се роди
с „Изящност” като название. Не зная дали ще се съгласи,
а и няма как да предложа,
защото с откровеност боя се
неприязън към мен да заложа.
А как да постъпя - не зная,
да не остане мечтание.

Видях пред мен аз
невероятно създание...

Тя: И после? Тази, втората, разбра ли?
Той: Не зная! Не мисля! Но странното за мен е, че отначало, като че ли се появи нещо, но после се изплаши. Или се отдръпна, защото разбра, че искрено го желая!
Тя: А какво тогава?
Той: Ще ти отговоря по друг начин. Дано ме разбереш.
Тя: Давай.
Той: Работата се състои в това, че тя навярно е във възрастта, когато прави секс или може би с нея само секс са правили.
Тя: (закачливо) И таз добра, Телчо! Ти вече не правиш ли?  Или си нещо от „модерните”? (намигащ емотикон)
Той: Не. Разбира се, че не съм от „модерните”. И още го мога. Но отдавна се научих да „правя любов”.
Тя: Че то каква е разликата? Не се ли свежда до „Насам-натам обратно, на теб и мен приятно!”
Той: Не!
Тя: А до това да “проникнеш” с няколко от твоите сантиметри в ”душата” на момичето”? Пък после кой откъде е. Е, ако стане ”грешка” – оставате заедно и се гледате “умно” цял живот. Или докато ви омръзне.
Той: Не. Правиш любов, само когато я накараш да почувства, че тя е всичко за теб.Че твоят свят е само тя – сега и завинаги. Нищо, че насладата ще свърши след минути. Че тя за теб не е само вагина или уста. А ... една Вселена... Цялата Вселена... Разбираш ли?
Тя: (замислено) Да.
Той: Секс правиш и в хотела. Или като си хванеш нещо по-палаво и наивно в дискотеката. Нищо, че не си от нейното поколение. Няколко водки и...хайде! Просто защото размяната на хормони чрез физически „упражнения” е здраве. Знаеш ли? Във всеки град, ако не ти се спи и имаш желание, можеш да си намериш нещо такова. Но е само за няколко часа.
Тя: Така е. Знам... Виждала съм и при нас... И после какво?
Той: Вече ти казах. Отдръпна се. А толкова много ми се иска да я прегърна. Спомняш ли си един припев от Бийтълс?
„ Love is old. Love is new. Love is all. Love is You.”
Да я завия с ласки. Да я рисувам... А след това да й подаря всичко и тя да ги изгори, ако иска. Тебе някой от твоите мъже в живота приспивал ли те е с тези думи? Или да те е събуждал с тях?
Тя: Не, никога. Ама ти рисуваш ли?
Той: А, просто така. Като млад имах няколко изложби и това е всичко. Просто така. За забавление. Или за да остане спомен у някого от това, което сме изживяли. Предимно подарявам. Е, и няколко неща съм продал по принуда, за да се изхраня в едно трудно време.
Тя: Къде?
Той: 4-5 неща приятел ги продаде във Франция, около 20-30 – тук. Дребни неща. Рисунки. Не е от значение. Аз никога не съм бил художник.
Тя: А за какъв се имаш?
Той: Аз съм инженер. Занимавал съм се и с дизайн, например. (взима чаша и изпива някакво хапче)

Зазвучава песента „ Любовта може да построи мост” от Шер и компания. Пауза, през която двамата се занимават с други неща. После отново се връщат един към друг.

Тя: Не зная, какво да ти кажа. Обичаш ли я? Така, като онази, предишната? На която си посветил толкова много неща.
Той: Не. Различно е! Вече ти казах – в своя живот съм се запознал само с още едно такова същество. И странното е, че си приличат. Въпреки, че са различни зодии, различни поколения. Толкова си приличат! Първата обичаше свободата и никой мъж не успя да я затвори в клетка. Няколко пъти правеше своя избор, но се оказваха недостойни за нейната обич и тя „излиташе от клетката”. Когато някой я нараняваше, се скриваше от всички, както ранено диво животно в хралупата си. След това излизаше още по-силна, горда и жизнена. И сега обича живота, смеха, закачките, пишеше и публикуваше разкази.
Тя: Да. Разбирам. А втората?
Той: За нея не мога да кажа повече и по-различно от онова, което ти изпратих. Едно съкровище, жизнено, весело, дори когато прикрива мъката си. Знаеш ли, има такива хора. Някои ги наричат лекомислени глупачки, други – просто жизнелюбиви,... жизнерадостни. Аз мисля, че вторите са по-прави. Защото само със сметки, сделки или грижи не може да се живее. Но понякога ме поразява това, че заговаряйки за приятелство, пита – „нали между нас няма сделка?” Не мога да я разбера! Но зная кога и как да го направя.
Тя: Кога?
Той: Ако се съгласи да сътворим нещо заедно, защото в такива моменти всеки се разкрива изцяло. И тогава се получава нещо наистина чувствено!...
Тя: А ти какво си готов да направиш за нея? За да се съгласи да творите заедно?
Той: Още нищо не е поискала. Но вече казах – никога и при никакви обстоятелства няма да я подведа. Или с нещо да й навредя в каквото и да е отношение.
Тя: На какво се надяваш?
Той: Ще ти отговоря с нещо, което драснах преди време. Чети!

„Докосването от една ръка
оставя спомени навеки,
когато някой разбере,
че самотните сърца са две.”

