StihoveBG.com
рекламирай творбите си
Начало

Статистика
   Произведения: 158,264
   Потребители: 12,286
   Автори: 3,975
   Коментари: 301,897
   Точки: 2,622,058
   Съобщения: 112,239
   Лексикони: 4,473
   Снимки: 10,808

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Фиеста патронал или макаронес по перуански

Слизаме от автобуса в Баранка – малко, провинциално градче, май по-точно селце, по северното крайбрежие на перуанския бряг… следва да отбележа, че предвижването из Перу става предимно с автобуси – жп-линии няма (с изключение на няколко километровата туристическа железница в Куско) и разбираш защо “влак за Баранка, моля ви няма”, веднага щом видиш пейзажите на внезапно издигащи се от нищото планински хребети, които само с един отскок, сякаш на шега те захвърлят във висините, и биха накарали връх Мусала да се чувства като невръстното сестриче, за да се спуснат после шеметно, почти до океанския бряг, оставяйки те без дъх,  и всичко това, украсено с весели, двукилометрови курвас (ама че си и ти, читателю, така наричат тук завоите). Не само пейзажите, цветовете тук са необичайни, почти като съновидения, можеш да видиш лилави планини, или долини с червеникава трева, а по-на юг съм била на място - стотици, безкрайни километри ръждива пустош застлана с прах, сиви камъни и кълбета тъмносини тръни – същинско пътуване до Марс, но за това ще ви разправям друг път.

Та пристигаме в Баранка – ще има Фиеста патронал, или патронен празник на селото…тук всеки град, градче и село си има собствен “патрoн” – някои от многобройните католически светци и чудотворци, които не само, че не са на привършване, ами непрекъснато никнат нови, досущ гъбки, обилно напоявани от магическата реалност на тази страна. Отсядаме в къщата на племенника Хосе, всъщност не съм сигурна какъв точно племенник ще да ми е Хосе, аз съм смес от тракийска и турска кръв, а той е с подчертано индиански черти на лицето , в комбинация с млечно бяла кожа, но като се замисля добре, може да се окаже, че имаме много повече обща азиатска кръв отколкото с някои мой събрат от европейската общност, с име Ханс, примерно. Ммм даа, светът е малък, като носна кърпичка, както казва една местна поговорка.

Къщата, с ниска врата, предназначена явно за лилипути (ами тук средния ръст на провинциалното перуанско население не надхвърля 160 см, и това е даже средният ръст на левент юнак), малки 50 сантиметрови прозорчета – задължително с решетки (наследство от бурната епоха на терора на Сендеро Луминосо), а  вътре силно мирише на нафта, питам и ми обясняват, че с нея мажат каменните подове – единственото спасение от безкрайната върволица от разнообразни жилещи, хапещи и прочие тропически напасти. Въпреки неприятния мирис, посрещането е по перуански завладяващо - прегръдки, целувки от всички присъстващи (брей, че голяма рода), разпитване за пътя, за Лима, от където идваме, и най-вече за “екзотичната”България, която в началото е объркана, незнайно защо, с Белгия (сигурно заради б-тата).  15-годишно девойче с любознателен вид ги поправя, и от нея научавам, че столицата на милата ми родина е  Будапеща, а езикът на  които ви пиша в момента е унгарски!  Най-близко до отговора в състезанието “Познай где е България” е племенника Хосе – според него България е една от бившите съветски републики. Отстранявам недоразуменията като споменавам името на Стоичков, (абе знам аз как да им просветне на перуанците!!) аххх…вълна от облекчение по лицата им -Стоиков, така е известен тук именитият ни сънародник, поради невъзможността на испаноговорящия фонетичен апарат да произнесе “ч” и “к” заедно. После, всички оживено обсъждат мача Перу-България, на световното в Мексико през далечната 1970, категорична победа за Перу, вид утешение, пратено им от Бог, заради опустошителното земетресение, взело хиляди жертви в страната,  малко по-рано, същата онази година.

