(Реквием за отминаващото време и натрупаната скръб)

На Д. и М. – с цялата ми обич.

Никой няма да е забелязал, че ме няма, но не това е желанието ми по време на дългото пътуване към дома. Никой не забелязва присъствието ми, нито липсата му така или иначе. Този път е мой завинаги сякаш създаден от ръката на онзи Поет, Чието висше изкуство никой не оспорва, макар всички да имат отношение към него. Това е дългият път към дома, който вече отдавна не е дом. Но аз съм била у дома в нечии прегръдки и нечии очи са ме приютявали в топлината си – не се страхувам от пътя, нито от тъмнината в далечния му край.

Летят, летят, летят простори…

Онези места, на които кишата, земята и растителността се борят за надмощие, приличат на протрити кръпки върху стар килим, през които се вижда студения каменен под…

Черното сребро на водите сечеше почвата както бръснач разрязва мека торта чак до сърцевината, където всичко се влива в едно цяло, стихия със стихия, покрито с искряща снежна глазура. Отвъд погледа нивята се стелеха бели и необозрими, гладката им повърхност бе обсипана с вълнички сякаш от предчувствието на брачната постеля в първата свещена нощ.

Тук-таме гарвани като мастилени петна падаха върху непокритите с преспи редове. Човек, пътуващ в полутишината на влака, сключил ръце зад гърба си и наблюдаващ цялото златисто-ледено великолепие пред себе си, оставаше с впечатлението, че присъства на написването на първата от най-красивите зимни поеми. „Реквием за отминаващото време и натрупаната скръб“, би си помислил. И тихо би запял в ума си Моцартовата „Lacrimosa“…

От едната страна на пътя е елфическото царство на пустотата, спящата пустош на природата, чиста и ненакърнена; от другата далечината е засенчена от силуетите на извисяващия се град. Неговата величественост, обещаваща сигурност и слава, крие зад стените си чернилката, която ври в сърцевината. Ново начало, ново начало, шепне силуетът, но щом навлезеш, те залива всичко, от което току-що си избягал.

А ново начало би дала само пустотата, която мълчи от другата страна на пътя…

Есента толкова бе обичала онази гора, че бе решила да умре в нея. Студената й снага лежеше в шарките на листата по най-ниските клони и те не опадваха, макар целувката на зимата вече да бе покрила шумата по земята с крехка белота.

Призраците в изоставените вагони… Те обитаваха застиналия въздух в коридорите зад замъглените стъкла. Представях си нощите в спалните отделения и светлината на гаснещия залез сякаш помръкваше. Вътре в тях бе смърт без шанс за забрава. Но отвън ухаеше на приключение.

Тъмни силуети в далечната мъгла се стрелват по-бързо, отколкото мисълта ми би могла да ги улови. По-големи и бавни ги засланят като чупливи спомени от нещо току-що предвкусено. Някъде, където току-що съм била. Някой, когото току-що съм пуснала от ореола на прегръдките си. И сбогом, сбогом, сбогом…

Влакът профучава през градската мътилка с неизречена на глас прощалност, извинителност към местата, пред които няма да спре, хората, които няма да дочака, улиците, които аз ще забравя нарочно преди да съм познала, защото има други места, на които бих предпочела да съм, и трети, на които трябва…

И сбогом, сбогом, сбогом...