Тя: На какво прилича. Каква е?
Той: Просто весела, любвеобилна лястовичка. Нежно котенце, което не винаги разбира, че след като се наситят да го галят, рано или късно го отпращат по един или друг начин. А то ... иска само да се радва. И приема, че неговите ласки са скъп подарък за другия, а те са нещо обикновено за преситилите се хора. Та ние, хората сме най-жестоки именно към тези, които ни обичат.
Тя: И все пак – каква е?
Той: В съзнанието ми остана като „едно сърце, вълна от бурното море, което ражда обич!” Разбираш ли!
Тя: Добре. (кратка пауза, през която Той взима чаша с вода и глътва някакво хапче. Тя продължава замислено) А ако тя вече си има някого?
Той: О, този начин на мислене е доста далеч от мен. Та нима той не го е правил, след като са започнали да си „принадлежат”? И ще е единствената, която „чука” и ще „чука” през останалия си живот? Няма на света здрав мъж, който да откаже на привлекателна или просто по-млада жена, ако тя му се “натисне”! Всеки от нас иска да люби чуждите, а жена му да е монахиня. Но нали той обладава нечия друга, спи с чужда жена. Тогава защо осъжда своята за нейните желания? Глупаво е! Но това е въпрос на избор и на примиряване със съдбата.
Тя: Знам. Така е.
Той: (разпалено продължава) Или ти си мислиш, че само на мъжете е позволено, а жената няма сърце, чувства, свой живот? Че не трябва да бъде свободна? Че не заслужава истинско уважение, любов? Че „приставайки” на някого, трябва за загубват своята личност и да се превръщат в слугини? Че не й се полагат свои съкровени изживявания на щастие, колкото и мимолетно да! Да! Това е въпрос на избор!
Тя: Да. Разбирам.
Той: (разпалено продължава, без да обръща внимание на нейното „ДА”) Виж, всеки може да сгреши поради самоуверена глупост, докато е бил млад. Но безгрешни хора нали няма? Трябва ли човек да се „погребе” след това завинаги? Да се превърне в монахиня или монах? Ти чувала ли си историята за Папеса Йоанна? Не смятам така!
Тя: Добре. А ако не е още готова за онова, което мечтаеш, доколкото разбирам?
Той: От векове никой никога не е бил готов за това. То идва неочаквано. Внезапно. Обгръща те с топлина... Изгаря те! И ако е истинско – не се търси облага, сделка, защото с красотата на небето не може да се търгува. Може само да се почувства! Колкото до другото – ние сме вече големи, нали? Не сме девствени. Знаем какво търсим и желаем. Аз мога само в едно да й се закълна, ако ме попита някога. Да се закълна в моите незапълнени три гроба! Ще се случи само това, което желае!
Тя: Не се ли изсилваш? Само и само за да я съблечеш? Пък после...
Той: Не! Не! И не! Много голи тела съм виждал. Тук е различно. Голотата не съблазнява. Но не всички го знаят. Иначе на нудистки плаж мъжете щяха да лежат само по корем, за да не спъват минаващите!  Полуголата жена е много по-привлекателна. Защото започваш да си мечтаеш за загатнати очертания, за нейните скрити извивки. Стрийтизьорките са съблазнителни, само докато свалят дрехите си. После – нищо. И затова бързат да се приберат. Такива бяха и в Полша, и в Германия, Чехия или Франция. Вярваш ли ми? Знаеш ли колко са съблазнителни танцьорките от Парижкото „Крейзи Хорстс”? Облечени са в сенки и полусенки! За да може зрителите да си представят останалото!
Тя: (леко отегчено и разсеяно) Добре. Искаш ли друг път да продължим? Днес съм много уморена. Правих пролетно почистване на къщата. А и си имам и други грижи.
Той: Както искаш.
Тя: Ти няма ли да си лягаш? Не си ли утре на работа?
Той: На работа съм. Но аз ... аз малко спя. Просто така свикнах. Лека нощ и приятни сънища!

Акт 4
Двамата седят спокойно пред компютрите си и продължават започнат разговор.

Тя: Разкажи ми още нещо за себе си.
Той: Че какво искаш да узнаеш?
Тя: (леко смутена) Ми...например за твоята ученическа любов!
Той: (замислено) Не зная, дали ще ми повярваш! Но... Нея вече я няма!
Тя: (изненадано) Защо? Какво се случи?
Той: Все още се чувствам виновен. Мисля, че аз съм причината!
Тя: За кое?
Той: За да си отиде от света едно момиче. ...Момичето, което обичах...
Тя: Моля те, разкажи ми! Ако искаш... Ако можеш...
Той: (Замисля се, започва да говори бавно. Често спира по време на разказа, като че ли си припомня нещо особено скъпо) То няма много за разказване! Срещнахме се случайно. По-късно разбрах, че сме били съседи. И къде учеше.
Тя: (нетърпеливо) После, после какво стана?

Започва да звучи “Please, remember” на Leann Rimes.

