Никога не бях броила случаите когато попадах тук.
Острова бе неописуемо красив.Очите не се насищаха на цветове, нито ноздрите на аромат. Ала аз не идвах да се любувам на очарованието.
Там зад някое дърво или храст, а може би скрита в някое листо, бе Мечтата.
Идвах за нея!
Знаех че ще се втурне от някъде, вихрено-шеметна, за да пресече хода на времето ми, бързащо в своето еднообразие. Усещах я с цялото си същество - трепетно в очакването на новото преживяване. Образът и родил се в истисканите мигове, ме бе обгърнал,г ъделичкайки въображението. То хихикаше блюбено, очаквайки часа на раждането.
Мечтата не идваше преждивременно, нито закъсняваше. Идваше във времето което бе определила сама.
Не се опитвах никога да разгадая от къде ще се появи. Посоките бяха толкова много.
Можеше да се втурне обяздила облака или залепена за вятъра, или да се пързулне по слънчев лъч. Понякога идваше валсирайки с морските вълни, а веднъж дотърча по дъгата. Беше невъзможно да отгатна предчувствието нали?
Просто стоях и чаках.
Избора на появяването бе на Мечтата. Тя бе тази която избра мен да се кача на колесницата и. Тя бе тази, която избираше времетраенето на това съжителство.
Аз бях щастливката, избраницата на Мечтата.
Тя се появяваше и ме оставяше да я обяздя. И се понасяхме в предначартаната орбита.
Мечтата променяше начина на движение, но никога не променяше посоката. Въртеше се като свредел, подражаваше морските вълни, имитираше скакалеца.
Аз се вкопчвах зашематена и с радостни викове приветствах неописуемото приживяване.
Тя се издигаше и гмуркаше, завърташе се за да изсуши сълзите ми и летеше да ме погали слънцето. Зачерпваше от птичите песни и ги изсипваше на устните ми, за да оцвети смеха.
Мечтата бе отрязала времето и насищаше този къс с очарование.
Не знаех кога ще ме изхвърли и не ме интересуваше. Пиех този миг бързо, за да се насити жадната ми душа, която като камилата имаше два стомаха. Единият го пазеше пълен, за да има когато пресича пустинята на дните с какво да се освежава.
Внезапно се отзовавах на земята. Изправех се полека-лека опипвайки здравината на кокалите. Изтърсвах полепналите подигравки и щастливо усмихната се прибирах в черупката си.
Бях яздила Мечтата!
Какво значение имаше за колко време?! Човешкото измерение на времето е скъперническо.
Чувах нещастниците да се хвалят че са постигнали Мечтата! Те не знаеха че тя не се постига.
Те не знаеха че бяха хванали образа и отразен в кривото огледало на душите си.
Ето отново съм тук - за кой ли път - и чакам.
Знам, ще се втурне и ще ме остави да я обяздя.
За малко, за миг, за лъч щастие!
Колко е необходимо на чистата душа?!!