В наша чест за обяд са приготвили куи, пържено в пикантни подправки и ахи (оранжева като  морков чушка, доста люта, ама не колкото чорбаджийските) и парчета варена юка. Куито, обяснявам, е вид голям хамстер, като тези, дето циганите карат да теглят късметчета по панаирите, и далечен роднина на нашенския плъх. Аз по принцип предразсъдъци нямам, (заменени са от любопитство, и то в големи дози), та си похапвам с голям апетит крехките и хрупкави куешки бутчета, с вкус на младо пиле и крехък заек. В задната част на къщата, в съседство с една от стаите за гости,  е  помещението с куи-тата, за радост на 5 годишния ми син, който се опитва да влезе в морето от около 50 щуращи се по всички посоки хамстерски роднини. Отзад дворът, оказва се, е огромен, с много и твърде екзотични за моите виждания дървеса, най си ме кефи обаче  банановата палма (носталгия от соц-епохата, когато ядяхме банани само по нова година и то след километрични опашки, за жалост плодовете и са още зелени), както и огромните златисти папая, прилични на нашенски пъпеши, но висящи на гроздове от папаевото дърво, (чудесни са с мляко, яйчени жълтъци и много лед), както и коронестите дървета с авокадото или палта, както наричат тук тези зелени плодове с маслена бледа вътрешност с лек вкус на лешник, които сутрин месните мажат на хляба вместо масло и си го похапват задължително пиейки бледо кафеникавата, гореща и сладка течност, която наричат, незнайно защо, “кафе” (ех, къде си експресооо).

Патронният празник, започнал от предния ден, е в разгара си. Като всеки традиционен празник, и този е смес от езически обичаи (индиански) и религиозни традиции (католически). Десетина момчета, на около 16-17 години, наречени часкис (също както вестоносците в някогашната инкайска империя), танцуват без да спрат,  два дена и нощи, обикаляйки улиците на селото, в ярко сините си туники, с корони от пъстри пера и блестящи маски, огърлици от лъскави черни и зелени камъчета, танцът е монотонен, скок от единия, скок на другия крак, час-час, час-час, тракат мидите и раковините вързани под колената на танцьорите, групата е блъскана от единия край до другия край на улицата от звуците на огромните тамборес (еми, тъпани де),  в средата, главният часкис плющи над главите на танцуващите с дълъг камшик, украсен с пъстри пискюли, демек, не танцувате много сърцато, я по-силно скачайте, че иначе….спират по някое време пред къща и излезлите навън стопани се присъединяват към ритъма, час-час…Подават на танцуващите парчета пържено месо, варена юка, надигат се шишета с  бира или писко и продължават сякаш безкрайната обиколка…След два дена танци, когато часкис паднат изтощени на земята, замаяни от ритъма, умората и от изпитото писко, всички зли сили пратени от нечестивия или палави, пакостливи духове, ще са отлетели с уплашени писъци от домовете в Баранка. Това е мъжка работа, тези часкис, но в групата младежи скачаше , час-час, скрито зад маски и пера, момиче вързало на конска опашка, лъскавата си черна коса, скача босо и води ритъма от миди и раковини, а мъжката част от селяните я гледат със светнали очи, за да си часкис е нужна голяма издръжливост и сърце като горещ въглен, да носиш на ритъм, умора и пиене…така де, амазонки има навсякъде…