Той: (все така бавно и с чести паузи, гълта някакво хапче. ) Нищо особено. Започнахме да се търсим... Да излизаме заедно, когато и двамата имахме време, защото бяхме в различни смени. Докато един ден се случи ...
Тя: (любопитно) Какво? Какво се случи?
Той: Тя разбра, че искам “да си опитам късмета” и в Академията. (замълчава и се замисля)
Тя: (след пауза, нетърпеливо) И?... Слушай, Телчо, не ме дразни! Какво се случи?
Той: Хрумна ми, да й предложа нещо особено.
Тя: Какво?
Той: Да я рисувам! Цялата!
Тя: (неуверено) Че какво му е особеното на това? Поискал си да ти позира без дрехи ли?
Той: Да! Но това бе много неприемливо за времето, по което живеехме. И странно!
Тя: А тя? Тя съгласи ли се?
Той: Да! (с горчива болка) И това по-късно я погуби...
Тя: Защо?
Той: Аз бях втора смяна, а тя – първа. Моите бяха на работа. Намерих медицински бележки, за да си извиним отсъствията и ... цяла седмица бяхме щастливи. Първия ден тя бе много смутена. Но после... свикна с показването на своята красота... Разбра и нейната сила върху мен. А аз бях на върха на щастието...
Тя: И след това?
Той: Запазих само една от рисунките. Останалите тя ги прибра у себе си, защото не искаше друг да види онова, на което бях се любувал. Лятото не ме приеха в Академията и станах инженер. Есента заминах в казармата.
Тя: А с нея какво се случи?
Той: Отначало пишеше. Идваше на свиждания, но рядко и през работните дни, за да не я усетят техните. Всички ми завиждаха. После изчезна.
Тя: Защо?
Той: И аз не знаех. Мислех си, че в своя институт е срещнала някой привлекателен състудент и е настъпил краят на нашата обич. Но разбрах истината едва след моето уволнение.
Тя: Какво се бе случило?
Той: Майка й намерила рисунките. Била потресена, че дъщеря й е позирала гола на някого. По онова време възрастните мислеха по много различен начин. Ругала я с всякакви думи. Скъсала всичко. После ги изгорила.
Тя: А Тя?
Той: (замислено, с паузи между изреченията, като че ли всичко преминава отново пред очите му) Тя дълго плакала. Не знаела, как да ми каже или напише, че нашата тайна е разкрита от родителите й. Мислела, че ще я обвиня за случилото се! Затова решила да ме остави да си мисля, каквото пожелая. Престана да ми пише и да идва там, където служех. Затворила се в себе си. След около половин година се разболяла. Не е могла да преживее болката от неразбирането от своите близки и мъката, че и аз мога да не я разбера и обвиня, че не е съхранила доказателствата на нашата обич. И повече не станала от леглото.
Тя: А ти? Ти какво направи? Кога узна за случилото се?
Той: След като се уволних и започнах да следвам. Не можех да се примиря, че ме е изоставила. Исках да я погледна в очите! (замечтано) Бяха толкова красиви!... Отидох в нейния институт и намерих в коя група е била. Говорих със състудентките й. От тях научих всичко. По-късно разбрах и къде са я погребали.
Тя: После какво се случи?
Той: Дълго време всяка седмица ходех на гроба й и си мислех дали имам право да задържа скицата с нейната глава у себе си или да я погреба заедно с нея!
Тя: И какво реши?
Той: Оставих я у себе си като единствения спомен от онази щастлива седмица и от нея самата.
Тя: За нея ли написа „История за двама”?
Той: Да!
Тя: Всичките неща ли написа тогава?
Той: Не. Само стиховете за нея и за случилото се.
Тя: А останалите от този цикъл?
Той: Преди известно време.
Тя: Защо?
Той: По време на разговора с един близък до мен човек с болка разбрах, че аз съм бил единствения виновник за нейната смърт!
Тя: Напразно се обвиняваш!
Той: Не! Не е напразно! Погуби я не нашата обич, а това, че бе разбрала за Академията. Че трябва да се науча да рисувам голи тела, а нямам възможност да намеря и платя на модел. И реши да бъде мой модел. Бе чела достатъчно за това, как любимите на художниците често са им позирали. Виждаш ли? Ето по какъв начин съм я погубил. Ако не бе ми позирала, нямаше да съществуват онези рисунки. Ако не бях отстъпил пред нейното желание да си ги прибере за спомен и едновременно с това да ги укрие от чуждите очи – нямаше майка й да ги намери. Останалото знаеш...
Тя: Често ли си спомняш за нея?
Той: Първата любов, първата жена. Това не се забравя цял живот! Ти нали си спомняш кой те е направил жена?
Тя: Да! Вярно е! А после?
Той: Нищо! Но знаеш ли? Тази есен срещнах неин двойник!

Зазвучава “An Angle” The Kelly Family

Тя: Как так?
Той: Много просто. Бях по работа във Варна. Аз винаги се стремя да отсядам в един и същ хотел. Разбираш ли? Някак си е по-удобно. Започваш да не чувстваш хотела съвсем чужд.
Тя: И какво се случи?
Той: Вече споделяхме разни неща и планове с един човек. Трябваше да се видим. Порази ме нейната прилика с момичето, което си отиде заради мен. Същата коса, същата прическа, линии на лицето. Дори и пропорциите на фигурата. Всичко. Не вярвах във възможността за съществуването на двойници. И то през поколение!
Тя: И какво стана?
Той: В края на разговора само й казах, че ценя много състоялата се среща, защото ми напомня скъпо на мен нещо.
Тя: А тя?
Той: Тя - нищо! Но обещах, че когато се прибера в къщи, ще й изпратя нещо, от което ще разбере по-добре моите думи.
Тя: И какво направи?
Той: В края на седмицата се прибрах от командировката и й изпратих сканираната рисунка и стиховете за моята първа истинска любов в живота. Накрая в писмото само я помолих да се погледне в огледалото.
Тя: А тя?
Той: Написа ми, че ме е разбрала, едва след получаването на обяснението и рисунката. Дотогава си е мислила, че искам да се направя загадъчен или „интересен” в нейните очи с определена цел.
Тя: А сега?
Той: Станахме близки приятели. Надявам си и искрени. Разменяме мнения за неща, които са интересни и на двамата, понякога се „засичаме” в Интернет. Това е всичко!
Тя: (с любопитство и някаква прокрадваща се болка) Всичко ли?
Той: Всичко, което мога да ти кажа.
Тя: (с някакво отчуждение в гласа, малко несвързано) Добре. Да! Твоя работа! Разбира се. Знаеш ли? Заболя ме главата. Май е време да си лягам.
Той: (разтревожено, изненадан от нейната промяна) Какво ти е? Изморена ли си? Днес трудно ле ти беше?
Тя: (леко троснато) Остави. Ден като ден. За мен бе от „нормалните”! Като на „заварена булка” в малък град. Хайде да свършваме, искаш ли? Искам да си легна.
Той: (примирено) Добре! Щом искаш. Лека нощ и дано бебето ти даде възможност да си починеш добре.
Тя: Да, то е спокойно. Не се безпокой! Лека нощ и на теб!
Той: До утре!
Тя: Да. До утре!

