StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,686
   Потребители: 12,387
   Автори: 4,018
   Коментари: 319,599
   Точки: 2,653,549
   Съобщения: 155,095
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,683

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

До Виена и обратно

1. Изненадата

            Получих страхотен подарък преди Коледа и бях щастлива до немай-къде. Не съм очаквала, не съм сънувала дори такова нещо. Пет дни във Виена! Представяте ли си? Е, аз още не мога да го осъзная, защото стана просто бързо, някак спонтанно, но ще споделя емоциите си тук, с вас, пък после ще мислим.
            Брат ми е голяма работа - в смисъл като човек. Той живее там вече 22 години със семейството си и неведнъж ми е отправял покани за гостуване, но аз все не отивах и си намирах оправдания от рода: „Мама е сама по празниците и ме чака на село“, „Децата и внуците имат нужда от мен“, „Гледам болна свекърва на легло“ или „Съжалявам, но точно сега ме тръшна една бронхопневмония, а и как да оставя половинката сам?“ Сега обаче, батко и съпругата му, вече пенсионери, бяха дошли за погребение на приятели, обадиха ми се и заявиха твърдо:
            - Животът е кратък, сестричке… Тръгвай с нас! Никакъв отказ – купили сме ти билет за автобус - отиване и връщане.
            Аз пък, най обичам изненадите! Навих се веднага, събрах набързо малко багаж в една чанта, а докато дойде часа на тръгване още от сутринта получавах през 30 минути наставления от по-големия, опитен брат:
            - Вземи си…
            - Сложи в чантата…
            - Да не забравиш…
            - Не носи…
            - Няма нужда от…
            - Купили сме…, а ти недей!
            - И да тръгнеш по-рано!
            - Да си там в 15,30… Ще те чакаме на автогарата.
            - Запомни ли? Автобусът тръгва в 16,00 и е на фирма…
            Е, аз като едно послушно дете изпълних стриктно всичко и в уреченото време бях там, но от моите хора – „ни вест, ни кост“. Седнах в чакалнята и зачаках. След половин час телефонът ми иззвъня:
            - Ние попаднахме в задръстване… Да не си мръднала, до 15 минути сме там.
            Къде ще ходя, билетът ми е у тях… Пътниците вече бяха качили багажа си, когато чух отново гласа на брат си:
            - Не се тревожи, обадихме се във фирмата да ни изчакат…
            Оказа се, че познават шофьора – пътували много пъти с него, а освен това бил съученик на зет им /съпругът на голямата племенница/ и... пристигнаха в последния момент. С тях беше и Калинка - малък, хубав и добричък пинчер с паспорт и дори чип. Имаше красиво палтенце и собствена чанта, от която подаваше любопитно муцунка с големи очи. Познавахме се отдавна, погалих я, а тя ми близна ръката в знак, че не ме е забравила. Страхотно!
            Оправихме набързо административно нещата на касата с билети, паспорти, а после и с багажа, и се качихме в автобуса…


2. Пътуването


            Имаше места и се разположихме по един на по две седалки, а кучето се местеше при всеки от нас, докато накрая се сгуши в пътната си чанта и заспа при брат ми. Ние пък със снаха ми си говорихме почти през цялото време до границата… Там нямаше никакъв проблем нито от българска, нито от тяхна страна и...Ами, потеглихме отново…
            Половин час в сръбско и спряхме до нещо като хан, мотел, ресторант или кръчма, не разбрах точно, но имаше странното име „Коначище“ и табели с надпис за стаи под наем. В цената на билета влизаше вечеря тук, която се оказа оная хубава и много хвалена сръбска плескавица, с малко салата от зеле. Моите придружители постеха, а аз съм от години вегетарианка, та - решихме да си хапнем само от гарнитурата, но ни излязоха криви сметките. Влязохме в заведението, а отвътре ни блъсна неприятната миризма на цигарен дим. Попитах един от сервитьорите:
            - Има ли места, където не се пуши?
            - Е, па нема! Все се пуши – отвърна ми той, а ние кашляйки излязохме навън. Разходихме се един час и пак се качихме в автобуса. Преди това видяхме шофьора и му казахме да вземе и нашите порции, па макар и във вид на сандвичи, да си ги хапне и да му е сладко за наше здраве.
            Пътуването продължи. Зад снаха ми седеше добре облечен ром- висок строен, с големи мустаци. Имаше интелигентен вид, добре възпитан разговаряше тихо и учтиво със съседа си, но после извади дъвка и някак шумно замляска с нея. Защо ли се сетих в този момент за Бай Ганьо?...
            Умората ни налегна и заспахме. Събудихме се пред границата с Унгария за проверка, която мина отново без проблеми. Аз обаче си направих заключения за стандарта на страните по тоалетната хартия. В Сърбия беше някак обикновена и груба, тук по-мека, а после в Австрия – съвсем нежна и луксозна…
            Беше тъмно навън и останалия път отново проспахме…
            Виена ни посрещна с мъгла. Минахме покрай едноименната река и моите придружители ми пошепнаха, че по време на войната на единия бряг са били германците, а на другия – руснаците. Взирах се през прозореца и си представях Перловска в оня тесен софийски канал, която често беше мътна и мръсна. Е, тази нямаше нищо общо...
            В 7,30 бяхме на автогарата, но преди да слезем, се случи един инцидент и ни забави още час. Телефонът на снаха ми липсваше и естествено беше изключен. Не беше скъп, но си беше неин и купен с пари, за който беше положила доста труд. Тя съобщи на шофьора, а той заяви:
            - Никой няма да напуска автобуса, докато не се намери мобилното устройство.
            После извика полиция. Дали щеше да го направи, ако не се познаваха? Не знам, но ми стана интересно и любопитно, когато се появи пазителят на реда. Тъмносинята униформа, леко килнатото кепе и строгия тъмен поглед всяваха някакъв респект в настръхналите хора, които бързаха да се приберат след дългото пътуване. В тази страна полиция се вика за всичко и тя се отзоваваше веднага. Човекът ни огледа и каза:
            - Разбирам тревогите Ви, но за съжаление нямам необходимите пълномощия. Автобусът е българска територия…
            Ние се спогледахме, снаха ми въздъхна и отписа собствеността си. Вместо подарък, Коледа й носеше загуба, нищо че шофьорът рече на пътниците:
            - Ще се разправяме в България! Рано или късно ще се разбере…

Следва продължение
 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Пътеписи
публикувана на: 2016-01-11
прочитания: 461
точки: 29 (виж далите точки)
коментари: 7 (виж коментарите)
препоръчано от: 19 (виж препоръчалите)

Вход