Дано сте в Балкана на Еньов ден - древният български свещен Ени Джитем. Денят на Равноденствието, когато с магия се зачева Лятото. От хилядолетия на тоя ден, по  ранина, преди слънце се берат 77 билки и половина. Свиват се в чудодейна Еньова китка - за цяр, здраве и берекет. Усукват я с червен вълнен конец с нанизано синьо мънисто: „да бягат уроки и болести далече\" и нивга зло да не застига челядта на къщата. Ин и Ян сплитат на възел необята на Мирозданието - да съхранят предвечната нишка на Живота и с усмихнатите души на билките, да даряват Божия благодат и благословение!

 Ще си свием и ние Еньова китка. Не се чудете, че вървя по очиндолските поляни и „Като наречница наричам: Нека

любов и мир да има, до амина,

Та струва ли си - сам и зъл ЧОВЕКЪТ

пътечката си земна да измине?

                                   Откъс от „Еньовден\" - „Жива памет\"

    На Бильобер е празник на селото. Прави се курбан в местността „Пресветица\". Преди три години там са разкрити основите на огромен трикорабен раннохристиянски храм с бабтистерий и дарохранителница. Предполага се, че е епископски и е датиран към пети-шести век от н.е. Вероятно, от тук е започнала християнизацията на най-многобройното тракийско племе - трибали, живяло по тези места. А това значи, че днешното селце Очин дол преди хилядолетия е било голямо и важно духовно средище. С усилията на Инициативен Комитет „Дядо Йоцо\", Кметство с. Очин дол и търговските фирми „Надин\" и \"Сонома\", храмът е консервиран и съхранен. Скоро ще започнат археологически разкопки и на трите тракийски могили, извили гърбове близо до храма.

       По християнски обичай, един от родовете дарява агнета за курбан - да хапнат всички за здраве и благоденствие . Ред е на Бай Иван от реката. Свещеникът отслужва литургия: да целунат кръста и да ги поръси с китка здравец,  минават стари и млади.

      До древния олтар хората отново палят свещи и мълком приемат енергийните послания на предците си. Паметта на Духа е невероятен феномен!

       И пак се разставят дълги общи трапези...Не минава без традиционния духов оркестър, разлюлял планината с кръшни северняшки хора. Няма смръщени лица - грейнали очи, веселие и песни...Вгледайте се в хората и ще разберете, че както от едно дърво гора не става и от едно зърно пшеница, брашно за погача не може да се омеси, тъй всички заедно - където и да сме по света, сме България. Всеки я носи в душата си по своему - в различни образи и гласове. Но ако играем заедно - заловени един до друг, ръка за ръка, сърце до сърце, душа в душата и децата с нас - стъпка по стъпка да нижат хорото, нишката на Паметта няма да се скъса! Ако ги научим да я пазят и обичат, България ще пребъде в сърцата и душите на деца, внуци и правнуци...

     Облечена в необичайна народна носия: с тракийска везана риза и тъкана престилка, с царибродско кадифено гунче; обута в Лютидолски плетени чорапи и тертиплия медвенски терлици, на главата с алтън-котелска забрадка, покрай дъхави купни и зрели череши аз се изкачвам нагоре към местността Пресветица и нося цялата пъстрота на България.

     Заставам до микрофона да поздравя хората от селото и дошлите от далечни градове и села, и от чужди земи техни близки и роднини. Вълнението е стегнало гърлото ми. В Очин дол живеят около 200 души. Всяка къща тъгува по някого, дето е далече. Малко са децата - повечето гостенчета за през лятото. Затова най-напред към децата отправям своята майчина клетва:

„Мои мили деца, вие щерки и сине

дано даде Господ да разберете,

днес от сърце и душа ви заклинам:

верни на Корен и Памет бъдете!

Тежко е днеска - вият жестоки,

зли, гурбетчийски ветрове

и разпиляват на всички посоки

и нерезцъфнали цветове.