Акт 5.
Прожекторите бавно осветяват двамата. Той и Тя продължават неизвестно кога започнат разговор.

Той: Защо ме попита?
Тя: Така! Просто ми хрумна. Стесняваш ли се?
Той: Не! Ни най-малко. Но вероятно отговорът ми ще те изненада.
Тя: Защо?
Той: Защото няма да е онова, което обикновено казват мъжете.
Тя: Нищо! Е?
Той: Не подарявам често цветя.
Тя: Настина си странен!
Той: Разбираш ли, аз предпочитам да им се любувам, когато са живи. Защото в букета те не се онова, което са били. Не са ли по-красиви когато растат. Вместо във вазата. А и е много тъжно да видиш на какво са се превърнали след един-два дена.
Тя: Може би си прав. Не съм се замисляла над това. Никога.
Той: За мен това е една от най-тъжните гледки. Нещо като,... не! Не мога да го опиша. Много близко е до попарени надежди за щастие.
Тя: (след кратка пауза) Може би.
Той: А и имам едно много интересно преживяване. Искаш ли да ти го разкажа?
Тя: (оживено) Естествено. Слушам.

Зазвучава песента на Бони Тайлър “It’s a Heartache”.

Той: Преди време исках да оставя спомен у едни хора. Защото по онова време вече правих всичко възможно да си сменя обстановката.
Тя: В какъв смисъл?
Той: Не искам сега да ти разправям. Но, ако не исках да се загубя като човек и като специалист, просто трябваше да го направя.
Тя: И? Какво се случи?
Той: Веднъж, на 8 Март реших да подаря по-необикновени цветя. Бях ги поръчал отдавна. Още около месец и половина преди това, защото исках да са по-рядко срещана окраска.
Тя: Че какво искаше да им подариш?
Той: Орхидеи!
Тя: (нетърпеливо) Не им ли се зарадваха? Казвай, де!
Той: Получи се много странно. Но първите им реакции ги показаха в истинската им светлина.
Тя: Така ли?
Той: Да! Така се получи! Сутринта отидох рано и поставих трите орхидеи до техните компютри. Първата влезе в стаята, видя своето цвете, забеляза и цветята на другите. Искрено се зарадва,някак много истински. Бе приятно изненадана и ми благодари! Не ме учуди. Знаех, че онзи, когото обича и живее, също цени красивото в живота. Те представляват една прекрасна двойка и с много богата душевност.
Тя: А другите две как постъпиха?
Той: Втората прие с думите, вече не си ги спомням точно, но по смисъл бяха “Ама това е много скъпо! Благодаря!”
Тя: И какво от това?
Той: Как, не разбираш ли? Първата, естествената реакция бе не да оцени цветето като очарование и жест, а като стока с определена цена!
Тя: А третата? Какво направи тя?
Той: Нацупи се и ми заяви, че не може да го приеме. Отвърнах да прави, каквото иска с него. Тя го остави зад гърба си върху една поличка. Вярно е, обаче, че след няколко дни, върна орхидеята пред себе си. И това бе всичко.
Тя: Какво искаше да ми кажеш с това?
Той: През онзи ден разбрах, че единствено първата бе свикнала да получава цветя в живота си. Като жена! А не само защото някой я е харесвал или харесва. Или по други причини! Разбираш ли? Затова и прие това красиво цвете непринудено, точно като истинска жена, свикнала на подобно внимание.
Тя: А какво си помисли за другите две?
Той: Истината! Че са получавали цветя само по протокол. Или при срещи с някого, който би очаквал да “получи” нещо повече от тях по-късно. Или след нея!...Нали разбираш за какво говоря?
Тя: Да, разбирам. Може би си прав! А може би не! Но нали не всеки ще подари цветя с надеждата, че ще му “пуснат” рано или късно?
Той: А на среща със свободна жена за какво се отива, според теб? Защо да не съм прав? Но искаш ли да оставим този разговор? Ти, например, като коя от тях би постъпила?
Тя: Във всички случаи не бих отхвърлила. Не бих се и нацупила на подарък, от когото и да е поднесен. Та това е не просто цвете. А орхидея! (с изненада и проверявайки някаква своя догадка) Чакай! Чакай малко! Това Тя ли беше? (след по-продължителна пауза, през която Той изненадан мълчи, с нарастаща увереност и шеговито) Ей, Телчо, защо не отговаряш? (убедено) Да-а-а! Познах! Тя е, нали?
Той: (видимо смутен) Коя Тя? За какво говориш?
Тя: (убедено и нетърпеливо) Ти знаеш! Нали бе Тя? Признай си!
Той: (след кратко колебание) Нейната орхидея бе ярко червена. Толкова наситен оттенък не бях виждал. Хората от магазина се бяха постарали да изпълнят и това мое условие. Нека да спрем за това. Тя: Кажи, де! Тя бе, нали? Познах ли?
Той: Спри да ме питаш, моля те! Става ли?
Тя: (мълчи) Щом искаш! (кратка пауза, след която замечтано започва да рецитира наизуст) „Слънцето изгрява навярно с теб. Винаги ли си такава – една лъжичка мед?...” Тази твоя позната толкова ли бе „слънчева”?
Той: Да! Такава е! Ако не ми вярваш – имам една снимка в телефона си. Показва ми се винаги, когато ми позвъни или аз я потърся за нещо по работа. Мога да ти я покажа, ако се видим. През цялото време една сърдечна усмивка не слизаше от лицето й. Дори когато бе много уморена. Защото в нейната фирма много неща зависят от нея. Или с учудена усмивка. Или смутена. Но винаги с много слънце. Просто грееше.
Тя: Защо не ми я изпратиш?

