StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,743
   Потребители: 12,417
   Автори: 4,034
   Коментари: 322,533
   Точки: 2,663,544
   Съобщения: 168,694
   Лексикони: 4,503
   Снимки: 10,710

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Кипарисът

„Човек, с години не бил у дома си, завърне ли се и намери любимите си вещи непобутнати, няма защо да пита как са го чакали близките му. Но ако набързо е отскочил до някъде и любимата му роза е отсечена, той трябва да се изплаши, като да е попаднал във враждебно обкръжение…”
Митко Яворски
Завръщане е много странна дума. Човек няма как да се върне, в който и да било момент и на което и да било място. Хората ще са различни, обстановката ще е друга, детайли от нея ще напомнят или дразнят…
Самият той ще е друг!
Завръщането у дома, за мен беше абстрактно понятие, до смъртта на татко.
Преди това приемах за „дом” стаята си с абсурдни плакати, които мама изгори веднага щом се изнесох.
Кухничката на баба, която миришеше на дим, мекици, уют и любов… Която пак мама превърна в абсурден будоар, веднага след смъртта и…
След смъртта на татко отново видях… кипариса.
Татко казваше, че дядо го е садил. Не знам… Може да е била негова си легенда. (татко обичаше легендите). Знам само, че той се извисяваше над дома ни през целия ми живот. Знам, че е посрещнал мама като булка, знам и как плачеше баба под него, и как го гледаше татко… Когато се катерехме по него, татко трепереше. Беше го страх да не счупим клонче или да паднем… Не знам, за кого се тревожеше повече… Не казвам, че обичаше него повече от нас! Даже ни показваше гнездата, стъпалата… Той беше „стълбата към небето, която… издържа само деца…”
Кипарисът старееше. И ние с него.
Когато татко си отиде прегърнах кипариса. И тогава… Видях дядо, когото никога не съм познавала, чух татко, да ми разказва за „клоните, които водят към небето”. И знаех, че съм у дома! Знаех, че докато го има, имам дом.


Но ти го мразеше. Винаги си го мразела. Всъщност, той беше последният свидетел на всичко изживяно и премълчано. А ти, мразиш миналото и спомените си. Затова го уби. Не за сянката, която прави, не за мястото, което заема или за няколкото кубика дърва… Просто го мразеше. Заради хората живели преди теб и тези, които ще живеят след теб.
Хората живели под това дърво си отиват, мамо!
Птиците гнездили в короната му, навярно вече те мразят.
 Децата им обаче… трябва да има, къде да се върнат!
Домът, това не са просто стаи.
Ти, уби домът ми. И аз не мога да се завръщам повече.
 Който може, да ме съди.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Миниатюри
публикувана на: 2014-10-07
прочитания: 324
точки: 11 (виж далите точки)
коментари: 4 (виж коментарите)
препоръчано от: 4 (виж препоръчалите)

Вход