Когато влизам в сивата стая на своя покой, отварям всички
прозорци,за да нахлуе тишина отвън-тежка и
безпределна, ничия.За да събуди вятъра стените на сивата ми
стая и ги покрие с пепел-липса на дихание. А
после ...тихо, с побелелите си вени разчупвам тайната на
устните и я пилея-вода за черни ангели, безлики, нахлули в
стаята ми преизподно нежно. Ангелите пият от тайната и криво
се усмихват един на друг и пазят устни в
пепелта, недишайки. А аз, затаила дъх върху последния
неотворен прозорец, рисувам купчинка нападали следи-
изстинал звезден прах. Там скривам тъмнината, измамния покой
и спирам в очакване - Да се отчупя като ябълка. Да бъда сок на
силната си тишина. Да бъда миг мълчание - до крясък, да
съм...душата си.