Зазвучава „For You” на Vaya Condious.

Той: Не! Тя е личен спомен. Единствено ще ти я покажа и това е всичко.
Тя: Често ли се виждахте?
Той: Колкото животът и нашите задължения в работата го позволяваха.
Тя: И какво правехте?
Той: Нищо от онова, което очакваш да чуеш.
Тя: (разочаровано и изненадано) Така ли?
Той: Да! Странно ли ти е?
Тя: Не, просто ми е интересно.
Той: През цялото време само танцувахме! Съвсем малко си говорехме.
Тя: Не знаех, че танцуваш.
Той: Не съм забележителен танцьор. Просто се забавлявам.
Тя: А тя?
Той: Също се забавляваше. Знаеш ли, когато денят ти е напрегнат, танцът помага да се отпуснеш. Това е всичко.
Тя: Разкажи ми още нещо за нея.
Той: Няма какво да се разказва. Но не знаеш какво усещане е да държиш в ръцете си такава жена. Да чувстваш всяка нейна извивка, породена от движението на танца. Понякога ми се искаше да сме някъде само двамата и просто да танцуваме. ... Докато паднем от умора и заспим един до друг. Как разбирам и колко завиждам на латиноамериканците и на техните танци. Европейските не са такива. Техните са по-други. По-близки до любовта. Тангото, блусът, самбата... Невероятни са.
Тя: А тя?
Той: Сигурно и бе също приятно, защото тя желаеше да танцуваме.
Тя: Какво се случи после?
Той: Работата ни раздели. И липсата на повече свободно време. А и нейният сериозен приятел получи възможност да отделя повече време на нея.
Тя: (изненадано възкликва) А, така? Значи си имаше и сериозен приятел?
Той: Разбира се! Да не мислиш, че човек може да се среща и да танцува с някого единствено, ако са любовници? Нима не може, защото им е приятно в този момент да го правят? Без задължения за бъдещето. Без „да сключват някаква сделка” помежду си. Просто така! И после да се разделят с най-приятни впечатления един за друг. И да си останат приятели без някакъв сексуален подтекст в тази дума. Или изглежда несъвременно?
Тя: (замислено) Не. Не мисля така. Даже е много...как да го кажа, много ... красиво. Дори то е, много хора ще се изсмеят, ако ме чуят, много (след кратка пауза) ... много чисто. Виждате ли се сега?
Той: Само веднъж! Просто няма време да се видим за кафе или да си побъбрим.
Тя: Защо се видяхте?
Той: Подарих й една книжка. В нея бе този стих. За спомен от времето, когато танцувахме, без да мислим за утрешния ден и работата.
Тя: (с любопитство) А тя какво направи?
Той: Че какво трябваше? Усмихна се, както само тя може! И ми благодари! В този момент, като че ли проливният дъжд спря, просто изчезна. (замисля се) ... После си изпихме кафето и се разделихме.
Тя: (нетърпеливо) И после, какво стана после?
Той: От тогава не сме се виждали. Но си обещахме, че пак ще се виждаме... От време на време. Ако животът ни го позволи. Или ако напиша още нещо, което да я зарадва. Или ... просто така, без повод.
Тя: И сега?
Той: Нищо. Мисля си за Нея. Но не мога и не искам да попреча на нечие щастие.
Тя: Но не трябва ли да се бориш да е твоя? Или просто – за своето щастие.... Заедно с нея?
Той: Сложно е! Не мога да ти кажа защо! Поне сега! Повярвай ми!
Тя: Добре! А някога?... След време?... Ще можеш ли?
Той: (смутено) Не зная. Не искам да мисля за това. А и, навярно, ти самата ще разбереш! Трябва да се разделим сега. Лека нощ! (след като изключи компютъра глътва някакво хапче)
Тя: (тъжно и примирено) Добре. Лека нощ!

Акт 6.
Прожекторите осветяват двамата, които продължават започнат разговор. Той е полу-легнал в кресло с лаптоп върху коленете.

Той: ...Интересно разправяш. Какво друго прави днес?
Тя: Разхождах се с детето в парка.
Той: Да. Времето бе наистина хубаво. Особено сутрин, когато няма много хора или деца с колела.
Тя: (мълчи, после промълвява бавно, като насън) Знаеш ли какво видях там?
Той: (с любопитство) : Какво?
Тя: Един букет от рози. Много красив.
Той: Навярно щастлива двойка го е забравила вечерта.
Тя: Едва ли! Бе хвърлен до пейката... И стъпкан от някого!
Той: (изненадан) Как – стъпкан? Не беше ли просто забравен?
Тя: (тъжно) Розите бяха смачкани с крак. (замечтано) Но дори и така още бяха красиви! А капките по тях от нощния дъжд ми се заприличаха на техните сълзи.

Зазвучава “But I Do Love You” на Leann Rimes.