Като мушкатото - обикновени,

зиме и лете - дъхави, пъстри1

не разпилявайте хубост и семе

в чужди земи - сами и пръснати!

В китка увити цветята омайват,

силни са пръстите свити в юмрук.

в лозово снопче, Кубратова тайна,

дръжте се заедно! Винаги! Тук!

Обиколете земята Божия,

но не забравяйте - пълна с надежда

вкъщи ви чака трапеза сложена -

с бащина прошка и майчина нежност!

Из „Жива памет\" - „Клетва\"

Хората притихват, в нечии очи нахлува влага.

А аз продължавам:

„И все към нея, към нашата България,

разстлана престилка чудно пъстра под небето

затичвам се да вида как в герана

моминското лице на мама свети.

Да чуя песента на чернозема

и боса ветровете да надбягам,

че българската древна кръв у мене

във обръчи не може да се стяга.

Тя както младо вино разлудяна,

от глътка само - до пети опива

подхвана ли: „Зажнала й дюлбер Яна\"...

И запявам тая разкошна тракийска песен за любовта:

„Женала й дюлбер Яна,

на два пътя, на два друма.

Отдол иде керванджийче -

керван води с свирка свири

и на Яна проговаря:

- Ой та тебе, дюлбер Яно,

защо, Яно, сама жънеш,

сама жънеш, сама вържеш,

нямаш ли си милни братя?

Отговаря дюлбер Яна:

- Ой те тебе, керванджийче,

Яна има девет братя,

Яна няма първо либе,

затуй Яна сама жъне,

сама жъне, сама върже!\"

Гласът ми ехти повтарян от ехото, сякаш невидимите предци отпяват от връх „Остра могила\". Всички вече са прави и ме слушат захласнато:

„При кладенеца слизат самодиви -

от Добруджа и Пирин, край Марица

магьосно биле сбрали да омаят

мен - БЪЛГАРКАТА: песни и шевици

с душа на внуци да предам.

Да знаят, че всичко тук -

във звук и шарка, в камък,

със обич сътворено, ще векува!

Щом корена си носим в ЖИВА ПАМЕТ,

ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРСКО ДОДЕТО СВЯТ СВЕТУВА!

Из „Жива памет\"

      Ръкопляскат ми и ме канят при себе си - от гозбите да опитам, от виното им да сръбна. Една баба внезапно ми целува ръка и пита:\"Имаш ли си майка? Да й се поклониш от мене, че е отчувала такова чедо, дето милее за България!\"

     И залъка от чудната й питка присяда в гърлото ми, свито от вълнение.

     Тръгвам нагоре към тракийските могили. Зънкат по витите ми пафти сребърните нанизи-рубета на 400-годишния родов накит. Като орле  е кацнал на пазвата ми. А очите ми все във върха опрени - иска ми се да литна до орлите, да погледна  селото и долината от висинето!

     Да знаете - пожеланото в планината, в Очин дол, се сбъдва.  Скоро групата ни е на път към върха. Мощен джип ще ни закара до Малкия ключ и Радов връх. Оттам нагоре - сами, стъпка по стъпка до ...небето!

      Няма думи, с които да се опишат възторзите на душите ни! Очите болят от красота и... сълзи. Трябва да се изкачите по каменистия път покрай отвесни скали и главоломни пропасти, да видите величествените свещи на букаците; да огънат стъпките ви упоителни пътеки през високата до гърдите трева на ливадата под „Остра могила\", за да усетите опиянението на това извисяване.

     Спираме на римския пост на Радов връх. Той е бил част от сложна система за наблюдение и контрол над долината. Амбициите на очиндолци са да възстановят древния градеж - това ще е първият реставриран римски пост в нашите земи!

