StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 163,758
   Потребители: 12,355
   Автори: 4,000
   Коментари: 314,110
   Точки: 2,653,916
   Съобщения: 161,501
   Лексикони: 4,494
   Снимки: 10,792

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Приказка в приказката

А има още, още да върви.

Не свършиха ли тези пътища?

Не свършиха ли? – ядосано изсъска Красавицата до него. Тя беше облечена като за бал и имаше прозрачни сапфирени обувки.

Как да ѝ отговори? Той почти не можеше да произнася слова – имаше бивни, които после щяха да станат кучешки зъби, накрая – чене.

Докато вървяха, тя мълчеше грозно, драскаше обувките си и ругаеше света, докато той квичеше до нея бавно, тежко и почти тихо грухаше приказката.

За камъка приказка. Не беше я измислил той. Нали е Звяр? Него са го измислили, той не може да съчини нищо. Освен себе си.

 

Майка му харесваше тази притча за камъка. Разказваше му я, за да го успокои. Все го тласкали насам-натам бурите, този камък. Ту на брега го изхвърляли, ту пак го връщали в морето. Нямал мира камъкът. Почивка искал. Дом да намери, да застане на мястото си и да тежи там, където съдбата му е отредила да бъде. Сред другите камъни.

– Защо е толкова нещастен, мами? Защото е грозен ли? – питаше Звярът.

– Не. Не затова. Тихо. Шт! Престани за грухтиш. Нали преди малко яде? Сега слушкай.

Не му било отредено на този камък да бъде сред другите камъни. Не. В топло време теченията го отнасяли в дълбокото и тъкмо там да си остане, а ето – идели изотникъде ветрове, вълни, студове и издълбоко копаели грапавините на дъното; и той с тях, с вълните. И после пак на брега.

Не бивало така. Тъжен бил камъкът. На кого да се помоли?

(Престани да мляскаш!)

– Боже – рекъл, – ако те има, каквото и да е името ти, моля те, смили се! Време е да си почина. Да видя малко мир в душата си. Не бива така. Нито знам къде съм, нито къде пътувам. Остави ме на едно място. Моля. Да почина. Да съм сред други камъни.

Чул го Всевишният, огледал го и рекъл:

– Камъне, та ти си още остър! Виж се само! На нищо не приличаш! Не ти е дошло време да почиваш. Трябва гладък да станеш, в теб да се отразява и небето, и луната, и всички благини, що съм създал. Трябва всяко ъгълче, всяко нащърбено зло от теб да се махне. Тогава ще си достоен. Тогава ще седиш на мястото си. Така ще бъде!

И разбрал камъкът. Разбрал, че много време има, за да се изглади. Много път имало още да върви. И се примирил. Или не.

– По-скоро – не! – казала Красавицата ядосано. Звярът не изглеждал толкова секси, когато говори за приказките на майка си.  Пък и камъни са почти вечни. Красотата – не.

– Защо? – попитал Звярът. – Защо не?

– Защото никой няма чак толкова търпение. Аз искам всичко начаса! Не мога да чакам вечно. Аз не мога да се влека подир всяко чудовище, докато го чакам да стане човек. Виж ме! Та аз съм чудесна!

– Щом е така – смилил се Звярът, – нека те изям. Изглеждаш ми вкусна.

И изял Красавицата. Обувките изплюл.

А имал още да върви. Поне заситил глада си. Има още да го тласка животът напред и назад. Знаел това Звярът и затова не спирал да се движи: непоследователно, накъдето го прати Всевишния. Понякога напълно тъжно, неведомо и обречено, но убедено крачел. Като живот. Щом му е отреден, трябва да го изкрачи, този живот. Може пък да не е живот, кой знае?

„Нали така, мами?“ – попитала го майка му и го целунала по роговото пъпчасало чело.

 

Да, мамо. Така е. Добре, че те няма, не обичам опоненти. Звярът вървеше и стискаше устни от ярост. Имаше време, докато стане човек. Майка му само приказкизнаеше. Но хубави приказки: как да склони красотата към зло. Иначе ще бъде изядена. И как иначе?

Красавицата никога нямада бъде човек: няма време за това. Красотата мрази времето: та то красивото обръща на грозно. Не знае красотата, че времето може грозното да превръща в красиво. Ако пожелае.

И пътищата му не свършваха. Все по-грозен ставаше Звярът. Скоро щеше да заприлича на човек: объл, гладък, мазен, безличен, злобен, хищен и почти превъзходен. Удобен за всичко. Привлекателен. Вероятно – богат. Почти съвършен.

Щеше да яде още красавици.

Защото щеше да помни приказката на майка си. Тази на Всевишния щеше да забрави. Търпението му беше станало на злоба. А и паметта е услужлива само понякога; по-често е избирателна.

За нея – друг път.  Ако е живот.

Ето така Звярът станал човек. Успешен. Донякъде. Защото после...

После нащърбен, погрознял, наедрял, ъгловат – пак щял да се върне в морето на живота. Камък от пепел. И пак ще го лашка времето. И пак ще се моли. Ще търси майка. Ще търси Всевишен. Но ще намира само себе си, без оправдание: спомен от приказка. Която ще разказва на другите камъни. Облите.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Миниатюри
публикувана на: 2017-09-30
прочитания: 138
точки: 9 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 5 (виж препоръчалите)

Вход