Той: Ти.. Може ли да те попитам нещо?
Тя: Давай!
Той: Често ли са ти подарявали цветя?
Тя: (рязко отсича) Остави това! (след кратко мълчание предлага с леко извинителен тон) Искаш ли да си говорим за друго?
Той: Не! Не ми отговори!
Тя: А защо да ти отговорям?
Той: (настойчиво) Искам да разбера! Често ли си получавала цветя? Обичаш ли ги? (разбирайки, че е навлязъл в някаква забранена територия, прави опит да се пошегува) Ох, ама и аз съм един! Та има ли някоя жена, която да не ги обича. Независимо, че не всички го показват открито.
Тя: Случвало се е! ... Понякога. (леко раздразнена) Е, получи си отговора. Сега доволен ли си?
Той: Не се сърди! Много ми се иска да узная повече неща за теб!
Тя: (нервно, леко смутено, но с известна доза чисто женска лукавост) Че защо?
Той: Просто така.
Тя: Сега аз те питам, а ти не отговаряш!
Той: (правейки опит да се измъкне) Ама, нали искаше да сменим темата!
Тя: Да, но вече не искам!
Той: Кои цветя обичаш най-много?
Тя: Защо се питаш?
Той: Ако някога се видим – да зная какво ти подаря! Да те изненадам с тях! 

Постепенно преминават в шеговит тон, като че ли и двамата искат да се оттърсят от обвзелите ги чувства и тъжно настроение.

Тя: Уф! Телчо! Че тогава букетът няма да е изненада!
Той: А какво? Салатка ли?
Тя: Може би! Ама към нея ще трябва и „допълнение”. Или както обичате да казвате – ще трябва и да донесеш „книжка за четене”!
Той: Правилно! Ще донеса! Нали сме грамотни. Но няма да отидем в някоя „библиотека”!
Тя: А къде?
Той: Където и двамата ще сме сами!
Тя: (закачливо) Че защо?
Той: (леко смутено) Ами...ами, някой друг да не надзърта в страниците.
Тя: (лукаво) А ако ни омръзне да „четем”?
Той: Тогава ще „пишем”!
Тя: Как?
Той: По-правилно бе „с какво” и „къде”! Уф! Омръзна ми да те „уча”! (изплезен емотикон)
Тя: (нетърпеливо) Добре де! Кажи сега!
Той: Попитай правилно!
Тя: С какво и къде?
Той: (продължава да я дразни) Можело значи! Опитай да познаеш!
Тя: Не! Ще ме „научиш ли”?
Той: От мен да мине! С устни!
Тя: Какво „с устни”?
Той: Ще пишем с устни името на другия.
Тя: (предизвикателно) По стената на „читалнята ли”?
Той: Не! По другия! Може би ще поискам да напиша името ти върху теб! (изчервен емотикон)
Тя: А така! Ами ако аз не искам? Тогава какво ще правиш?
Той: Че защо да не поискаш? Аз няма да го напиша грешно! Най-много – като „умалително”! Но от сърце!
Тя: (“натъртва” думите) „УмАлително”, „умОлително” – все тая!
Той: Защо?
Тя: Просто така! (с любопитство) Не се ли боиш, че ще влезе чистачката или някой от охраната?
Той: Не! Ще „заключа вратата”!
Тя: А, призна ли си?
Той: Разбира се, нали може да ни откраднат „книжката”? Пък и не искам да ми „подсказват”, докато пиша нещо! Иначе може да допусна „правописни грешки”!
Тя: А ако аз допусна в твоето име?
Той: (шеговито и покровителствено) Ти - може! Разрешавам ти! Нали ще бъда като учител, който те „учи”!
Тя: (предизвикателно) Уф, „Учител”! Дрън-дрън! Все обичате да се хвалите!
Той: Ами ако „покажа дипломата си”?
Тя: Ииих, тези дипломи! (предизвикателно) С лупа да четеш текста!
Той: Ами тогава подай ръка и ще видиш, че „шрифтът” ще се уголеми! (сменя тона и става сериозен) Знаеш ли? Не бих искал да съм на мястото на някой от двамата.
Тя: Кои „двамата”?
Той: Онези...Между които се е намирал букетът от рози!
Тя: (замислено) Прав си! Аз също.

Влиза жена в бяла престилка и се отправя към него.

Той: (смутено) Извинявай, но ще трябва да свършвам.
Тя: (неразбиращо и примирено) Няма нищо! Лека нощ!
Той: Лека и на теб!

Финал
Тя работи пред компютъра. Той полулежи в креслото с лаптоп на колене. От време на време жена в бяла престилка го взима от ръцете му и извършва някакви манипулации, скрити от публиката. След това отново му го подава. През това време Тя го очаква нетърпеливо.

Тя: Здравей! Ето ме!... Къде си? Нали ми обеща? Чакам те! ...

Зазвучава песента на Blackmornights “I Wish You Were Here”.

Тя: Защо още те няма? “Кликни”, като се появиш! ... Ехо-о-о-о! Телчо-о-о-о, пак ли те „хвана липсата”? (опитва се да се пошегува заканително, но има тревога в гласа й) Често взе да го правиш!
Той: Не! Тук съм. Здравей!
Тя: Защо толкова дълго те нямаше?
Той: Просто така се случи! Не съм виновен.
Тя: Добре. Какво си правиш?
Той: Мързелувам, седя си пред компютъра и ... си мечтая си за нещо.
Тя: За какво? ... (сестрата взима лаптопа от Него).......Ехо! ... Ама ти с колко още си говориш?...
Той: (отново взима лапторпа) Тук съм. Какво питаш?
Тя: Ами прочети! За какво мечтаеш?
Той: Вече няма нужда да ти казвам. Няма смисъл.
Тя: Защо? Какво имаш в предвид?
Той: Не, не! Аз просто така. Не ми обръщай внимание.
Тя: Добре.
Той: Мислех, че някога ще се видим.
Тя: Че то никога не е късно, нали? Все ще се случи.
Той: Вярвам ти! А ти как си?
Тя: Като всички.
Той: А иначе?
Тя: ( с примирение) Все същото – детето, чистене, готвене, пране.
Той: (замислено) Да. Това е животът.
Тя: А като си спомня, че скоро идва есента и ще трябва да приготвя нещо за зимата, тръпки ме побиват.
Той: Защо?
Тя: Отсега се чудя кого от съседите да помоля да ми помогне с колата.
Той: Да, естествено ще ти помогнат. Много ли приготвяш?
Тя: Както реша. Все пак си е помощ, нали?
Той: Разбирам.
Тя: И доколкото ми стигнат възможностите.
Той: Да. Така е!

