\"...Веднъж, някой я попита колко самотни можем да бъдем, а отговора вече беше в нея. Той винаги е бил в нея. Колкото и хора да има наоколо, душата й се чувстваше по-сама от всякога, има човек, който е до нея и би трябвало да промени това, но тя отново се чувстваше по-самотна от всякога... Колко самотни можем да бъдем? Толкова, че самотата да ни унищожи. Тя се увива около теб като плевел, докато не достигне сърцето ти и не го погълне.Никой никога не пожела да я разбере наистина, те омаловажаваха болката й, затова тя години наред бягаше от самотата, опита да се пребори, но умората и болката й позволиха да я настигне и погълне, да впие острите си нокти в душата й, да я раздира, докато накрая не остане нищо за спасяване... А на въпроса \"Колко самотни можем да бъдем?\" тя отговори, че единствено болката, породена от самотата, може да даде отговор на този въпрос...\"