Преди да се усетя, малкият ми син се е омешал сред часкис, скача и той, а вече са му дали и пъстра корона от пера…един истински малък часкис, със сърце като горещ въглен… Бързо се сприятелява със другите деца, а след няколко минути го губя от поглед… търся го два часа… Опитвам да не се поддам на паниката, все пак, нали и той ще пие вода от козя следа, ще става пътешественик в Андите, а пък и във вените му тече тукашна кръв, сред свои е, няма страшно… Задава се, сред група мърляви дечурлига, от към банановата горичка в края на селото…маратонката му била паднала в напоителния канал и се опитвали да я извадят… лицето му свети, щастливо и мърляво, като на останалите карибски пирати в миниатюра, карираната ризка, купена от лъскав софийски магазин виси без едно копче и с петна от тиня, а панталонът му е вече с пробити колена…нищо де, така се става “пътешественик напет, със тръба-далекоглед”. Обявява ми тържествено, че иска супа от ма-ка-ронес, първо не разбирам, то тук на макароните по принцип им викат пастас, а на спагетите  - “суха супа” (демек, фидета с месо и домати, само бульонът го няма), след като го поразпитвам, оказва се, че има предвид “ка-ма-ронес” – червените речни раци, дето стават на една такава много вкусна супа, с цели пъдпъдъчи яйца и едрозърнеста бяла царевица, плуваща във врящата ароматна смес, на кръгли резени, направо с кочана…Та така. Малкият ми пътешественик лакомо си излапва паницата с ма-ка-ронес по перуански и отново хуква нанякъде.

Тропическата вечер сменя тропическия ден със замах… такова понятие като свечеряване няма…просто дневната ярка, жълта светлина става все по-златиста и изведнъж, слънцето го няма вече… Всеки ден и месец от годината, по едно и също време, денят се предава на похотливата тропическа нощ, с топли и уханни пазви, ей така, без никаква съпротива. Тази вечер завършва сякаш безкрайният танц на часкис, с ритуално палене на десетметрова дървена кула от фойерверки и огньове… сред хората, събрали се на селския площад да наблюдават огненото зрелище, тича главният часкис, този път, надянал дървено скеле с глава на бик, пръскащо наляво и надясно снопове искри, всички крещят и бягат, а пламналият бик ги преследва в тази оранжева, огнена корида. Площадът се изпълва с лютив дим, етажите на кулата лумват един след друг, огънят пълзи по спирала, все по-нагоре и нагоре, чак до върха, където изригва в заря от най-невероятни цветове и форми, добра поличба е, че огънят не е загаснал по пътя си нагоре, всички хвалят майстора на тазгодишната кула и си спомнят неудачни години с кули, горели наполовина. Вечерта завършва с много бира за всички, салса и кумбия, които се танцуват направо на прашните, каменисти улици… за да се спази езическата традиция, не минава и без жертвено проливане на човешка кръв… сгорещени от алкохола и мириса на дим, мъжете спорят нещо на твърде висок глас, жени полюшват силуети и се смеят в  мрака, чуват се стрелби, после някой яростно пали мотор и профучава покрай мен, всички влачат ранения в ръката мъж, псуват, както само тук умеят и се заканват с кръвно отмъщение до девето коляно на стрелялия, едри капки гореща кръв се смесват с прахуляка на улицата… така цикълът е затворен и тази година… чак до следващата...

На сутринта, селото е притихнало и някак призрачно, двама пили до забрава мъже спят на улицата, сгърчили  тела в неестествени пози. На обяд минава тържествено и бавно шествие от селяни със сериозни лица, понесли на рамене статуята на светеца - той е всичко, което католическите им сърца не са, но толкова биха искали да бъдат -  някак си ме разнежват тези по детски сериозни и съсредоточени погледи, с торбички под очите след шеметния снощен празник, но  пречистени, ведри, спокойни, съзнаващи важността и крехкостта на момента, пазят някой внезапен шум да не го разбие на малки късчета – носят статуята на Патрона като свещенодействие, с любов и нежност, все едно понесли пеленаче.

Изведнъж, започва да ми се струва, че съм си у дома, това е някое си българско село, индианските черти на лицата се размиват, тъмните очи с цвят на прегорено кафе, някак изсветляват, посивели като висналото над главите ни небе, и аз съм убедена, че наистина светът е носна кърпичка, и Дон Хоакин ужасно си прилича с бай Кольо от село Тракия… А някъде в далечината, виждам силуета на малкия ми син, там долу, с другите деца,  сред тръстиките, при реката, лови макаронес по перуански…

 

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Пътеписи
публикувана на: 2011-11-30
прочитания: 659
точки: 18 (виж далите точки)
коментари: 7 (виж коментарите)
препоръчано от: 9 (виж препоръчалите)

Вход

placeholder