(започва тихо да звучи „Loving You Is a Dirty Job But Somebody’s Gotta Do It” на Бони Тайлър)

Тя: За какво си мечтаеше? Не ми отговори!
Той: Аз просто така. Тези дни просто си припомнях неща, за които съм мечтал, но не са се сбъднали.
Тя: Много ли са?
Той: Не! (пауза) Впрочем достатъчно!
Тя: Красиви ли са?
Той: Кое?
Тя: Мечтите ти бе, Телчо!
Той: Не зная! Може би!
Тя: (леко изненадана от неочаквания отговор) Как да не знаеш? Че има ли грозни мечти?
Той: Права си!
Тя: (настойчиво) Значи са красиви! Нали?
Той: Наистина не съм си мислил по този начин. Но тяхното сбъдване би било много красиво!
Тя: Защо?
Той: Сбъдването на всяка мечта е красиво.
Тя: (замисля се) Да. Така е.
Той: Знаеш ли? Да имаш неосъществени мечти, също не е лошо!
Тя: (изненадано) Така ли мислиш? Само не развивай онази тема на родителите ми за целта в живота. После нова цел и т.н. Нали знаеш – старите говореха за планове и за цели, а не за мечти?
Той: Не! Не! Говоря ти за друго.
Тя: За какво?
Той: Преди много време един бедуин ми бе казал: „Момче, ако живееш така, че умреш не здрав, а щастлив, ще се пренесеш в света на неосъществените си мечти! А, повярвай ми, той е истинският рай – светът на твоите мечти!”
Тя: (замечтано) Красиво е! … Обаче ... Не е за всеки да живее така. ...
Той: А за теб?
Тя: (смутено мълчи) Остави мен. Аз друго направих с живота си.
Той: Нищо не си ми разказвала. Така се получава, че само аз споделям. А ти не искаш. Защо?
Тя: Да. Зная!... Ти много ли си пътувал?
Той: Случвало се е. А ти?
Тя: Не. Но нали обикновено хората казват, че животът е пред мен.
Той: Пожелавам ти го от сърце. Дано стане!
Тя: Благодаря ти!
Той: Слушай, не си спомням, дали вече те питах. Няма ли да се разсърдиш, ако го направя отново?
Тя: Не!
Той: Защо написа онези редове?
Тя: Кои по-точно?
Той:
Далеч е ръката ти днес.
И няма на този свят песен,
в която със много тъга,
да пеят за нашата Есен!!!

Тя: За себе си. Че какво от това? (рязко) Измислих си го! Не ти ли харесва?
Той: Много. Но вече е време да ти призная нещо.
Тя: Какво?
Той: Ще ти отговоря с една миниатюра, става ли? И ще разбереш всичко.
Тя: Добре.
Той:
Казват \\\"Клин клина избивал\\\",
но вторият нали остава!
Затуй жестоко е надежди
раненото сърце да получава!