     Гледката оттук е смайваща. Докъдето стига погледът - рътлини и склонове, преливат синьо-зелени и плуват в маранята. Като огромна фрегата насреща е връх Поп. А долу, светнало сред бухнала зеленина,  селцето прилича на славеево гнезденце в шепата на Балкана. Далече се вие сребърната нишка на Искъра. А някъде в далнината, кацнало на един от склоновете блести село Игнатица - още един бисер в огърлието на Дефилето.

       Над нас са „Кобилини стени\" и „Жълти камик\", а още по-високо, подпряла небесата, стърчи триръбата „Остра могила\". Над нея са само орлите и Господ!

   Накъдето и да се обърна - ненагледна хубост! Планината трепти от могъщото Божие дихание. И чувам думите на дядо Вазов:\"Обичам те, мое мило Отечество!\"

         Изкачваме се на връх „Остра могила\" и поставяме своеобразен рекорд: за пръв път тук, на челото й, на 1332 метра надморско равнище стъпва такава необичайна група - актриса, нагиздена в празнична носия; акордеонист с огромен „Велтмайстер\" на рамо и оператор, на гръб с цялата си техника: камера, фотоапарат, статив и чанта с консумативи.... В сребровезания литак на покойната си свекърва, аз запявам една от най-скръбните хайдушки песни:

„Паднал ми й ранен млад Стуян,

млад Стуян, млада въйвода

на връх на Стара планина,

на хайдушката поляна.

Нямало никой до него

водица да му донесе

сенчица да му направи.

Над него се вият два орла

два орла, два сиви сокола.

Стуян на орли думаше:

-Вийте се вийте, два орла,

с криле ми сенкя пазете,

в клюнове вода носете

докат ми душа излезе.

Тогай се ниско спуснете

с бяло ми месо наяжте,

с черни ми кърви напийте!\"

   Песента ехти, повтаряна от грандиозното ехо на най-огромната „зала\"  - Искърското дефиле! В пропастта под нас, на площада в селото, хората са се сбрали да чуят необичайния концерт.

    Пея, а в мен звучи онова стихотворение „С България в сърцето\", разплаквало години наред читателите на книгата и зрителите на авторския ми спектакъл „Жива памет\". Невидим, до мен застава Теодосий Спасов, а кавалът му оглася дълбините на душата ми:

 Запявам леко, като  славей същи!

Възкръсват спомени за бащин кът,

за стряхата на дядовата къща...

Там щъркелите вече не гнездят,

че няма кой огнище да запали

от пусти гурбетчийски ветрове...

И старци не останаха да жалят,

да плачат скритом и очакват все -

далечните им рожби да се върнат,

за ден - открай света, през океана;

с треперещи ръце да ги прегърнат

и внучета  да друснат на коляно...

Днес няма го на картата селцето...

В дворовете до пояс щир расте,

из къщите върлуват ветровете

и люшкат порти - скършени ръце,

на свидна челяд до гнездо далечно -

хабер по облаците да изпратят:

да помнят род и корен вечно,

пътечки да са живи към България!

...

Родината в шевици пъстри грее

с най-дъхави и сочни цветове!

Душата ми огнище е и в нея -

все огъня си Паметта кладе:

да не угасват спомени за корен,

за Род и Вяра, майчина сълза...

С България в сърцето, мили Боже,

пътечката си с песен да вървя!

     Тази пътечка ни доведе до върха. Изминахме целия път, за да докоснем Съвършенството на Твореца!

   Усещането е невероятно! Сякаш се превръщаш едновременно в дърво и птица! Стоях на самия връх сраснала се с моята земя, а обсипаната ми с алтъни златиста забрадка грееше в облаците! Държах за ръка едно 9 годишно дете от София, на което до този момент не са позволявали да надникне от балкона на третия етаж. Очите му сияят пълни със сълзи. Дочух треперещото му гласче:\" Видях, видях България! Колко е красива и..моя!\"

     Да, малкият софиянец с корени от Очин дол, като Дядо Йоцо „видя\" България с очите на душата си! Ако могат всички българчета по света да я видят оттук, никога няма да я забравят, никога няма да спрат да я обичат!

