Бях чувал, че мога да осъществя телепатичен контакт с живата природа. Вървях по една стръмна пътека на Витоша. Видях бряст, кората му беше олющена, бялото в дънера зееше като рана. Протегнах ръка и я поставих там, за да съм по-близо до самата душа на дървото. Трябваше да си пожелая нещо и аз си го пожелах.
Знаете ли какво се случи?
Погледнах нагоре. Залезът беше спрял върху листата. Но цвета им беше необикновен. Те сякаш излъчваха светлина. Като икони...
Тогава почувствах остра болка, като че ли някой ме разсичаше на две. Брястът заговори: \"Нима ти, когото Бог надари с воля и с нозе очакваш отговор от мен? От мен неподвижния, от мен, който устоява на бури, за да е жив, от мен, чиято съдба е една единствена кория, сред една единствена поляна? \"
Стъписах се. Кой знае защо бях сигурен, че брястът веднага ще изпълни моето желание, ще ми обещае, ще ме насърчи, ще ме утеши. И докато стоях така объркан, обезсърчен, стреснат не бях забелязал, че той е сложил зелен ореол на главата ми. За някакъв нищожен промеждутък от време, за някакви си минути се почувствах... не, аз бях...
Зеленият принц...