Тя: (бавно) Да. Разбирам... Кога се случи това с теб?
Той: Когато се опитах да разбера един съвет.
Тя: Какъв съвет?
Той: (чувства се, че отпада) Бяха ми написали, като коментар към един стих, следното: „..Не мисля, че човек е роден, за да се харесва на всички, и особено на някого.Не мисля, че ако някой си позволи да не те харесва, трябва да се „гътнеш”, защото жалко за останалите 1000, които те харесват. Не мисля ,че упорито трябва да търсиш обич там където я няма. Обич се търси там, където може да се намери.”.
Тя: И ти ?
Той: Опитах се да потърся обич, но за пореден път - където не може да я има!
Тя: Защо?
Той: Защото човекът, ... който го написа, не ми каза, ... (сестрата взима лаптора и с още една го закриват от погледа на публиката)
Тя: (очаква известно време продължението на репликата, но губи търпение) Какво не ти каза? ... Ехо-о-о! Къде се запиля пак? Нали ми говореше, че когато си говорим, светът за теб изчезвал. Да не съм „изчезнала заедно с него”? (опитва се с шеговит тон) Слушай, Телчо! Ще дойда да ти вържа рогата за вратнята, че да не изчезваш така! Да не си Батман, бе! Та от време на време да спасяваш някоя мадама и да се връщаш при мен “ни лук ял, ни лук мирисал”? Ама той е от „фъркатите”. (тихо, бавно, с надежда) А ти, Ти нали си ЗЕМЕН? ... Нали те има?
Той: (След малко зрителите отново го виждат да пише.) Извинявай! Така се случи. Просто исках да споделя с теб, че онзи човек не ми каза, как да позная, къде я има! Та нали всеки живее със своите сметки. Или по-точно със сметките за себе си. Кое е приемливо и кое не. А аз не съм такъв.
Тя: Ти защо не го попита?
Той: Не зная?
Тя: И ти помисли, че е написано, защото тъгувам по ръката ти?
Той: Понякога ми се искаше ... да е истина! Сглупих, нали?
Тя: Но не е, нали?
Той: Да. Така се оказа.
Тя: Добре.
Той: (бавно) Знаеш ли? Ще трябва да се разделим!
Тя: (изненадана) А така! Защо да го правим? Не си ли прекарвахме чудесно?
Той: Не мога да ти кажа. Така се получава.
Тя: За колко време?
Той: Не зависи от мен.
Тя: (огорчено) Слушай, ако искаш да ме „отсвириш” - просто го кажи! Нали не си лицемерко?
Той: Не! Не е това!
Тя: (продължава афектирано, без да обръща внимание на отговорите му) Нищо няма да ти стане, ако си признаеш, че вече не съм ти интересна, че съм под „нивото ти”, така ли е? Щото си седя сама в къщи и работя като една истинска слугиня.
Той: (опитва се да я прекъсне) Не, не! Недей така! Чакай!
Тя: Голяма работа. Животът продължава, нали? Чудо голямо!
Той: Не е това, което си мислиш! Почакай да ти ....(сестрите го закриват за по-продължително време)
Тя: Какво има да ми обясняваш? (започват да се чувстват сълзи в гласа й) Такива като теб съм ги виждала много. И „мутри” и „изтупани”, всякакви. Всички сте толкова еднакви. Лицемерни. (Спира и очаква неговата реакция, след което продължава) Страхливци. Знаете само едно! Търсите само едно! А какво ми е на мен после, никой не питаше...
Той: (отпаднал, отново му подават лаптопа, но се вижда, че не е задълго) Чакай. Не мога да ти кажа, но е нещо, което отдавна знаех, че ще се случи.
Тя: Откога?
Той: От миналата година.
Тя: (неуверено) Че ние тогава познавахме ли се?
Той: Не още!
Тя: (нервирана) Значи започна да ме бъркаш с някоя ли? Тя що за птица е? Ама ти ... Да не бълнуваш?
Той: Не! Не е това! Повярвай ми, не мога да ти кажа. Но много съжалявам за това, което се случва. Не те лъжа!
Тя: Да бе! Всички така говорите. Плюли сте си в устата, когато искате “да си подвиете опашката”. Тях разбирам. Те вече са получили онова, което търсеха от мен. Но ти! Та дори не сме се запознали! Ти защо?
Той: Недей! Ти самата си казвала, че не съм като другите! Помниш ли?
Тя: (категорично, но и със съжаление в гласа) Е, значи съм се излъгала!
Той: Не! Не си се излъгала! Повярвай ми! Моля те, МИЛА! (за първи път използва това обръщение!!!)
Тя: Да бе! „Мила”. Кога ти хрумна? Когато реши да ме отсвириш ли? Но защо го правиш? Не си ли мъж да кажеш направо „Слушай, гледай си работата!” или „Нека всеки поеме по своя път!”?
Той: Не, ... не ... чакай!... Недей така! (чувства се, че продължава бързо да отпада)
Тя: Какво има да те чакам?
Той: Да .... Да ти обясня!
Тя: И какво? Знаеш ли колко са изтъркани тези думи? Правиш се, че не знаеш! А аз няма да ти кажа, дали вече съм ги чувала!...(по-тихо, като на себе си) ... и колко пъти! За да не дам повод, да ми се присмиваш утре, разбра ли?
Той: Не! Не е това! Просто трябва известно време да отида на място, където ...
Тя: Където какво?
Той: Където няма да ми дадат лаптопа ...
Тя: Защо?
Той: ... или просто вече ... няма да имам нужда от него.....

Докато тя пише, неговият прожектор постепенно угасва. Бавно излизат двама в бяло, внимателно издърпват лаптопа от отпуснатите му ръце и внимателно го покриват с чаршаф.
Започва тихо да звучи „Това ли е любовта” на White Snake

Тя: (започва да чувства, че нещо се крие от нея) Как така? Нищо не разбирам! А бе, ти що за човек си? (горчиво съжаление) И ти ли „не си стока”? Защо не измислиш нещо друго? Да не е толкова „театрално”! Става ли? Ехо-о-о-о-о! Къде пак „шавна”? Където и царят ходи пеша ли? Уф, писваш ми! (неуверено) Защо ли да не те “отсвиря” първа? (Нейният глас зад сцената: Ама нали съм си глупачка! Или защото... не, не е това! Не може да бъде това!... Та аз дори не съм го виждала. А ми се струваше понякога толкова искрен. И днес да ми погоди такъв номер! Толкова внезапно! Защо-о-о? И той ли оказа като останалите. Като другите! Показа си истинското лице. Страхливец. Побоя се да каже, че му е доскучало с мен! Не! Не ми се вярва да е това! Не искам ... да го повярвам!)

Докато вътрешният й глас говори зад сцената, един от двамата в бяло взима лаптопа и се взира в екрана му. После, придържайки го с една ръка, написва:
„Не зная с кого Той е разговарял, но повярвайте, ако ОЩЕ имаше тази възможност, би се простил с Вас по друг начин!”

Тя: (стъписана от полученото съобщение и с нарастващ афект) Какво означава това? Кой сте Вие? Как може да се намесвате? Кой Ви разреши? Не ви ли е срам? Защо „ако ОЩЕ имаше тази възможност”? „Да се прости”? С кого? С мен ли? Че защо да го прави? Той къде е? Ей, Телчо, престани с номерата! Ще ти се разсърдя! Чу ли ме добре? Телчо-о-о! За последен път ти казвам! Но какво става? Защо-о-о-о-о? (избухва в плач) Боже! Защо все на мен се случва, Боже? Знае ли някой? Защо ли се раждаме на този свят?....

Неговият глас зад сцената: (тихо и ласкаво) Как защо се раждаме, Мила? Не помниш ли? Аз също търсих отговор на този въпрос. Много дълго... И мисля, че го бях намерил. Тогава го написах. Исках да ти подаря този стих, когато се запознаем. Но така се получи, че вече сме заедно. Знаеш ли къде? Сега стоим един до друг в света на моите неосъществени мечти. И запомни, Мила:
„... въпросът, който си зададох сега
има отговор прост:
Ние се раждаме на света
за да изпитаме Любовта”

КРАЙ