      „Остра могила\" ми подари свиден спомен: изправена съм на страховита скала, сякаш над върховете. Очите ми целуват ненаситно това късче от моята свидна и красива земя - моята земя, моята България. Търкалят се горещи сълзи по бузите: толкова съм малка пред нея, а цялата я нося в душата си! И се усещам невероятно богата . И страшно отговорна - не искам нито едно дърво да загине, нито едно камъче да се търкулне на някъде, една тревичка да не се пречупи... Да я опазя искам - чиста, прекрасна, песенна и вековечна......За да не отмилее и на нито едно българско сърце... Да се изкачват тук децата, внуците и правнуците. И навеки да се усещат стопани на своята свещена българска земя.

    Озоваваме се на огромна скала. На ръба й, обрасъл с жълт равнец и уханни треви, очиндолци са направили кът за отмора. Тук туристите с часове могат да се наслаждават на невероятната гледка, да хапнат и пийнат от уникалните местни гозби и вина; да попеят и посвирят; да усетят духа на планината!

     Задъхана от вълнение, присядам на дървената пейка, сякаш на небесен престол. Иска ми се да литна - свободна и лека; да побера в очите си тая омайваща красота, да я превърна в памет на сърцето!

      На приоблачния поднебесен престол, седнала сякаш до коляното на Господ, почувствах какво е за мен Родината. Видях я с душата си. И зная , че завинаги се превърнах в жива пътечка към безсмъртната й душа.

     Толкова е богат българският език, а думите не ми стигат! Дай, Боже всекиму да види тази величествена картина!

                                                                Залез

                                                                     Из „Пътеки към Душата на България\"

                                       Потъва в огън слънчевият диск

зад синята снага на планината.

Овчарят-Вятър алени юзди

сред облачни табуни диво мята

и в злато грейва цялото небе

разсечено от чаткащи копита...

Луна изгрява - звъннало дайре.

И в танци полудяват пак звездите...

              Затваря се Божието око. Изпод клепките му засияват милиарди звезди - с шиници да ги гребеш! Звездната жарава се разпаля в огнището на лятното небе, а в долината трепкат светлинките на селото - шепа разсипани бисерчета. Припада пленителна юнска нощ! И песента на щурците възкръсва...                                       

     В Очин дол очите ви ще видят де е Българското. Ще го открият в невероятната пъстрота на народните носии и величавата мощ на екналите от песни върхове; в мъдростта и красотата на традициите, съхранили дълбокия ни жилав корен и гордия, пренесен през вековни премеждия Дух. Ще се усетите частица от тази вековечност.

     С моя неизменен спътник в живота и изкуството - съпруга ми Александър Борисов, превърнахме това пътешествие в един вълнуващ филм. Нарекохме го „До коляното на Господ\", защото Очин дол и България са Рая, а той е до неговото коляно.

Надяваме се малките DVD дискове да влязат във всеки български дом, да преминат и океаните,  и за час да донесат уханието на Родината. Не заключвайте вратите и сърцата си!

Съберете се - заедно да приседнете „До коляното на Господ\". Поканете и приятели - да се усетят българи! Да открият - ДЕ Е БЪЛГАРСКОТО!

   Най-искрено изповядвам сега: сърцето ми остана в Очин дол!

   Иска ми се да осъмвам и замръквам под „Остра могила\", да посрещам и изпращам с благословение всевиждащото Божие око !

   Ако и вие, поне веднаж видите Дефилето, седнали горе, до коляното на Господ - ще се влюбите в моята земя и няма да ви се тръгва обратно. Ще отнесете в очите си този прелестен рай, а сърцето ще ви доведе отново. Защото просто - тайно и несетно, бликналата обич ще ви превърне в жива пътечка към безсмъртната Душа на България!                

край втора част